Нора Робъртс
Далече на север (18)

17.

Беше момиче, цели четири килограма, с нормалния брой пръсти и кичур черна коса. Кръстили я Уилоу Луиз и била красива. Тази информация дойде от Питър, който нахлу в участъка четири часа, след като беше отишъл в клиниката.

Нейт беше наясно със задълженията си, затова на идване се отби в магазина „На ъгъла“ и купи пури. Намери и здрав класьор. Беше масленозелен, а не черен, както би предпочел, но го купи за сметка на полицейския участък в Лунаси.

В него щеше да събира бележките си, копията от всички доклади и снимки. Неговата „книга“ за убийството.

Раздаде церемониално пурите на Питър, Ото и развеселената Пийч. Жестът му затопли отношенията им, които бяха охладнели след разговора им сутринта.

След като се потупаха по гърбовете и се обвиха в миризлив дим, той пусна Питър в отпуска за останалата част от деня.

Когато се върна в кабинета си, прекара известно време с перфоратора и копирната машина, за да подреди книгата си. Тя и дъската бяха материалното доказателство, че се занимава с полицейска работа.

Това беше неговата работа.

Канеше се да прекара следващата част от смяната си, тормозейки Анкъридж с нови телефонни обаждания, но в този миг влезе Пийч. Затвори вратата, седна и скръсти ръце в скута си.

— Проблем ли има?

— Тревожат ли те онези следи край къщата на Мег?

— Ами…

— Ото ми каза, тъй като ти си премълча.

— Аз…

— Ако ми беше казал какво става, нямаше да се ядосам.

— Да, госпожо.

Устните й потрепнаха.

— Не си мисли, че ще ме заблудиш, Игнейшъс. Използваш този любезен тон, когато искаш да смениш темата или да накараш някого да мисли, че си съгласен с него, когато не си.

— Пипна ме. Просто сметнах, че си струва да се проверят.

— И не го спомена пред диспечерката си, защото смяташ, че не е достатъчно умна и не знае, че прекарваш малкото си свободно време с Меган Галоуей?

— Не. — Докато я наблюдаваше, той потупваше по ъглите на книгата си. — Може би не исках да обсъждам въпросното събитие с жената, която ми носи сладки кифлички. За да не си създаде погрешна представа за нещата.

— А Питър и Ото не биха могли?

— Те са мъже. Повечето мъже преценяват еднозначно подобна ситуация, затова не биха се заблудили. Съжалявам, че тази сутрин бях рязък с теб и че не споделих с моята ценена и уважавана диспечерка как стоят нещата.

— Умееш да се подмазваш — каза тя след малко. — Тревожиш ли се за Мег?

— Просто се чудя защо някой би се промъкнал така до дома й.

— Тя първа ще ти заяви, че може да се пази сама и винаги е можела. Но аз си мисля, че съвсем не е зле жената да има добър мъж, който да се грижи за нея. Хората тук са незлобиви. Е, понякога си разменят юмруци или по-хапливи думи. Но в този град се чувстваме спокойни и знаем, че ако имаме проблеми, някой ще ни подаде ръка.

Пийч извади молива от кока си и го завъртя между пръстите си.

— Затова, когато се случи подобно нещо, се чудиш дали усещането ти, че живееш в безопасност, не е било просто илюзия. Хората се тревожат. Плашат се.

— А много от тях са въоръжени и на собствена територия.

— И малко луди — добави тя с кимване. — Трябва да бъдеш внимателен.

— На кого би се доверил Макс, за да го пусне толкова близо до себе си, Пийч? Достатъчно близо, за да му пусне куршум в главата.

Тя си поигра с молива още миг, после рязко го пъхна отново в кока си.

— Ти не искаш да си остане самоубийство.

— Не искам да бъде нещо, каквото не е било.

Пийч въздъхна два пъти.

— Не мога да се сетя за никого, на когото не би се доверил. Същото се отнася и за мен, и за почти всички в Лунаси. Ние сме една общност. Може да спорим и да имаме различия, да сритваме от време на време някой задник, но все пак сме общност. А това е почти същото като семейство.

