Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трите книги (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 114 гласа)

Информация

Издание:

Читанка.

Редактор: Петранка Евтимова

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от freska)
  3. — Редакция на произведението от Петранка Евтимова

XVI глава
Вълци

Няколко часа оставаха до съмване. Долу, пред стените на град Артебос, все още свистяха стрелите на уголците. Управителят на Артебос, Трацимир и петима от главнокомандващите се бяха събрали в една от закритите кули в крепостта на външния град. Вътре бяха наредени няколко дървени стола и една паянтова маса, а от тавана висяха десетина гнезда на нощни харлии, чиито обитатели тревожно прехвъркваха насам-натам, обезпокоени от шума на битката, която се водеше навън. Пет-шест кълбета на вечната светлина осигуряваха осветлението. От покрива на кулата долитаха виковете на войниците, които отбраняваха крепостта.

— Кан-императорът ще се появи всеки момент, а уголците не се отказват — Трацимир се изправи и се приближи към бойницата, откъдето се загледа в битката. — Проклети самоубийци — добави той и се върна на масата при останалите.

— Може да е капан — предположи Гаран, командващият на „ястребите“.

— Капан, но какъв? — почуди се Трацимир. — Съгледвачите ни са навлезли с километри в уголска територия, но не са видели подкрепления. Това тук са банда безумци, водени от ненормалник. Нямам друго обяснение.

— Така е — намеси се с боботещ глас Брегун, възедър и обилно окосмен мъж, водачът на „дивите котки“. — Сумати жертви дадоха проклетниците и какво постигат?! Срутиха на две места стената, но това е нищо. Луди са — и за да демонстрира колко са луди, вдигна топчестия си показалец, заби го в твърдата си четина, несресвана от дни, и го завъртя усърдно.

— Нещо не е както трябва. Винаги нападат нощем, що за мания? А и откакто се бием, не се хвърлят в битката с цялата си сила. Струва ми се, че ни напада една трета от войската им. Ако излезем навън, ще ги сразим без проблеми, не е нужно да чакаме кан-императора — поклати глава Гаран.

— Може би искат да мислим точно така и ни примамват да излезем — повдигна вежди Трацимир.

— Едва ли — намеси се Сувар от войската на „сивите вълци“, — мисля, че пазят силите си. Знаят, че кан-императорът ще ни се притече на помощ, за да ги отблъсне, докато са още на границата, и чакат да се появи.

— Не се връзва — смръщи вежди Гаран. — Бакуриан знае, че Артебос е малък град. Силите ни не са големи. Трябваше да ни атакува бързо и с пълните си възможности. Всеки ден забавяне от негова страна е ден преднина за кан-императора. А и енергията на хората му се похабява.

— Бакуриан е глупак — избоботи Брегун.

Гаран го изгледа изпод вежди, но не каза нищо.

— Както и да е — каза Трацимир, — ние изпълнихме задачата си и удържахме Бакуриан на границата до идването на императора. Скоро тези безумци отвън ще бъдат довършени до един — той се изправи. — Какво ще кажете, да се присъединим към войниците отвън, а?

Пръв след него се надигна Брегун и с доволна усмивка отвърна:

— Не бих пропуснал възможността да пратя в отвъдното още от тези уголски гадове.

Мъжете се изправиха и последваха Трацимир извън кулата. Всеки от тях се запъти към различни части на крепостта, там, където се биеха войниците му. Самият Трацимир тръгна след Гаран по витата стълба към покрива на кулата. Хоризонтът вече светлееше. Залегнали зад бойниците, петима стрелци от „ястребите“ обстрелваха уголците. Изкачили стъпалата, двамата военноначалници се снишиха зад бойниците, за да не ги улучи някоя вражеска стрела, и внимателно погледнаха навън. Въпреки тъмнината с просто око се виждаше, че уголците изнемогват. Биеха се вече шест нощи. И както бе казал Гаран, ставаха все по-малко. Това се дължеше на жертвите, които даваха всяка нощ. Бакуриан бе изоставил част от войската си пред стените на Артебос с обещанието, че ще се върне. Той, разбира се, нямаше такова намерение, но уголците се бореха храбро и самоотвержено, с надеждата, че помощ ще дойде.

