Хедер Меспи
Демон, юда и магьосник (37)

19. Луната

Когато умората му премина, той се изправи на крака и се огледа. Намираше се върху кръгла площадка, покрита с каменни плочи. Нощното небе светеше вълшебно над него. Звездите бяха толкова близо и блестяха така ярко, че му се зави свят. А луната — огромна, пълна и жълта, сякаш го хипнотизираше и той дълго не можа да откъсне очи от нея. Когато потърси отвора към стълбището, по което се бе изкачил, не намери нищо. Имаше само една площадка от камък — високо, високо в небето, просната под жълтата кръгла луна. Наведе се през каменния парапет, за да види земята, но дали от височината, дали от тъмнината, не успя да я зърне. Под кулата зееше пропаст без дъно. Той се отпусна отново върху каменния под и сълзи на страх и отчаяние избиха в очите му. Вперил помръкналия си поглед в луната, се питаше, как е възможно стълбата под него да изчезне.

И тогава прозвуча глас:

— Пътят, по който сме дошли, винаги изчезва. Защо се страхуваш? Никога не можем да се върнем назад. Защо се страхуваш? Бе ти дадено всичко, което поиска. Защо се страхуваш?

Той се огледа, но не видя никого. Осъзна, че чува този глас в главата си и никой не е нарушил тишината.

— Кой е? — попита той и се хвана с две ръце за главата.

— Аз съм душата ти — прозвуча отново същият глас.

— Полудявам ли?

— Ти поиска да станеш демон — отговори гласът, — защо се страхуваш?

— Какво се случва с мен? — извика той.

— Ти поиска това, защо се страхуваш? — отговори гласът в главата му.

— Какво ще стане с мен? — тихо прошепна той.

— Ще станеш демон. Изправи се и върви, защо се страхуваш?!