Нора Робъртс
Далече на север (29)

28.

Нейт изчака най-благоприятния момент. Тъй като задължително посещаваше „Хижата“ всекидневно, за да закусва с Джеси, не беше трудно да прецени кога може да приклещи Чарлийн.

Роуз си почиваше между смените, допълвайки солниците и шишенцата с олио и оцет.

— Не ставай — каза й, когато тя се надигна. — Къде е днес моят приятел?

— Гостуват ни братовчедите от Ноум, така че Джеси ще има с кого да си поиграе няколко дни — отвърна келнерката Усмихнато. — Но е решил да ги доведе всички в града, за да се запознаят с неговия приятел шериф Нейт.

— Сериозно? — Усети как усмивката почти свързва ушите му. — Кажи му да ги доведе и ще ги разведа из участъка.

Щеше да се обади на Мег да му купи отнякъде десетина значки играчки.

— Няма ли да ти пречат?

— Ще ми бъде много приятно.

Сетне се наведе над Уилоу, която лежеше в количката си.

— Невероятно хубава е.

Сега поне беше искрен. Бузките й се бяха закръглили и направо те предизвикваха да ги ощипеш. А тъмните й очи го гледаха многозначително, сякаш знаеше неща, които не му бяха известни.

Той протегна пръст и Уилоу го хвана и разтърси.

— Чарлийн в кабинета си ли е?

— Не, в кухненския склад. Прави инвентаризация.

— Може ли да вляза там?

— Само ако си с бронебойна жилетка — предупреди го Роуз, докато наливаше кетчуп в червено пластмасово шише. — От няколко дни направо не е на себе си.

— Ще рискувам.

— Нейт, Питър ни каза за похвалата. Много е горд. Ние също. Благодаря ти.

— Не съм направил нищо — той го направи.

Очите й се насълзиха и Нейт побърза да изчезне.

Големия Майк правеше салата, която сигурно би нахранила армия зайци. Радиото беше настроено на местната станция и страстното изпълнение на чело на Йо-йо Ма изпълваше кухнята.

— Раци по флорентински ала Големия Майк — обяви той. — И „Вълча салата“ за добър апетит.

— Звучи вкусно.

— Вътре ли се каниш да влизаш? — попита Майк, когато Нейт се насочи към склада. — Тогава си вземи меч и щит.

Помещението беше голямо и студено, до стените с метални лавици, натежали от консервирани и изсушени продукти. Вътре имаше и фризер, и два високи хладилника.

Чарлийн седеше срещу тях и бързо пишеше на един лист.

— Вече знам къде да се скрия, в случай че избухне ядрена война.

Тя го погледна и за пръв път в погледай липсваше каквато и да е закачка.

— Заета съм.

— Виждам. Искам да ти задам само един въпрос.

— Какво ли съм видяла от теб, освен въпроси — промърмори тя, преди да извика: — Искам да знам защо имаме само две консерви боб!

В отговор Големия Майк усили радиото до дупка.

— Чарлийн, отдели ми две минути и изчезвам.

— Добре, добре, добре! — Така тресна папката с описа върху шкафа, че Нейт чу как дървото пука. — Опитвам се да правя нещо. Но защо ли на някого трябва да му пука за това?

— Съжалявам, че си разстроена, и ще бъда възможно най-кратък. Чувала ли си Галоуей да е печелил значителни суми на покер по времето, когато е заминал оттук, но преди да тръгне из планината?

Чарлийн презрително изсумтя.

— Да, бе. — После се сепна и присви очи. — Какво значи значителни?

— Поне няколко хиляди. Според един от източниците ми той е играл две нощи и е печелил непрекъснато.

— Винаги се включваше, ако разбереше, че някъде се играе. Но почти никога не печелеше, а когато успееше, никога не бяха повече от двеста долара. Само веднъж в Портланд спечели три хиляди. Похарчихме ги за стая в скъп хотел, обилна вечеря и две бутилки шампанско, донесени от рум-сървиса. Купи ми и дрехи. Рокля, обувки и обици със сапфири.

Очите й овлажняха, но тя разтърси глава, изправи рамене и изтри сълзите.