— Нека се изразя така. С кого би тръгнал Макс на зимно изкачване по времето, когато Патрик Галоуей изчезна?

— Мили Боже! — Загледана в него, тя притисна юмрук до сърцето си. — Ти ме плашиш. Караш ме да мисля кой от моите съседи или приятели може да се окаже хладнокръвен убиец.

— Не знам дали е хладнокръвен.

„Но ти си — внезапно осъзна тя. — Когато стане дума за такова нещо, наистина си хладнокръвен.“

— Бинг, Джейкъб, Хари или Деб. Мили Боже. Ед или Хоп, макар че тя никога не е обичала да се катери. Маки старши. Майк Пияницата, ако е достатъчно трезвен. Дори Професора се е катерил няколко пъти. Но са били леки летни изкачвания, доколкото знам.

— Джон винаги е имал слабост към Чарлийн.

— Престани, Нейт.

— Просто искам да добия представа.

— Разбирам. Струва ми се, че си прав. Не че го е погледнала втори път, но тя изобщо не обръщаше внимание на никой мъж, когато беше с Пат. После се омъжи за Карл Хайдъл, може би шест месеца, след като Пат замина. Всички знаеха, включително и старият Хайдъл, че го направи заради парите му и заради „Хижата“, но беше добра с него.

— Ясно.

Погледът й се стрелна към дъската и отново се отмести.

— Как ще гледам сега тези хора в очите?

— Това е лошата страна на полицейската работа.

Пийч изглеждаше малко замаяна и донякъде огорчена, че е включена в „полицейска работа“.

— Предполагам. — Изправи се и за миг остана неподвижна в червения си пуловер, украсен по края с розови сърчица. — Преди да ти кажа още нещо, искам да знаеш, че харесвам Мег. Обичам я и я уважавам. Но обичам и уважавам и теб, и не бих искала тя да ти разбие сърцето.

— Ще го имам предвид.

Изчака я да излезе, преди да се завърти на стола и да се втренчи в снега навън. Преди няколко седмици не би и помислил, че от сърцето му е останало достатъчно, за да бъде разбито. А сега не знаеше дали да се радва, или да се ядосва, защото беше осъзнал, че е останало.

Възстановяване ли беше това, чудеше се той, или просто глупост. А може би в случая това бе едно и също. Завъртя стола и се зае с телефона.

 

Тя не се върна тази нощ. Нейт я прекара в къщата й заедно с кучетата. Прогони част от разочарованието и нарастващия си гняв в стаята със спортното оборудване. Сутринта, когато снегът се бе разредил, пое обратно към Лунаси и работата си.

 

Тя нарочно не му се обади. Беше проява на невнимание, призна си Мег, когато се качи в таксито на летището в Анкъридж. Той сигурно се беше тревожил. Доколкото можеше да прецени, беше от онези мъже, които се тревожат за жените. Щеше да бъде обиден и ядосан — към това също се беше стремила умишлено. Този мъж я плашеше.

Когато я гледаше как се качва в самолета, погледът му беше странен. Но още по-странно беше усещането, което този поглед предизвика у нея.

Не търсеше такава дълбочина на чувствата и трайна връзка. Защо хората не можеха просто да се наслаждават на добрия секс, без да го смесват с… каквото и да е. Верността беше едно — тя не мамеше партньора си и изискваше същото от него — докато имаше тръпка. Не беше като майка си, готова да легне с всеки срещнат. Но не беше и жена, склонна да споделя дом и огнище за дълго време.

А той искаше точно това и тя го знаеше. Беше разбрала какво се крие зад тези тъжни, сиви очи още първия път, когато бе погледнала в тях. Не трябваше да спи с мъж, който иска или очаква повече от секс.

Не беше ли животът й в момента достатъчно сложен и без да се чувства задължена да се съобразява с още някого? И то с мъж, за бога!

Беше поела допълнително работа и се опияняваше от усещането си за сила. Беше достатъчно умна, за да остане далеч от него и от Лунаси няколко дни в повече. Докато събереше сили.

