Нора Робъртс
Далече на север (24)

23.

— Умрял е бързо. — Кен стоеше надвесен над кучето и го оглеждаше.

— Заради раната във врата ли? — попита Нейт.

— Да. Исусе, какъв изрод трябва да е, щом може да причини подобно нещо на едно куче? Ти каза, че от раната в гърдите не е текло много кръв. Вече е било мъртво, когато са забили ножа там. Прережеш ли вратната вена, всичко е свършено.

— И изтича много кръв.

— Да. Господи!

— Дъждът е отмил част от нея — повечето — но не всичката. Когато го намерихме, още беше топъл. Мъртъв е може би от час, нали?

— Нейт. — Кен поклати глава, свали очилата си и ги избърса с пеша на ризата. — Не разбирам много от тези неща. Вероятно твоето предположение е по-точно от моето. Но да, може би около час.

— Беше минал около час от паузата. Когато излязохме навън между филмите, кучето не беше там. А имаше прекалено много кръв, за да е било убито на друго място и донесено. Познаваш ли това куче?

— Разбира се. Старият Юкон. — Очите му се навлажниха и лекарят ги изтри с ръка. — Познавам го.

— Създавал ли е проблеми? Да е нападал някого или да го е ухапал?

— Юкон ли? Едва имаше зъби, за да си сдъвче храната. Беше дружелюбен и безобиден. Може би затова ми е толкова трудно да го приема. — Извърна се за миг, опитвайки се да се овладее. — Макс… С Макс беше ужасно. Все пак, ставаше дума за човек. Но това куче… Това куче беше старо и мило. И беззащитно.

— Седни, ако ще ти помогне.

Но самият Нейт остана прав, загледан в кучето. Козината му беше покрита с кръв и още мокра от дъжда.

— Съжалявам, шерифе. Хората мислят, че лекарите са свикнали с такива неща. — Кен си пое дълбоко дъх и издиша шумно. — Какво искаш да направя сега?

— Джо и Лара ще дойдат всеки момент. Искам да ги задържиш отвън, докато аз приключа.

— Какво ще правиш?

— Ще си свърша работата. Просто ги задръж навън, докато ти кажа.

Взе фотоапарата и направи още снимки. Не беше съдебен лекар, но бе виждал достатъчно трупове и присъствал на много аутопсии, за да прецени, че ударът с нож беше нанесен отгоре и малко изотзад. Отляво надясно. Убиецът беше стиснал кучето между краката си, вдигнал главата му и нанесъл удара.

Руква кръв и облива ръкавиците, а може би и ръкавите му, възможно е да е изпръскала и обувките му. Кучето пада и убиецът забива ножа в гърдите му. Изхвърля ръкавиците и изчезва.

Трябвали са му само няколко минути, използвал е прикритието на дъжда и факта, че няколкостотин души в сградата са били съсредоточени върху приключенията на Джими Стюарт.

Доста рисковано, помисли си Нейт, докато проверяваше дръжката на ножа за отпечатъци, но добре планирано. И хладнокръвно извършено.

По ножа нямаше никакви други следи, освен кръвта. Той го сложи в пликче и го прибра заедно със снимките в найлонова торба. После излезе, за да разговаря със семейство Уайз.

Когато тръгна да търси Бинг, дъждът беше преминал в мокър сняг. Механикът беше в огромния си гараж до къщата. Слушаше метеорологичната станция по радиото, лежейки под камиона си.

Вътре имаше още няколко превозни средства, а на няколко блокчета бе повдигнат някакъв двигател. Едно от чекмеджетата на огромната ръждясала кутия за инструменти беше отворено. Над дългия тезгях имаше поставка с още инструменти, а на календара до нея се пъчеше полугола блондинка с огромни гърди.

Голяма шевна машина — шевна машина? — стоеше върху дървената маса отстрани. Над нея бе окачена глава на лос.

Гаражът миришеше на бира, цигари и машинно масло.

Бинг погледна към Нейт, затворил едно око заради дима, който се вдигаше от цигарата в ъгълчето на устата му.

— Ако и утре продължи да вали, реката ще залее улица „Лунатик“. Ще ни трябват чували с пясък.

Чували с пясък, помисли си Нейт и хвърли поглед към шевната машина. Не можеше да си представи Бинг да шие, но на този свят ставаха и по-големи чудеса.

