Нора Робъртс
Далече на север (20)

19.

Не й каза за дневника. Когато една жена е уморена и раздразнителна в края на деня, му се стори неразумно да я товари с още проблеми.

Трябваше дай се признае, тя запретна ръкави и набързо си стегна багажа, а на сутринта стана рано-рано и се зае да обслужва дошлите за закуска. Особено като се има предвид, че напрежението между нея и Чарлийн можеше да се нареже с нож и да се изпържи заедно с бекона.

Когато седна на една маса, тя се приближи с пълна кана кафе.

— Здравейте, аз съм Мег и ще ви сервирам тази сутрин. Тъй като очаквам голям бакшиш, ще изчакам да се нахраните, преди да излея тази кана върху главата на Чарлийн.

— Оценявам това. Кога ще се върне Роуз?

— Най-малко след седмица-две, а и тогава Чарлийн ще й позволи да работи както и колкото й е удобно, докато не бъде в състояние да поеме пълна смяна.

— Доста грижовно от нейна страна.

— Да, към Роуз тя е много грижовна. — Мег хвърли кратък, горчив поглед през рамо към Чарлийн. — Обича я. Само мен не може да търпи. Какво да бъде, красавецо?

— Ако кажа, че двете се стремите към едно и също, но по различен начин, ще ме удариш ли по главата с каната?

— Възможно е.

— Тогава ще взема овесена каша.

— Ти ядеш овесена каша? — Мег набръчка красивото си носле. — Без някой да ти опре нож в гърлото?

— Тя засища.

— Да, за цели седмици.

Мег сви рамене и отиде да вземе другите поръчки и да долее чашите с кафе.

Беше му приятно да я гледа как се движи. Бързо, но не припряно, секси, но не предизвикателно. Носеше разкопчана фланелена риза върху бяла тениска. Сребърен медальон лекичко се полюляваше върху гърдите й.

Беше си мацнала малко грим — беше я наблюдавал и „мацнала“ беше най-подходящата дума. С бързи и небрежни движения беше сложила малко руж на бузите, сенки на очите и малко туш върху тъмните, извити ресници.

А когато един мъж е гледал как една жена си слага туш на миглите, помисли си Нейт, той е загубен.

Чарлийн излезе да разнесе поръчките, а Мег влезе в кухнята с бележника си. Не си казаха нищо, само температурата сякаш рязко падна.

Той взе кафето си и разтвори тетрадката пред лицето си като щит, когато Чарлийн се насочи към него. Дори мъж, който беше много влюбен, притежаваше достатъчно инстинкт за самосъхранение, за да стои далеч от две побеснели жени.

— Искаш ли да ти долея кафе? Тя взе ли ти поръчката? Не знам защо не се държи по-любезно с клиентите.

— Не, благодаря. Да, взе я. И беше любезна.

— Към теб — може би, защото я чукаш.

— Чарлийн. — Той долови кикотене от сепарето, където обикновено седяха Ханс и Декстър. — Божичко.

— Нали не е тайна?

— Вече не — промърмори той.

— Прекара нощта в твоята стая, нали?

Нейт остави кафето.

— Ако това те притеснява, мога да се пренеса при нея.

— Че защо да ме притеснява? — Въпреки отказа му тя автоматично му доля кафе. — Защо изобщо нещо трябва да ме притеснява?

За негов ужас очите й се наляха със сълзи. Но преди да съобрази как да се справи с това, тя изскочи от помещението, разплисквайки кафето от каната.

— Жени — обади се Бинг от сепарето зад него. — Създават само проблеми.

Нейт се обърна. Бинг унищожаваше чиния с яйца, наденички и пържени картофи. На лицето му беше изписана крива усмивка, но в очите му май проблясваше леко съчувствие.

— Бил ли си някога женен, Бинг?

— Веднъж. Не се получи.

— Чудя се защо ли.

— Мисля пак да опитам. Може би ще си поръчам една от онези руски булки като Джони Тривани.

— Не се ли е отказал?

— Не. Разбрах, че е ограничил бройката до две. Ще видя как ще му потръгне и после ще реша.

— Аха. — Тъй като водеха нещо като разговор, Нейт реши да се възползва. — Катериш ли се из планините, Бинг?