А сили щяха да й трябват, за да направи онова, което беше решила.

Не се беше обадила на Нейт, но се бе свързала с Кобън.

Тялото беше открито и откарано в моргата в Анкъридж.

И сега тя отиваше да идентифицира баща си.

Сама. Още една умишлена постъпка. Тя живееше самостоятелно, сама се справяше със задълженията си и с всичко останало, откакто се помнеше.

И нямаше намерение да се променя сега.

Щом нейният баща беше в моргата — в себе си беше сигурна, че е той, — това беше нейна отговорност, нейна скръб и кой знае защо — нейно облекчение.

Но не би споделила това дори с Джейкъб — единствения човек, когото обичаше безусловно.

Онова, което щеше да направи, по-скоро бе формалност, акт на внимание към нея от страна на властите. По своя спокоен и безстрастен начин Кобън й беше дал да разбере, че Патрик Галоуей е имал досие с отпечатъци от пръсти. Официално той вече беше идентифициран.

Но тъй като му беше най-близка роднина, й позволиха да го види, за да потвърди разпознаването, да подпише документите и да даде показания. Щеше да се справи с това.

Когато пристигна, плати на шофьора и се овладя.

Кобън я чакаше.

— Госпожице Галоуей.

— Сержанте.

Тя протегна ръка. Неговата беше суха и хладна.

— Знам, че ще ви бъде трудно, и ви благодаря, че дойдохте.

— Какво трябва да направя?

— Ще попълним някои документи. Ще се постараем да не ви задържаме.

Напътстваше я какво да прави и къде да се подписва. После й даде да си окачи табелката за посетител.

Докато я водеше по широкия бял коридор, тя се опита да не мисли за нищо и се постара да не обръща внимание на смътните, но натрапчиви миризми, които се носеха във въздуха.

Влязоха в малка стая с два стола и телевизор на стената. Имаше и прозорец, закрит наполовина с плътни бели щори. Мег стисна зъби и отиде до него.

— Госпожице Галоуей. — Кобън леко я докосна по рамото. — Моля, погледнете към монитора.

— Монитор? — Объркана, тя се обърна и се втренчи в празния сив екран. — Телевизора? Ще ми го покажете по телевизията? Господи, не мислите ли, че това е още по-ужасно, отколкото да ме…

— Такава е процедурата. Повярвайте ми, така е най-добре. Кажете, когато сте готова.

Устата й беше пресъхнала, сякаш беше покрита с пясък, който имаше неприятен вкус. Боеше се да преглътне, за да не се надигне от гърлото й и да й призлее, още преди да е свършила нещо.

— Готова съм.

Той вдигна телефона и промърмори нещо. После взе дистанционното, насочи го към екрана и щракна.

Видя го само от раменете нагоре. Не са затворили очите му, беше първата й уплашена мисъл. Не трябваше ли да го направят? Те гледаха втренчено, леденосини и замъглени. Косата му, мустаците, наболата брада бяха черни, каквито ги помнеше.

. Сега ледът не ги посребряваше, нито блестеше като стъкло над лицето му. Още ли е замръзнал, запита се тя. Вътрешно? Как биха могли да извадят сърцето, черния дроб и бъбреците на здраво замръзнал мъж, тежък осемдесет и пет килограма?

Имаше ли значение?

Стомахът й се сви и тя почувства как пръстите на ръцете и краката й изтръпват.

— Можете ли да идентифицирате убития, госпожице Галоуей?

— Да. — Имаше ехо — в стаята или в главата й. Гласът й сякаш не секваше — отекваше отново и отново, тъничък и тих. — Това е Патрик Галоуей. Това е баща ми.

Кобън изключи монитора.

— Много съжалявам.

— Не съм приключила. Включете го пак.

— Госпожице Галоуей…

— Включете го.

След кратко колебание Кобън се подчини.

— Трябва да ви предупредя, че медиите…

— Медиите не ме тревожат. Ще развяват името му, независимо дали се притеснявам от това или не. Пък и на него може би щеше да му бъде приятно.