— Излезе рано от киното.

— Достатъчно видях, а и утре сутрин ще имам доста работа. Какво значение има?

Нейт се приближи и му показа пликчето с ножа.

— Твоят ли е?

Бинг се обърна и извади цигарата от устата си. Но трябваше нещо повече от цигарен дим, за да не види кръвта по дръжката и острието.

— Прилича на него. — Хвърли цигарата и я смачка върху бетона. — Да, моят нож е. Изглежда някой го е използвал. Къде го намери?

— Забит в кучето на Джо и Лара, Юкон.

Бинг отстъпи назад. Беше реакция на човек, ударен изневиделица.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите?

— Някой е прерязал гърлото на кучето, а после е забил ножа в гърдите му, за да го открия по-лесно. Кога излезе от киното, Бинг?

— Някой е убил това куче? Някой е убил Юкон? — Постепенно смайването в очите му отстъпваше пред осъзнаването. — И ти смяташ, че аз съм го убил? — Ръката му здраво стисна гаечния ключ. — Това ли искаш да кажеш?

— Ако се опиташ да ме удариш с това, ще те гръмна. Спести си унижението, защото ще го направя, без да ми мигне окото. Свали го. Веднага.

Тялото на Бинг се разтресе от ярост.

— Ти лесно избухваш, нали? — спокойно попита Нейт. — Това е причината да се нахвърляш върху хората, затова са те тиквали понякога зад решетките. Сега ти иде да ми смачкаш черепа като яйце с този ключ. Хайде, опитай.

Бинг запрати ключа през помещението. От стената отхвърча парче мазилка. Дишаше като парен локомотив и лицето му бе червено като тухла.

— Майната ти. Да, разбил съм няколко мутри, счупил съм няколко глави, но не съм скапан убиец на кучета. И ако твърдиш, че съм, нямам нужда от ключа, за да ти смачкам черепа.

— Попитах те кога излезе от киното.

— През паузата излязох да пуша. Ти ме видя. Говорихме как да се подготвим за наводнението. След това дойдох тук. Товарих проклетите чували. — Той посочи с палец камиона си, където бяха подредени поне сто чувала. — Реших, докато съм тук, да прегледам и двигателя. Не съм мърдал никъде. Ако някой е отишъл у Джо и е убил кучето, не съм бил аз. Харесвах това куче.

Нейт извади пликчето с ръкавиците.

— Твои ли са?

Бинг втренчи поглед в тях и избърса уста с опакото на ръката си. Червенината по лицето му бързо отстъпваше място на мъртвешка бледност.

— Какво, по дяволите, става тук?

— Това „да“ ли означава?

— Да, мои са, не го отричам. Казах ти, че някой е откраднал ножа и ръкавиците ми.

— Едва тази сутрин. Човек може да се зачуди дали не си го направил, за да прикриеш следите си.

— Защо, по дяволите, ми е притрябвало да убивам някакво куче? Тъпо, старо куче?

Бинг се почеса по бузата, после извади нова цигара от пакета в джоба си. Ръцете му трепереха.

— Ти нямаш куче, нали?

— Това значи ли, че мразя кучетата? Господи! Имах куче. Умря преди две години. Имаше рак. — Бинг се изкашля и дръпна от цигарата. — Ракът го уби.

— Когато някой убие куче, се питаш дали мрази кучетата или ненавижда собствениците му.

— Не съм имал никакви проблеми с това куче. Нито пък с Лара, Джо и колежанчето им. Питай ги. Питай ги дали сме се карали. Но със сигурност някой ще си има проблеми с мен.

— Имаш ли представа защо някой би направил подобно нещо?

Бинг рязко сви рамене.

— Единственото, което знам, е, че не съм убил това куче.

— Не напускай града, Бинг. Ако ти се наложи, искам да ме уведомиш.

— Няма да стоя тук, за да ме сочат хората с пръст.

— Не напускай града — повтори Нейт и излезе.

 

Докато чакаше, Мег пиеше бира и се опитваше да овладее гнева си. Не обичаше да чака и Нейт щеше да си получи заслуженото, когато се появеше. Беше й наредил какво да прави като генерал на малоумен новобранец.

Мразеше да й заповядват и щеше да му каже и това.