— Някога го правех. Не ми харесваше особено. Ако имам свободно време, предпочитам да отида на лов. Почивка ли планираш?

— Може би. Дните се удължават.

— Ти си гражданче и си доста кльощав. Послушай съвета ми, шерифе, и си стой в града. Хвани се с плетене или нещо такова.

— Винаги съм искал да плета макреме. — Когато Бинг го погледна неразбиращо, Нейт се усмихна. — Защо нямаш самолет, Бинг? Човек като теб, който обича независимостта и разбира от машини, би трябвало да има.

— Иска се прекалено много работа. Ако работя, предпочитам да е на земята. Пък и трябва да си наполовина луд, за да бъдеш пилот.

— И аз така чух. Някой ми спомена за един пилот… Името му беше странно. Шестпръстия или нещо подобно.

— Двупръстия. Изгуби три от пръстите на единия си крак от измръзване. Да, той беше наистина смахнат. Но умря.

— Така ли? При катастрофа?

— Не. Пребили го в някакъв бой. Или не… — Бинг смръщи чело. — Намушкали го с нож. Градско престъпление. Показва какво е да живееш сред много хора.

— Така си е. Летял ли си някога с него?

— Веднъж. Откачено копеле. Откара няколко от нас на лов за карибу. Не знаехме, че е безпросветно друсан, докато едва не ни уби. Посиних му окото заради това — каза Бинг с удоволствие. — Смахнат тип.

Нейт се накани да отговори, но Мег излезе от кухнята и в това време предната врата се отвори.

— Шериф Нейт! — Джеси влетя вътре, следван от Дейвид. — Вие сте тук!

— Ти също. — Нейт закачливо го чукна по носа. — Дейвид, как са Роуз и бебето?

— Много добре. Решихме да закусим тук по мъжки, за да я оставим да си почине.

— Може ли да седнем при вас? — попита Джеси. — Нали всички сме мъже.

— Разбира се.

— И то най-хубавите мъже в Лунаси. — Мег остави овесената чаша, чиния препечени филийки и купа с плодове пред Нейт. — Шофираш ли вече, Джеси?

Момчето се разсмя и се настани в сепарето до Нейт.

— Не. — После подскочи. — Ще ми дадеш ли да покарам самолета ти?

— Щом краката ти стигнат до педалите. Кафе, Дейвид?

— Благодаря. Наистина ли нямате нищо против? — попита той Нейт.

— Не, разбира се. Моят другар за закуска много ми липсваше. Е, как се чувстваш като голям брат?

— Не знам. Тя плаче. Много. После спи. Много. Но ми хваща пръста. И суче мляко от гърдата на мама.

— Така ли? — беше единственото, което успя да каже Нейт.

— Да ти донеса ли една чаша мляко? — Мег наля кафе на Дейвид.

— Роуз разбра, че я заместваш. — Дейвид си сложи захар. — Помоли ме да ти предам, че ти е много благодарна. И всички ние.

— Няма защо. — Мег хвърли поглед назад, когато Чарлийн се появи от кухнята. — Ще ти донеса млякото, докато решиш какво искаш за тази мъжка закуска.

Нейт остави колата си на Мег и отиде пеша до участъка. Слънцето грееше слабо, но все пак беше светло. Планините бяха забулени в облаци. Вече знаеше, че такива облаци предвещават сняг. Но пронизващият вятър беше спрял и студът — поомекнал. Разходката загря мускулите му и проясни ума му.

Видя познати лица, поздравяваха се непринудено като хора, които се виждат почти всеки ден.

И с изненада установи, че беше открил своето място. Не просто убежище или временна спирка, а място, където искаше да остане.

Не си спомняше кога за последен път бе мислил да замине или просто да се премести в друг град, на друга работа. Отдавна вече не му се налагаше да става сутрин само със силата на волята си, нито да стои с часове на тъмно, боейки се да заспи дълбоко и да сънува отново кошмарите си.

Все още понякога усещаше тежест в главата, на плещите и в стомаха, но тя вече не беше толкова голяма, нито му се случваше толкова често.

Отново погледна към планината и осъзна, че е длъжник на Патрик Галоуей. Беше му благодарен, че се е появил от мрака на миналото и няма да го остави на мира, докато не въздаде справедливост.