— Беше глупаво. После продадох обиците в Принс Уилям, за да платя за поправката на мотора и да купя нещо за ядене. Голяма полза имах от тях.

— Ако наистина е спечелил пари, какво би направил с тях?

— Похарчил ги е. Не. — Подпря чело на един от стълбовете, които поддържаха лавиците. Изглеждаше толкова уморена, тъжна и изгубена, че тон се осмели да я погали по рамото. — Не, не и тогава. Пат знаеше, че сме без пари. Ако е спечелил, сигурно е похарчил малко, но щеше да запази повечето, за да ги донесе у дома и да спра да му опявам.

— Нямаше ли да ги внесе в банката в Анкъридж?

— Тогава там нямаше банка. По-скоро би ги пъхнал в раницата си и би се прибрал у дома, за да ми ги даде. Не ценеше парите. Повечето хора, които произхождат от богати семейства, са такива.

Тя вдигна глава.

— Искаш да кажеш, че е имал пари?

— Само, че е възможно.

— Тогава не ми прати нищо. Дори стотинка.

— А ако е тръгнал да се изкачва, след като е спечелил толкова?

— Ако е задържал стаята в хотела, ги е пъхнал в някое чекмедже. Или ги е взел със себе си. Но щатските полицаи не споменаха нищо за пари.

— Не са намерили.

Никакви пари, помнели си Нейт. Нито портфейл, нито документи, нито дори дребни монети. И раницата му не бяха намерили. Само кутия кибрит и дневника, прибрани във вътрешния джоб на парната му, който се затваряше с цип.

Когато излезе на тротоара, извади бележника си, написа „Пари“ и огради думата с кръгче.

Класическата реплика за такива случаи бе „Търси жената“, но полицаите знаеха, че когато става дума за пари, със сигурност те са във фокуса на нещата.

Чудеше се как да разбере дали някой от Лунаси не е забогатял набързо преди около шестнайсет години.

Разбира се, също така вероятно беше Галоуей да е запазил стаята си и да е оставил парите в нея. И камериерката, собственикът или следващият обитател на стаята да са извадили късмет.

А може и да ги беше пъхнал в раницата си. И убиецът да не си беше дал труд да я отвори, преди да я изхвърли в някоя близка пукнатина.

Но защо тогава си е дал труд да се отърве от нея? Заради наркотиците? Или просто я е захвърлил в паниката си, смятайки, че ако не е при тялото, няма да го разпознаят?

Но Нейт беше готов да се обзаложи, че ако вътре е имало пари, убиецът е знаел за тях и ги е взел. Кой…

— Хората може да започнат да се чудят за какво плащат данъци, щом началникът на полицията бленува по улиците?

Стреснат, той погледна напред и видя Хоп.

— Ама ти навсякъде ли си?

— Доколкото е възможно. Отивам да си купя кафе и да мисля. И да заговорнича. — Раздразнението на лицето й беше очебийно като зелената й карирана риза.

— Какво има?

— Джон Малмонт току-що подаде оставка. Каза, че ще напусне в края на учебната година.

— Ще напусне училището?

— Ще напусне Лунаси. Не можем да си позволим да го изгубим.

Тя извади запалката си и защрака с капака й. Из града се носеше мълва, че се опитва да откаже цигарите.

— Страхотен учител е, освен това помага на Кари за вестника, режисира всички училищни пиеси, оглавява комитета за годишника, рекламира ни със статиите, които пише за нас по разни списания. Трябва да седна и да помисля как да го задържа.

— Каза ли защо е решил да замине така внезапно?

— Било му време за промяна. Точно обсъждахме летния читателски клуб, който той ръководи, когато внезапно заяви, че се маха. Кучият му син!

Хоп разтърси рамене.

— Ще взема към кафето и сладкиш. — Тя яростно изщрака с капака на запалката. — Това ще размърда мозъчните ми клетки. Няма да го пусна без бой.

Интересно, помисли си Нейт. Интересен момент е избрал.

 

Бърк трябваше да си отиде. В момента това беше най-важното. Бъркаше се и ровичкаше в неща, които не бяха

Имаше доста начини да изгониш досаден чичако от града. Макар някои да казваха, че след като е преживял първата си зима тук, не е новак.

