Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трите книги (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 114 гласа)

Информация

Издание:

Читанка.

Редактор: Петранка Евтимова

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от freska)
  3. — Редакция на произведението от Петранка Евтимова

XIX глава
Кражба

Ермиар отвори очи. В стаята проникваха бледите лъчи на луната. Бе спал през целия ден, след разговора с Килиянтан. Размърда се, не му се спеше повече. Болка и треска мъчеха тялото му, но жаждата бе по-силна и той с усилие се надигна от леглото. Главата му се замая и светли петна закръжиха пред очите му, но след миг това премина и погледът му, прояснен, обходи стаята. Съзря бутилката с вода. Тя стоеше на масата до прозореца, там, където я бе оставил жрецът. Ермиар събра сили и стана. Подпря се с ръка на рамката на леглото и направи две крачки. Краката му се разтрепериха и той бързо седна на леглото. След няколко минути отново се надигна и направи усилие да продължи напред. Този път сполучи и след няколко неуверени крачки вече държеше шишето с вода в ръцете си. Свали тапата и се напи хубаво, сега го нямаше Килиянтан, да го спре. Все пак той се съобрази със съвета му и пи по-малко, отколкото му се искаше. След това се извърна колебливо назад, но не се върна обратно. Няколкото крачки, които направи, сякаш го върнаха към живота и той обърна гръб на леглото. Приближи се до прозореца. Нощното небе светеше вълшебно над него. Звездите бяха толкова близо и блестяха така ярко, че му се зави свят. А луната — огромна, пълна и жълта, сякаш го хипнотизираше и той дълго не можа да откъсне очи от нея. В този момент вратата проскърца и се отвори. Снажен мъжки силует влезе и затвори след себе си. Ермиар се обърна — изненадан и напрегнат. Колкото и сигурен да се чувстваше в манастира Карпонили, тази тайнствена поява го стресна.

— Аз съм Крамик — прошепна силуетът и Ермиар се успокои, но изненадата му от появата на мъжа не намаля.

— Здравей, Крамик — отвърна му бъдещият кан-император, — странна поява.

— Исках да говоря с теб насаме — обясни Крамик и се приближи към изправения до прозореца мъж.

— Слушам те, но преди това искам да ти благодаря за това, че отново спаси живота ми — отговори Ермиар с усилие. Вече трудно се държеше на краката си, затова се отправи към леглото.

Крамик го наблюдаваше с интерес. През последните дни волобарът научи толкова много за хората и едва сега се зарадва истински, че не се е родил човек. Значи хората така сменяха владетелите си. С интриги, тайни и убийства. Пропиляваха щедро дадения им живот. Той се замисли за множеството бездетни волобари и колко ценен е за тях животът. Но самият Ермиар нямаше представа нито какво го очаква, нито какво се върши зад гърба му. Това караше Крамик да изпитва към него симпатия и съчувствие. Не всички хора си приличаха, между тях имаше и такива, които бе чест да познаваш. В мислите му изплуваха Вананд и Булик. Радваше се, че съдбата го е срещнала с тях. И точно в този момент в главата му отново се занизаха въпросите, които отпъждаше през целия ден. Може ли да седи безучастен и да не направи нищо, когато тези, с които бе прекарал последните шест години, ги заплашва сигурна смърт? Може ли да не се интересува от съдбата на човеците след като сред тях бе изживял целия си досегашен живот? Не става ли по-лош и от жрец, ако им обърне гръб именно сега? За да заглуши тези мисли, той заговори бързо:

— Не ми благодари. Дошъл съм, за да се отрека от клетвата си към „сивите вълци“.

Ермиар достигна до леглото и бавно седна, подпирайки се на рамката. Замълча за момент, виеше му се свят и треската се усили. Събра сили и каза:

— Това е твое право. Животът на войник не е лесен. Ти изпълни дълга си, освобождавам те от клетвата.

След това легна на леглото и с усилие се обърна отново към Крамик:

— А сега е добре да си вървиш. Свободен си, вече не си войник, но ще се радвам утре да ме посетиш като приятел заедно с Вананд и Булик.