Спря, когато Хоп отби колата си до бордюра и свали прозореца.

— Отивам да видя Роуз и бебето.

— Предай им поздрави от мен.

— И ти трябва да ги посетиш. Междувременно трябва да знаеш едно-две неща. Федералните ще предизвикат лавина и пътят до Анкъридж ще бъде блокиран.

— Я пак повтори.

— От време на време го правят, за да разчистят планината. Определили са го за десет сутринта вдругиден. Пийч току-що беше получила съобщението и ми каза, когато се отбих. Трябва да пуснете бюлетин.

— Ще имам грижата.

— Освен това един мъжки лос се скита из двора на училището и когато няколко деца решили да го подплашат, се блъснал в няколко паркирани коли, а после се обърнал и нападнал. Прибрали са децата, но лосът е побеснял. На какво се усмихваш? — попита тя. — Виждал ли си някога побеснял лос?

— Не, госпожо, но явно ще ми се наложи.

— Ако не можеш да го изкараш от града, ще трябва да го застреляш. — Когато видя, че усмивката му се стопи, добави: — Иначе някой може да пострада.

— Ще се заема.

Той ускори крачка. Нямаше намерение да застреля някакъв глупав лос, при това в училищния двор. Може би мислеше като пришълец, но това беше неговото убеждение.

Влезе в участъка и видя екипа си заедно с Ед Улкът. Лицето на Ото пламтеше от гняв, а лицата им бяха на милиметри едно от друго.

Лавини, побеснял лос, побеснял заместник-кмет. Прекрасна утрин.

— Най-после — започна Ед. — Трябва да поговоря с теб, Шерифе. В кабинета ти.

— Ще трябва да почакаш. Пийч, предай информацията за лавината на КЛУН. Искам да я съобщават на всеки половин час през целия ден. Напечатай и съобщения и ги разлепете из града. Питър, искам да отидеш и лично да информираш всички, които живеят на юг от Улвърин Кът, какво предстои и да ги предупредиш, че ще бъдат откъснати, докато разчистят пътищата.

— Слушам.

— Шериф Бърк.

— Един момент — каза той на Ед. — Ото, в училищния двор имаме раздразнен лос. Вече е повредил няколко коли. — Нейт отиде до шкафа с оръжията. — Искам да дойдеш с мен, за да се опитаме да го прогоним.

Отключи шкафа и си избра пушка, молейки се тайно да не му се наложи да я използва.

— Чакам вече десет минути — оплака се Ед. — Заместниците ти могат и сами да се справят с някакъв си лос.

— Можеш да ме изчакаш тук или аз ще дойда в банката, когато овладеем положението.

— Като заместник-кмет…

— …си истински досадник — завърши Нейт. — Ото, ще вземем твоята кола. Моята е пред „Хижата“. Да вървим.

— Приличаше на риба на сухо — отбеляза Ото, когато излязоха. — Ще ти го изкара през носа, Нейт. Това е също толкова сигурно, колкото и че Господ е създал малките зелени ябълки. Ед не търпи да бъде пренебрегван.

— Кметът ми нареди да се справим с лоса, така че тази заповед е приоритетна. — Той се качи в колата на Ото. — Няма да го застреляме.

— Тогава защо взе пушката?

— Смятам да го подплаша.

Градското училище представляваше три ниски сгради, свързани помежду си, с красива горичка от едната страна и малко оградено игрище от другата. Нейт знаеше, че по-малките деца излизат два пъти на ден на игрището, за да си поиграят, ако времето позволява.

Тъй като повечето деца бяха родени тук, трябваше да има сериозна буря, за да се отложи излизането.

По-големите ученици предпочитаха да висят в горичката — може би пушеха или просто се шляеха — преди или след училище.

На двора имаше пилон и по това време на деня знамената на Аляска и САЩ би трябвало да са вдигнати високо. Вместо това те бяха вдигнати малко над средата и плющяха на вятъра.

— Децата сигурно са вдигали флаговете, когато са видели лоса — промърмори Нейт. — После са решили да го подгонят.

— Това само го е раздразнило.

Нейт погледна към двете смачкани коли на малкия паркинг.

— Очевидно.

