Нора Робъртс
Далече на север (17)

16.

Нейт не се изненада, когато откри, че Бинг Карловски има досие. Нито пък бе потресен, че е арестуван за нападение и побой, нападение с тежки телесни повреди, съпротива при арест, пиянство и неприлично поведение.

Да провери всички, независимо дали разследването е официално, беше задължителна процедура. Патрик Галоуей може и да е бил убит, докато Нейт още се е учил как да поправя първата си кола, но Макс Хоубейкър беше умрял по негово време.

Разпечата досието на Патрик Галоуей, в което имаше арести за притежание на малки дози наркотици, неприлично поведение и навлизане в чужда собственост.

Продължи по списъка и откри, че Хари Майнър е задържан за неприлично поведение и нанасяне на материални щети. Ед Улкът беше ходил в поправителен дом и бе арестуван за каране в нетрезво състояние. Макс имаше в досието си няколко навлизания в частна собственост, неприлично поведение и два ареста за притежание на наркотици.

Джон Малмонт — два ареста за неприлично поведение в нетрезво състояние. Джейкъб Иту беше чист, а Маки старши беше арестуван за пиянство и неприлично поведение, нападения, материални щети.

Не пропусна заместниците си и видя, че на млади години Ото също бе проявявал буйство, довело до нападение и побой, но обвиненията бяха свалени. Питър, както и беше подозирал, беше чист като пресен сняг.

Направи списъци с бележки и ги сложи в папката.

Придържаше се максимално към правилата. Проблемът според него беше, че не знаеше какво трябва да прави началникът на полицията в малко градче, който разследва зад гърба на едно щатско ченге.

Реши, че ще бъде умно или поне дипломатично да задава въпросите си първо на Кобън. Едва ли има значение, реши, когато затвори телефона. Не беше получил отговор на никое от питанията си. Все още.

Като във всеки по-голям град, в Анкъридж царуваше бюрокрацията и всичко ставаше бавно. Резултатите от аутопсията още не бяха готови. Лабораторните резултати също.

Фактът, че началникът на полицията в Лунаси инстинктивно усещаше, че Макс е убит, нямаше особена тежест.

Можеше просто да се остави на течението, но го правеше вече доста време. Бе за предпочитане да се възползва от ситуацията и да докаже, че може да се справи достойно.

Седнал на бюрото си, Нейт наблюдаваше как снегът навън пада тихо и ритмично и не можеше да избере по кой път да поеме. Нямаше почти никакви средства, почти никаква автономия, служителите му бяла неопитни, а доказателствата сочеха необоримо към самоубийство.

Но това не значеше, че е безпомощен, напомни си той и закрачи из стаята. Застана пред дъската с материалите по случая и се взря в кристалните очи на Патрик Галоуей.

— Ти знаеш кой го е направил — прошепна Нейт. — Да видим какво можеш да ми кажеш.

„Ще направя паралелно разследване — реши той. — Все едно с Кобън разследваме един и същ случай поотделно.“ Вместо да отвори вратата, включи интеркома.

— Пийч, обади се в „Хижата“ и кажи на Чарлийн, че искам да говоря с нея.

— Тук ли искаш да дойде?

— Точно така.

— Още е време за закуска, а тя пусна Роуз в отпуска. Кен смята, че бебето може да се роди малко по-рано от очакваното.

— Кажи й, че искам да дойде колкото може по-скоро, няма да я задържа много.

— Добре, Нейт, но може би ще е по-лесно, ако отидеш и…

— Пийч, искам Чарлийн тук преди обяд. Разбра ли ме/

— Добре, добре. Не е нужно да бъдеш толкова рязък.

Когато Питър се върне от патрул, да ми се обади, искам да говоря с него.

— Днес си много разговорлив. — И тя му затвори, преди да успее дай отговори. Искаше му се да беше направил по-хубави снимки на отпечатъците от снегоходките, но докато се върне в града, вземе фотоапарата и стигне отново до къщата на Мег, беше започнало отново да вали сняг. Не знаеше какво ще му кажат тези следи, затова се поколеба дали да ги закачи на дъската.

