Нора Робъртс
Далече на север (14)

13.

Кари се отби в „Хижата“ по пътя към редакцията, за да купи два сандвича с бекон и яйца. Беше изненадана и малко ядосана, че Макс го нямаше, когато се събуди. Не че за пръв път му се случваше да отиде в редакцията посред нощ и да заспи там. Или да излезе рано сутринта, преди тя или децата да са се събудили.

Но винаги й оставяше някоя мила или глупава бележка на възглавницата си.

Тази сутрин нямаше бележка, а когато се обади в редакцията, никой не вдигна телефона.

Не беше в негов стил. Но през последните няколко дни той сякаш не беше на себе си. Това също бе започнало да я изнервя.

Около намирането на тялото на Пат Галоуей се очакваше истинска сензация. Предполагаемото тяло на Пат Галоуей, напомни си тя. Трябваше да обсъдят как да поднесат историята, колко място да й отделят и дали ще отидат до Анкъридж, когато най-после свалят трупа.

Вече беше преровила старите си снимки и беше отделила няколко на Пат. Щяха да публикуват снимката му със статията.

Както и снимки на трите момчета, които го бяха открили. Възнамеряваше да ги интервюира, особено Стивън Уайз, който беше от града. Помоли Макс да го направи, защото беше по-добър в интервютата от нея.

Но Макс не искаше да говори за това. Дори веднъж й се сопна, когато тя подхвана темата.

Време му беше да отиде в клиниката на преглед. Имаше чувствителен стомах, напоследък не се хранеше редовно и не спеше добре. Неразположенията му бяха започнали точно когато се разчу, че намерили трупа на Галоуей.

Може би защото бяха на една възраст, размишляваше тя, докато паркираше до бордюра пред редакцията на „Лунатик“. И защото донякъде го беше познавал. Бяха се сприятелили през няколкото месеца, когато Макс бе живял в Лунаси преди Пат… да замине. По-добре да наричат нещата така, докато не научат всички факти.

Но не беше честно Макс да си изкарва кризата на средната възраст върху нея.

Всъщност тя познаваше Пат по-отдавна от него и не се беше потресла чак толкова. Разбира се, съжаляваше за Чарлийн и Мег — тях също трябваше да интервюират — и възнамеряваше лично да им изкаже съболезнованията си при първа възможност.

Но събитието беше новина. Такава, която с Макс би трябвало да разнищят и да отразят във вестника. Имаха много работа, особено ако искаха да следят и гонката в Идитарод. Божичко, вече беше февруари, наближаваше първи март. Трябваше да започнат, ако искаха да пуснат материал за състезанието преди крайния срок.

Съпругът й трябваше да е в отлична форма и ако беше нужно, щеше да му го изкрещи с цяло гърло.

Кари излезе от колата, носейки плика със сандвичи, който вече се беше омазнил, но ухаеше приятно. Поклати глава, когато видя слабата светлина от задната част на сградата. Можеше да се обзаложи на каквото и да е, че Макс пак е заспал на бюрото си.

— Кари.

— Здравей, Джим. — Тя спря на тротоара, за да си побъбри с бармана. — Доста си подранил.

— Трябват ми продукти. — Той кимна към магазина. Казват, че времето ще остане ясно, затова реших да отида на риба. — Хвърли поглед към осветения прозорец на редакцията. — И някой друг е подранил.

— Нали познаваш Макс.

— Има нюх за новините — кимна той. — Здрасти, Професоре. Време ли е за училище?

Джон се присъедини към тях.

— Почти. Реших да се поразходя, докато имам възможност. По радиото казаха, че днес температурата може да се вдигне над нулата.

— Пролетта идва — обяви Кари. — А закуската ми изстива. По-добре да вляза и да събудя Макс.

— Научихте ли нещо за историята с Галоуей? — попита Джон.

Кари извади ключовете си.

— Ако има какво да се научи, ще го публикуваме в следващия брой. Приятен ден.