Когато се върнеше, щеше хубавичко да го наемете.

Но защо се бавеше, по дяволите?

Тревожеше се до смърт за кучетата си — независимо че разумът й говореше, че са добре, че Нейт ще изпълни обещанието си и ще ги доведе. Трябваше дай позволи да ги вземе сама, вместо да я държи под нещо като домашен арест.

Не искаше да стои тук безпомощно и да се тревожи, да пие бира и да играе покер с Ото, Кльощавия Джим и Професора, за да убие времето.

Беше спечелила повече от двадесет и два долара, но ней пукаше.

Къде беше той, по дяволите!

И за кого се мислеше, че да й казва какво да прави и да я заплашва с арест? И щеше да му го каже, помисли си тя, Докато обръщаше осмица пика, с която правеше добър фул.

Човекът, който стоеше под дъжда до кучето, не беше милият Нейт с тъжните очи. До горкичкия мъртъв Юкон. Беше някой друг. Навярно така бе изглеждал в Балтимор, преди онази престрелка да го промени. Преди болката да завладее сърцето му.

Но не й пукаше за това. Не й пукаше.

— Плащам твоите два долара — каза тя на Джим — и качвам с два.

Хвърли парите на масата.

Майка й беше дала един час почивка на Джим и работеше на бара. Не че имаше много работа, помисли си Мег, когато Професора се отказа, а Ото вдигна залога й с още два долара. Освен тях, в едното сепаре седяха четирима пришълци. Двамата изкуфели старци Ханс и Декс седяха в другото и убиваха дъждовната вечер с бира и дама.

И чакаха някой да дойде и да разкаже клюките.

Ако реката прелееше, щяха да дойдат още посетители. Да се стоплят за няколко минути, да пийнат по едно кафе, преди отново да се заемат с чувалите с пясък. Когато приключеха с работата, пак щеше да има наплив. Повечето щяха да се върнат — мокри, уморени и гладни, но нежелаещи все още да се приберат и да зарежат мъжката си компания.

Щяха да пият кафе и алкохол, да хапнат нещо топло. Чарлийн щеше да се погрижи за тях, щеше да стои, докато и последните си тръгнат. Мег го беше виждала и преди.

Тя хвърли още два долара, когато Джим се отказа.

— Два чифта — обяви Ото. — Попове и петици.

— Твоите попове не вървят пред моите дами. — Мег свали двойка дами. — Защото са подплатени с три осмички.

— По дяволите! — Ото я наблюдаваше как прибира малката купчинка банкноти и монети. После вдигна глава и отмести стола си назад, защото Нейт се появи на вратата. — Шерифе?

Мег рязко се обърна. Беше седнала срещу входната врата, за да го подхване още с влизането. Ала той се беше промъкнал зад гърба й.

— Едно кафе ще ми дойде добре, Чарлийн.

— Силно и горещо. — Тя напълни голяма чаша. — Мога да ти приготвя и нещо топло за ядене.

— Не, благодаря.

— Къде са кучетата ми? — попита Мег.

— Във фоайето. Ото, срещнах Хоп и още няколко души навън. Изглежда реката няма да прелее, но трябва да я наблюдаваме. Сега вали съвсем слаб сняг. Метеоролозите казват, че въздушната маса ще се насочи на запад, така че май ще ни се размине.

Изпи на една глътка половината кафе и подаде чашата си на Чарлийн да я допълни.

— Възможно е езерото да прелее. С Питър поставихме предупредителни табели там и срещу източния край на Зловещата гора.

— На тези две места прелива, дори ако двама души се изпикаят край пътя — пошегува се Ото. — Щом бурята отива на запад, в града няма да има проблеми.

Все пак ще бъдем нащрек — каза Нейт и се обърна към стълбището.

— Една минута, шерифе. — Мег стоеше на вратата, обградена от кучетата. — Трябва да ти кажа нещо.

— Имам нужда от душ. Можеш да го кажеш, докато се къпя, или да почакаш.

Мег изръмжа, когато той тръгна нагоре с чашата кафе.

— Ще чакам друг път.

Хукна след него, следвана от кучетата.

— За кого се мислиш?

— За началник на полицията.

— Не ми пука дори да си началник на цялата позната вселена — не можеш да ми крещиш, да ми заповядваш и да ме заплашваш.