Но това си беше неговата дъска. Търсеше наслуки, точно както предишната вечер беше обикалял из горите. Ако продължиш да вървиш, най-накрая стигаш донякъде. Взе няколко магнита и закачи снимките.

— Шериф Бърк. — Очевидно Пийч се беше обидила, защото гласът й звучеше официално по интеркома. — Съдия Ройс е тук. Би искал да ви види, ако не сте много зает.

— Разбира се. — Той грабна плетеното одеяло, с което закриваше дъската. — Пусни го да влезе.

Съдия Ройс беше почти плешив, но от тънката окосмена ивица около темето му висяха дълги бели кичури. На носа му, остър и извит като кука за месо, бяха кацнали очила с дебели стъкла. Любезните хора биха казали, че има внушителна фигура — с широк гръден кош и огромно шкембе. На седемдесет и девет години гласът му звучеше със същата сила, каквато бе имал десетилетия наред в съда.

Дебелите му кардирани панталони изшумоляха, когато влезе в кабинета на Нейт. Освен тях носеше тъмна риза и подходяща жилетка. В контраст с достолепния му вид на дясното му ухо проблясваше златна обица.

— Кафе, господин съдия?

— Никога не отказвам. — Той седна на стола с мощна въздишка. — Чух, че имаш доста работа.

— Всъщност, щатската полиция пое случая.

— Има си хас. Две бучки захар в кафето. Без сметана. Кари Хоубейкър дойде да ме види снощи.

— Тежко й е.

— Да, тежко е съпругът ти да свърши с куршум в мозъка. Бясна ти е.

Нейт му подаде кафето.

— Аз не съм пуснал куршума в мозъка му.

— Не, не си. Но жена в положението на Кари не се колебае да стреля по пратеника. Иска да използвам влиянието си, за да те уволнят и да те изгонят от града.

Нейт седна и се загледа в кафето си.

— Толкова голямо влияние ли имате?

— Ако повдигна въпроса, сигурно ще успея. Живея тук от двадесет и шест години. Може да се каже, че съм един от първите лунатици. — Той духна кафето си и отпи. — През живота си не съм вкусвал хубаво кафе при ченгетата.

— И аз. Да не би да сте дошъл да ме карате да напусна?

— Аз съм опак човек. Нужно е, когато станеш на осемдесет, затова тренирам. Но не съм глупак. Не е твоя вината, че горкият Макс е мъртъв. Нито, че на компютъра му е имало бележка, в която твърди, че е убил Пат Галоуей.

Очите му зад дебелите очила изглеждаха съвсем будни, когато кимна към Нейт.

— Да, тя ми го каза и се опитва да се самоубеди, че ти си го измислил, за да приключиш лесно случая. Ще й мине. Иначе е разумна жена.

— И защо ми казвате това?

— Мисля, че ще й трябва малко време. Междувременно ще се опита да ти създаде проблеми. Така по-лесно ще преживее болката. Ще изпуша една пура. — Той извади дебела пура от джоба на ризата си. — После, ако искаш, можеш да ме глобиш.

Нейт отвори чекмеджето на бюрото си и изсипа карфиците от една метална кутийка. Подаде я на съдията вместо пепелник.

— Познавахте ли Галоуей?

— Разбира се. — Съдията запали пурата и въздухът се изпълни с лекия й аромат. — Харесвах го. Хората го харесваха. Но явно не всички. — Той погледна към одеялото. — Това дъската на мъртъвците ли е?

Когато Нейт не отговори, той продължи да пуши и да отпива от кафето си.

— Едно време председателствах дела за убийство. А сега, освен ако не смяташ, че когато бях над шейсетте, съм изкачил планината и съм убил човек, два пъти по-млад от мен, можеш да ме задраскаш от списъка на заподозрените. Нейт се облегна назад.

— Арестували са ви няколко пъти за нападение.

Ройс стисна устни.

— Виждам, че си си написал домашното. Човек, който е живял дълго като мен, който е живял тук толкова дълго, като мен и не се е забъркал в някоя свада, едва ли е много интересен.