Небето съвсем просветля и кълбетата вечна светлина се стопиха невидими из въздуха. Тъмнината се отдръпна от бойното поле, а с нея и уголците. Те се скриха в шатрите си сред дърветата, изпълнявайки последната заповед на Бакуриан — да нападат винаги нощем под прикритието на тъмнината.

Трацимир не разпусна бойците за почивка, защото очакваше всеки момент да се появи кан-императорът. Нареди на Сувар да строи конницата пред портата, за да може да излезе веднага по даден от него сигнал. Пешаците също се строиха в очакване на кан-императора, а стрелците останаха на местата си по бойниците и по стените на града. Въпреки безсънната нощ Трацимир остана на поста си, без да чувства умора. Надяваше се всичко да приключи днес; това го крепеше свеж и бодър. И ето че четвърт час след прекратяването на уголската атака, оправдавайки очакванията на артебосци, императорът се зададе начело на четирихилядна конница и двадесет хиляди пешаци. Войската му се разположи отвъд гората, в която се криеше противникът, и се разгърна така, че да обкръжи уголците и да не им остави възможност за отстъпление.

Войниците от артебоската крепост видяха сънародниците си и тук-там се разнесоха въодушевени възгласи. Пътят за бягство на уголците бе отрязан. Сега вече можеха да излязат от външния град и да нападнат оградения отвсякъде Бакуриан. Трацимир даде знак с жест и Сувар, който само това чакаше, извика с пълен глас:

— Карн веган!

„Сивите вълци“ като мощно ехо повториха бойния си вик няколко пъти, докато портите на Артебос се отворят. Конницата се втурна навън, следвана от пешаците и се нареди по протежение на гората. „Вълците“ извадиха оръжия и зачакаха търпеливо, а „котките“, размахващи брадвички и кинжали, се втурнаха с диви крясъци сред дърветата. Но когато се озоваха сред лагера на Бакуриан, устремът им спря и виковете заглъхнаха. Уголците ги очакваха скупчени в центъра, с вдигнати ръце и захвърлени оръжия. Обградени от всички страни, те бяха разбрали, че съпротивата е излишна. Вече не можеха да заблуждават нито за броя си, нито за военната си сила, която беше изчерпана докрай.

Близо час след това лагерът на уголците беше разтурен. Ненужните вещи, изподраните шатри и труповете бяха завлечени на полето, струпани на клади и запалени. Лумналите огньове разнесоха тежка миризма и черен пушек из околностите на Артебос.

Кан-императорът сбърчи нос и се огледа. Застанал на една от кулите на външния град, придружен от Заберган, от управителя Трацимир и от двама „глигани“ от личната му охрана, гледаше как войниците издигат лагера си около стените на Артебос, защото градът не би поел в пределите си всички тези хора. Окованите уголци се движеха в дълга редица към портите на външния град. Нещастниците вървяха с наведени глави и прегърбени рамене. Бяха малко на брой. Твърде малко, съмнително малко. Всичко се бе развило прекалено бързо и прекалено лесно, за да е нормално. Издулор беше изпратил министър Звиницис да търси Бакуриан сред пленените, но нещо му подсказваше, че днес не е денят, в който ще се срещне очи в очи с предводителя на Уголия.

По стълбите на кулата се чуха стъпки и скоро при тях се появиха един млад войник от Войската на ястреба и министър Звиницис. Той, макар и задъхан, не изчака да си поеме въздух, а на пресекулки почти извика:

— Бакуриан си е заминал още преди уголците да нападнат, преди шест дена. Оставил е част от войската си тук, а с другата е навлязъл в Биляра.

Издулор не каза нищо, но веждите му се сключиха в грозна гримаса. Заберган се почеса замислено по брадата:

— Хе, този Бакуриан се оказа по-дързък, отколкото очаквахме. Тръгнал е към Истрос.

Издулор се извърна към Трацимир и го погледна с ярост:

— Ти си виновен за това.

Трацимир наведе глава.

— Предай на заместника си управлението и се приготви. Утре сутринта тръгваш с войската ми към Истрос като пешак. Това ще бъде наказанието ти.

Трацимир продължаваше да стои с наведена глава.

— Какво чакаш, тръгвай — ядно извика Издулор.

Управителят на Артебос се сепна, обърна се и бързо изчезна надолу по стълбите.