Но той знаеше, че някои си оставаха чичако, независимо колко бяха преживели.

Такъв беше и Галоуей. Когато беше притиснат в ъгъла, той се държа като страхливец, хленчеше и се опитваше да хитрува.

Абсолютен глупак. Защо изобщо на някого му пукаше, че е мъртъв?

Направих каквото трябваше, каза си той, докато носеше тежките найлонови торби през гората. Както го правеше и сега.

Щеше да се справи с Бърк. С още един страхлив и хленчещ глупак. О, жена ми ме напусна заради друг. Горкият аз. О, убиха партньора ми. О, о. Трябваше да избягам някъде, където никой не ме познава, за да затъна в самосъжаление.

Но това не му беше достатъчно. Трябваше да се прави и на важна клечка. Да взима неща, които не бяха негови. И никога нямаше да бъдат.

Но ще се справи с глупака и всичко ще се нормализира.

Закачи найлоновите торби на дърветата, които бяха най-близо до къщата, докато кучетата скимтяха и размахваха опашки.

— Не този път, момчета — каза тон и закачи още една торба на стряхата над задната врата. — Не сега.

Погали ги набързо, но на тях им беше по-интересно да душат и ближат ръцете му.

Обичаше кучетата. Обичаше и Юкон, но бедничкият беше полусляп, парализиран и почти глух. Убийството му си беше направо милосърдие. А и беше изпълнило предназначението си.

Тръгна обратно към гората и спря в началото й, за да погледне назад. На места земята се виждаше под разтопения от слънцето или дъждовете сняг. Няколко зелени стръкчета се издигаха над нея.

Пролет, помисли си. Щом земята се затоплеше добре, щяха да донесат тялото на Патрик Галоуей за последен път у дома.

Възнамеряваше да стои на гробището с почтително сведена глава.

 

Здрачаваше се, когато Нейт се прибра. Изчака до пътя, докато Мег се приближи откъм езерото, през мочурливата зеленина, сред която бяха останали малки островчета сняг.

Носеше кутия с покупки и беше облечена в яркочервена риза, в която приличаше на тропическа птица.

— Ще се сменим ли?

Тя погледна към кутията с пица, която й показа, и я подуши.

— Не, ще се справя. Вътре са значките играчки. Но обичам мъжете, които се грижат за вечерята. Откъде знаеше, че ще се върна за вечеря? Или възнамеряваше сам да изядеш всичко това?

— Чух самолета ти, зарязах всичко и хукнах към „Италианското“, за да я купя. Прецених, че ще трябва да разтовариш и ще стигна тук точно навреме.

— Съвсем навреме. Умирам от глад. — Мег занесе покупките в къщата и ги остави в кухнята. — Освен това едно от нещата, които купих днес, се смята за изключително каберне.

Тя извади бутилката.

— Ще участваш ли?

— Ей сега. — Остави пицата, сложи ръце на раменете на Мег и я целуна.

— Здравей.

— Здрасти, хубавецо. — Усмихната, тя го дръпна за косата и го целуна продължително и страстно. — Здравейте, момчета. — Мег се наведе, за да погали кучетата. — Липсвах ли ви, а?

— На всички нас. Снощи се утешавахме с мечи кокали и хамбургер със сирене. Джейкъб осигури кокалите и мечото месо във фризера.

— Мм, чудесно. — Извади един плик, разтърси го и съдържанието му издрънча. После му го подхвърли.

В него имаше сребристи звезди значки.

— Каза да ти взема седем, но купих дванадесет. Може да ти свършат работа, ако решиш да назначиш още някое хлапе за заместник.

— Благодаря. Какво ти дължа.

— Пиша ти ги на сметката. После ще се оправим. Ще отвориш ли виното, шерифе? — Тя плъзна ръка в кутията с пица и отчупи едно парче. — Не съм обядвала — каза с пълна уста. — Имах малък проблем с двигателя и това ми отне часове.

— Какъв проблем?

— Нищо сериозно. Оправих го, но искам пица, вино, горещ душ и мъж, който знае как да ме разтрие.

— Струва ми се, че може да се уреди.