— Би могло. Човек, който е живял тук толкова дълго, колкото вас, сигурно би могъл да направи онова изкачване, ако си науми. А и пикелът би компенсирал предимствата на младостта. Теоретично.

Ройс се усмихна над пурата си.

— Имаш право. Обичам да ловувам и съм ходил един-два пъти с Пат из пущинака, но не мога да се катеря. Никога не съм го правил. Ако разпиташ наоколо, ще се увериш.

Нужен е бил само един път, помисли си Нейт, но записа думите му.

— А кой се е изкачвал с него?

— Доколкото си спомням, Макс — през първия му сезон тук. Вероятно Ед и Хоп — веднъж или два пъти през лятото, когато е по-лесно. Бинг се е пробвал няколко пъти. Джейкъб и Пат обичаха да се катерят по планините, често пътуваха и нощуваха на открито. Понякога се хващаха за водачи на хора, които си плащат. Ей, повече от половината жителя на Лунаси обичат да скитат из планините. И още много приходящи. От това, което съм чувал, той е бил добър катерач. С това си изкарваше хляба — беше планински водач.

— Било е през зимата. Кой би могъл да изкачи планината зимата?

— Не е нужно да си много опитен, а да имаш желание да се изправиш срещу стихиите. — Съдията отново отпи от кафето и дръпна от пурата. — Ще ми покажеш ли дъската ся?

Тъй като не можа да се сети за причина да откаже, Нейт се обърна и дръпна одеялото. За миг съдията остана на мястото си, после се надигна и приближи до дъската.

— В повечето случаи смъртта загрозява младостта. Така и би трябвало да е. Той имаше потенциал. Разпиля голяма част от него, но все пак от Пат можеше да излезе нещо — хубава и амбициозна съпруга, умно и чаровно дете. Не бе лишен от ум и талант. Проблемът беше, че обичаше да се прави на бунтар и така се разпиляваше. Човек трябва доста наблизо, за да прониже някого така, нали?

— Определено.

— Пат не беше скандалджия. Мир, любов и рокендрол. Ти си млад и не си спомняш онези времена, но Пат вярваше във всички тези глупости. Прави любов, а не война, носи цветя в косите и трева в джоба. — Съдията изсумтя. — И все пак не мога да си го представя да стои там и да рецитира Дилън или някой друг, когато някой го напада с никел.

— Ако го е познавал, сигурно му е имал доверие и не го е взел на сериозно. Има няколко възможности.

— И една от тях е Макс. — Съдията поклати глава и сведе поглед към снимките на Макс Хоубейкър. — Но аз не мисля така. Когато станеш на моите години, малко веща могат да те изненадат, но не бих и помислил дори, че Макс може да го е убил. Но ти го допускаш.

— Едва ли някой се е опитвал да убие муха с никела.

— Така си е. Макс беше добър катерач, но се чудя дали е толкова добър, та да успее да слезе през февруари без помощта на някого като Пат. Чудя се как е успял и как е живял с мисълта за стореното. Как се е оженил за Кари и е отглеждал децата си, знаейки, че Пат е там горе и че той е отговорен за смъртта му.

— И аргументът е, че не би могъл да живее с тази мисъл?

— Доста удобно, нали? По една щастлива случайност откриват тялото на Пат и няколко дни след това Макс си признава и се самоубива. Но не обяснява защо, не говори с никого. Просто „Аз го направих, съжалявам“ Бум.

— Доста удобно — съгласи се Нейт.

— Но ти не го вярваш.

— Засега не бих заложил на това.

 

Когато съдията си тръгна, Нейт си записа още няколко веща. Трябваше да говоря с още няколко души, включително кмета, заместник-кмета и някои от по-известните граждани.

Написа в бележника си „пилот“ и го огради с кръгче.

Смяташе се, че Галоуей е отишъл в Анкъридж, за да си намери работа за зимата. Беше ли си намерил?

Ако е бил откровен с Чарлийн, че възнамерява да се прибере след няколко седмици, това ограничаваше времето на убийството до февруари.