— Нямаше да се наложи, ако просто беше направила, каквото ти нареждам.

— Каквото ми нареждаш ли? — Тя влетя в стаята след него. — Ти не можеш да ми нареждаш. Не си ми началник, нито баща. Това, че спя с теб, не ти дава право да ми казваш какво да правя.

Нейт съблече подгизналото си яке, после почука по значката, закопчана на ризата му.

— Аз не, но това може. — Свали и ризата на път към банята.

Той все още не прилича на себе си, помисли си тя. Това е някой друг; някой, който се е криел зад онези тъжни очи, очаквайки подходящ момент да се покаже. И този някой беше корав и студен. Опасен.

Чу шума от душа. Двете кучета стояха с вирнати опашки и я гледаха.

— Легнете — заповяда им.

Влезе в банята. Нейт седеше върху капака на тоалетната и събуваше мокрите си ботуши.

— Насъска Ото срещу мен като някакво куче пазач и ме накара да чакам почти три часа. Три часа, без да знам какво става.

Очите му бяха твърди като кремък.

— Имах работа и по-важни неща за вършене, отколкото да те информирам. Щом искаш да чуеш новините — той остави ботушите встрани и стана, за да събуе бельото си, — пусни си радиото.

— Не ми говори сякаш съм някаква хленчеща и досадна женичка!

Нейт влезе под душа и дръпна завесата след себе си.

— Тогава не се дръж като такава.

Божичко, как имаше нужда да се стопли. Опря се с ръце на плочките, наведе глава и остави горещата вода да се стича отгоре му. Може би след час-два, пресметна той, щеше да стигне до замръзналите му, уморени кости. Едно-две шишенца аспирин може би щяха да премахнат болката в крайниците. Три-четири дни сън може би щяха да се преборят с умората, която се беше просмукала в него с ледената вода, докато издигаше прегради срещу наводнението и гледаше как един мъж и една жена плачат над убитото си куче.

Част от него копнееше за безмълвието на мрака, в който да се отпусне, където нищо нямаше значение. А друга част се боеше, че много лесно ще се върне там.

Не помръдна, когато чу, че Мег дърпа завесата. Стоеше си, подпрял ръце, със сведена глава и затворени очи.

— Не се карай сега с мен, Мег. Ще изгубиш.

— Слушай, Бърк, не обичам да ме пренебрегват, сякаш съм някаква досадница. Не обичам да ме командват. Не съм сигурна, че ми хареса как изглеждаше тази вечер пред кметството. Не познах очите ти, лицето ти. Това ме плаши. И…

Тя обви ръце около него и притисна голото си тяло към гърба му.

— Това ме възбужда.

— Недей. — Той хвана ръцете й, обърна се и я задържа далеч от себе си. — Просто недей.

Мег умишлено погледна надолу.

— Струва ми се, че си противоречиш.

— Не искам да те нараня, а това със сигурност ще стане, както се чувствам в момента.

— Това не ме плаши. Бях се побъркала, бях готова да се скараме. Но внезапно ми се прииска нещо друго. Дай ми го. — Прокара ръка по гърдите му. — После ще си довършим кавгата.

— Не се чувствам никак любвеобилен.

— Аз също. Нейт, понякога човек има нужда от промяна. Да замине и да забрави за известно време. Или да изгори беса, болката или страха. Изгори ме — прошепна и стисна бедрата му.

Щеше да бъде по-добре, ако я отблъсне. Беше сигурен в това. Но той я привлече към себе си, притисна топлото й мокро тяло и впи устни в нейните.

Мег се вкопчи в него и заби пръсти в раменете му. Ноктите й се врязаха в плътта му. От нея лъхаше топлина, която достигна до костите му, проникна в тях и прогони умората и студенината на гнева.

Ръцете й отново се плъзгаха надолу по тялото му, хлъзгави и мокри, после отметна глава, предлагайки му шията и раменете си — пиршество от нежна, топла плът.

Звуците, които се процеждаха през устните й, бяха на задоволство, на еротичен триумф.

— Чакай. — Тя взе сапуна. — Първо да те почистим. Обичам мъжките гърбове, особено когато са мокри и хлъзгави.

Гласът й беше упойващ като на сирена. Остави я да прави каквото иска, да мисли, че го насочва. Когато я притисна към стената на банята, в унесения й поглед проблесна изненада.