След като влезе, тя запали лампите.

— Макс! Събуди се!

Стисна кесията със сандвичите между зъбите си, за да освободи ръцете си. Съблече палтото си и го закачи. Пъхна ръкавиците в единия джоб, а шапката — в другия.

По навик бухна косата си с пръсти.

— Макс! — извика отново и спря до бюрото, за да включи компютъра си. — Донесох ти закуска, макар че не знам защо съм толкова мила с теб, след като напоследък си раздразнителен като мечка със запек.

Остави чантата, взе каничката от кафе-машината и отиде в банята да я напълни.

— Сандвич с бекон и яйца. Току-що видях Кльощавия Джим и Професора на улицата. Е, Джон го видях първо в „Хижата“ да лапа овесена каша преди училище. Като никога изглеждаше весел. Чудя се дали не се надява сега, когато Чарлийн знае, че старата й любов е мъртва, да се омъжи за него. Горкият глупчо.

Включи кафе-машината, после извади хартиени чинии и салфетки за сандвичите. Тананикаше си тихичко „Малката танцьорка“ на Елтън Джон, която бе слушала по любимата си радиостанция за класически рок по пътя насам.

— Максуел Хоубейкър, не знам защо още те търпя. Ако продължаваш да се цупиш, ще си потърся някой жизнерадостен младеж. Сериозно ти казвам.

Хванала във всяка ръка по чиния със сандвич, тя тръгна назад към малкия кабинет на Макс.

— Но преди да те зарежа и да се впусна в страстна връзка с някой двадесет и пет годишен жребец, ще закарам трътлестия ти задник в клиниката за…

Замръзна на вратата и ръцете й увиснаха. Сандвичите паднаха един след друг на пода. През бученето в ушите си чу, че някой крещи.

 

Нейт пиеше второто си кафе и обсъждаше с Джеси замъка „Лего“, който строяха всяка сутрин. Първото беше изпил с Мег и голяма част от съзнанието му беше още при нея.

Днес тя щеше да лети на север, за да закара припаси, а после да спре във Феърбанкс за покупки, поръчани от местните жители. Тъй като комисионната й беше само пет процента върху стойността на покупките, те можеха да си спестят пътуването дотам — нещо, което не винаги беше възможно зиме — и да я оставят да напазарува, да транспортира и да им достави стоката.

Беше му казала, че това е малка, но постоянна част от доходите й.

Тази сутрин беше видял и кабинета й. Беше също толкова дързък и стилен, както останалата част от къщата, практичен и същевременно елегантен. Спомняше си удобния кожен стол, стария стенен часовник и многото графики в черни рамки по стените.

Имаше и огромно растение в гледжосана червена саксия, с листа, които приличаха на големи зелени езици, и снежнобели картотеки. Видя му се и делови, и женствен.

Не се уговориха нищо. Тя отхвърляше идеята за планове и може би така бе по-добре. Трябваше му време да помисли накъде са се запътили и дали изобщо ще го сторят.

Досега успехът му с жените беше доста спорен. Може би имаше шанс да промени това с нея. Или пък беше просто нещо временно. Много неща се бяха пробудили у него като след дълъг, тежък сън. Как можеше да разбере кое е истинско? И ако е истинско, дали би могъл да го задържи.

Дали искаше.

Засега му беше по-добре да си пие кафето, да яде закуската си и да строи пластмасов замък с едно хлапе, което се радваше на компанията му.

— Трябва да има мост — каза Джеси. — Дето се вдига и пада.

— Подвижен мост? — Нейт отново насочи вниманието си към момчето. — Може да успеем да го направим. Ще използваме рибарско влакно.

Момчето го повдигна и засия.

— Добре!

— Страхотна идея, шефе!

Нейт видя, че Роуз му намига, докато оставя чинията му.

— Наред ли е всичко?