— Глупак — процеди след него Звиницис.

Кан-императорът погледна изпод вежди Звиницис и му каза с леден глас:

— Разгласи сред главнокомандващите, че утре сутрин тръгваме обратно към столицата.

Министърът се поклони и с пребледняло лице се отправи да изпълни нареждането на императора.

Издулор поклати глава след него и замислено каза:

— Твърде дълго живяхме в мир. Загубили сме способностите да воюваме. Трябваше да предвидя това.

— Вината не е ваша — каза Заберган. — Трацимир не е прозрял, че има нещо гнило в тази обсада. Самодоволството и гордостта от това, че успява да задържи Бакуриан, са го заслепили и не е разбрал, че е измамен.

— Да, но правя грешка след грешка от самото начало на всичко това. Още щом разбрах, че Бакуриан се готви за война, трябваше да потегля насам. Дадох му прекалено много време и ето какво се случи.

— Станалото станало. Никой не вярваше, че война наистина ще има. Не го мислете повече. Сега най-важното е да успеем да се притечем на помощ навреме — отговори Заберган, видимо притеснен. — Столицата остана слабо защитена, а уголците имат сериозна преднина. Не мога да не призная, че Бакуриан добре е планирал ходовете си.

— Така е, ветровете да го отнесат, ще му откъсна неблагодарната глава, щом го докопам — ядно каза Издулор. — Да вървим.

Мъжете тръгнаха надолу по стълбите към стаите, подготвени за почивката им. Пръв кан-императорът достигна до отредените му помещения в кулата на външния град. Той повика с кимване Заберган да го последва вътре. Двамата „глигани“ застанаха прави от двете страни на вратата, а войникът „ястреб“ продължи по мрачния коридор, да търси свястна храна, каквато не беше хапвал, откакто напуснаха град Брусар.

Заберган и кан-императорът се настаниха удобно от двете страни на отрупана с ястия маса и мълчаливо започнаха да се хранят. Усетил какво се случва, Гаго, постоянният спътник на Заберган, се подаде от пазвата му и жадно задуши въздуха.

— А, Гаго — усмихна се Заберган, — ето ти, момче, хапни си.

Мъжът отчупи малко парче сирене и го подаде на мишока, който ловко го взе с лапички и озъртайки си плашливо с черните си мънистени очички, започна да го гризе сладко, сладко.

Издулор само погледна мишока, но не му обърна повече внимание. Избърса устата си с кърпа, облегна се назад и пое чашата с квесел, поднесена му от обслужващия ги кан-придружител. Отпи голяма глътка и се обърна към все още ядящия Заберган:

— Е, Заберган, какво мисли Алобоготур за негулите и таболците? Ще успее ли да удържи манастира?

Заберган преглътна набързо и с усмивка каза:

— Хе, хе, императоре, не мислете за това. И група ученици биха удържали манастира. Сградата е построена така, че искам да видя коя войска, била тя и многобройна, ще успее да я превземе.

Издулор кимна с глава и замислено се загледа в чашата с квесел.

— Не сме ли прекалено самоуверени? Досега тази самоувереност ни струва много.

— Що се отнася за манастира — не! — отвърна този път със сериозно изражение Заберган. — Разположението му е непревземаемо, и при това го пазят сангасите. На ваше място бих се притеснявал повече за столицата. Алобоготур ви изпраща послание — да не се тревожите за манастира, негулите не го плашат.

Кан-императорът отпи още една глътка от чашата:

— А какво е положението с шпионите ни? Откри ли нещо?

— Мисля, че вече се досещам какво се случва с Кордил и защо не получава новини от агентите си — очите на Заберган просветнаха с особен блясък, — но ви моля да изчакате още малко, за да мога да съм напълно сигурен в предположението си.

— Така да бъде — каза уморено Издулор и отново надигна чашата. Допи я на един дъх и се изправи:

— Нахрани се добре, Заберган, бъди мой гост. Аз обаче ще отида да спя.

Заберган се изправи и се поклони почтително, докато Издулор напускаше помещението. Останал сам, той продължи да опитва от вкусната храна, като не забрави, разбира се, малкия мишок със завидния апетит.

