Нора Робъртс
Далече на север (15)

14.

Хоп имаше кабинет в кметството. Не беше по-голям от килер за метли и също толкова луксозно обзаведен, но тъй като Нейт искаше срещата да бъде официална, настоя да бъде там.

Тъй като беше гримирана и в тъмен костюм, той реши, че са на една и съща вълна.

— Шериф Бърк. — Думите прозвучаха като две бързи ухапвания, а жестът, с който му посочи стол, напомняше на пронизване.

Усети мириса на кафе от чашата на бюрото й и видя, че каната върху късия плот зад нея беше почти пълна. Но не го покани да си налее.

— Дойдох да се извиня, че бях рязък с теб сутринта — започна той, — но ти ми се изпречи на пътя в неподходящ момент.

— Напомням ти, че работиш за мен.

— Работя за хората от този град. И един от тях лежи във временната морга. Това значи, че той е моят приоритет, кмете, а не ти.

Устните й, боядисани в яркочервено, се изпънаха. Чу я как дълбоко вдиша и издиша.

— Дори да е така, аз съм кмет на този град, което прави гражданите му и моя главна грижа. Не съм се навъртала, за да клюкарствам, и не ми хареса, че се държиш с мен, сякаш точно това правя.

— Може и така да е, но имах работа. И част от нея беше намерението ми да ти докладвам, когато завърша предварителния оглед. Което съм готов да направя сега.

— Не ми харесва рязкото ти отношение.

— Нито на мен твоето.

Този път тя отвори уста и очите й проблеснаха.

— Очевидно майка ти не те е научила да уважаваш възрастните.

— Явно не съм прихванал. Но пък и тя не ме харесваше.

Хоп потропа с пръсти по бюрото — с късите си, практично изрязани нокти без лак, които не се връзваха с начервената уста и деловия костюм.

— Знаеш ли какво ме вбесява в този момент?

— Сигурен съм, че ще ми кажеш.

— Фактът, че вече не съм ти ядосана. Обичам да задържам беса в себе си. Но си прав, че хората от този град са първият ти приоритет. Уважавам становището ти, защото знам, че си искрен. Макс ми беше приятел, Игнейшъс. Добър приятел. Затова съм разстроена.

— Знам. Съжалявам за него и още веднъж се извинявам, че не бях по…

— Чувствителен, учтив, внимателен?

— Което си избереш.

— Добре, да вървим напред. — Тя извади хартиена кърпичка и ентусиазирано издуха носа си. — Налей си кафе и ми кажи какво става.

— Благодаря, но вече изпих около литър. Доколкото разбрах, Макс е излязъл от къщи някъде след десет и половина снощи. Скарал се с жена си — нищо сериозно, но тя твърди, че през последните няколко дни бил изнервен. Откакто се разбра, че са открили тялото на Патрик Галоуей.

Хоп смръщи чело и бръчките край устата й се задълбочиха.

— Чудя се защо ли. Не си спомням да са били особено близки. Струва ми се, че се разбираха, но Макс не беше прекарал тук много дълго време, когато Патрик изчезна.

— Засега нямам доказателства дали Макс е спирал някъде, преди да отиде в кабинета си в редакцията. Ако изчисленията на доктора са верни, вероятно преди един сутринта той — или неизвестен извършител — е пуснал куршум в мозъка му през дясното слепоочие.

— Защо някой би… — Тя се овладя и му направи знак да продължи. — Извинявай. Давай нататък.

— От местопрестъплението става ясно, че загиналият е седял на бюрото си по това време. Задната врата е била отключена. Казаха ми, че това било обичайно. Компютърът му беше включен, както и настолната лампа. На бюрото имаше частично пълна бутилка ирландско уиски и чаша за кафе с около един пръст уиски в нея. Ще бъде анализирано, но не открих някакви особени съставки в чашата.

— Господи. Видях го вчера сутринта.

— Стори ли ти се мрачен?

— Не знам. Не му обърнах внимание. — Хоп притисна сключените си ръце до основата на носа, после ги свали. — Сега, когато го спомена, май наистина изглеждаше потиснат. Но не мога да разбера защо би си причинил това. Бракът му с Кари беше сполучлив. Децата му не създават повече проблеми от връстниците си. Обичаше вестника си. Да не би да е бил болен? Може би е открил, че има рак, и не е могъл да го понесе.