Крамик не каза нищо. Обърна се и излезе, а мисълта, че постъпва лошо, не го напускаше. Върна се тихо обратно в стаята си. Манастирът бе пуст и смълчан, само дежурещите сангаси ходеха нагоре-надолу, но той успя да се промъкне незабелязано покрай тях. Дурум все още скиташе някъде навън в нощта. Волобарът запали три от петнадесетте свещи, наредени във високи метални свещници край стената, и седна на леглото. Измъкна от пазвата си медальона на Каршашаранал и вторачи поглед в инкрустираното в средата му Живо Дърво. Бе отнел медальона от Ермиар в деня, когато го спаси от негулите. Не би допуснал той да попадне в ръцете на жреците и без угризения го свали от врата на ранения Ермиар. А сега, вече освободен от клетвата си към „сивите вълци“, спокойно можеше да го използва, за да отвори Зелената книга на Живото Дърво. Затова се изправи и повдигна матрака на леглото. Държеше книгата там, откакто се намираше в манастира, защото се чувстваше по-спокоен. В мешката, която често разнасяше със себе си, ръбестият предмет лесно се забелязваше и можеше да събуди подозрения. Но когато под матрака, там, където лежеше книгата, видя само празно място, гняв се надигна в гърдите му. Някой бе измъкнал изпод носа му Зелената книга на Живото Дърво. И вината за това си беше изцяло негова, защото заради глупавите си скрупули не пое с книгата и медальона към Кабур Далет веднага щом ги намери. Той свали за всеки случай матрака от леглото, огледа добре, но от нея нямаше и следа.

— Кой, ветровете да го отнесат, е откраднал книгата? — запита се Крамик и се просна на леглото.

След това внимателно окачи медальона на врата си — единствената му останала връзка със Зелената книга на Живото Дърво.

* * *

На другия ден утрото изгря светло и чисто, окъпа със светлината си карпонилските върхове и проникна сред мрачните гори. Над Лисичи урвар се носеше лека бяла омара. Двама конници се появиха, внимателно се спуснаха по стръмнината, в чиято основа растеше Живото Дърво, и се спряха на петдесетина метра от него. Ясно се виждаха огромните бели цветове, изпъстрили короната на красивото дърво. До обонянието им достигна сладникавият им, опияняващ мирис. Нямаше място за съмнение, ден след като дървото в градината цъфна, го последва и дървото в Лисичи урвар. Сангасите обърнаха конете и се заизкачваха обратно по склона. Три часа път ги деляха от манастира и от Алобоготур, който ги очакваше. Те изкачиха стръмната урва и продължиха по път, известен само на обитателите на манастира. Отвъд гората, към която препуснаха, се издигаше задната част на огромния скален масив, в който бе вграден манастирът. В подножието му се кръстосваха галерии и пещери, някои от които отвеждаха в подземието на сградата. Но само който познаваше пътя към нея, дръзваше да навлезе в лабиринта под могъщата скала.

А в короната на величественото вековно дърво кипеше живот. Сивите, хвърчейки сред обсипаните с цвят клони, пиеха жадно от опияняващия с миризмата си нектар. Майката се нуждаеше от еликсир, а този несъмнено щеше да е великолепен.

Асура, скрита в леговището си, усети сангасите. Тръпки на страх изправиха космите на козината й. Нямаше мира от тези двукраки същества, които ловяха сивите й. Тя очакваше еликсира си, имаше нужда от него, за да роди асурите. Грозният звяр инстинктивно се спусна по-надълбоко в земята по коридорите, изкопани от предишната майка. През времето, когато живееше в равнините, за леговището се грижеха къртиземлявиците, около метър дълги, слепи и рошави животни, живеещи единствено под земята. Те поддържаха тунелите и проходите на леговището, но щом майката се завърнеше, изчезваха като дим, уплашени от страховитото хриптене, зловонието и размерите й.