* * *

Нощта бе тъмна в гъстата гора, където почти не проникваше светлината от кълбетата. Крамик се огледа. Вече бе изминал час от дежурството му, а Дагобин все още беше буден. Всички останали дишаха равномерно, увити в топли кожи, а огънят тлееше слабо, всеки миг щеше да угасне. Волобарът се размърда и забеляза, как Дагобин отвори очи и го погледна. Крамик опипа с ръка мешката си. Усети ръбовете на Зелената книга. Вече три дни изминаха, откакто напуснаха село Кодили, а все още не му се бе удала възможност да разгледа книгата. Надяваше се, че тази вечер, когато му се падаше дежурство, най-после ще успее да разлисти страниците й, но един от войниците — Дагобин, продължаваше да се върти и да не заспива. Крамик се облегна отново назад и зачака с вперени в мрака очи.

Толкова години бе очаквал този момент, че още няколко минути няма да са от значение. Вече можеше да се отправи към Кабур Далет, родината, която толкова искаше да види. Мисията му бе изпълнена, Зелената книга отново бе в ръцете на волобарите. Но първо трябваше да се освободи от клетвата към „сивите вълци“ и да намери възможно най-подходящия момент за това.

Ето че не изминаха и двадесет минути, а Дагобин вече спеше дълбоко. Тогава Крамик бавно извади книгата, оглеждайки се. Положи я върху разстланата на земята кожа и внимателно започна да я разглежда. Волобарският потомък настрои очите си да виждат в тъмното. Книгата бе голяма и тежка, с твърди, тъмно-зелени корици. Беше обкована със сребрист метал, който се виеше в сложни фигури около кориците. Точно в средата Крамик различи изображението на Живото Дърво, вписано в правилен кръг, заобиколен от надписи на савхи. Това го накара да смръщи вежди и да вдигне бързо книгата. Опита се да я отвори, но тя не поддаде. Обърна я със страниците нагоре и видя, че металният обков ги е заключил от горе до долу. Потърси мехнизъм, с който да си послужи, но го направи само така — про форма. В момента, в който видя надписа с клетвата на великия магьосник Каршашаранал, родоначалника на волобарите, разбра, че за да отвори книгата, му е нужен медальонът. Крамик се ядоса на себе си. В бързината, когато я намери, не помисли и не допусна, че книгата на волобарите, събрала древни знания и тайнства, няма да се отваря толкова лесно — с едно просто разгръщане. А медальонът тогава бе в ръцете му. Крамик поклати глава със съжаление и понечи да прибере книгата. Но преди да я пусне в торбата, един надпис на задната корица привлече вниманието му. Беше на савхи, леко протъркан и замазан на места, но ясен за разчитане:

Ти, който надписа четеш

и тази книга искаш да отвориш,

едно ще трябва да научиш най-напред,

преди с листата й да заговориш:

 

Три книги са, що силата владеят,

три книги власт ще донесат

на този, дето притежава

за всяка от кориците ключа.

 

Но истината тук ще кажа

и клетва дай да помниш ти,

на зло душата си недей отдава,

завета ми в сърцето си пази.

Че няма на света душа,

която притежава мощ такава —

от трите книги знанието придобито

да я остави цяла.

 

Затуй разкъсах я на три

таз сила, власт невиждана що дава.

Недей събира я за миг дори,

за да не дойде злото сред безкрая.

Крамик препрочете няколко пъти написаното и върна книгата в мешката. Оказва се, че има още две книги — помисли си той — книги, които не бива да се притежават заедно. Това бе напълно ново за него, но не променяше нищо. Крамик нямаше намерение да придобива власт и да търси другите две книги. Стигаше му да знае, че е изпълнил дълга си към волобарите и обещанието, което даде на дядо си.

На няколко крачки от него лежеше Ермиар. Верижката с медальона се показваше от врата му. Беше сравнително лесно да отиде и да я свали незабелязано. Но Крамик се бе клел да служи на Ермиар, докато е войник във Войската на сивия вълк. А кражбата бе посегателство, не служба. Налагаше се да изчака, за да се ориентира какво да прави от тук нататък. Безполезна е книгата без медальона, затова трябваше да намери начин да върне в Кабур Далет и двата предмета. Крамик се намести удобно и зачака търпеливо да свърши дежурството му. Вятърът духаше слабо и сред високите дървета цареше тишина. Бяха навлезли вече в пределите на Карпонили и пътят им беше станал по-стръмен и труден. Дурум бе тръгнал на редовната си разходка из горите. Крамик предположи, че ще се върне няколко часа преди зазоряване и ще се сгуши при него в кожата. Но не стана така. Миг след като помисли за вълка, той се появи сред дърветата и се втурна към него.