— При последния преглед е бил съвсем здрав. Преди шест месеца. Оръжието, открито на местопрестъплението, е било негово, надлежно регистрирано. Според жена му най-често го държал в жабката на колата си. За да стреля по мишени. Нямаше следи от борба.

— Горкият Макс. — Тя грабна нова кърпичка, но вместо да я използва, просто я смачка на топка. — Какво би могло да го накара да сложи край на живота си, да причини това не само на себе си, но и на семейството си?

— На компютъра му имаше бележка. Гласи, че е убил Патрик Галоуей.

— Какво? — Хоп току-що беше вдигнала чашата си и кафето се разплиска, когато рязко я остави отново. — Игнейшъс, това е лудост. Макс? Това е абсурдно.

— Той също е бил алпинист, нали? Преди петнайсет-шестнайсет години.

— Да. Но половината от хората в този град някога са били или продължават да се занимават с планинарство. — Тя опря длани на бюрото си. — Не мога да повярвам, че Макс е убил някого.

— Но беше готова да повярваш, че е убил себе си.

— Защото е мъртъв! Защото всичко, което чух, сочи към това. Но убийство? Това са глупости.

— Ще се направят тестове, за да се удостовери, че е бил използван точно този пистолет. Ще се проверят отпечатъци, барутен нагар. Според мен резултатите ще покажат, че е било самоубийство, и официалното заключение ще бъде също такова, а разследването на убийството на Галоуей ще бъде приключено.

— Не мога да повярвам.

— Ще ти кажа още, че аз не съм убеден.

— Игнейшъс. — Тя притисна ръка до слепоочието си. — Объркваш ме.

— Колко удобно, нали? Бележка на компютъра? Всеки би могъл да натисне няколко клавиша. Вината го убива след толкова години? Че как така си живееше добре досега? Кари каза, че винаги й е оставял бележка на възглавницата, когато му хрумнело да отиде на работа през нощта или рано сутринта. И след като има такъв навик, защо не й е оставил бележка, когато е решил да се самоубие?

— Искаш да кажеш…

— Лесно е да извадиш пистолета от жабката, ако знаеш, че е там. Не е трудно да инсценираш самоубийство, ако го обмислиш добре и запазиш хладнокръвие.

— Мислиш, че… Господи, смяташ, че Макс е бил убит?

— Не съм казал това. Просто не съм убеден, че нещата са такива, каквито изглеждат. Затова, ако го обявят за самоубийство и закрият случая „Галоуей“, преди да ме убедят, ще продължа да разследвам. Ти ми плащаш, затова те уведомявам, че ще използвам служебно време, за да гоня Михаля.

Хоп го погледна, после шумно и продължително въздъхна.

— С какво мога да ти помогна?

 

Сержант Роланд Кобън имаше вид на солиден полицай с двадесет години стаж, разрешил много случаи. Беше около един и осемдесет висок, малко натежал около талията и с леки следи от умора около очите. Имаше късо подстригана светлоруса коса, лъснати до блясък ботуши и дъвка с аромат на череши в устата.

Беше довел двама души от екипа за предварителни огледи, които усърдно претърсваха кабинета на Макс за следи, докато Кобън изучаваше снимките, които Нейт беше направил.

— Кой е влизал тук, откакто беше открито тялото?

— Аз, градският лекар и един от заместниците ми. Преди да ги пусна вътре, направих снимките, очертах положението на тялото и събрах доказателствата. Всички бяха с ръкавици. Мястото е непокътнато, сержант.

Кобън погледна към мазните следи на килима до вратата. Нейт прилежно беше прибрал и сандвичите.

— Дотам ли е стигнала съпругата?

— Според нея и двама свидетели, да. И никой, освен мен, не е пипал нищо — само тялото.

Кобън изсумтя одобрително и погледна бележката на екрана.

— Ще вземем компютъра и доказателствата, които сте събрали. А сега да видим тялото.

Нейт го изведе отзад.

— Работили сте в отдел „Убийства“, нали?

— Да.

Кобън пъргаво се качи в джипа на Нейт.

— Това е добре. Чух, че сте изгубили партньора си.

— Така е.

— И сте били прострелян на две места.

— Още съм жив.