— Отзад е малко задушно. Така се чувствах и с него. — Тя разроши косата на сина си.

— Може би трябва да отидеш при доктора.

— Днес съм на преглед. Джеси, остави шериф Бърк да си изяде закуската, докато е топла.

— Трябва ни рибарско влакно за моста.

Тя задържа ръката си върху главата му още за миг.

— Ще ти намерим.

Кльощавия Джим влетя през вратата, залитайки.

— Джим?

— Шерифе! Шерифе, трябва да дойдеш. Бързо. В редакцията. Макс… Мили Боже!

— Какво е станало? — Но още докато питаше, вдигна ръка. По пребледнялото лице на Джим и широко разтворените му очи беше разбрал, че се е случило нещо ужасно. А момчето го гледаше със зяпнала уста. — Почакай.

Бързо скочи и грабна палтото си.

— Да излезем навън. — Хвана треперещата ръка на мъжа и го издърпа от помещението. — Какво има?

— Той е мъртъв. Исусе Христе! Макс е мъртъв, застрелян. Половината му глава… половината му глава я няма.

Нейт подхвана бармана, когато краката му се подкосиха.

— Макс Хоубейкър? Ти ли го намери?

— Да. Не. Искам да кажа, да, Макс. Кари. Кари го намери. Чухме я да крещи. Тя влезе вътре, а ние с Професора останахме на улицата да си поговорим. Разкрещя се, все едно някой я колеше. Влязохме вътре и… и…

Нейт продължи да го влачи по улицата.

— Пипахте ли нещо?

— Какво? Не мисля. Не. Професора ми каза да дойда да те повикам от „Хижата“. Така и направих. — Мъжът преглъщаше бързо и начесто. — Мисля, че ще повърна.

— Не, няма. Иди в участъка и намери Ото. Кажи му какво е станало и го помоли да донесе фотоапарат, пликчета за доказателства, ръкавици и ленти за ограждане на местопрестъплението. Ще запомниш ли?

— Аз… да. Ще го направя. Веднага отивам.

— Остани там, докато се върна. Трябва да поговорим. Не говори с никой друг. Хайде.

Нейт зави към редакцията и ускори ход. Мозъкът му действаше автоматично. Важното беше да запази местопрестъплението непокътнато. А точно сега, доколкото знаеше, вътре имаше двама цивилни, което означаваше, че нещо вече е разместено.

Отвори рязко вратата и видя Джон, коленичил на пода пред хлипащата Кари. Беше още с палто, беше свалил само ръкавиците си и поднасяше чаша вода към устните й. Погледна към Нейт и по стреснатото му лице се разля облекчение.

— Слава Богу. Макс е отзад.

— Стой тук. Не пускай и нея.

Нейт тръгна към кабинета. Усещаше миризмата. Смъртта винаги миришеше. Не, поправи се, не е вярно. В ледената пещера, където чакаше Галоуей, едва ли миришеше на смърт. Природата я беше потиснала.

Но подуши смъртта на Макс Хоубейкър още преди да го види. Освен този мирис се долавяше уханието на пържени яйца и бекон от сандвичите, паднали на прага.

Погледът му обходи стаята от вратата — положението на тялото, пистолета, естеството на раната. Всичко говореше за самоубийство. Но знаеше, че първото впечатление от местопрестъплението често е лъжливо.

Влезе вътре, вървейки покрай стените, наблюдавайки кървавите пръски по стола, по екрана на компютъра, по клавиатурата. И локвичката от раната върху бюрото, която се беше стекла на пода, преди смъртта да спре кръвообращението

Има барутен нагар, отбеляза той. Дулото на пистолета вероятно е било насочено право към слепоочието. Няма изходяща рана. И въпреки думите на Джим, лицето не беше повредено много. Куршумът беше оставил сравнително малка дупка, преди да проникне в мозъка.

Вероятно беше умрял, още преди главата му да докосне бюрото.