Сега вече видя лоса, който търкаше рога в кората на едно дърво в началото на горичката. Видя и тънка следа от кръв. Тъй като не бяха съобщили някой да е бил ранен, реши, че е от лоса.

— Сега вече не създава проблеми.

— Явно се е наранил в колите и едва ли е в добро настроение. Ако реши да остане тук, ще причини някоя неприятност, особено ако някое глупаво хлапе се измъкне от погледа на учителите и реши отново да го подгони или изтича вкъщи, за да вземе пушка и да го застреля.

— По дяволите. Приближи се, колкото можеш — дано се уплаши и избяга.

— По-вероятно ще нападне.

— Няма да застрелям лос, докато се чеше на дървото, Ото.

— Някой друг ще го направи, ако остане близо до града. Месото му е много вкусно.

— Във всеки случай няма да съм аз и няма да го застрелям в града.

Докато приближаваха, лосът се обърна и Нейт загрижено отбеляза, че в тъмните му очи се четеше ярост.

— По дяволите, мамка му. Натисни клаксона.

Лосовете не бяха бавни. Защо му беше хрумнало, че са?

Животното се спусна към тях, по-скоро ядосано, отколкото уплашено от звука на клаксона. Без да спира да ругае, Нейт подаде пушката през прозореца и стреля към небето. Лосът продължи напред, Ото изруга на свой ред и зави, за да го избегне.

Нейт презареди и отново стреля във въздуха.

— Застреляй проклетия негодник — извика Ото и зави така рязко, че Нейт едва не изхвърча през прозореца.

— Няма да го направя.

Отново зареди пушката и стреля в земята пред лоса. Този път животното се отдръпна и тромаво влезе в горичката.

Нейт стреля още два пъти, за да го мотивира по-сериозно. После се свлече на седалката и шумно издиша. Иззад тях се дочуха възторжени викове, аплодисменти и смях, когато ученици и учители изскочиха от вратите на училището.

— Ти си луд. — Ото спря колата и се почеса по главата. — Напълно луд. В Балтимор си застрелял човек, а сега не искаш да надупчиш със сачми някакъв си лос?

Нейт си пое дълбоко дъх и прогони от ума си спомена за алеята в Балтимор.

— Лосът не беше въоръжен, Ото. Сега трябва да отида при заместник-кмета. Ти се върни и напиши доклад.

 

Заместник-кметът не беше благоволил да чака. Всъщност, както каза Пийч, той беше хукнал навън след кратък монолог каква грешка е било да наемат този мързелив и надут пришълец.

Слушайки я в движение, Нейт подаде пушката на Ото, грабна радиостанцията и тръгна към банката.

Някъде из този огромен свят, мислеше си той, сигурно има място, където февруари е по-студен, отколкото в Лунаси, Аляска. Молеше се никога да не попадне там.

Небето се беше прояснило и слънцето грееше, така че с малко късмет може би следобед температурата щеше да достигне минус пет-шест градуса. Слънчевият диск беше заобиколен от дъга, ореол от червено, синьо и златисто. Питър му беше казал, че наричат това явление „лъжливо слънце“.

Навсякъде имаше хора, които се възползваха от ясната утрин, за да си свършат работата. Някои го поздравяваха или му махаха отдалеч.

Видя Джони Тривани, бъдещия младоженец, да бъбри на тротоара с Бес Маки, а Деб миеше витрината на магазина, сякаш беше топъл пролетен ден.

Нейт махна с ръка на Мич Даубър, който седеше на прозореца на КЛУН, пускаше музика и наблюдаваше какво става в Лунаси. До края на деня със сигурност щеше да каже по радиото нещо дълбоко философско за лоса.

Февруари. Прозрението го озари, докато стоеше на ъгъла на „Лунатик“ и „Денали“. Беше почти краят на февруари, скоро щеше да започне март. Наближаваше краят на шейсетте дни, точката, от която нямаше да има връщане назад. А той още беше тук.

Нещо повече, помисли си. Започваше да свиква.

Замислен, пресече улицата и влезе в банката.

Двама клиенти стояха пред гишето, а друг получаваше пощата си. От начина, по който те и касиерите го изгледаха, Нейт разбра, че Ед все още е бил бесен, когато е влязъл.

В настъпилата тишина кимна за поздрав, после влезе през летящата врата, която разделяше фоайето от офисите.

