Нора Робъртс
Далече на север (32)

31.

— Това не е стопроцентово доказателство, Мег.

— Не ми пробутвай тези полицейски глупости, Бърк.

Докато той шофираше, младата жена седеше, притиснала ръце към стомаха си, сякаш изпитваше болка.

— Не са глупости. Нарича се косвена улика. — Умът му препускаше във всички посоки. — Обицата е била в ръцете на поне двама души, преди да стигне до мен. Съдебният лекар не я е виждал. Масово производство е, сигурно по онова време е имало хиляди от тях. Може да я е изгубил, да я е дал на някого, самият той да я е взел назаем. Фактът, че я носи на снимка, направена преди повече от шестнадесет години, не доказва, че е бил с баща ти в планината. Дори малоумен съдебен защитник ще разбие такава версия в съда.

— Той е убил баща ми.

Ед е отмъстителен, беше му казала Хоп след историята с Хоули.

Всички онези връзки между Галоуей и Макс, Галоуей и Бинг, Галоуей и Стивън Уайз.

Имаше и още. Улкът и Макс — загриженият стар приятел, който помага на вдовицата за помена. Улкът и Бинг — хвърляне на подозрението върху човек, който може би си спомня един непринуден разговор отпреди шестнадесет години.

Срязаните гуми и боята по колата на Хоули — отмъщение за сблъскването, прикрито като детски вандализъм.

Пари. Ед Улкът се занимаваше с пари. Какъв по-добър начин да укриеш внезапно получената сума пари от собствената ти банка?

— Това копеле Улкът е убило баща ми.

— Така е. Аз го знам. Ти го знаеш. Той го знае. Но изграждането на обвинение е друго нещо.

— Нали се занимаваш с това от януари. Дори след като щатската полиция приключи случая. Наблюдавала съм те.

— Тогава ме остани да довърша.

— Какво си мислиш, че ще направя? — Мег присви очи срещу слънцето. Беше излязла от къщи без тъмните си очила, без нищо, освен непреодолимата нужда да направи нещо. — Че ще отида при него и ще му опра пистолет в челото?

Нейт долови в гласа й мрачните тонове на скръбта и ярките искрици на гнева и стисна ръката й.

— Не бих се учудил.

— Няма. — Костваше й много усилия да обърне дланта си към неговата, да задържи връзката, когато щеше да е толкова лесно да се отдръпне. И да остане сама с бушуващите си емоции. — Но искам да видя лицето му, Нейт. Ще застана така, че да виждам лицето му, когато го арестуваш.

Главната улица вече беше пълна с хора, бързащи да заемат хубави места. Сгъваеми столове и хладилни чанти стояха на тротоара. Някои вече бяха заети от хора, които шумно сърбаха питиета в пластмасови чаши.

Въздухът жужеше от шума, виковете и смеха, които се опитваха да надвикат силната музика от КЛУН.

По ъглите на площада и страничните улици бяха паркирани фургони, където се продаваха сладолед, хотдог и други лакомства, подходящи за парад. Пъстроцветните знамена се вееха във въздуха.

Около две хиляди души, пресметна Нейт, и повечето от тях деца. Ако денят беше обикновен, щеше просто да влезе в банката и да арестува Ед, без да привлича внимание.

Но беше празник.

Паркира пред участъка и покани Мег вътре.

— Къде са Ото и Питър? — попита той Пийч.

— Навън, сред хората, където би трябвало да бъда и аз. — В очите й се прокрадва раздразнение, докато приглаждаше бухналата си пола с цвят на нарциси върху пълните си бедра.

— Повикай ги тук.

— Нейт, над сто души вече са се събрали в училището. Трябва да…

— Повикай ги тук! — отсече шерифът и продължи към кабинета си, подкрепяйки Мег. — Искам да останеш тук — каза й.

— Не. Глупаво е да го очакваш и е обидно.

— Той е способен на всичко.

— Аз също. Дай ми пистолет.

— Мег, той вече е убил трима души. Ще направи всичко, за да се измъкне.

— Не можеш вечно да ме предпазваш.