Забелязвайки проблясващия скрийнсейвър, Нейт извади химикалка от джоба си и се приближи достатъчно, за да докосне мишката.

На екрана се появи документ.

Докато го четеше, очите му се присвиха и се насочиха към тялото на мъжа, признал, че е убил Патрик Галоуей.

Върна се до вратата и направи знак на Ото, който се появи забързан на входа, да почака. Отиде при Кари и клекна като Джон.

— Кари.

— Макс. Макс. — Тя вдигна зачервените си, ужасени очи към него. — Макс е мъртъв. Някой…

— Знам. Много съжалявам. — Взе ръцете й в своите. — Аз ще се погрижа за всичко. Искам да отидеш в участъка и да ме чакаш там.

— Но Макс, не мога да оставя Макс.

— Можеш да го оставиш с мен. Аз имам грижата за него. Джон ще ти помогне да се облечеш и заедно с Ото ще те заведат там. Ще свърша тук колкото се може по-бързо. Затова иди в участъка и ме изчакай.

Тя гледаше с празен поглед, все още в шок.

— Да те изчакам.

— Точно така. — Щеше да изпълни нарежданията му. Шокът и ужасът щяха да я направят покорна за известно време. — Ото?

Стана и отново отиде към кабинета.

— Мили Боже — прошепна Ото.

— Искам да отведеш и двамата оттук. Джим още ли е там?

— Да. — Едрият мъж шумно преглътна. — Божичко, шефе.

— Задръж ги там, и то разделени. Нека Пийч се погрижи за Кари. Обади се на Питър и му кажи да дойде направо тук.

— Аз съм тук. Питър може да отиде в участъка, докато…

— Искам ти да вземеш показанията им. Ще се справиш по-добре от него. Започни от Джим. Искам и докторът да дойде тук. Обади се на Кен и му кажи да дойде веднага. Искам да присъства. Не бива да допускаме никакви грешки и не желая никой да разбере, докато не обезопасим местопрестъплението и не запишем показанията. Използвай магнетофона. Отбележи датата и часа и допълнително си води бележки. Задръж всички там поотделно, докато се върна. Разбра ли ме?

— Да. — Ото избърса устата си. — Защо, по дяволите, би се самоубил Макс? Това е, нали? Самоубийство?

— Да обработим местопрестъплението и да свалим показанията, Ото. Всичко по реда си.

Когато остана сам, взе фотоапарата, който Ото беше донесъл, за да заснеме кабинета. Изщрака единия филм, презареди и продължи с втория.

После извади тефтера си и записа подробностите. Отбеляза, че задната врата беше отключена, упомена марката и калибъра на пистолета, преписа точния текст на екрана. Направи груба скица на стаята, добавяйки положението на тялото, лампата, бутилката уиски и единствената чаша.

Сложи ръкавиците и точно миришеше шишето и чашата, когато на прага се появи Питър.

— Вземи лентата и я опъни пред двата входа.

— Дойдох възможно най-бързо. Ото каза… — Когато надникна вътре, гласът му пресекна.

Тъй като лицето му позеленя, Нейт рязко отсече:

— Тук не можеш да повръщаш. Ако ти се наложи, излез навън и вземи лентата с теб.

Питър се отдалечи, погледна съсредоточено към стената и шумно си пое въздух през устата.

— Ото каза, че Макс се е самоубил, но не мисля, че…

— Не сме сигурни в нищо. Знаем само, че Макс е мъртъв. В момента това е местопрестъпление и искам да го отцепим. Никой да не влиза вътре, освен доктора. Ясно?

— Да, сър. — Питър извади жълтата лента от кутията, която Ото беше оставил, и се запъти навън.

— Момчетата от щатската полиция ще искат да те вземат, Макс — промърмори Нейт. — За тях ще си като подарък, опакован с панделка. Може би наистина си го убил. Но аз не вярвам в панделките.

Излезе във външния офис и се обади на сержант Кобън, без да си сваля ръкавиците.