 

Банката нямаше външни гишета, които да те обслужват от колата, нито редици банкомати, но килимът беше хубав, по стените висяха картини на местни художници и атмосферата беше делова.

Отиде до вратата, на която имаше блестяща табелка с името на Ед Улкът, и почука.

Заместник-кметът отвори лично и изсумтя.

— Ще трябва да изчакаш. Говоря по телефона.

— Добре.

Когато вратата се тръшна в лицето му, Нейт пъхна ръце в джобовете и заразглежда картините.

Забеляза, че едната, изобразяваща тотем в заснежените гори, е подписана от Ърнст Ноти. Дали беше роднина на Питър? Имаше още много неща да учи за своите лунатици.

Огледа се. Между касиерите и клиентите нямаше бронирано стъкло, но бяха монтирани охранителни камери. Беше проверил сигурността на банката, преди да си открие сметка тук.

Тъй като разговорите се бяха възобновили, дочуваше откъслеци от тях. Говореха за предстоящата кинопрожекция, за благотворителната разпродажба на домашни печива в полза на училищния оркестър, за времето, за Идитарод. Обичайните приказки за един малък градец, каквито не можеха да се чуят нито в един от клоновете на неговата банка в Балтимор.

Ед го накара да чака десет минути, за да демонстрира превъзходство, и когато отвори вратата, лицето му беше безизразно, но бузите — леко зачервени.

— Искам да те уведомя, че официално се оплаках на кмета.

— Добре.

— Не ми харесва отношението ти, шериф Бърк.

— Отбелязвам си го, господин Улкът. Ако това е всичко, което имате да ми кажете, трябва да се върна в участъка.

— Искам да знам какво предприехте, за да издирите крадеца на вещите ми.

— Ото се занимава с това.

— Къщата ми беше предмет на кражба и вандализъм. Откраднаха ми скъпи въдици. Мисля, че заслужавам вниманието на началника на полицията.

— И го имате. Кражбата е описана и полицейски служител се занимава с нея. Нито аз, нито екипът ми сме я приели с леко сърце. Имаме подробно описание на откраднатите вещи и ако крадецът е достатъчно глупав, за да ги използва, да говори за тях или да ги продаде в района на моята юрисдикция, ще бъде арестуван и собствеността ще ви бъде върната.

Очите на Ед се бяха свили до цепки върху зачервеното лице.

— Може би ако бях жена, щеше да се заинтересуваш повече.

— Едва ли щяхте да бъдете мой тип. Господин Улкът — продължи Нейт, — вие сте разстроен и ядосан. Имате право. Ограбили са ви. Фактът, че най-вероятно са го направили деца, не омаловажава това. Ще направим всичко възможно, за да си получите обратно откраднатото. Ако това ще помогне, извинявам се, че бях рязък с вас в участъка. Бях загрижен, че може да пострадат деца, а това за мен е приоритет.

— Вашите деца също учат в училището. Предполагам, че тяхната безопасност за вас е по-важна от откраднатата ви собственост.

Червенината се беше стопила и дълбока въздишка показа на Нейт, че кризата е отминала.

— Въпреки това ти се държа грубо.

— Така е. Бях и разсеян. Честно казано, в момента имам да мисля за много неща. Убийството на Патрик Галоуей, самоубийството на Макс. — Той поклати глава, сякаш беше съкрушен. — Когато приех тази работа, очаквах, че ще се занимавам в най-лошия случай с кражби като тази в хижата ви.

— Каква трагедия. — Ед седна и беше достатъчно учтив, за да покани и Нейт с жест. — Трагично и шокиращо. Макс ми беше добър приятел.

Той потърка врата си с опакото на ръката.

— Мислех, че го познавам, но нямах представа, че замисля самоубийство. Че ще зареже по този начин съпругата и децата си. — Разпери ръце в мълчаливо недоумение. — Изглежда това ме е разстроило повече, отколкото би ми се искало да призная, но не ми дава мира. Аз също трябва да ти се извиня.

— Не е нужно.

— Взех тази кражба много навътре. Защитен механизъм. По-лесно е да беснея заради нея, отколкото да мисля за Макс. Опитвам се да помогна на Кари за помена му и за финансовата страна на положението. Когато някой умре, се изписват купчини документи. Трудно е. Трудно ми е да се справя.