— Защо се усмихваш като котарак?

— Просто така. Ще седнеш ли, или ще стърчиш там и ще се тъпчеш.

— Ще стърча. — Тя отхапа лакомо от пицата. — И ще се тъпча.

— Добре. Не трябва ли виното да подиша?

— Не, защото трябва да си прокарам пицата с него. Дай ми го.

Нейт наля в две чаши, отчупи си парче пица и се облегна на плота.

— Помниш ли деня, когато Питър беше прострелян?

— Трудно е да го забравя. Следваше ни с Роуз като кученце. Вече е добре, нали?

— Да, но онзи ден, когато видях кръвта му по снега, когато стигнах до него и докоснах кръвта му, превъртях. Спомних си какво стана с Джак. Имах чувство, че пак съм в онази алея. Виждах я, чувах звуците, подушвах миризмата й. Искаше ми се да потъна вдън земя. Да изчезна.

— Аз пък чух съвсем друго.

— Това ставаше вътре в мен. — Трябваше да й го признае. Да й се покаже такъв, какъвто е, какъвто е бил, какъвто се надяваше да бъде. — Стори ми се, че мина много време. Че дълго клечах в снега и го гледах как кърви. Но не беше така. И аз не се поддадох на спомена.

— Не, не си. Отклонил си огъня от Питър.

— Не това е важното.

— Миличък — Мег се приближи, целуна го лекичко и се върна на мястото си, — ти си страхотен полицай.

— Овладях ситуацията. Справих се със задачата и никой не пострада. Но можеше да го убия Спинакер.

Тя леко наклони глава.

— Можех да го направя и за миг ми мина през ума. Никой нямаше да ме обвини. Той беше прострелял заместника ми, стреля и по мен. Беше въоръжен и опасен. Но не беше като в алеята с Джак. Тогава свалиха партньора ми. Той умираше, аз бях ранен, а онзи кучи син се приближаваше към нас.

Погледна към чашата си, а тя зачака да продължи.

— Тогава нямах избор, но този път имах. И реших да го пратя по дяволите. Трябва да го знаеш. Трябва да знаеш, че аз съм такъв.

— И очакваш, че щях да се разстроя, ако го беше направил? Той се опита да убие мой приятел, да убие теб. Не бих го съжалила, Нейт. Трябва да знаеш, че аз съм такава.

— Но това щеше да бъде…

— Неправилно — довърши тя. — За теб. За човека, който си, за полицай като теб. Затова се радвам, че не си го направил. Ти разграничаваш доброто и злото по-отчетливо от мен. Така си устроен.

— Джак загина преди година.

Очите й се изпълниха със съчувствие.

— Божичко, сигурно се чувстваш ужасно.

— Не, не, обадих се на Бет на годишнината от смъртта му. И се почувствах добре. Тя беше много мила. И докато разговарях с нея, осъзнах, че вече няма да потъна. Не знам кога точно се измъкнах от дупката, а понякога все още усещам, че земята е нестабилна под краката ми. Но няма да се върна там долу.

— Никога не съм се съмнявала в това. — Мег си наля още вино. — Познавам хора, които са затънали или ще затънат. Такива, които се забиват със самолет в някоя планина в ясен ден или отиват сред пустошта, за да умрат. Познавам ги. Те са част от външния свят, с който се сблъсквам вън оттук. Превъртели пилоти или пришълци, които идват тук, защото не могат повече да издържат в света. Жени, смачкани от факта, че дълго са ги обиждали или пренебрегвали, просто се оставят следващият мъж да ги пребие от бой на улицата. Ти беше тъжен, Нейт, изглеждаше и малко изгубен, но никога не си бил един от тях. Ти си прекалено силен, за да се предадеш.

За миг той замълча, после протегна ръка и леко погали косата й.

— Ти изгори сенките ми.

— Какво?

Той се усмихна лекичко.

— Ожени се за мен, Мег.

За миг тя остана втренчена в него с кристалносините си очи. После захвърли полуизяденото парче пица в кутията.