— Няма да оставя тялото тук, докато долетите от Анкъридж — предупреди той, след като разказа накратко случилото се. — Вече ме познавате. Знаете, че мога да се справя. Оградих местопрестъплението и го описах, сега чакам лекаря. Събирам доказателствата, след това ще накарам да преместят тялото в клиниката. Щом дойдете, всичко, което съм събрал, ще бъде на ваше разположение.

Когато докторът се приближи до вратата, той му махна да влезе.

— И очаквам от вас известно сътрудничество по случая с убийството на Галоуей. Това е моят град, сержант. И двамата искаме да разрешим този случай, но трябва да си помагаме. Ще ви очаквам.

След тези думи затвори.

— Искам да погледнеш тялото, Кен. Можеш ли да определиш горе-долу времето на смъртта?

— Значи е вярно, че Макс е мъртъв. — Кен побутна очилата си, за да ги намести по-добре. — Досега не ми се е налагало да правя подобно нещо, но ще мога да го определя приблизително.

— Това е достатъчно. Моля те, сложи това. — Нейт му подаде чифт ръкавици. — Гледката не е приятна — добави той.

Лекарят влезе, после спря, за да се овладее.

— Виждал съм рани от куршум. Но не и нещо такова. Пък и познавам жертвата. Защо си е причинил подобно нещо? Зимата често депресира хората, но не му е за пръв път. Имало е далеч по-тежки зими. А и не страдаше от депресия. Кари щеше да ми каже или сам щях да го забележа. — Той хвърли бърз поглед към Нейт.

— Никога не съм мислил да се самоубия. Изискват се прекалено много усилия. Ако размисля, ще те уведомя.

— По-добре ли си тези дни?

— През някои от тях. Сега готов ли си?

Кен изправи рамене.

— Да, благодаря. — Той пристъпи напред. — Може ли да го Докосвам? Да го местя?

Нейт беше направил снимки и очертал разположението на тялото с жълта лента по липса на нещо по-добро, затова кимна.

Кен се наведе и вдигна една от ръцете на Макс. Пощипа кожата.

— По-добре ще е, ако мога да го занеса в клиниката, да го съблека и да го прегледам по-подробно.

— Ще имаш възможност. Сега ми кажи приблизителното време на смъртта.

— Като си припомня ученото през студентските години и предвид температурата на стаята и степента на вкочаняване, предполагам, че е станало преди осем-дванадесет часа. Съвсем грубо, Нейт.

— Значи някъде между девет вечерта и един сутринта. Добре. Може би ще успеем да стесним този период с показанията на Кари. Ще изпратя Питър за чувал. Искам да прибереш тялото на сигурно място — и на студено.

— Имам помещение, което използваме като импровизирана морга, когато някой умре.

— Ще свърши работа. Моля те да не говориш за това с когото и да било. Дръж го в тайна, докато дойда там.

Внимателно проследи преместването на тялото и принтира бележката, преди да изключи компютъра. Щом заключи вратата, тръгна обратно към участъка.

Хоп го пресрещна.

— Искам да знам какво, по дяволите, става.

Още се мъча да разбера. Мога само да ти кажа, че Макс Хоубейкър беше намерен мъртъв на бюрото си в редакцията, очевидно от огнестрелна рана в главата. Възможно е самоубийство.

— Господи! По дяволите! Възможно? — Тя забърза, за да върви в крак с него, и го задърпа за ръкава, когато той я задмина. — Какво значи възможно? Смяташ, че е бил убит?

— Не съм казал това. Още разследвам, Хоп. Уведомих щатската полиция и те ще дойдат след няколко часа. Когато имам отговори, ще те уведомя. Остави ме да си върша работата.

Отвори вратата на участъка и я затръшна в лицето й.

В антрето се съблече и се опита да събере мислите си. Слънцето вече беше изгряло и денят беше ясен, както бяха обещали метеоролозите.