Искаше да го докосне, беше се подготвила за това. Не знаеше защо го иска — да докосне кожата му. Но можеше да почака, докато направят каквото беше нужно с обвивката му. След това щеше да го докосне за последен път. Докосването, което му беше отказала с детинското си честолюбие преди толкова много години.

— Благодаря. Можете да го изключите.

— Искате ли да поседнете? Вода?

— Не, бих искала информация. Искам информация. — краката й омекнаха в коленете и трябваше да се отпусне на един стол. — Трябва да знам какво ще стане сега, как смятате да откриете човека, който го е убил?

— Може би ще е по-добре да обсъдим това на друго място. Да се върнем в…

Той млъкна, когато Нейт влезе в стаята.

— Шериф Бърк.

— Сержанте. Мег, трябва да дойдеш с мен. Джейкъб те чака горе.

— Джейкъб?

— Да, той ме докара. — Без да дочака съгласието й, Нейт я хвана за ръката. Вдигна я от стола и я изведе от стаята. — Ще отведа госпожица Галоуей в участъка, сержанте.

Погледът й беше замъглен. Не от сълзи, а от шок, осъзна тя. От това, че беше видяла мъртвия си баща по телевизията, сякаш животът и смъртта му бяха някакъв сериал.

Трилър, помисли си тя замаяно. Страхотен трилър.

Затова се остави да я води и не каза нищо нито на него, нито на Джейкъб, докато излязоха навън.

— Трябва ми малко въздух. — Тя издърпа ръката си и извървя половин пресечка. Чуваше шума на трафика, оживения градски трафик и с периферното си зрение виждаше като цветни петна хората, които се разминаваха с нея по тротоара.

Усещаше студа по бузите си и слабото зимно слънце, което проникваше през плътните облаци и докосваше кожата й. Сложи ръкавиците и очилата си и се върна обратно.

— Кобън ли ти се обади? — попита тя Нейт.

— Точно така. Тъй като не беше в града, трябва да знаеш някои неща, преди да говориш отново с него.

— Какви неща?

— Неща, които не искам да обсъждам на проклетия тротоар. Ще докарам колата.

— Колата? — попита тя Джейкъб, когато Нейт се отдалечи.

— Нае една на летището. Не искаше да пътуваш с такси. Сметна, че ти е нужно уединение.

— Грижовен е за разлика от мен. Не е нужно да ми го казваш — продължи, когато Джейкъб ней отвърна. — Чета го в очите ти.

— Докато те нямаше, се грижеше за кучетата.

— Да не съм го молила! — Усети, че прозвуча гадно, и изруга. — По дяволите, Джейкъб, нямам намерение да се чувствам зле, защото живея, както винаги съм живяла.

— Карам ли те? — Той се усмихна едва забележимо и лекото потупване по ръката й за малко не срина стената, която с такава мъка бе издигнала пред сълзите.

— Показаха ми го на телевизионен екран. Дори не можах да го видя наистина.

Когато Нейт пристигна с колата, тя влезе и отпусна рамене.

— Какво трябва да знам?

Разказа й за Макс кратко и дистанцирано, както би направил с всеки цивилен, който трябваше да узнае нещо във връзка с някой случай. Продължи да говори и да кара, с очи, приковани в пътя, дори когато тя се обърна и се втренчи в него.

— Макс е мъртъв? Макс е убил баща ми?

— Макс е мъртъв. Това е факт. Съдебният лекар го обяви за самоубийство. В бележката, оставена на компютъра, твърдеше, че е убил Патрик Галоуей.

— Не го вярвам. — Натискът върху защитната й стена беше прекалено голям. — Казваш ми, че Макс Хоубейкър внезапно е откачил, забил пикел в гърдите на баща ми, а после слязъл от планината и се върнал в Лунаси? Това са глупости. Полицейски глупости, имащи за цел да приключат случая, без да си мръднат пръста.

— Казвам, че Макс Хоубейкър е мъртъв, че съдебният лекар го смята за самоубийство въз основа на веществените доказателства и че имаше бележка на компютъра — опръскан с кръвта и мозъка му — че е отговорен за убийството. Ако си беше дала труда да се свържеш с някого през последните няколко дни, щеше да знаеш всичко.