Очите на Асура виждаха и в тъмното. Огромните корени на дървото се виеха в сложни плетеници. Докато се спускаше все по-надолу и навътре, кракът й се закачи в нещо и болка прониза тялото й. От муцуната й се разнесе хрип и туловището се извърна, за да се измъкне от примката. Нещо издрънча, когато Асура дръпна крака си. Тя с интерес приближи муцуната си към предмета и го подуши. Но освен правоъгълната форма и металния мирис майката не регистрира друго. Беше се натъкнала на предмет — безопасен и ненужен. Тя го побутна настрана, заклещи го в корените на дървото, за да не пречи, и продължи по пътя си. Съвсем скоро тунелът, по който се движеше, започна да се стеснява. Оттук започваше царството на дребните къртиземлявици и Асура не можеше да продължи, проходите ставаха твърде тесни. Затова се сви на кълбо и зачака. Очакваше, ако двукраките не попречат, сивите да се завърнат с еликсира. Лиги покапаха от муцуната й, тя ги облиза и примлясна.

* * *

Отвъд пропастта, ограждаща манастира, сред високите борови гори уголците отегчено посрещаха утрото. От дни не предприемаха нищо, а в планината скуката ги мореше по-силно и от болест. Особено след дългия поход и опожаряването на Истрос, събития, които им поднесоха плячка, възбуда и силни емоции. Войската на Бакуриан бе нахъсана за победа, а разгромът на билярската столица караше войниците да желаят още и още. Но вместо да продължат с набези из градовете на Биляра, Бакуриан ги качи в тази дива планина, където, ако продължаваха да стоят, щяха да измрат, ако не от скука, то от глад със сигурност.

Чергилото на една от шатрите се отметна и на входа се появи висок, слаб мъж с дълга, черна коса. Той навлезе с широки крачки сред дърветата. Излезе от гората и се спря в началото на пътя, минаващ над пропастта. Загледа се в манастира, сключил вежди над черните си огнени очи. Нечии стъпки зад гърба му го накараха да се обърне.

— А, Безмер — каза с отнесено изражение Салистар, когато разпозна приближаващия, — какво те води насам?

— Видях, че излезе от шатрата си, и те последвах, предводителю — отговори Безмер и застана до високия мъж.

— Какво има? — попита Салистар.

— Ветровете да ги отнесат проклетите уголци. Досега се съмнявах, но от вчера вече съм сигурен, че Бакуриан иска да ни ликвидира. Нещо в отношението на тези кучета ме тревожеше още от самото начало, а през нощта подслушах разговора на Тобел с трима войници. Обеща им злато и почести, ако убият теб и мен до утре сутринта. Заповедта идвала от Бакуриан. Цяла нощ не съм мигнал, за да ги следя, да не тръгнат да изпълняват поръчката веднага.

Салистар остана загледан в манастира, сякаш думите не се отнасяха за него. Безмер, който очакваше отговор, го погледна с учудване, отвори уста, да каже още нещо, но не намери думи и замълча. След един дълъг миг Салистар сякаш се съвзе и каза с вече променен глас:

— Бакуриан изпълнява желанието на Алобоготур, с когото си мисли, че е в съюз. Но предателството му ще бъде жестоко наказано. Прекалено жестоко.

— А какво ще правим ние, трябва да изчезваме?! — припряно отговори Безмер, който не се интересуваше кой е поръчителят на смъртта му, стигаше му просто да остане жив.

— Още днес ще напуснем това място, Безмер, защото тук ще се случат ужасни неща. Колко боломити ни очакват в равнините?

— Близо петстотин човека са. Чакат заповедите ти.

— Добре — отвърна Салистар. — Ела с мен. Преди да напуснем, трябва да ти покажа нещо и да поговорим.

Двамата тръгнаха обратно към лагера на уголците, където пребиваваха през последните дни. Когато се срещнаха преди по-малко от месец и Салистар разбра, че Безмер е намерил Лимен Карон, едва повярва, защото знаеше колко усилия са били вложени от поколения жреци да открият академията, но безуспешно.