Днес трябваше да свалят тялото на Галоуей, помисли си той. А може би щяха да дойдат и за тялото на убиеца му •

Отвори вътрешната врата и откри Джон да седи на един от столовете в чакалнята. Четеше издание с меки корици на „Уотършип Даун“. Професора стана и пъхна книгата в задния си джоб, без да отбелязва страницата.

— Пийч е с Кари в кабинета ти. Ото е с Джим в една от килиите. Незаключена — бързо добави той, после въздъхна. — Трудно ми е да мисля.

— Записа ли Ото показанията ти?

— Да. Няма много за казване. Излязох от „Хижата“ и тръгнах пеша към училище. Видях Кари и Джим, спрях да поговорим. Тя носеше закуска, а в кабинета на Макс светеше. През прозореца се виждаше светлина. Кари влезе, а ние с Джим продължихме да си бъбрим. Той отиваше да си купи стръв. Щял да ходи на риба. Обича да ме занася, защото не ходя нито на лов, нито на риба.

Професора потърка лявата част на челюстта си, сякаш го болеше.

— В следващия миг чухме Кари да крещи. Влетяхме вътре и го видяхме. Видяхме Макс.

Той затвори очи и си пое няколко пъти дъх.

— Съжалявам. Досега не бях виждал мъртвец… не и преди да е… нагласен за гледане.

— Успокой се.

— Дръпнах Кари назад. Не знаех какво друго да направя. После казах: „Джим, шерифът е в «Хижата». Иди да го доведеш.“ Кари беше в истерия. Сложих я да седне, отначало трябваше да я държа, защото тя искаше да отиде при Макс. Като се поуспокои, й донесох вода и стоях при нея, докато ти Дойде. Това е всичко.

— Някой от вас влизал ли е в стаята?

— Не. Само Кари. Но тя беше пристъпила само на крачка-две вътре. Държеше хартиени чинии във всяка ръка. Беше изтървала сандвичите, стоеше там и пищеше с чиниите ръце.

— Колко време мина между момента, когато я чухте да пищи, и времето, когато стигнахте при нея?

— Може би тридесет секунди. Нейт, звучеше все едно някой я ръга с нож. И двамата хукнахме. Влязохме много бързо. Може би дори за по-малко време.

— Добро. Може да се наложи пак да говоря с теб, както навярно ще иска и представителят на щатската полиция, който ще дойде тук. Не напускай града. И бих искал това да не се разчува. Знам, че шансовете не са големи, но бих искал.

— Отивам на училище. — Професора разсеяно погледна часовника си. — Вече съм закъснял, но може би работата ще отклони вниманието ми. Ще бъда там през по-голямата част от деня.

— Благодаря за помощта.

— Той изглеждаше толкова безобиден — каза Джон, когато посегна за палтото си. — Някак мек, ако ме разбираш. Вечно беше в гонитба за новини. Градски клюки, местен колорит, раждания. Смърт. Мислех си, че е доволен от живота с малкия си вестник и семейството си.

— Понякога е трудно да проникнеш в сърцето на човека.

— Несъмнено.

После Нейт отиде при Джим и сравни показанията му с тези на Джон. След като го изпрати, седна на леглото до Ото.

— Питър е в клиниката. Ще го оставя там засега. Разстроен е и се наложи да бъда рязък с него. Искам да започнеш да разпитваш съседите. Тръгни от сградата на редакцията и разпитай първо онези, които живеят най-близо. Питай ги дали не са чули изстрел снощи. За момента времето на смъртта е определено между девет вечерта и един сутринта. Искам да знам дали някой е видял Макс или друг човек край сградата. Кога, къде, кого. Ако са чули кола, ако са чули гласове, ако са чули и видели каквото и да било, искам да знам.

— Ще дойдат ли от щатската полиция?

— Да.

Лицето на Ото заприлича на булдог.

— Това не ми харесва.