Сержантът прилежно закопча колана.

— През последната година в Балтимор сте отсъствали доста по здравословни причини.

Нейт го погледна спокойно.

— Но сега не съм в отпуск по здравословни причини.

— Лейтенантът ви казва, че сте добър полицай, но сте по-загубили част от самоувереността си, след като са убили партньора ви. Върнали сте значката миналата есен и сте прекъснали сеансите с психиатъра.

Нейт спря пред вратата на клиниката.

— Някога губили ли сте партньор?

— Не. — Кобън замълча за миг. — Но изгубих двама приятели по подобен начин. Просто се опитвам да ви преценя, шериф Бърк. Полицай от големия град с вашия опит може би ще се ядоса, ако се наложи да предаде такъв случай на щатските власти.

— Може би. А един щатски полицай може да не познава този град така добре, както началника на полицията му.

— Не сте отдавна шериф тук. — Той излезе от колата. — Възможно е и двамата да сме прави. Засега успяваме да скрием от пресата името на Ледения човек — онези хиени само това чакат.

— Винаги е така.

— Но това ще се промени, когато екипът свали тялото. Ще бъде голяма сензация, шериф Бърк. От онези, които представляват интерес дори за националните медии. А сега сте открили тялото на човек, който твърди, че е убиецът на Галоуей. Това прави новината още по-голяма. Колкото по-бързо и с по-малко шум приключим случая, толкова по-добре ще е за всички.

Нейт стоеше от другата страна на колата.

— Да не би да смятате, че ще отида в пресата, за да направя реклама на себе си и на града?

— Просто ви обясних ситуацията. Много се изписа за престрелката в Балтимор. И голямата част от него беше за вас.

Нейт почувства как гневът бавно се надига у него, как кипи и търси изход навън.

— И смятате, че ми харесва да виждам името си във вестниците и лицето си по телевизията, а двама мъртъвци ще ми дадат възможността да го постигна.

— Струва ми се, че ще спечелите точки, ако сте решили да се върнете в Балтимор.

— Какъв късмет, че дойдох тук точно когато всичко това се случи.

— Не е лошо да бъдеш на подходящото място в подходящия момент.

— Да ме провокирате ли се опитвате, или сте природно тъп?

Устните на Кобън трепнаха.

— Може би и двете. Но най-вече се опитвам да си създам впечатление.

— Тогава да изясним нещата. Това разследване е ваше. Такава е процедурата. Но това са моят град и моите хора. Такива са фактите. И независимо дали ми вярвате, харесвате и дали искате да ме заведете на кино и вечеря, или не, аз ще си свърша работата.

— Тогава най-добре да огледаме тялото.

Кобън влезе в клиниката и Нейт го последва, борейки се с гнева си.

В чакалнята имаше само един човек. Бинг изглеждаше засрамен и раздразнен, че са го заварили да седи на един от пластмасовите столове.

— Бинг. — Нейт кимна за поздрав и получи в отговор сумтене, преди мъжът да разтвори стар брой на „Аляска“ пред лицето си.

— Докторът има пациент — уведоми ги Джоана, след като огледа хубавичко Кобън. — Сал Къшоу си порязала ръката с ножовка и сега я шие. После ще й сложи инжекция против тетанус.

— Трябват ни ключовете от моргата — каза Нейт и очите й зашариха между него и Кобън.

— Докторът каза, че никой не може да влиза там, освен вас.

— Това е сержант Кобън от щатската полиция. Ще донесеш ли ключовете?

— Разбира се.

Сестрата излезе точно когато Бинг промърмори:

— Не са ни притрябвали щурмоваци в Лунаси. Можем да се грижим за себе си.

Нейт само поклати глава, когато Кобън хвърли поглед през рамо.

— Не се притеснявай — прошепна той.

— Болен ли си, Бинг? — Нейт се облегна на гишето. — Или просто си убиваш времето тук?

— Това си е моя работа. Ако някой реши да си пръсне черепа, това също си е негова работа. Ченгетата никога не ни оставят на мира.

— За това си прав. Ние сме досадници със значки. Кога за последен път говори с Макс?

— Никога не сме имали какво да си кажем с този мухльо.

— Чух, че ти вдигнал скандал, задето си затрупал входната му алея. Затова си я изринал и си изхвърлил снега върху колата му.