— Знаех си! — Вдигна ръце, завъртя се на пети и яростно се заразхожда из кухнята. Дори кучетата учудено се приближиха и я подушиха. — Знаех си. Прави с някой мъж хубав секс, готви му от време на време, размекни се, за да му кажеш, че го обичаш, и — бум! — той веднага заговаря за брак. Не ти ли казах? Не ти ли казах? — Обърна се и заби показалец в гърдите му. — На задника ти е татуирано „Дом и огнище“.

— Явно си ме преценила добре.

— Не ми се хили.

— Преди минута каза, че се усмихвам като котарак и това ти харесва.

— Промених си мнението. Защо ти е притрябвало да се жениш?

— Обичам те и ти ме обичаш.

— Е, и? Какво толкова? — Тя размаха ръце, кучетата решиха, че това е някаква игра и игриво заподскачаха нагоре. — Защо искаш да развалиш всичко?

— Сигурно съм луд. Защо, боиш ли се?

Мег шумно си пое дъх през носа и очите й заблестяха като сини пламъци.

— Не ми пробутвай тези номера.

— Да нямаш брачна треска? — Нейт се облегна на плота, взе чашата си и отпи от виното. — Коленете на смелата пилотка се разтреперват, когато споменеш думичката с „б“. Интересно.

— Нищо им няма на коленете ми, глупако.

— Омъжи се за мен, Мег. — Усмивката му стана по-широка. — Видя ли, пребледня.

— Не съм. Не е вярно.

— Обичам те.

— Копеле!

— Искам да прекарам живота си с теб.

— По дяволите!

— Искам да имам деца от теб.

— Боже! — Тя заскуба косите си и от гърлото й се изтръгна неописуем звук. — Престани.

— Виждаш ли? — Нейт посегна за още едно парче пица. — Страхливка.

Дясната й ръка се сви в юмрук.

— Не си мисли, че не мога да те сваля, Бърк.

— Вече го направи, още първия път, когато се видяхме.

— Господи. — Тя отпусна ръка. — Мислиш се за много умен, а си елементарен. Вече си бил женен, страдал си, а сега искаш още.

— Тя не беше ти. Аз не бях аз.

— Какво, по дяволите, значи това?

— Първата част е лесна. Няма друга като теб. А аз не съм онзи, който бях, когато живеех с нея. Различните хора са си различни. С теб ставам по-добър, Мег. Ти ме караш да бъда по-добър.

— Господи, не говори такива неща. — Усети, че очите й парят. Сълзите, които напираха от сърцето й, бяха горещи и силни. — Ти си човекът, който винаги си бил. Може би известно време си бил несигурен в себе си, но това става с всички, когато са били победени и захвърлени. Аз не съм по-добра, Нейт. Аз съм егоистка, различна съм от теб и… Щях да кажа, че съм безогледна, но не разбирам защо да е безогледно да живееш, както ти харесва. Когато реша, съм гадна, не уважавам ничии правила, освен своите, и още живея тук, защото съм полулуда.

— Знам. Не се променяй.

— Знаех си, че ще ми създадеш проблеми още на Нова година, когато се поддадох на онзи глупав импулс и те изведох да гледаш Северното сияние.

— И носеше червена рокля.

— Мислиш, че ще се размекна, защото помниш какъв е бил цветът на роклята ми?

— Ти ме обичаш.

— Да. — Мег издиша продължително и потърка мокрите си бузи. — Да, така е. Каква каша.

— Омъжи се за мен, Мег.

— Няма ли да спреш да го повтаряш?

— Само когато получа отговор.

— Ами ако отговорът е „не“?

— Тогава ще изчакам, ще те обработвам и пак ще те питам. Няма да се откажа. Приключих с това.

— Никога не си се отказвал, просто беше заспал зимен сън.

Той отново се усмихна.

— Господи, бих могъл да те гледам цял живот.

— Исусе, Нейт. — Сърцето буквално я болеше и тя го потърка с ръка. И тази сладка болка прогони страха. — Убиваш ме.

— Омъжи се за мен, Мег.

— Добре, добре — въздъхна. После се засмя, защото я заля вълна от приятно усещане. — Какво толкова, ще опитам. — И скочи към него така яростно, че щеше да го повали, ако не беше облегнат на плота. Краката й се сключиха около кръста му, устните й се впиха в неговите. — Ако не се получи, ти си си виновен.