— Такава е процедурата. Дай на Питър един час, после го повикай да ти помогне. Кен ще държи тялото заключено. Говори ли с Кари?

— Опитах. Не разбрах много.

— Няма нищо. Аз ще говоря с нея. — Той стана. — Ото, Макс познаваше ли Патрик Галоуей?

— Не знам. — Заместник-шерифът се намръщи.

— Да, разбира се, че го познаваше. Трудно е да си спомня неща, станали толкова отдавна, но ми се струва, че Макс пристигна тук през лятото преди Пат да изчезне. Да бъде убит — поправи се той. — Работел за вестник в Анкъридж, но решил, че иска сам да издава такъв в някое малко градче. Нещо такова.

— Добре. Отивай да търсиш свидетели.

Когато Нейт се приближи до вратата на кабинета, му се стори, че чува пеене. Не, по-скоро напяване — както се напява на бебе. Отвори вратата и видя Кари, легнала на одеяло на пода. Пийч държеше главата й в скута си, галеше косата й и тананикаше.

При влизането на Нейт тя вдигна поглед.

— Това е най-доброто, което можах да направя — промърмори. — Горкичката, направо е съсипана. Сега спи. Намерих успокоителни в чекмеджето ти и й дадох половинка.

Той овладя неудобството си.

— Трябва да говоря с нея.

— Не ми се иска да я будя. Но сега ще е малко по-спокойна, отколкото когато Ото се опита да я разпита. Искаш ли да остана?

— Не, но стой наблизо.

Когато седна на пода, Пийч го хвана за китката.

— Предполагам, не е нужно да ти казвам да бъдеш внимателен. Ти го знаеш, а и си такъв. Но въпреки това… — Тя не довърши, а погали бузата на Кари. — Кари? Миличка, трябва да се събудиш.

Жената отвори очи. Погледът й беше празен и мътен.

— Какво има?

— Нейт иска да говори с теб, миличка. Можеш ли да седнеш?

— Не разбирам. — Тя потърка очи като дете. — Сънувах, че… — После разпозна Нейт и очите й се напълниха със сълзи. — Не е било сън. Макс. Моят Макс.

Когато гласът й секна, Нейт я хвана за ръката.

— Съжалявам, Кари. Знам, че ти е тежко, и много съжалявам. Искаш ли вода или нещо друго?

— Не. Нищо. — Тя се изправи и зарови лице в шепите — Нищо.

— Ще бъда отвън, ако имате нужда от мен — каза Пийч и излезе, затваряйки тихичко вратата зад себе си.

— Искаш ли стол, или предпочиташ да останеш, където си?

— Имам чувството, че още сънувам. Главата ми се мае.

Нейт реши, че и подът става за тази работа, и отново седна.

— Кари, трябва да ти задам няколко въпроса. Погледни ме. Кога излезе Макс от вкъщи?

— Не знам. Не знаех, че е излязъл, докато не се събудих тази сутрин. Бях ядосана. Той винаги ми оставя бележка на възглавницата, когато отива на работа през нощта или рано сутринта.

— Кога го видя за последен път?

— Видях го… тази сутрин… Видях…

— Не. — Той отново хвана ръката й и се опита да прогони спомена от съзнанието й. — Преди това. Беше ли си у дома за вечеря?

— Да. Ядохме чили. Макс го направи. Обича да се хвали какъв майстор е на чилито. Всички вечеряхме заедно.

— Какво правихте после?

— Гледахме телевизия. Или поне аз. Децата погледаха малко, после Стела се обади по телефона на една от приятелките си, а Алекс седна на компютъра. Макс беше неспокоен. Каза, че ще почете, но не го направи. Попитах го какво има, но той беше ужасно раздразнителен.

Една сълза самотно се плъзна по бузата й.