— Аз не…

— Точно това правиш. Това е първата ти реакция, надмогни я. Не се оплаквам, когато носиш проблемите от работата си у дома, нито когато се намесваш в живота ми. Не те карам да бъдеш онова, което не си. Не го прави с мен. Дай ми пистолет — обещавам ти, че няма да го използвам, ако не се наложи. Не желая да го убивам. Искам да гние в затвора. Колкото се може по-дълго.

— Настоявам да разбера какво става. — С юмруци на кръста Пийч запълваше рамката на вратата. — Повиках момчетата и в момента никой не се грижи за реда навън. Група гимназисти вече е издигнала боядисан сутиен на пилона, един от конете ритнал турист, който сигурно ще ни съди, а малоумните братя Маки са си донесли буренце бира и вече са пияни като талпи.

Гневът я караше да изстрелва думите като картечница.

— Откраднали са и кутия с балони и точно в този момент маршируват нагоре-надолу по улицата като идиоти. Има журналисти, Нейт, а това не е начинът, по който бихме искали да ни представят медиите.

— Къде е Ед Улкът?

— С Хоп са в училището. Ще участват в процесията. Какво става?

— Обади се на сержант Кобън в Анкъридж. Кажи му, че ще арестувам виновника за убийството на Патрик Галоуей.

— Не искам да го подплаша — каза Нейт на заместниците си. — Трябва да избегнем насилието или паниката сред тълпата. Най-важна е безопасността на гражданите ни.

 

— Тримата би трябвало да успеем да го задържим без проблеми.

— Може би — съгласи се Нейт. — Но не искам да рискувам живота на цивилни граждани. Той няма да ни избяга. Засега няма основания да се опита. Докато трае парадът, поне един от нас трябва да не го изпуска от поглед.

Обърна се към дъската.

— Пийч е написала програмата на парада. Улкът ще се появи след оркестъра на гимназията. Мястото му е отбелязано с номер 6 на плана. От училището ще се насочат към центъра на града и ще дефилират по булевард „Лунатик“. Ще спрат на Бъфало Инлет после ще заобиколят, за да се върнат при училището. Тогава там няма да има много хора и ще можем да го задържим тихомълком и с минимален риск за околните.

— Един от нас може да стои в училището — намеси се Питър. — Да разпръсне гражданите, след като процесията потегли.

— Точно това искам да направиш. Ще го арестуваме, когато се върне. Ще го доведем тук и ще се обадим на Кобън, че заподозреният е задържан.

— И просто ще го предадеш на щатската полиция? — попита Ото. — След като ти свърши цялата работа?

— Случаят е на Кобън.

— Глупости. Те го закриха. Не им се занимаваше и избраха лесния начин.

— Не е точно така — възрази Нейт. — Но независимо от всичко, ще действаме, както казах.

Не го интересуваха похвалите и славата. Искаше просто да довърши започнатото. Да разпръсне мрака. Да помогне за възмездието.

— Нашето задължение е да арестуваме заподозрения, без да застрашим безопасността на гражданите. След това Кобън ще го поеме.

— Както кажеш. Ще трябва да се задоволя да гледам как Ед пикае газ, когато му слагаш белезниците. Мръсник, да убие онова старо куче.

Ото погледна Мег и леко се изчерви.

— И останалите. Пат и Макс. Просто кучето беше последно.

— Няма нищо. — Мег се усмихна мрачно. — Важното е да си плати за всичко.

— Добре. — Ото се изкашля и се втренчи в плана на парада, закачен на дъската. — Когато тръгнат обратно към училището, няма да можем да го следим с поглед — изтъкна той.

— Ще се погрижа за това. Двама цивилни доброволци ще ни помогнат. — Нейт вдигна очи, когато Бинг и Джейкъб влязоха.

— Каза, че си имал работа за мен. — Бинг се почеса по корема. — Колко ще платиш?

Мег изчака, докато той раздаде радиостанциите и изпрати мъжете да заемат първоначалните си позиции.

— А къде е моето място във всичко това?

— С мен.

— Добре. — Извади ризата от панталоните си, за да скрие кобура с револвера.

— Може да те питат няма ли да правиш планираните демонстрации със самолета.

— Ще кажа, че имам проблеми с двигателя — отвърна тя, докато се насочваха към вратата. — Много жалко.