— Това е ясно.

— Ще бъда ужасна съпруга. — Тя покри лицето и шията му с целувки. — Ще те вбесявам и ще те подлудявам през половината време. Ще се боря непочтено и ще се вбесявам, когато печелиш, а това няма да е често. — Отдръпна се и обхвана лицето му. — Но няма да те лъжа. Няма да те мамя. И никога няма да те предам.

— Това е достатъчно. — Той опря буза до нейната и пое уханието й. — Ще се справим. Само че нямам пръстен.

— Ще трябва да поправиш това бързо. И то без да се скъпиш.

— Добре.

Мег се разсмя.

— Това е такава лудост, че нищо чудно да се окаже хубаво. — Обви ръце около врата му. — Мисля, че е време да се качим горе и да правим див годежен секс.

— На това разчитах. — Нейт я повдигна и я изнесе от стаята. Когато го захапа за гърлото, той рязко си пое дъх. — Трябва ли да бъде в спалнята? Какво ще кажеш за стълбите? Или за пода тук? А после бихме могли… По дяволите.

Кучетата с лай хукнаха към вратата и секунда по-късно отражението на фарове се плъзна по прозореца.

— Заключи всички врати — замаяно промърмори Мег, която продължаваше да целува шията му. — Угаси всички лампи. Ще се скрием. Ще се съблечем и ще се скрием.

— Вече е късно. Но ще запомним докъде сме стигнали и след като се отървем от досадниците — дори ако се наложи да ги убием, — ще продължим оттам.

— Готово. — Мег скочи от ръцете му. — Мирно! — заповяда на кучетата, които седяха потръпващи до вратата. Мег разпозна мъжа, който слезе от колата. — Приятел — каза тя на кучетата, после махна с ръка за поздрав. — Здравей, Стивън.

— Здрасти, Мег. — Младежът се наведе да погали кучетата. — Здравейте, момчета. Как е? Видях Питър и той ми каза, че шериф Бърк е тук. Може ли да поговоря с него?

— Разбира се. Влизай. Хайде, момчета, бягайте на разходка.

— Здравей, Стивън, как си?

— Шерифе. — С Нейт си стиснаха ръце. — Много по-добре от последния път, когато ме видяхте. Исках още веднъж да ви благодаря лично за онова, което направихте за мен. За нас. На теб също, Мег.

— Чух, че си успял да запазиш всичките ти пръсти.

— Да, десет на ръцете и десет на краката. Всъщност — на краката са девет и половина. Голям късмет извадих. Другите също. Съжалявам, че ви безпокоя… знам, че не сте на работа.

— Няма нищо.

— Хайде, седни — покани го Мег. — Искаш ли вино? Бира?

— Той е непълнолетен — каза Нейт, точно когато Стивън се канеше да приеме. — И шофира.

— Полицаи — изсумтя Мег. — Вечно ти развалят купона.

— Може би кока-кола, ако имаш.

— Разбира се.

Стивън седеше и барабанеше с пръсти по коленете си.

— Дойдох си за няколко дни. В пролетна ваканция съм. Исках да се обадя по-рано, но имах много да наваксвам. Бях изпуснал доста от материала.

— Успя ли?

— Да, след много безсънни нощи успях. Исках да поговорим, когато разбрах за Юкон. — Гласът му трепна и пръстите се вкопчиха в коленете му.

— Съжалявам.

— Помня, когато го взехме. Бях още хлапе, а той беше пухкава топчица. Трудно е. На мама й е най-тежко. Обичаше го като свое дете.

— Не знам какво бих направила, ако някой нарани моите кучета — каза Мег, която влезе в стаята.

Подаде на Нейт една от чашите с вино, които беше донесла, след това занесе кутията кола, която носеше под мишница, на Стив.

— Знам, че правите всичко възможно. Някой ми каза, че тук имало някакъв луд — Господи, прострелял Питър. — Момчето поклати глава, докато отваряше колата. — Някои смятат, че той е убил Юкон. Но…

— Ти не мислиш така — обади се Нейт.