— Каза, че работел по нещо и защо не съм го оставела на мира поне за пет минути. Скарахме се. По-късно, когато децата си легнаха, ми се извини. Спомена, че нещо му тежи. Но аз бях още бясна и го пренебрегнах. Когато си легнахме, почти не си говорихме.

— В колко часа беше това?

— Около десет и половина, предполагам. Не, не е вярно. Аз си легнах тогава, а той промърмори, че щял да гледа Си Ен Ен или нещо подобно. Не му обърнах внимание, защото бях ядосана. Легнах си рано, защото му бях сърдита и не исках да говоря с него. А сега го няма.

— Значи в десет и половина още си е бил у дома. Чу ли кога излезе?

— Не, заспах веднага. На сутринта разбрах, че изобщо не си е лягал. Винаги събира чаршафите в долната част на леглото. Направо ме подлудява. Помислих, че може да се е разсърдил и да е спал на кушетката, но го нямаше. Заведох децата при Джини. Беше неин ред да ги кара на училище. Господи! Божичко, децата.

— Не се тревожи. Грижат се за тях. Когато приключим тук, ще закарам всички ви у дома. И така, отиде в града.

— Реших да му простя. Не можеш дълго да се сърдиш на Макс. Канех се и да му запиша час за преглед. През последните няколко дни се хранеше зле. Спрях да купя закуска, после подкарах към редакцията. Видях Джим и Джон, след това влязох и го намерих. Аз го открих. Как би могъл някой да нарани Макс така?

— Кари, оставял ли е някога задната врата на редакцията отключена?

— През цялото време. Все забравяше да заключи. Казваше: „Защо да се тревожа? Ако някой наистина иска да влезе, просто ще разбие вратата.“

— Имаше ли Макс пистолет?

— Разбира се. Няколко. Всички имат.

— „Браунинг“ 22-ри калибър?

— Да. Да. Трябва да отида при децата.

— След малко. Къде държеше този пистолет?

— Този ли? В жабката на колата си. Обичаше да го използва за стрелба по мишени. Понякога на връщане към къщи спираше и стреляше по кутии. Казваше, че така идеите му за статии се оформят по-лесно.

— Казвал ли ти е някога нещо за Патрик Галоуей?

— Разбира се. Тези дни всички говорят само за него.

— Имам предвид, нещо по-специално. За себе си и Галоуей.

— Че защо? Те едва се познаваха, когато Пат замина.

Нейт обмисли как да постъпи. Тя беше най-близкият му роднина и беше редно да узнае. Можеше да и каже и сега.

— На компютъра имаше написана бележка.

Тя избърса сълзите си:

— Каква бележка?

Нейт стана отново и отвори папката, която беше оставил на бюрото си.

— Ще ти дам да прочетеш копие от нея. Няма да ти е лесно, Кари.

— Искам да я видя веднага.

Нейт й подаде листа и зачака. Видя как малкото цвят, който се бе върнал по бузите й, отново изчезна. Но вместо да се насълзят от шока, очите й проблеснаха гневно.

— Това не е вярно. Това е лудост. Мръсна лъжа! — И сякаш за да го докаже, тя скочи на крака и разкъса разпечатката на парчета. — Това е ужасна лъжа и би трябвало да се засрамиш. Моят Макс през живота си не е сторил зло на никого. Как смееш! Как смееш да ми казваш, че е убил някого, а после и себе си.

— Просто ти показах онова, което намерих на компютъра му.

— А аз ти казвам, че това е лъжа. Някой е убил съпруга ми, затова по-добре си свърши работата и открий кой е. Онзи, който е убил моя Макс, е написал тази лъжа тук и ако си й повярвал дори за секунда, върви по дяволите.

Тя изскочи от стаята и миг по-късно той чу сърцераздирателния й плач.

Излезе навън и я видя сгушена в прегръдките на Пийч.

— Погрижи се да закарат нея и децата у дома им — каза той тихо и се върна в кабинета си.

Известно време просто стоя, гледайки парчетата хартия по пода.