Недоказано, но ако приемеше тази теория, щеше да бъде възможно — с време и много работа — да разбере дали Макс е напускал Лунаси в този период.

И ако е било така, с каква цел?

Ако е било така, сам ли е заминал? Колко дълго е отсъствал? Сам ли се е върнал или с някой друг?

Налагаше се да разпита Кари, за да научи отговорите, но в момента тя нямаше да разговаря с него. Може би щеше да отговори на Кобън, но ако съдебният лекар потвърдеше версията за самоубийство, дали сержантът щеше да продължи да се занимава с разследването?

На вратата се почука и докато ставаше да отвори, Питър влезе вътре.

— Искали сте да ме видите.

— Да. Затвори вратата. Имам въпрос.

— Да, шерифе.

— Сещаш ли се за някаква причина някой да се разхожда по тъмно със снегоходки из гората до къщата на Мег?

— Моля?

— Предполагам, че повечето хора не биха излезли просто на разходка в тъмното.

— Освен ако не отиват на гости или не могат да спят. Не разбирам.

Нейт посочи към дъската.

— Снощи, когато се упражнявах със снегоходките и разхождах кучетата, открих тези следи. Идваха от пътя, на около петдесет метра от къщата на Мег, и водеха до края на гората зад нея.

— Сигурен ли сте, че не са били ваши?

— Сигурен съм.

— Откъде знаете, че са оставени през нощта? Почти всеки може да е минал оттам по някое време. На лов или за да се разходи край езерото.

Добри аргументи, помисли Нейт.

— С Мег бяхме там вечерта, когато Макс умря. Къпахме се в горещия й басейн.

Питър възпитано погледна към стената и се изкашля.

— Разбирам.

— Докато бяхме там, кучетата се разлаяха. Навлязоха в гората. Лаеха сякаш са надушили нещо и се забавиха толкова дълго, че Мег се канеше да ги повика, но после се успокоиха. Преди да ми кажеш, че може да са подгонили катеричка или лос, ще ти обясня, че намерих мястото, където явно са се търкаляли в снега. Следите от снегоходките показваха, че някой е стоял там. Не съм следотърсач, Питър, но разбирам малко от следи.

Той почука с пръст по снимките.

— Някой е влязъл в гората, достатъчно далеч от къщата на Мег, за да не го видим. После е вървял почти по права линия — като човек, който познава местността и има цел — към задната част на къщата й. Поведението на кучетата показва, че познават този човек и го смятат за приятел. После е спрял на ръба на гората.

— Ако аз минавах оттам и случайно забележех вас и Мег… да се къпете в горещата вода, сигурно щях да се поколебая да ви се обадя. Щях да се върна и да си тръгна с искрената надежда, че не сте ме забелязали. Иначе бих се почувствал неудобно.

— Струва ми се, че би било далеч по-добре, ако не се промъкваш до къщата й по тъмно.

— Така е. — Докато изучаваше снимките, Питър издаде долната си устна. — Може би някой е залагал или проверявал капани. Земята край къщата е на Мег, но може да е бил бракониер. На нея не би й харесало заради кучетата. Обзалагам се, че е била пуснала музиката.

— Така е.

— Тогава може да се е доближил до къщата само за да види какво става, особено ако е проверявал капаните си.

— Добре. — Думите му бяха разумни. — Защо с Ото не отидете да видите дали няма да намерите някакви капани. Ако има, искам да знам кой ги е заложил. Не ми се ще някое от кучетата да пострада.

— Веднага ще се заемем. — Питър отново погледна към дъската. Беше неопитен, но не и глупав. — Мислите, че някой я е шпионирал? Някой, който е замесен в тази история?

— Мисля, че си струва да разберем.

— Рок и Бул не биха допуснали никой да я нарани. Дори ако смятат… нападателя за приятел, ако направи заплашително движение, ще го нападнат.

— Радвам се да го разбера. Уведоми ме какво сте разбрали за капаните, веднага щом е възможно.