От всичко, което с много труд бе издирил и научил за волобарите, си вадеше заключение, че книгата им може да е скрита на едно от трите места: манастира, Черната планина на юдите или Лимен Карон. Откриването на академията го приближаваше много до намирането на ценния ръкопис. Но когато чу останалата част от историята, радостта му намаля значително. Медальонът ключ за академията бе притежание на Ермиар, а единият от „вълците“ на име Крамик бе разкрил Безмер и несъмнено се държеше много странно. Тези новини накараха Салистар да тръгне незабавно по следите на Ермиар и придружителите му. Разчитайки на съюза с Бакуриан, той се настани в лагера на уголците. Оттогава изминаха пет дни, но Салистар вече бе получил това, за което копнееше през по-голямата част от живота си.

Двамата мъже стигнаха бързо до шатрата на боломитския предводител. Войниците не им обръщаха много внимание, занимаваха се с различни дейности, за да убият скуката. В шатрата бе сумрачно за разлика от светлия ден навън.

— Седни — покани го Салистар.

Безмер седна и зачака с интерес, какво има да му казва предводителят. Салистар се наведе в един от ъглите на шатрата, разрови се в някакви кожи и измъкна оттам голяма и тежка книга. Подаде я на Безмер с думите:

— Виж това.

Безмер я разгледа добре и ахна:

— Зелената книга, тя ли е?

— Да — кимна Салистар, — това е Зелената книга на волобарите.

— Но как? — недоумяващо го погледна Безмер. — Как я взе и откъде?

— От манастира — отвърна Салистар.

— Та той има хиляди защити за засичане на нарушители, как успя да ги преминеш? — Безмер все още недоумяваше.

— Това е интересна тема и безспорно мой голям успех, но сега нямаме време, ще ти разкажа друг път. Искам да погледнеш обкова на книгата.

— Изображението в средата прилича ли на медальона, който е отворил академията?

Безмер хвърли само бегъл поглед и отговори:

— Същото е.

— Погледни отзад. Има надпис.

Безмер погледна надписа, но поклати глава:

— Предводителю, аз не мога да чета на савхи.

— Пише, че за да се отвори, е нужен ключ за корицата. Мислиш ли, че медальонът е този ключ?

Безмер отново впери поглед в книгата, този път с повече внимание. След миг вдигна глава и убедено кимна с глава:

— Мисля, че да.

Салистар направи няколко крачки из шатрата и заговори:

— Този медальон се намира във войника, ветровете да го отнесат.

— Във войника?! — повтори Безмер с недоумение.

— Да, в този с вълка.

— Дявол е той — каза ядно Безмер.

— Дявол или не, книгата е в ръцете ми. Всеки ковач ще ми я отвори и без разните му ключове — заяви Салистар и измъкна книгата от ръцете на Безмер. — Нямам време и за този медальон. Отивай да оседлаеш конете, тръгваме.

— Ще ни видят — каза с изненада Бзмер, — може да ни спрат.

— Не ме интересува, че ще ни видят. Никой не може да ме спре, още по-малко този предател Бакуриан.

Останал сам, Салистар се взря в написаното на задната корица:

Ти, който надписа четеш

и тази книга искаш да отвориш,

едно ще трябва да научиш най-напред,

преди с листата й да заговориш:

 

Три книги са, що силата владеят,

три книги власт ще донесат

на този, дето притежава

за всяка от кориците ключа.

 

Но истината тук ще кажа

и клетва дай да помниш ти,

на зло душата си недей отдава,

завета ми в сърцето си пази.

Че няма на света душа,

която притежава мощ такава —

от трите книги знанието придобито

да я остави цяла.

 

Затуй разкъсах я на три

таз сила, власт невиждана що дава.

Недей събира я за миг дори,

за да не дойде злото сред безкрая.

— Значи книгите са три, а не една, както винаги съм мислел. Трябва да ги намеря — прошепна на себе си мъжът, а очите му, черни и налудничави, проблеснаха с опасен пламък в сумрака на шатрата.