— Дурум — прошепна Крамик, — рано се връщаш тази нощ.

Вълкът седна на задните си крака и го погледна в очите, сякаш искаше да проговори. Крамик смръщи вежди. Конете изведнъж също станаха неспокойни, пръхтяха, въртяха се и тъпчеха на място. Разбра, че има нещо нередно, и се опита да проникне в мислите на Дурум. Но въпреки че волобарският потомък носеше в себе си много от способностите на предците си, изолацията бе обрекла планинците от Кабур Далет да загубят част от уменията си. След няколко неуспешни опита самият вълк се отказа от общуването и шумно изпръхтя. Изправи се на крака и нададе зловещ вой към небето.

Всички мъже от малкия отряд на Ермиар се събудиха, скочиха и извадиха оръжията си.

— Какво, ветровете да го отнесат, става? — извика Булик и се обърна към Крамик и виещия вълк.

Но още преди Крамик да каже каквото и да било, от всички страни към тях се втурнаха вълци. Те не бяха толкова едри, колкото Дурум, но приличаха на него по широката глава и дългата изострена муцуна. Цветът на козината им беше червеникав, не сив, а задницата им, както на всички вълци, бе по-ниска и опашките им висяха до земята. Вълците се наредиха, обърнали муцуни към дърветата, без да обръщат внимание на хората, а Дурум спря да вие. Войниците гледаха объркано; някои от тях изглежда мислеха, че сънуват. И тогава Крамик разбра. Втурна се към огъня и моментално го изгаси с вода.

— Ще ни нападнат — каза той уверено.

Ермиар се огледа, не видя нищо обезпокоително в тихата тъмнина, но нареди с висок глас:

— В кръг.

Мъжете се наредиха в кръг и зачакаха. Черната нощ ги обгръщаше и те присвиваха очи с надеждата нещо да съзрат. Крамик настрои погледа си, мракът се отдръпна и ги видя. Негулите се криеха сред дърветата. Той прибра кръстата си сабя и извади лекия арбалет, закачен на гърба му. Зареди ловко и стреля. Сред дърветата проехтя вик и мъжът, по който се целеше, се строполи на земята. Крамик не се забави, а продължи да стреля с най-голямата бързина, на която бе способен. Още две тела се изтърколиха на земята, преди негулите да разберат какво става. С яростни възгласи те се втурнаха към кръга от мъже. Бяха поне тройно повече от „вълците“. Докато ги обстрелваше с арбалета си, Крамик си помисли, че това е негулски пътуващ отряд. Поне се молеше да е така и да не са се обединили заради войната. Негулите винаги пътуваха на малки групи, за да бъдат трудно забележими, и се събираха заедно само когато готвеха нападение. Всеки отряд имаше име и главатар, но всички отряди бяха подчинени на един човек, който не принадлежеше към никоя група, а пътуваше ту с една, ту с друга. Така беше по-трудно уязвим; никой не знаеше в кой момент в кой от отрядите се намира баш главатарят на негулите.

Щом негулите нахлуха на няколко метра от кръга, Крамик хвърли арбалета, измъкна ръката си от ръкава на ризата, който увисна на шнуровете на рамото му, и хвана сабята. Тази риза, наречена чипаг, бе специално шита за битки. Ръкавът се смъкваше, за да е свободна и по-подвижна ръката. Заедно с кръстата сабя беше подарък от дядо му. Необичайно за войската оръжие, за разлика от тежкия меч, сабята бе гъвкава и лека, с изключително здраво кръстовище, което му помагаше да отблъсне меча на противника, ако двете оръжия се кръстосат. Тежкият меч се приплъзваше по сабята и попадаше в кръстовището, откъдето Крамик лесно го изтласкваше. Лекотата на оръжието му помагаше да е подвижен и бърз, можеше да нанася два удара в един такт с един въртелив замах.