Шумната и пъстро облечена тълпа аплодираше, наоколо се смесваха миризмите на печено месо и карамелизирана захар. Деца тичаха около украсеното майско дърво пред кметството. Нейт видя, че вратите на „Хижата“ са отворени и Чарлийн чевръсто обслужваше онези, които искаха да хапнат нещо по-питателно от онова, което се продаваше по сергиите.

Страничните улици бяха затворени за превозни средства. Млада двойка седеше на една от преградите и се целуваше ентусиазирано, а група техни приятели риташе топка на уличката зад тях. От противоположния ъгъл телевизионен екип от Анкъридж снимаше тълпата.

Туристи снимаха с видеокамери или обикаляха сергиите, където се продаваха произведения на местни приложници. Кожени торбички, украсени с мъниста, ботуши от еленова кожа, ръчно плетени кошници се трупаха по сгъваеми маси или греди, поставени върху дървени магарета.

Макар че беше топло и слънчево, шапките и шаловете от вълна на арктически мускусен бик се продаваха бързо.

В „Италианското“ предлагаха пица на парче. Магазинът „На ъгъла“ правеше голяма отстъпка на фотоапарати за еднократна употреба и репеленти. Въртяща се поставка с картички беше изнесена пред вратата. Продаваха се по три за два долара.

— Един предприемчив малък град — отбеляза Мег, докато караха по улицата.

— Така си е.

— А след днешния ден ще бъде и по-безопасен. Благодарение на теб. Ото беше прав. Благодарение на теб, шерифе.

— Дреболия, госпожо.

Тя погали ръката му.

— Казваш го като Гари Купър, но по погледа приличаш повече на Мръсния Хари.

— Само недей да… Доверявам ти се.

— Бъди спокоен. — Ледено спокойствие беше заменило гнева и Мег щеше да направи всичко възможно, за да остане безстрастна и студена. — Искам да бъда там, но… това си е твой дивеч.

— Добре.

— Ще бъде чудесен ден за парад — каза, след като си пое дъх. — Но въздухът е така неподвижен, сякаш очаква нещо да се случи. — Спряха пред училището. — Е, започваме.

Оркестърът беше в светлосини униформи, копчетата и инструментите блестяха на слънцето. Цареше истинска какофония, защото отделните секции се упражняваха, а възрастните крещяха заповеди.

Забиха барабани.

Хокейният отбор вече се качваше в открития камион на Бинг. Те щяха да водят парада. Знамето на местните шампиони скриваше ръждата по платформата. От високоговорителите се лееше „Ние сме шампионите“ на „Куин“.

— Ето те и теб. — Изтупана в бонбоненорозов костюм, Хоп забързано се приближи. — Игнейшъс, вече мислех, че ще трябва да започнем без теб.

— Трябваше да организирам надзора по улиците. Претъпкано е.

— Един от филиалите на Ен Би Си е тук. — От възбуда бузите й бяха почти толкова розови, колкото и костюмът. — Мег, не трябваше ли да си там? — Тя посочи с пръст към небето.

— Двигателят не е наред, Хоп. Съжалявам.

— Както и да е. Знаеш ли дали Дъг Клуни е пуснал лодката си в реката? Търсех Пийч или Деб — те трябваше да ни помогнат тук, но всички са се пръснали като пилета.

— Сигурен съм, че Дъг е готов, а Деб се занимава с отбора по хокей.

— Мили Боже, започваме. Ед, спри да се контиш за пет секунди. Не знам защо се оставих да ме убедят да се возя на каруца. С открита кола щеше да бъде много по-достойно.

— Но не толкова колоритно. — Ед широко се усмихна, когато се приближи. Носеше костюм с жилетка на тънки райета, подходящ за банкер, и шарена вратовръзка. — Може да повозим и началника на полицията.

— Може би другия път — непринудено отвърна Нейт.

— Още не съм ви поздравил с годежа. — Очите му внимателно наблюдаваха шерифа, когато подаде ръка.

Можеше да го направи веднага. За десет секунди щеше да му сложи белезниците.

И тогава три деца от началното училище минаха между тях, преследвани от четвърто с пластмасова пушка. Хубава млада мажоретка в ярки дрехи забърза, за да вземе изпуснатата бухалка, която беше паднала в краката му.