Между брадата и мустаците на Бинг изгря усмивка.

— Може би. Но едва ли си е пръснал черепа заради това.

— Ти си гадняр, човече.

— Дяволски си прав.

— Шерифе? — Джоана се върна на гишето и му подаде ключовете. — Онзи, на който има жълт етикет. Докторът каза, че ще дойде веднага щом свърши със Сал.

— Ей, след нея съм аз! — Бинг зашумоля със списанието. — На Хоубейкър няма да му стане по-зле.

Джоана сви устни.

— Имай уважение, Бинг.

— Имам хемороиди.

— Кажи на доктора първо да приключи с пациентите си — намеси се Нейт. — Къде е моргата?

— О, извинете. Направо и първата врата вляво.

Те влязоха отзад мълчаливо и Нейт отключи вратата. В стаята имаше стелаж с метални лавици и две метални маси. Нейт включи лампата на тавана и отбеляза, че и двете маси са от онези, които се използват за аутопсия или в погребалните домове.

— Казаха, че използват това помещение за временна морга. В града няма погребален дом, нито гробар. Когато имат нужда, викат някого и той подготвя мъртъвците за погребението.

Нейт отиде до масата, където лежеше Макс — непокрит, както беше наредил, за да не бъде унищожено някое доказателство. Ръцете му бяха увити в найлонови пликове.

— Ноктите на дясната ръка са изгризали дълбоко — посочи шерифът. — На долната устна има рана. Изглежда я е прехапал.

— Не се виждат наранявания, характерни за самоотбрана. Около раната има барутен нагар. Можем ли да потвърдим, че е бил десняк?

— Да, направихме го.

Ръцете му бяха в пликове, за да проверят барутния нагар. Имаше снимки на тялото, на местопрестъплението, дори на външната врата — направени от всеки възможен ъгъл. Показания бяха взети от свидетелите, докато случилото се беше още прясно, сградата беше заключена и запечатана с полицейска лента.

Кобън осъзнаваше, че Бърк беше направил всичко необходимо и му беше спестил доста работа.

— Ще го прегледаме, за да видим дали няма да открием някакви следи. Претърси ли джобовете му?

— Портфейл, отворено пакетче с дъвки, дребни пари, кибрит, тефтер, молив. В портфейла имаше шофьорска книжка, кредитни карти, около тридесет долара в брой, семейни снимки. Мобилен телефон, още един кибрит и чифт вълнени ръкавици бяха открити в джобовете на палтото му, окачено в кабинета.

Нейт бръкна в собствените си джобове и продължи да оглежда трупа.

— Претърсих и колата му, която беше паркирана отвън. Регистрирана е на името на жертвата и съпругата му. В жабката имаше карти, наръчник за поддръжка на колата, отворена кутия с патрони за двадесет и втори калибър пистолет, ментови бонбони, няколко химикалки и моливи, както и още един тефтер. И в двата тефтера имаше многобройни записки на ръка — подсещащи бележки, идеи за статии, наблюдения, телефонни номера. Отзад в колата имаше аптечка. Не беше заключена, ключовете бяха на таблото.

— На таблото ли?

— Да. Според познатите му той имал навика да ги оставя там и рядко се сещал да я заключи. Всички събрани вещи са прибрани в отделни торбички, надписани и описани. Заключени са при мен в участъка.

— Ще вземем и него, и тях. Да видим какво ще каже съдебният лекар. Но прилича на самоубийство. Ще трябва да говоря със съпругата му, с двамата свидетели, с всеки, който знае нещо за връзката му с Патрик Галоуей.

— Не е оставил бележка на жена си.

— Моля?

— Нищо лично. И в бележката на компютъра не се обръща към нея.

В очите на Кобън проблесна раздразнение.

— Слушай, Бърк, и двамата знаем, че писмата на самоубийците никога не са такива, каквито ги представя Холивуд. Съдебният лекар ще реши, но според мен, това си е самоубийство. Писмото го свързва с Галоуей. Ще проверим това, Ще видим дали ще можем да го потвърдим. Не пренебрегвам нито един от случаите си, но не се разстройвам особено, ако се окаже, че са приключени.

— За мен нещата не се връзват.

— Може би трябва да премислиш.