И когато на устните й се появи усмивка, той я изпи.

Бях права, мислеше си Мег замаяно. Това е друг човек, мъж, който иска да контролира всичко. Мъж, който ти отнема избора, който може да те накара да се предадеш.

Все още с устни върху нейните, той взе сапуна от ръката й. Прокара го по гърдите й с бавни възбуждащи движения, под които зърната й болезнено се втвърдиха. Тя издиша на пресекулки.

Тръпките в слабините й подсказаха, че е готова. Че го желае, че има нужда от него. Прокарвайки устни по шията му, прошепна:

— Хубаво ми е с теб. Хубаво е. Сега влез в мен.

— Ти първа ще свършиш.

Тя се разсмя, когато я ощипа.

— Не, няма.

— Напротив. — Вдигна ръцете й над главата и ги задържа с едната си ръка. — Ще видиш.

Прокара сапуна между бедрата й, търкайки го, плъзгайки го, наблюдавайки как тялото й се разтресе в оргазъм.

— Нейт.

— Предупредих те.

За миг усети, че я обхваща паника, която бързо преля в диво удоволствие, когато пръстите му навлязоха в нея. Тялото й се изви, в стремежа си да се освободи, да получи още. В желанието си за него. Но той продължи, докато й се стори, че няма да издържи повече, че не може да издържи повече. Дишаше накъсано и го умоляваше, докато горещата вода се лееше върху треперещото тяло, а парата замъгляваше зрението й.

Когато пламъкът избухна в нея, подлудявайки я, той заглуши писъка й с целувки.

— Кажи името ми. — Трябваше да го чуе, трябваше да се увери, че осъзнава с кого е. — Кажи името ми — заповяда й, когато я хвана за бедрата и влезе в нея.

— Нейт.

— Пак. Кажи го пак. — Дъхът пареше гърлото му. — Погледни ме и кажи името ми.

— Нейт. — Дръпна косата му и заби пръсти в рамото му. После го погледна в очите. И го видя, както видя и себе си в очите му. — Нейт.

Той проникваше в нея отново и отново, докато не се почувства изчерпан, докато тялото й не се отпусна и главата й не легна на рамото му.

Трябваше да се подпре с ръка на мократа стена, за да си поеме дъх и да се овладее. Посегна към крана, за да спре душа.

— Трябва да седна — едва успя да каже тя. — Трябва да седна.

— Чакай малко. — Тъй като не беше сигурен дали ще го послуша, той я вдигна, преметна я през рамо и излезе изпод душа. Грабна две кърпи, макар че както бяха разгорещени, сигурно щяха да изсъхнат след минути.

Когато влезе в стаята с нея, кучетата се изправиха.

— По-добре кажи на приятелчетата си, че си добре.

— Какво?

— Кучетата, Мег. Кажи им го, преди да решат, че съм те убил.

— Рок, Бул, мирно. — Когато я остави на леглото, тя не помръдна. — Главата ми се мае.

— Опитай се да се подсушиш. — Хвърли една от кърпите на корема й. — Ще ти дам някаква риза.

Мег не си даде труд да се избърше, просто си лежеше, наслаждавайки се на отмалата.

— Когато дойде, изглеждаше уморен. Уморен, в лошо настроение и студен. Също като пред кметството. Виждала съм го и друг път. Така изглеждат полицаите.

Нейт не каза нищо, извади си чисто бельо и й подхвърли една фланелена риза.

— Това е едно от нещата, които ме уплашиха. Беше странно.

— Пътят до къщата ти е хлъзгав. Трябва да останеш тук.

Тя изчака миг, за да се прояснят мислите й.

— Ти ме пренебрегна. Когато стояхме пред кметството. Още виждаше Юкон, прерязаното му гърло и забития до дръжката нож в гърдите му. — Пренебрегна ме и ми раздаваше заповеди, беше като вербално насилие. Това не ми хареса.

Той отново премълча и започна да суши косата си с кърпата.

— Няма ли да ми се извиниш?

— Не.

Мег седна, за да облече ризата.

— Познавах това куче от съвсем малко. — Гласът й потрепна и тя стисна устни, за да го овладее. — Имах право да бъда разстроена.