— Извинете, шериф Бърк. Изпуснах я.

— Няма нищо. Благодаря, Ед. — Той протегна ръка и отново си помисли: „Може би сега е моментът.“

Джеси дотича отнякъде и прегърна коленете му.

— Аз ще участвам в парада! — извика момчето. — Ще бъда с костюм и ще марширувам по улицата. Ще ме гледате ли, шериф Бърк?

— Разбира се.

— Много си хубав! — каза Хоп и приклекна до него, докато момчето доверчиво хвана ръката на Нейт.

Не тук, каза си Нейт. Не сега. Днес никой не бива да пострада.

— Надявам се, че ще дойдеш на сватбата — обърна се той към Ед.

— Не бих я пропуснал. Не можа да се спреш на някое местно момче, а, Мег?

— Той оцеля през зимата… Това го прави почти местен.

— Предполагам.

— Джеси, отивай при групата си. — Хоп леко го плесна по задника и момчето побягна с вик:

— Гледайте ме!

— Помогни ми да се кача в това нещо, Ед. Трябва да тръгваме.

— Ние ще минем по страничните улички — каза Нейт, докато Хоп и Ед се качваха в кабриолета. — Тук нещата изглеждат спокойни. Искам да се уверя, че братята Маки се държат прилично.

— Откраднали балони. — Хоп вдигна очи към небето. — Така ми казаха.

Нейт хвана Мег за ръката и се отдалечи.

— Дали се досеща? — попита го тя.

— Тревожа се. Има прекалено много хора, Мег. И много деца.

— Знам. — Тя стисна ръцете му точно когато оркестърът затрополи по паважа. — Скоро всичко ще приключи. Не се иска много време да минеш от единия край на града до другия и обратно.

Щеше да му се стори безкрайно. С тълпата, виковете и аплодисментите, с кънтящата музика. Поне час, пресметна. След малко повече от час можеше да го арестува, без никой да пострада. Този път не беше нужно да тръгне по тъмната алея, да рискува в мрака.

Крачеше стегнато, но без да бърза, покрай тълпата към центъра на града.

Трио мажоретки танцуваше и жонглираше с бухалки под ентусиазираните аплодисменти. Онази, която едва не го беше ударила, му се усмихна ослепително.

Старшият барабанчик пристъпваше наперено под цилиндъра си, а оркестърът мощно засвири „We will rock you“.

Нейт забеляза Питър на първата пресечка и притисна устни до ухото на Мег.

— Да отидем до продавача на балони. Ще ти купя балон. Те ще ни подминат и така ще успеем да ги държим под око още малко.

— Червен.

— Естествено.

Ето го краят на обиколката, помисли си той. Отборът по хокей вече се беше върнал и навярно всички се бяха отправили при приятелите си, бяха се смесили с тълпата. Оркестрантите щяха да отидат в училището, за да съблекат униформите.

Нямаше да има почти никой. А и Питър щеше да се погрижи всички да се разотидат.

Нейт спря пред клоуна с оранжева перука, който продаваше балони.

— Божичко, Хари, ти ли си това?

— Идеята е на Деб.

— Много ти отива. — Шерифът се наведе, за да хвърли поглед на кабриолета и тълпата. — Един червен за моето момиче.

Посегна към портфейла си, слушайки с половин ухо как Хари и Мег обсъждат с каква форма да е балонът. Видя Питър да върви по отсрещния тротоар и заедно с музиката от оркестъра, дочу тропота на конски копита.

Децата се разпищяха и се спуснаха напред, когато Хоп и Ед започнаха да хвърлят бонбони. Плати балона и отново се обърна към парада.

И зърна Кобън, чиято светлоруса коса блестеше на слънцето сред тълпата. Видя го и Ед.

— По дяволите, защо не изчака?

По лицето на Ед се изписа паника. Виждайки това, Нейт се опита да си пробие път през хората, оформили плътна стена до бордюра. Нямаше да успее да стигне навреме. Виковете и аплодисментите се разливаха като вълна сред тълпата. Те не стихнаха и когато Ед скочи от кабриолета, дори когато извади пистолет изпод сакото ся.