— Шерифе? Мисля, че трябва да знаете… Кари Хоубейкър се обажда къде ли не и разговаря с много хора. Казва, че се опитвате да опетните паметта на Макс, за да привлечете внимание. Повечето хора знаят, че е разстроена и малко смахната в момента, но някои от тях, на които не им харесва идеята, че сте външен човек, я подкрепят.

— Ще се справя с това, но ти благодаря, че ме информира. В очите му имаше загриженост, а на лицето му бе изписан гняв.

— Ако хората знаят колко много работите, за да разберете истината, ще се укротят.

— Нека засега си вършим работата, Питър. Полицаите никога не са печелили конкурс за популярност.

 

Когато Чарлийн влезе, Нейт разбра, че и разговорът с нея едва ли щеше да бъде приятен.

— Затънала съм в работа — започна тя. — Роуз не е в състояние да върши каквото и да било. Не ми харесва, че ме викаш тук като някаква престъпница. Аз съм в траур, по дяволите, би трябвало да имаш някакво уважение.

— Уважавам скръбта ти, Чарлийн. Ако ще ти бъде от полза, можеш да не оправяш моята стая, докато нещата се нормализират. Ще я разтребвам сам.

— Това едва ли ще е от значение, тъй като целият град идва да клюкарства и да съжалява моя Пат и бедната Кари.

— Мислиш ли, че понеже Макс се е самоубил, тя има повече основания за скръб от мен?

— Това не е състезание.

Чарлийн отметна глава и вирна брадичка. Нейт реши, че ще тропне и с крак, но вместо това тя скръсти ръце.

— Ако разговаряш с мен по този начин, нямам какво да ти кажа. Не си мисли, че ще ти позволя да се държиш така, само защото чукаш Мег.

— Седни и млъкни.

Тя зяпна и бузите й пламнаха.

— За кого се мислиш, по дяволите!

— За началник на полицията. Ако не престанеш да ми досаждаш и не ми сътрудничиш, ще те затворя в една от килиите, докато размислиш.

Начервената й в коралово уста се отваряше и затваряше като на риба.

— Не можеш да го направиш.

Вероятно не, помисли си Нейт, но пък и нямаше намерение да го прави.

— Предпочиташ да ми се цупиш и да се правиш на обидена? Тази песен я знам и тя е омръзнала на всеки, който я е чувал. Или си склонна да направиш нещо по въпроса? Искаш ли да ми помогнеш да открия кой е убил човека, когото казваш, че си обичала?

— Аз го обичах! Проклет егоистичен негодник!

Тя се свлече на един стол и избухна в сълзи.

Няколко мига Нейт обмисляше как да подходи. Излезе навън, взе кутията хартиени салфетки от бюрото на Пийч, без да обръща внимание на ужаса в очите й. После се върна и я остави в скута на Чарлийн.

— Хайде, поплачи си. После се избърши, стегни се и отговори на няколко въпроса.

— Не знам защо трябва да се държиш така отвратително с мен. Ако си се отнесъл така и с Кари, нищо чудно, че говори такива ужасни неща за теб. Иска ми се никога да не беше идвал в Лунаси.

— Ако открия кой е убил Патрик Галоуей, няма да си единствената.

При тези думи тя вдигна насълзените си очи.

— Ти дори не водиш разследването.

— Но ръководя този участък. Всичко, свързано с този град, е моя работа.

Гневът, който тя предизвикваше у него, беше справедлив и му достави удоволствие. Отново се чувстваше полицай. Усещането му беше липсвало.

— А точно сега имам работа с теб. Сам ли замина от града Патрик Галоуей?

— Ти си просто грубиян. Ти…

— Отговори на проклетия въпрос.

— Да! Стегна една чанта, метна я в колата и замина. И никога вече не го видях. Отгледах сама детето ни, а тя никога не ми е била благодарна за…

— Възнамеряваше ли да се срещне с някого?

— Не знам. Не ми каза. Трябваше да си намери работа. Бяхме почти без пари. Беше ми писнало да живея в мизерия. Семейството му имаше пари, но той никога не би…

— Чарлийн, за колко време каза, че заминава?

Тя въздъхна и започна да къса мократа салфетка. Успокоява се, помисли си Нейт.