Гласът му беше равен, забеляза тя, а очите — безизразни. Нищо не се четеше в тях. Не само тя се беше обградила със стени.

— Очевидно много внимаваш да не изразиш собственото си мнение, шериф Бърк.

— Случаят е на Кобън.

Нейт не каза нищо повече, а спря на мястото за посетители на паркинга на щатската полиция.

 

— Смъртта на Хоубейкър беше определена като самоубийство — заяви Кобън.

Бяха се събрали в малка конферентна зала. Сержантът беше скръстил ръце върху една папка на масата.

— Оръжието е било негово и негови отпечатъци — само негови — са открити върху пистолета. На дясната му ръка има барутен нагар. Нямаше следи от проникване с взлом или борба. На бюрото му имаше бутилка и чаша с уиски. Резултатите от аутопсията доказват, че е изпил малко повече от сто и петдесет грама непосредствено преди смъртта си. Върху клавиатурата имаше само негови отпечатъци. Раната, положението на тялото и на оръжието — всичко говори за самоубийство.

Сержантът замълча за миг.

— Хоубейкър познаваше ли се с баща ви, госпожице?

— Да.

— Знаехте ли, че понякога са се изкачвали заедно по планините?

— Да.

— Имаше ли някакви търкания между тях?

— Не.

— Може би не знаете, че Хоубейкър е бил уволнен от вестника в Анкъридж за употреба на наркотици. Разследването показа, че Патрик Галоуей е използвал стимулиращи лекарства. Засега не съм открил доказателства, че баща ви е търсил или намерил работа в Анкъридж или където и да било, след като е напуснал Лунаси с тази цел.

Без да го погледне, Мег произнесе:

— Не всички живеят по правилата.

— Така е. Изглежда Хоубейкър, чието местонахождение през първата и втората седмица на февруари онази година още не може да бъде определено, се е срещнал с Патрик Галоуей и двамата са тръгнали да изкачват южния склон на Безименната. Предполага се, че по време на това изкачване, може би под влияние на наркотиците и физическото напрежение, Хоубейкър убил приятеля си и е оставил тялото му в ледената пещера.

— Предполага се, че прасетата летят — отговори му Мег. — Татко можеше да счупи Макс на две, без да се изпоти дори.

— Физическото превъзходство не би помогнало при нападение с пикел, при това изненадващо. Нищо в пещерата не говореше, че е имало борба. Разбира се, ние ще продължим да проучваме и преценяваме всички доказателства, но понякога, госпожице Галоуей, очевидното е очевидно, защото е вярно.

— А понякога лайната плуват. — Тя се изправи. — Хората винаги са казвали, че самоубийството е изходът на страхливците. Може би е вярно. Но ми се струва, че се изисква известно количество смелост и решимост, за да опреш дулото на пистолета в главата си и да дръпнеш спусъка. Във всеки случай за мен Макс не е убиецът. Защото и в двата случая става дума за крайности, а той не беше такъв. Беше просто обикновен човек, сержант Кобън.

— Обикновените хора извършват всеки ден неописуеми неща. Съжалявам за баща ви, госпожице Галоуей, и ви обещавам, че ще работя по случая, докато го разреша. Но в момента не мога да ви кажа нищо повече.

— Минутка, сержант. — Нейт се обърна към Джейкъб и Мег. — Ще се видим навън. — Когато излязоха, затвори вратата зад тях. — Какво друго имаш? Какво не й каза?

— Имаш ли лични отношения с Меган Галоуей?

— Засега неопределени и без значение. Хайде, Кобън. Мога да ти назова още поне половин дузина хора, които живеят в Лунаси и може да са се изкачвали с Галоуей онази зима — хора, които Макс е смятал за приятели и съседи и които може би са седели с него в кабинета му в нощта на смъртта му. Решението на съдебния лекар е направено въз основа на фактите, но той не познава нито града, нито хората. Нито пък Макс Хоубейкър.