Сякаш очаквайки някакво представление, хората се разделиха, за да му направят път, когато заместник-кметът хукна към отсрещния край на улицата. Едва когато започна да разблъсква хората по пътя си, се разнесоха писъци.

Докато си пробиваше път, Нейт чу стрелба.

— Долу! Всички да залегнат!

Прекоси тичешком улицата, прескачайки шокираните минувачи. И видя Ед да отстъпва по празния тротоар зад преградите, държейки пистолета до главата на една жена.

— Назад! — извика. — Хвърли пистолета и отстъпи. Ще я убия. Знаеш, че ще го направя.

— Да, знам. — Зад себе си чуваше викове и постепенното затихване на отдалечаващата се музика от оркестъра, който маршируваше, без да знае какво става. До бордюра имаше паркирани коли и камиони, сградите имаха странични врати, които сигурно не бяха заключени.

Трябваше да привлече вниманието на Ед, преди тон да се опомни достатъчно и да завлече заложницата си в някоя къща.

— Къде ще отидеш, Ед?

— Не се тревожи за това. Мисли за нея. — Улкът раздруса жената. — Ще й пусна куршум в мозъка.

— Както направи с Макс.

— Направих каквото трябваше. Това е начинът да оцелееш тук.

— Може би. — Видя, че челото на Ед блести от пот. — Но този път няма да се измъкнеш. Ще те застрелям на място. Знаеш, че ще го направя.

— Ако не хвърлиш пистолета, все едно ти си я убил. — Улкът издърпа хлипащата жена още няколко метра назад. — Точно както си убил партньора си. Ти си мекушав, Бърк. Не би могъл да живееш с тази вина.

— Но аз мога. — Мег застана до шерифа и се прицели между очите на Ед. — Ти ме познаваш, копеле. Ще те застрелям като болен кон и ще спя спокойно.

— Мег — предупреди я Нейт. — Отстъпи.

— Мога да убия нея и един от вас, ако е нужно.

— Нея може би — съгласи се Мег. — Но изобщо не ми пука за нея. Давай, застреляй я. Ще бъдеш мъртъв, преди да е паднала на земята.

— Отдръпни се, Мег. — Нейт повиши глас, без да сваля поглед от лицето на Ед. — Направи каквото ти казвам, веднага.

Изведнъж се чуха гласове и тропот от крака. Тълпата прииждаше. Любопитството и ужасът бяха надделели над страха.

— Хвърли пистолета и я пусни — нареди Нейт. — Направи го веднага и ще имаш шанс.

Забеляза, че Кобън заобикаля отзад и разбра, че някой ще умре.

Сякаш адът се разтвори.

Ед се обърна и стреля. Нейт видя как Кобън се претърколи, за да се прикрие, от рамото му рукна кръв. Служебният му револвер лежеше на тротоара, където го беше изпуснал.

Втори куршум се заби в сградата до Нейт. Хиляда души изкрещяха в един глас.

Не им обърна внимание. Кръвта му се беше вледенила.

Запрати Мег назад на земята. Тя го изруга, когато пристъпи напред с насочен пистолет.

— Ако някой умре днес — каза Нейт хладно, — това ще си ти, Ед.

— Какво правиш? — изкрещя Улкът, когато той продължи да върви към него. — Какво правиш, по дяволите?

— Върша си работата. Това е моят град. Свали пистолета или ще те застрелям като куц кон.

— Върви по дяволите! — Ед блъсна жената към него и се скри зад една кола.

Нейт я остави да се свлече на тротоара, мина зад една от колите и се озова на платното.

Приклекнал, той погледна през рамо и видя, че Мег успокоява жената, за чийто живот бе казала, че ней пука.

— Отивай! — изсъска към него. — Хвани копелето! После запълзя по корем към ранения Кобън. Ед стреля и куршумът счупи предното стъкло на една кола.

— Това ще свърши тук и сега! — извика Нейт. — Хвърли пистолета или ще дойда да ти го взема.

— Ти си нищожество! — В гласа на Улкът се долавяше нещо повече от паника и гняв. — Ти дори не си оттук. — В него имаше сълзи. Банкерът излезе от прикритието си и започна да стреля като луд. Стъкла се чупеха и летяха из въздуха като смъртоносни остриета, металът кънтеше от рикошети.