— Няма нищо по-тежко от това да погребеш приятел. Познавали сте се отдавна.

— Да, бяха чудесни времена. Децата ни отраснаха заедно. А сега се случи тази трагедия, и то точно след като разбрахме за Пат…

— И него сте познавали.

Ед се усмихна леко.

— Преди да се оженя за Арлийн. Или, както би казала тя, преди да ме е опитомила. Не винаги съм бил солиден гражданин и съпруг като сега. Пат беше… авантюрист. По свой начин и онези времена бяха хубави.

Той огледа кабинета, сякаш принадлежеше на някой друг и не може да си спомни как е попаднал в него.

— Още не мога да повярвам.

— За всички беше шок да разберат какво е станало с Галоуей.

— Мислех, че е заминал — всички мислеха така — и не бях изненадан. Пат беше неспокоен дух. Това го правеше толкова привлекателен.

— Двамата сте ходили заедно из планините.

— Божичко. — Ед се облегна назад. — Обичах изкачванията. Невероятната тръпка и дори несгодите. Още ги обичам, но рядко имам време за тях. От време на време уча сина си.

— Чух, че Галоуей бил добър катерач.

— Много добър. Макар че беше доста безразсъден. Прекалено безразсъден, за да се чувствам спокоен, дори когато бях на тридесет.

— Имате ли представа с кого може да се е изкачвал през онзи февруари?

— Никаква, мисля за това, откакто чухме новината. Може би случайно е срещнал някого или е водил група на зимно изкачване. Често го правеше импулсивно — за да спечели малко пари и заради тръпката. И един от тях го е убил, Бог знае защо. — Той поклати глава. — Не се ли занимава щатската полиция с разследването?

— Така е. Просто съм любопитен, неофициално.

— Съмнявам се, че ще открият кой е бил и защо го е направил. Минали са шестнайсет години. Господи — промърмори, — човек не забелязва как лети времето. В началото сам ръководех тази банка и живеех тук. Държах парите в онзи сейф.

Посочи към голяма черна каса.

— Не знаех.

— Бях на двадесет и седем, когато се озовах тук. Исках да си отвоювам едно кътче от пустошта и да го цивилизовам по свой начин. — Усмихна се. — Мисля, че направих точно това. Знаеш ли, семейство Хоп и съдия Ройс бяха първите ми клиенти. Искаше се голямо доверие, за да оставят парите си в мои ръце. Никога няма да забравя това. Но ние споделяхме една мечта и създадохме този град от нея.

— Хубав град.

— Така е и аз се гордея с ролята си в изграждането му. Старият Хайдъл беше тук, държеше „Хижата“. И той вложи парите си при мен след известно време. Появиха се и други. Пийч с третия, не, с втория си съпруг. Живееха извън града, но идваха тук на покупки и приказка от време на време. Когато той умря, тя се пресели в града. Ото, Бинг, Деб и Хари. За да живееш тук, трябва да имаш силен характер и големи мечти.

— Така е.

— Всъщност… — Ед си пое дъх през носа. — Пат също имаше своя мечта, имаше и характер. Не знам колко силен, но за сметка на това беше много забавен. Надявам се, че всичко ще приключи успешно. Мислиш ли, че някога ще разберем със сигурност какво е станало там горе?

— Шансовете не са много добри, но смятам, че Кобън ще отдели нужното време и усилия. Ще потърси пилота и хора, които са видели Галоуей, преди да се изкачи. Може би ще иска да говори и с вас. Да ви разпита кого е използвал най-често за пилот.

— Най-често беше Джейкъб. Но ако той го беше откарал, щеше да съобщи за изчезването му, — Ед вдигна рамене. — Логично е, че е бил някой друг. Нека помисля…

Взе сребърна писалка и разсеяно почука по бюрото.

— Спомням си, че когато Джейкъб се изкачваше с нас, понякога използваше… как му беше името… Един ветеран от Виетнам. Лейкс… Лукс. Да, така беше. Имаше и един маниак, наричаха го Двупръстия. Мислиш ли, че трябва да се обадя на Кобън и да му кажа за това?