— За няколко седмици, може би месец.

— Но не ти се е обаждал.

— Не, и бях бясна и заради това. Трябваше да се обади след седмица-две, за да ми каже какво е станало.

— Ти опита ли да се свържеш с него?

— Как? — попита тя. Сълзите й вече бяха пресъхнали. — Разпитах Джейкъб. Пат винаги споделяше с него повече, отколкото с мен. Но той каза, че не знае къде е. Не мисля, че би го прикривал.

— Тогава Джейкъб летеше ли редовно?

— Какво?

— Имаше ли редовни полети като Мег сега. — Жената вдигна рамене, затова Нейт продължи. — Знаеш ли дали той или някой друг е отсъствал от града за седмица или десет дни през февруари онази година?

— Откъде бих могла да знам подобно нещо! Да не правя разписания на хората! А и беше преди шестнадесет години!

— Този месец стават точно толкова — добави тя и беше ясно, че едва сега го е осъзнала.

— Преди шестнадесет години Пат Галоуей е изчезнал. Обзалагам се, че ако се замислиш, ще си спомниш много подробности за онези седмици.

— Чудех се как ще си платя наема, както през повечето време. Трябваше да помоля Карл да работя допълнително в „Хижата“. Много повече се тревожех за себе си, отколкото за другите хора.

Но тя се наведе напред и затвори очи замислено.

— Не знам. Джейкъб замина почти по същото време. Помня го, защото дойде да се сбогува с Пат и му каза, че щял да го откара в Анкъридж, ако знаел, че ще пътува. Щял да кара дотам Макс и още двама души. Мисля, че единият беше Хари. Трябваше да отиде в Анкъридж, за да търси нов доставчик или нещо подобно. А може би това е било друга година. Не съм сигурна, но мисля, че беше тогава.

— Добре. — Нейт си водеше записки в бележника. — Някой друг?

— Онази зима имаше много сняг. Беше дълга и тежка. Затова исках Пат да си намери работа. Градът беше мъртвило — туристите не можеха да стигнат дотук. „Хижата“ беше почти празна и Карл ми даде допълнителна работа, само за да ми помогне. Беше мил човек, грижеше се за мен. Някои ходеха на лов, други се бяха сгушили по домовете си и чакаха пролетта. Макс се опитваше да закрепи вестника си и търсеше реклами и дописници. Тогава никой не го приемаше на сериозно.

— Беше ли в града през целия месец?

— Не знам. Питай Кари. Тя го преследваше като хрътка заек. Защо те интересува?

— Защото отговарям за този участък, за този град, за теб.

— Ти дори не познаваше Пат. Може би хората наистина са прави. Искаш да вдигнеш голям шум, преди да се върнеш обратно там, откъдето дойде.

— Сега съм оттук.

 

Той отиде на няколко повиквания, включващи още един пожар в комина на жилище и оплакване, че братята Маки запречват пътя с обърнатия си джип.

— Не сме го направили нарочно. — Джим Маки стоеше насред гъсто падащия сняг, чешеше си брадата и се мръщеше към джипа, който лежеше настрани като задрямал старец. — Купихме го евтино и го теглехме към къщи. Ще поправим мотора, ще го боядисаме и ще го препродадем.

— Или пък да го задържим — намеси се брат му, — за да го направим на снегорин и да конкурираме Бинг.

Нейт стоеше на ужасния студ и проучваше положението.

— Нямате стандартна екипировка за теглене. Просто сте решили да теглите тази барака тридесет километра с две ръждясали вериги, закрепени за камиона ви с тел.

— Всичко беше наред — намръщи се Бил, — докато не се ударихме в бабуната и той се изтърколи на земята като куче, което се преструва на умряло.

В сгъстяващия се здрач отекна вой на вълк — злокобен и първичен. Това напомни на Нейт, че стои на заснежен провинциален път насред Аляска заедно с двама идиоти.