Шерифът се изправи и тръгна по улицата с вдигнат револвер. Почувства, че нещо го жилна по рамото — приличаше на едра разгневена пчела.

— Хвърли пистолета, кучи сине!

Ед изкрещя, обърна се и се прицели. Нейт стреля.

Видя как Ед се хвана за бедрото и се свлече на земята. Продължи да крачи невъзмутимо към него, докато стигна до пистолета, изпуснат при падането.

— Арестуван си, страхливецо — каза спокойно, докато обръщаше Ед по корем, извиваше ръцете му и слагаше белезниците. После клекна и заговори тихо, докато изцъклените от болка очи на престъпника премигваха. — Ти стреля по полицай. — Погледна без особен интерес към тънката струя кръв, която се стичаше над собствения му лакът. По двама. Свършено е с теб.

— Трябва ли да доведем Кен? — Гласът на Хоп звучеше спокойно, но когато Нейт я погледна, видя, че ръцете и раменете й треперят.

— Няма да е зле. — Посочи с брадичка хората, които бяха прескочили преградата или пропълзели под нея. — Опитай се да разкараш тези хора.

— Това е твоя работа, шерифе. — Хоп се опита да се усмихне, но изражението й се смрази, когато погледна към Ед. — Телевизионният екип засне почти всичко. Очевидно операторът е много опитен. В интервютата, които предстоят, със сигурност ще изясним едно — този тук не е един от нас.

Тя умишлено се отдръпна от Ед и протегна ръка на шерифа, сякаш за да му помогне да стане.

— Но ти си един от нас, Игнейшъс, благодаря на Бога за това.

Когато хвана ръката й, усети, че още леко трепери.

— Някой друг пострада ли?

— Нищо сериозно. — Тя преглътна сълзите си. — Ти се погрижи за нас.

— Добре. — Нейт кимна, когато видя, че Ото и Питър вече разпръсват тълпата.

После се огледа и съзря Мег, сгушена в един вход. Тя отвърна на погледа му. По ръцете й имаше кръв, явно беше успяла умело да превърже раненото рамо на Кобън.

Тя разсеяно прокара ръка по бузата си и я изцапа с кръв. После се усмихна и му прати въздушна целувка.

 

Казаха, че е било цяло щастие, дето никой не е бил убит, а многобройните счупени кости, сътресения и повърхности рани, получени при падане по време на паниката, бяха леки.

Казаха, че нанесените щети не били големи — счупени витрини, прозорци на коли, улична лампа. Джим Маки гордо заяви на репортера от Ен Би Си, че ще запази дупките от куршуми по пикапа си.

Казаха, че престрелката била кулминацията в първомайския парад в Лунаси, Аляска.

Казаха много неща.

Медиите вдигнаха голям шум. Напрегнатият и рискован арест на Едуард Улкът, обвинен в убийството на Патрик Галоуей, Ледения човек от Безименната планина, остана централна национална новина седмици наред.

Нейт не гледа филма, следеше само статиите в „Лунатик“.

Към края на май интересът на външния свят към събитията в Лунаси се изчерпа.

— Дълъг ден — подхвърли Мег, когато излезе да седне до него на терасата.

— Обичам дългите дни.

Тя му подаде бира и заедно загледаха небето. Беше десет вечерта и съвсем светло.

Градината й беше разцъфтяла. Далиите, както се очакваше, бяха невероятни, а наситеносините ралици се издигаха на метър и половина над земята.

Ще пораснат още, помисли си тя. Имаха цяло лято, множество дълги дни, изпълнени със светлина.

Предишния ден най-после бяха погребали баща й. Целият град без изключение се беше стекъл на погребението. Имаше и много журналисти, но за нея бяха важни хората от града.

Чарлийн се беше държала спокойно. Поне доколкото можеше да бъде спокойна. Не беше позирала пред камерите, а беше стояла кротко — с достойнство, каквото Мег преди не бе забелязвала у нея, — стиснала ръката на Професора.

Може би щяха да се разберат. Може би нямаше. Животът беше пълен с множество „може би“.

Но едно беше сигурно. Следващата събота тя щеше да стои тук, в светлината на лятната нощ, с планините и езерото пред нея и да се омъжи за мъжа, когото обичаше.