— Няма да навреди. Трябва да се връщам. — Нейт стана и протегна ръка. — Надявам се, че се изяснихме, господин Улкът.

— Ед. Така е. Проклета бормашина. Платих твърде много за нея, затова ме е яд толкова. И тя, и въдиците са застраховани, но въпросът е принципен.

— Ясно. Слушайте, ще отида лично до хижата ви, за да поогледам.

По лицето на Ед се изписа задоволство.

— Ще ти бъда много благодарен. Сложих нова ключалка. Сега ще ти дам ключовете.

 

След като приключи с бесните лосове и заместник-кметове, Нейт се отби да види Роуз. Издаде подходящи според него звуци над бебето, което приличаше на черноглава костенурка, сгушена в розово одеяло.

Отби се на Пийч дай каже, че отива да огледа хижата на Ед. Импулсивно спря до кучкарника в „Хижата“ и взе Рок и Бул, за да могат да потичат на свобода.

Пътуването беше приятно. Беше сменил предпочитаната от Ото станция с кънтри и уестърн на друга, която пускаше алтернативен рок. Стигна до езерото под енергичния ритъм на „Блинк 182“.

Хижата на Ед стърчеше самотно върху нагънат пласт лед. Беше доста голяма и облицована с кедрови плоскости. Малко по-луксозна, отколкото беше очаквал, с посребрени от скрежа стени и островърх покрив.

И отдалечена от останалите.

Реши, че прилича на имение на местен лорд край малко селце.

Кучетата тичаха по леда като деца във ваканция, докато Нейт си проправяше път към хижата.

Тишината беше забележителна — като в църква, — а шумът на лекия вятър, който се промъкваше през заснежените клони, звучеше като тиха музика. Хладното слънце блестеше в леденосиньото небе и проблясваше върху заледеното езеро.

Усещането за тишина и самота беше толкова силно, че той подскочи и посегна към пистолета, когато чу дълъг, отекващ писък.

Орелът кръжеше, златистокафяв и величествен, на фона на небето. Кучетата се сборичкаха игриво, после скочиха в пряспата сняг на брега на езерото.

Оттук се виждаше самолетът на Мег. Приличаше на червено петно зад елипсата замръзнала вода. Ако човек се вгледаше, можеше да открие и други белези на цивилизацията.

Ивица дим от комин, част от къща, забележима през гъстите клони, собствения му дъх, който излизаше като облак пара.

Той се засмя. Може би трябваше да опита риболов на леда. Имаше тръпка в примитивното усещане да пуснеш въдица в дупката насред леда и да седиш в тишината върху замръзналата вода.

Отиде до хижата и видя надписа „Тъпанар“, изрисуван със спрей отровножълта боя на вратата.

Още един белег на цивилизацията, помисли си Нейт, докато търсеше ключовете в джоба си.

Ед беше сложил два нови катинара, висящи на дебели, лъскави вериги.

Отключи и влезе.

Авторите на графити бяха поработили и вътре. По стените бяха изписани нецензурни думи. Можеше да разбере раздразнението на Ед. И той би побеснял, ако откриеше подобно нещо в някое от собствените си светилища.

Видя поставката, на която бяха стояли въдиците, забеляза изрядния ред, който цареше в помещението, като се изключат вандалските прояви.

Такъмите, печката и столовете не бяха докоснати, но шкафът, в който вероятно беше стояло уискито — „Гленфидич“, по думите на Ото — и запаси от храна, беше празен и отворен.

Откри кабърчета, които се забиват в ботушите, и си напомни, че трябва да купи и за себе си. Вътре имаше и аптечка, резервни ръкавици, шапка, износена парка, снегоходки и няколко топли одеяла.

Снегоходките бяха окачени на стената, точно над крещящия жълт надпис „Задник“. Не можеше да прецени дали са използвани наскоро.

Имаше дърва за печката, нож за чистене на риба и още няколко заплашителни на вид ножове. Няколко списания, портативно радио. Резервни батерии.

Нищо друго, освен онова, което човек очакваше да намери в рибарска хижа в Аляска.

Когато излезе навън, обиколи наоколо. Погледна към самолета на Мег и мястото, където започваше гората край къщата й.

Опита се да си представи Ед Улкът — надут, но физически здрав — да броди из гората на снегоходки.