— Блокирате движението и пречите на градския снегорин да почисти пътя за хората, които имат достатъчно разум, за да карат отговорно. Ако това беше станало на десет километра по-назад, щяхте да вдигнете пожарната, за да ви спасява. Бинг ще обърне колата и ще я изтегли до къщата ви. Ще си платите стандартната такса…

— Негодник!

— И глоба за теглене на превозно средство без задължителното оборудване и сигнализация.

Бил изглеждаше толкова обиден, че Нейт не би се изненадал, ако се разплаче.

— Как, по дяволите, ще изкараме нещо от тази кола, ако непрекъснато ни глобяваш и ни накараш да платим на онзи кръвопиец Бинг за изтеглянето?

— И на мен ми е трудно да си го представя.

— По дяволите! — Джим ритна задната гума на джипа. — Идеята ни се стори добра. — После се усмихна. — Ще го направим като нов. Може би ще поискаш да го купиш за полицейския участък. Лесно можете да го превърнете в снегорин. Ще има полза от него.

— Говорете с кмета. А сега да го махнем от пътя.

Наложи се Бинг, помощникът му Парко, двамата Маки и Нейт да се хванат здраво на работа, за да успеят. Когато свършиха и Бинг изтегли джипа от пътя, Нейт се опита да изтърси ледените шушулки от гърба си.

— Колко платихте за него?

— Две хиляди. — Очите на Бил блестяха. — В брой.

— Пресметна приблизително колко ще им струва, за да го поправят, и колко ще ги одере Бинг за изтеглянето.

— Този път няма да ви глобя, но следващия път, когато решите да бъдете предприемчиви, си намерете теглич.

— Готово, шефе. — Двамата Маки го тупнаха по гърба и едва не го проснаха по лице в снега. — Ченгетата са досадни, но ти си друго нещо.

— Благодаря.

Върна се до града и отби до бордюра, когато видя Дейвид да помага на Роуз да слезе от колата им пред клиниката.

— Наред ли е всичко? — извика им.

— Ще ражда! — отговори му Дейвид.

Нейт изскочи навън и подхвана Роуз от другата страна. Тя продължаваше да диша бавно и ритмично, но му се усмихна с очите си с цвят на топен шоколад.

— Спокойно. Всичко е наред. — Младата жена се облегна на съпруга си, докато Нейт отваряше вратата. — Не исках да ходя в болницата в Анкъридж. Исках доктор Кен да акушира. Всичко е наред.

— Джеси е при майка ми — обясни Дейвид.

Изглежда малко блед, помисли си Нейт. Навярно и той бе пребледнял.

— Искате ли да остана? — Моля ви, кажете „не“. — Да се обадя на някого?

— Майка ми идва насам — каза Роуз, докато Дейвид сваляше палтото й. — На последния преглед докторът ми каза, че мога да родя всеки момент. Изглежда е бил прав. Болките са на четири минути — съобщи тя на Джоана, която забърза към тях. — Вече са силни. Водата ми изтече преди около двайсет минути.

А това, реши Нейт, беше повече, отколкото би искал да чуе един мъж, макар и със значка.

— Ще ви оставя. — Той взе от Дейвид палтото на Роуз и го закачи. — Обадете се, ако… имате нужда от нещо. Питър в момента е по задачи, но ако искате, ще го извикам.

— Благодаря.

Те изчезнаха в задната част на клиниката, за да правят неща, за които не му се искаше да мисли. Когато извади телефона си, той иззвъня в ръката му.

— Бърк.

— Шерифе? Обажда се Питър. Не намерихме никакви капани, нито следа. Ако искате, ще разширим периметъра.

— Не, това е достатъчно. Тръгвайте насам. Сестра ти се кани да те направи за втори път чичо.

— Роуз? Сега? Добре ли е?

— На мен ми се стори добре. В момента е тук, в клиниката. Дейвид е с нея. Джеси е при неговата майка, а нейната идва насам.

— Аз също.

Нейт прибра телефона обратно в джоба си. Навярно трябваше да остане още малко, поне докато дойдат останалите членове на семейството. И в чакалнята на клиниката можеше да мисли за следите в снега.

И какво да каже на Мег, когато тя се върне в Лунаси.