— Ти също не си го познавал много добре. — Кобън вдигна ръка. — Но аз имам доказателство, че по времето, когато Галоуей е умрял, в планината е имало трима души. Доказателство, че само двама от тях са били в онази пещера. Доказателство, написано лично от Галоуей.

Той побутна папката към Нейт.

— Водел си е дневник на изкачването. Били са трима, Бърк, и съм абсолютно сигурен, че Хоубейкър е бил един от тях. Но не съм убеден дали е бил вторият човек в пещерата. В папката има копие от дневника. В момента експерт проверява дали почеркът е на Галоуей, но като го гледам, смятам, че е неговият. Ти реши дали ще споделиш това с дъщеря му.

— Не можеш да постъпиш така.

— С нежелание го споделям с теб. Както и неохотно признавам, че имаш повече опит по отношение на убийствата от мен и по-добре познаваш хората от града. И няма как да не е така, след като един абсолютен лунатик живее под носа ти.

 

Нейт се върна обратно със самолета на Мег, скрил папката под парката си. След като я прочетеше, щеше да реши дали да й каже или не. Дали изобщо да каже на някого.

Не можеше напълно да преодолее неприятното си усещане от летенето, затова се постара да се наслади на гледката.

Сняг. Още сняг. Замръзнала вода. Ледена красота с опасни пропасти. Както и пилотката му.

— Гадняр ли е Кобън? — попита тя рязко.

— Не бих казал.

— Защото ченгетата се поддържат или е обективно мнение?

— Може би по малко и от двете. Да се водиш по доказателствата, не те прави гадняр.

— Напротив, ако някой от вас сериозно смята, че Макс е затрил баща ми с пикел. Поне от теб очаквах нещо повече.

— Видя ли докъде водят очакванията?

Мег рязко заби носа на самолета долу и вляво и стомахът му подскочи към гърлото. Преди да успее да възрази, тя направи същото вдясно.

— Ако искаш да повърна в кабината ти, продължавай.

— Полицаите би трябвало да имат по-здрав стомах.

Самолетът се спусна надолу с такава скорост, че той не виждаше нищо друго, освен белия свят, който се носеше към тях — и собственото си смачкано тяло насред горящите останки. Яростните му ругатни я накараха да се разсмее, когато насочи носа на самолета отново нагоре.

— Да не би да искаш да умреш? — избухна той.

— Не. А ти?

— Исках, но го преодолях. Ако пак направиш това, Галоуей, когато кацнем, ще те напердаша.

— Няма. Мъже като теб не бият жени.

— Само почакай.

За миг се изкуши да го предизвиква.

— Някога пердашил ли си Рейчъл?

Нейт я погледна. В очите й проблясваше лудост, тя лъхаше от цялото й лице.

— Дори не ми е минавало през ум, но всеки ден се уча на нещо ново.

— Просто си ми ядосан. Обиден и бесен, защото не ти се обаждам през час и не ти пращам целувки.

— Карай си самолета. Колата ми е пред къщата ти. Джейкъб ме взе оттам.

— Нямах нужда от теб. Не беше необходимо да идваш да ми държиш ръката.

— Не съм ти го предлагал. — Помълча малко. — Дейвид и Роуз имат момиченце. Четири килограма. Кръстиха я Уилоу.

— Така ли? — Част от лудостта изчезна от лицето й. — Момиченце? Добре ли са и двете?

— Живи и здрави. Пийч казва, че Уилоу била красавица, но когато отидох да я видя, приличаше на раздразнен рибок с черен перчем.

— Защо си говориш с мен така сладко, когато си толкова ядосан, че ти иде да ме фраснеш между очите?

— Предпочитам да бъда неутрален като Швейцария, докато не приземиш проклетия самолет.

— Става.

Когато кацнаха, Мег свали багажа и изскочи навън. Преметна каквото можеше през рамо и се наведе да поздрави възбудените кучета.

— Ето ви и вас, момчета. Липсвах ли ви? — Хвърли развеселен поглед към Нейт. — Сега ще ме напердашиш ли?