— Юкон беше дружелюбен, но не би тръгнал с непознат. Не мисля, че би го направил. Не и без бой. Беше стар и почти сляп, но нямаше да излезе от двора с човек, когото не познава.

Отпи голяма глътка.

— Но не за това дойдох. Исках да ви дам това.

Изви бедра, докато бъркаше в предния джоб на джинсите си. Извади малка сребърна обица във формата на малтийски кръст.

— Намерих я в пещерата.

Нейт я взе.

— В пещерата при Галоуей?

— Всъщност Скот я намери. Бях забравил. Всички бяхме забравили. Видял я на около половин метър от… — Погледна към Мег. — От тялото. Съжалявам.

— Няма нищо.

— Остъргал я от леда. Не знам защо, може би от скука. Прибрал я в раницата си. Когато слязохме от планината, бяхме толкова зле, че съвсем забравил за нея. После я намерил в багажа си и ми я даде, защото се връщах тук. Решихме, че може би е на баща ти, Мег, затова трябва да ти я дадем. После аз си помислих, че е по-добре първо да отида при полицаите, затова реших да я донеса на шериф Бърк.

— Показа ли я на сержант Кобън? — попита Нейт.

— Не. Скот ми я даде точно преди да тръгна насам, а аз бързах. Реших, че вие можете да му я покажете.

— Чудесно. Благодаря ти, че я донесе.

— Не знам дали е била негова — каза Мег, когато останаха сами. — Възможно е. Той носеше обица. Имаше различни. Не си ги спомням точно. Знам, че едната беше златна халкичка. Може тази да не е била негова. Или пък я е купил в Анкъридж, след като замина. Или да е…

— На убиеца му — довърши Нейт, разглеждайки обицата на дланта си.

— Ще я дадеш ли на Кобън?

— Първо ще си помисля.

— Прибери я. Нека тази вечер не стои пред очите ми. Не искам да бъда тъжна.

Нейт я пусна в джобчето на ризата си и го закопча.

— Така добре ли е?

— Да. — Тя облегна глава на рамото му и сложи длан върху Джоба. — Утре можеш да я покажеш на Чарлийн. Може би Ще се сети. Но засега… — Обхвана с ръце раменете му и отново качи крака около кръста му. — Докъде бяхме стигнали?

— Мисля, че бяхме ето там.

— А сега сме тук. Виж, зад теб има удобна кушетка. Колко бързо можеш да ме съблечеш?

— Да проверим.

Нейт отстъпи и в последния миг я завъртя, така че тя падна засмяна под него. Краката й още бяха увити около кръста му, нетърпеливо издърпа ризата от панталоните му и задраска с нокти по гърба му.

— Очаквам тази вечер да се представиш много добре, защото досега никога не съм правила годежен секс.

— Ще се постарая. — Разкопча ризата й и проследи с устни линията до копчетата на джинсите й. — Ето започвам.

— Обичам амбициозни мъже.

Мег почувства езика му да се плъзга по тялото й и зъбите да драскат оголената й кожа, докато сваляше джинсите й.

Щеше да се омъжи за него. Представяш ли си? За Игнейшъс Бърк с големите тъжни очи и силните ръце. Мъж, изпълнен с търпение, желание и смелост. И чест.

Прокара ръка през косата му. Не беше направила нищо през живота си, за да го заслужи. И това правеше станалото още по-прекрасно.

После зъбите му лекичко захапаха вътрешната част на бедрото й и тя забрави да мисли.

Нейт беше навсякъде върху нея и около нея, замаян от усещането, че Мег вече му принадлежи. Че може да се грижи за нея, да я защищава, дай помага и да разчита на нея. Любовта сияеше като слънце със заслепяваща бяла светлина.

Отново намери устните й и потъна в горещината и магията им.

С някаква част от ума си осъзнаваше, че кучетата лаят, беше яростна какофония, която се вряза в сексуалното опиянение. Когато вдигна глава, за да се ослуша, Мег го отблъсна.

— Нещо е нападнало кучетата ми.

Тя изскочи от стаята още преди той да стане от канапето.

— Мег, почакай! Чакай!

Чу до къщата някакъв рев, който определено не беше издаден от кучетата, и хукна след нея.