— Кажи ми — помоли Мег — какво стана днес, когато отиде да говориш с Кобън.

— Ед си е сменил адвоката. Наел някаква голяма клечка от Долните щати. Твърди, че убил баща ти при самоотбрана. Че Галоуей полудял, той се уплашил за живота си и в паниката се стигнало до убийство. Тъй като е банкер, води подробни отчети за парите си. Казва, че спечелил дванадесетте хиляди, които внезапно са се появили в сметката му през март онази година, но ще има свидетели за обратното. Така че няма да му се размине. Заявява, че това няма нищо общо с другото. Абсолютно нищо. И това няма да мине.

Пред гората кръжеше облак комари. Бръмчаха като верижен трион и Нейт се радваше, че се е напръскал с репелент, преди да излезе.

Обърна се и я целуна по бузата.

— Сигурна ли си, че искаш да чуеш по-нататък?

— Продължавай.

— Жена му е бясна и е провалила алибито му за времето на смъртта на Макс и Юкон. В бараката с инструментите му намериха жълт спрей, а Хари твърди, че Ед купил прясно месо от него в деня, когато с теб се разправяхме с мечката. Като събереш всички факти, не му остават много шансове.

— Освен това насочи пистолет към главата на туристка, простреля щатски полицай и нашия началник на полицията. — Тя леко го целуна по рамото. Всичко това е било заснето от оператора на Ен Би Сн. — Протегна се. — Страхотен филм. Нашият смел и красив герой прострелва лошия в бедрото, макар самият той да е ранен…

— Беше повърхностно.

— Притиска го като Купър в „По пладне“. Аз не съм Грейс Кели, но се възбуждам, като си помисля за това.

— Божичко, госпожо. — Нейт размаза един комар, голям колкото врабче, който беше успял да се промъкне при тях. — Не беше кой знае какво.

— Аз също изглеждам много добре, дори когато ме хвърли на проклетия тротоар.

— Сега изглеждаш още по-добре. Адвокатите ще се опитат да го изкарат луд или в състояние на временно умопомрачение, но…

— Няма да мине — довърши Мег.

— Кобън ще го закове — или прокурорът. Сега са се захванали здраво със случая.

— Ако Кобън те беше послушал, щеше да го арестуваш без целия този шум.

— Може би.

— Можеше да го убиеш.

Нейт отпи от бирата си и се заслуша в крясъка на орела, който летеше над главите им.

— Ти го искаше жив, а аз държах да ти доставя удоволствие.

— И го направи.

— И ти щеше да го направиш.

Мег протегна крака и погледна към изтърканите подметки на градинските си ботуши. Може би трябваше да си купи нови.

— Не бъди толкова сигурен, Нейт.

— Не само него го бива с примамките. Ти нарочно го предизвика, за да остави жената и да се опита да застреля някой от нас.

— Видя ли очите й?

— Не, гледах него.

— Аз ги видях. Познавам този страх. Като очи на заек, хванат в капан.

Тя млъкна и погали кучетата, които дотичаха отнякъде.

— Ако ми кажеш, че независимо колко скъпи адвокати от Долните щати си вземе, ще го осъдят на много-много години затвор, ще ти повярвам.

— Ще лежи в затвора доста дълго.

— Добре. Тогава случаят е приключен. Искаш ли да се разходим край езерото.

Той целуна ръката й.

— Да.

— А после ще легнем на брега и ти ще ме любиш, докато не мога да помръдна от умора.

— Да.

— Комарите вероятно ще ни изядат живи.

— Някои неща си струват риска.

Като теб, помисли си тя. Изправи се и му подаде ръка.

— Знаеш ли, много скоро, когато правим секс, ще е напълно законно. Това ще ти намали ли удоволствието?

— Никак. — Нейт отново погледна към небето. — Обичам дългите дни, но вече нямам нищо против дългите нощи. Защото си имам светлинка. — Прегърна я и я притисна до себе си. — Моята светлинка.

Загледа се в слънцето, което отказваше да залезе и блестеше върху студените, дълбоки води на езерото. И в страховитите бели планини, чиято вечна зима изпъкваше на фона на лятната синева.