Щом освободи ръката си и хвана сабята, видя как от всички страни към негулите се втурнаха вълците. Животните се целеха в гърлата на мъжете, и ако успееха да докопат шията, без да бъдат посечени, с човека бе свършено. Негулите нададоха не един вик на ужас и болка. Безстрашни воини иначе, те за първи път се сблъскваха в битка… с вълци. Ала първоначалната изненада бързо премина и негулите се съвзеха. Схватката стана ожесточена, и ако вълците, повикани от Дурум, не се бяха притекли на помощ, за да забавят устрема на негулите, от билярите едва ли щеше да остане жив човек.

Крамик се биеше уверено с двама от негулите. Бързината и ясният поглед в тъмното му даваха предимство и те не успяваха да го засегнат, но около него другарите му изнемогваха. Очите му спряха за миг на Ермиар, който храбро се биеше също с двама негули, но Булик, пазещ гърба му, беше ранен, от ръката му капеше кръв. Едва удържаше нападналия го негул, нуждаеше се от помощ. Крамик се съсредоточи максимално и издебна единия си противник в момента, когато с две ръце замахваше с тежкия си меч. Извъртя се, сниши се бързо и със светкавичен замах промуши негула още докато се засилваше, за да нанесе удар. След това се извъртя изненадващо и посече крака на другия си противник. Негулът падна на една страна и Крамик използва момента, за да го промуши в гърлото. Кръвта бликна и го опръска по лицето и дрехите. За момент през съзнанието му премина мисълта, че не е трябвало да го допуска, но след това миризмата на кръв проникна в мозъка му и го завладя. Очите и косите на Крамик станаха черни, тъмни сенки ги покриха. Подобно на вихър той развъртя сабята си и негулите започнаха да падат един след друг, сякаш бяха парцалени кукли. Нечовешките сили, влели се в кръвта му, го изправяха пред трима-четирима негули наведнъж. Те падаха след секунди, неуспели да замахнат дори веднъж с мечовете си. Билярите гледаха онемели как Крамик поваля всички около себе си с лекота. Изведнъж пред него изскочи Дурум. Вълкът втренчи очите си в Крамик и между зъбите му прозвуча тихо ръмжене. Постепенно черният цвят се отдръпна от косите и очите на волобара и погледът му се проясни. Той се огледа, вече спокоен. Само неколцина негули бяха успели да се измъкнат от сабята на Крамик и да избягат в гората. Всички останали лежаха съсечени. Ермиар се приближи до Крамик, гледайки го с недоумение, и попита:

— Какво беше това, човече?

Крамик наведе глава. Нямаше какво да каже, волобарската му природа се бе проявила. Но някак си трябваше да се прикрие. Докато обмисляше какво да отговори, отвсякъде се чуха възторжени възгласи. Войниците се приближиха към него сред труповете на негулите, хванаха го и го метнаха два-три пъти във въздуха. Някои от тях го прегръщаха, други го потупваха по раменете.

— Понякога в тежки моменти човек отключва в себе си неподозирани способности — каза Булик и го потупа по ръката. — Голям дявол си бил.

Крамик се засмя малко пресилено, но облекчен, че всичко се размина без обяснения. Благодарение на нощта никой не видя, как сенките покриха очите и косите му, докато се биеше с негулите.

— Вижте — извика Вананд и насочи вниманието на войниците към глутницата вълци, която им се бе притекла на помощ.

Животните се хранеха настървено с труповете на негулите. Кръв се стичаше по озъбените им муцуни. Лицата на Ермиар и неколцина други се сгърчиха в гримаси.

— Трябва ли да позволяваме това? — попита някой с отвращение.

— Оставете ги — намеси се Крамик, — те се биха за нас.

— Но защо? — недоумение се четеше в погледа на Ермиар — Как ги накара?

— Дурум ги извика — отговори Крамик и потърси с поглед сивия вълк. Сребристата му козина се белееше в мрака. И той като останалите вълци се възползваше от труповете на негулите и късаше едри парчета плът, които сдъвкваше с наслада.

— Ти и твоят вълк ни спасихте, Крамик. Когато се върнем в Исиней, ще се погрижа да получиш достойна отплата — сериозно каза Ермиар, докато гледаше с пребледняло лице как Дурум се храни.

— Правя каквото трябва — отговори тихо Крамик.