— Ако го направя, кучетата ти ще ми разкъсат гърлото.

— Разумно. Ти си разумен човек.

— Не винаги — промърмори той, докато я следваше към къщата.

Вътре тя хвърли багажа настрани и веднага отиде да подреди цепениците и подпалките за огъня. Трябваше да се погрижи за самолета. Да източи маслото и да го изтегли до хангара, за да бъде на топло. Да покрие крилете.

Но не се чувстваше сръчна и практична. Не се чувстваше съвсем нормална.

— Благодаря, че си се грижил за Рок и Бул, докато ме нямаше.

— Няма защо. — Нейт се обърна с гръб, внимателно придържайки папката под парката си. — Много работа ли имаше?

— Припечелих нещичко. — Тя запали огъня. — Когато ми падне работа, я приемам. Сега ще мога да внеса няколко добри сумички.

— Браво на теб.

Мег се тръшна на един стол и преметна крак през облегалката. Беше изпълнена с дързост.

— Но ето че се върнах и се радвам да те видя, любовнико. Ако имаш време, можем да се качим горе за малко секс за добре дошла. — Усмихна се, докато разкопчаваше ризата си. — Обзалагам се, че мога да те навия.

— Това е жалка имитация на Чарлийн, Мег.

Думите му изтриха усмивката от лицето й.

— Щом не искаш да се чукаме, добре. Не е нужно да ме обиждаш.

— Но ти явно имаш нужда да ме обиждаш и да ме вбесяваш. Каква е причината?

— Проблемът си е твой.

Тя се изправи и се опита да мине покрай него, но Нейт я хвана за ръката и я завъртя към себе си.

— Не — каза й, без да обръща внимание на предупредителното ръмжене на кучетата. — Очевидно е твой. И аз искам да знам какъв е.

— Не знам! — Отчаянието в гласа й превърна ръмженето в рев. — Рок, Бул, спокойно. Спокойно — добави с по-овладян тон. — Приятел.

Сетне коленичи, прегърна ги и ги притисна към себе си.

— По дяволите. Защо не крещиш или не ми кажеш, че съм студена, безсърдечна кучка? Защо не ме оставиш на мира?

— Защо не си даде труд да ми се обадиш? Защо, откакто ме видя, търсиш повод да се скараме?

— Чакай малко! — Тя се изправи и щракна с пръсти на кучетата да я последват в кухнята. Сипа им храна, после се облегна на плота и се взря Нейт.

Вече не изглежда толкова мършав, помисли си. През последния месец беше понаддал, но по приятен начин, който говореше за мускулен тонус. Косата му изглеждаше буйна и секси, имаше нужда от подстригване. А очите му — спокойни, тъжни и неустоими — търпеливо и спокойно я гледаха.

— Не обичам да давам сметка за поведението си на когото и да било. Не съм свикнала. Построих тази къща, хванах се с тази работа и живея по този начин, защото така ми харесва.

— И се боиш, че аз ще искам да ми даваш сметка? Че ще очаквам да промениш живота си заради мен?

— А няма ли?

— Не знам. Може би за мен има разлика между това да държиш сметка на някого и да се грижиш за него. Тревожех се за теб. Ти не липсваше само на кучетата си. Колкото до начина ти на живот, все още се опитвам да сложа в ред своя. И карам полека.

— Кажи ми нещо, но сериозно. Влюбваш ли се в мен?

— Така изглежда.

— И какво е усещането?

— Сякаш нещо се връща у мен. Топлината и желанието да открия точния ритъм. Плашещо е. — Направи крачка към нея. — И хубаво. Хубаво и плашещо.

— Не знам дали го искам. Не знам дали съм способна на това.

— Аз също. Но знам, че ми писна да бъда уморен, празен и да върша всичко механично, само за да преживявам. Когато съм с теб, имам чувства, Мег. Понякога доста болезнени. Но съм готов да приема това.

Обхвана лицето й с ръце.

— Може би и ти трябва да опиташ. Просто го приеми. Тя обви китките му с длани.

— Може би.