— Не съм казал, че нямаше. — Той отиде до прозореца. — Снегът почти е спрял. Може би прогнозата ще се окаже вярна.

— Имам право да се тревожа и за моите кучета, Нейт. И да се погрижа за тях сама.

— Тук вече не съм съгласен. — Той се отдалечи от прозореца, без да дръпне завесите. — Нормално е да се тревожиш, но нямаше за какво.

— Можеше и те да са пострадали.

— Не. Който и да е направил това, е избрал едно старо, само и безпомощно куче. Твоите са млади и силни и не се разделят — почти като сиамски близнаци са.

— Не разбирам…

— Помисли малко, преди да отговориш. — В гласа му се усети нетърпение, когато хвърли кърпата настрани. — Да предположим, че някой — дори човек, когото познават и му позволяват да ги доближи — се опита да нарани едното от тях. Другото веднага ще го нападне и ще го разкъса на парчета. И всеки, който ги познава достатъчно, за да може безопасно да ги приближи, много добре знае това.

Мег сви колене към гърдите си, притисна лице към тях и заплака. Когато чу, че той се приближава към нея, го отпъди с ръка, без да вдига поглед.

— Недей. Недей. Остави ме за малко. Не мога да забравя онази картина. Беше лесно, когато ти бях бясна или докато правехме секс. Чувствах се ужасно, докато стоях долу и чаках, без да знам какво става. Освен това се боях за теб. Боях се, че нещо ще ти се случи. И точно това ме вбеси.

Вдигна глава. През сълзи видя лицето му и долови, че той отново се беше затворил в себе си.

— Трябва да ти кажа още нещо.

— Казвай.

— Аз… Трябва да помисля как да ти го кажа, за да не прозвучи глупаво. — Тя избърса бузите си. — Дори когато бях бясна, уплашена и имах желание да те сритам отзад, задето ме караш да се чувствам така… се възхищавах от онова, което правиш. Как го правиш. Какъв ставаш, когато го правиш. Възхищавах се на силата, която е нужна, за да го правиш.

Нейт седна. Не до нея, а на стола, за да има разстояние между тях.

— Никоя жена, на която съм държал — никой, освен колегите ми — не ми е казвал подобно нещо.

— Значи си държал на хора, които не са го заслужавали.

После стана и отиде в банята да си издуха носа. Когато излезе, застана на вратата, загледана в него.

— Ти отиде да доведеш кучетата ми. Въпреки всичко, което ти се беше струпало на главата, отиде и ги докара. Можеше да изпратиш някой друг или просто да не го направиш. Пътят е наводнен, това ще трябва да почака. Но ти не се отказа. Имам приятели, които биха направили нещо подобно за мен, както и аз за тях. Но не се сещам за нито един мъж — с когото съм била, с когото съм спала, — който би постъпил така.

Лека усмивка докосна устните му.

— Значи си спала с неподходящи мъже.

— Предполагам. — Отиде и вдигна ризата, която Нейт бе съблякъл на влизане. С известни затруднения свали значката и му я занесе. — Впрочем, това ти отива. Прави те много секси.

Той хвана ръката й, преди да успее да се отдръпне, и се изправи.

— Ужасно се нуждая от теб. Повече, отколкото от всеки Друг, и вероятно повече, отколкото ти се иска.

— Е, това ще се разбере.

— Преди година не би ми се възхищавала. Дори преди шест месеца. Трябва да знаеш, че все още има дни, в които не ми се става от леглото.

— А защо го правиш?

Той отвори шепа и погледна към значката.

— Предполагам, защото имам нужда и от това. Не съм герой.

— Много грешиш. — Мег усети как в този миг сърцето й се плъзна в краката му. — Героизъм е да правиш повече, отколкото искаш или смяташ, че можеш. Понякога това значи да вършиш мръсната работа, която другите няма да свършат.

Очите му проблеснаха от обич и той притисна буза към темето й.

— Много съм влюбен в теб, Мег. — После я целуна по косата и се изправи.

— Трябва да изляза. Искам да проверя реката и да обиколя града, преди да си легна.

— Може ли една цивилна и кучетата й да те придружат?

— Да. — Той прокара ръка по влажната й коса. — Но първо се изсуши.

— Ще ми кажеш ли какво разбра за Юкон?

— Ще ти кажа каквото мога.