— Имаш ли нещо против аз да разследвам неофициално нещата? — попита Нейт. — От друг ъгъл.

— Времето си е твое. Но не ми се пречкай.

— Не съм забравил да танцувам, Кобън.

 

Беше му трудно да почука на входната врата на Кари, Струваше му се ужасно грубо да се натрапва в скръбта й, Много добре помнеше как Бет се беше сринала, когато я видя за пръв път след смъртта на Джак.

Но сега той не скърбеше. Чувстваше се малко виновен за начина, по който трябваше да се отнесе с нея сутринта. Но не изпитваше гняв. Сега бе просто полицай.

— В момента ме мрази — каза Нейт на Кобън. — Ако се възползваш от това, може да измъкнеш повече от нея.

Почука на вратата на двуетажната къща. Когато една червенокоса жена отвори, той зарови из паметта си.

— Джини Ман — бързо се представи тя. — Приятелка съм на семейството. Съседка. Кари си почива.

— Сержант Кобън, госпожо. — Щатският полицай извади картата си. — Бих искал да говоря с госпожа Хоубейкър.

— Ще се опитаме да свършим бързо. — Художничката, спомни си Нейт. Рисуваше пейзажи и скици на животни, които се продаваха в галериите и тук, и в другите щати. Преподаваше рисуване в училището три пъти седмично.

— С Арлийн Улкът и децата сме в кухнята. Опитваме се да ги занимаваме. Ще отида горе да повикам Кари.

— Ще ви бъдем благодарни. — Кобън пристъпи вътре. — Ще почакаме тук. Хубава къща — добави той, когато Джини се качи по стълбите. — Уютна.

Нейт забеляза удобно канапе, няколко стола, пъстри килимчета. Картината, изобразяваща пролетна ливада на фона на бели планини и синьо небе, навярно бе дело на червенокосата. Семейни снимки в рамки стояха по масичките заедно с обичайните предмети за едно обикновено семейство.

— Женени са от петнадесет години. Бил журналист във вестник в Анкъридж, но се преместил и започнал да издава тук седмичник. Тя работеше с него. Вестникът е малък и двамата се справят, понякога използват дописници. Публикуват статии от местни жители, снимки, материали от телеграфните агенции. По-голямото момиче е на около дванадесет. Свири на флейта. Синът, десетгодишен, е хокеен запалянко.

— Доста неща си научил за няколкото седмици тук.

— Тази сутрин разбрах още повече. За нея това е първи брак, за него — втори. Тя се е установила тук две години преди него. Преместила се покрай една от учителските програми. Отказала се от учителството, за да му помага във вестника, но все още замества, ако й се обадят.

— Защо е дошъл тук?

— Опитвам се да изясня. — Той млъкна, когато Джини заслиза обратно, прегърнала Кари през рамото.

— Госпожо Хоубейкър — каза Кобън спокойно и пристъпи напред, — аз съм сержант Кобън от щатската полиция. Много съжалявам за загубата ви.

— Какво искате? — Суровият й блестящ поглед се спря върху лицето на Нейт. — В траур сме.

— Знам, че моментът е тежък за вас, но трябва да ви задам няколко въпроса. — Кобън погледна към Джини. — Бихте ли искали приятелката ви да остане?

Кари поклати глава отрицателно.

— Джини, ще отидеш ли при децата? Дръж ги далеч оттук.

— Разбира се. Ако ти потрябвам, само ме извикай.

Кари влезе в дневната и се свлече на един от столовете.

— Питайте каквото трябва и си вървете. Не ви искам тук.

— Първо искам да ви кажа, че ще откараме тялото на съпруга ви в Анкъридж за аутопсия. Ще ви го върнем веднага щом стане възможно.

— Добре. Тогава ще разберете, че не се е самоубил. Каквото и да казва той. — Тя хвърли бърз, пълен с омраза поглед към Нейт. — Познавам съпруга си. Никога не би причинил това на мен или децата.

— Може ли да седна?

Тя сви рамене.

Кобън седна на канапето отсреща и леко се приведе към нея. Добър е, помисли си Нейт. Държеше се, все едно беше само с нея и от него лъхаше искрено съчувствие. Започна със стандартните въпроси. След първите няколко Кари го прекъсна.

— Вече казах на шерифа всичко това. Защо трябва да ме питате отново? Отговорите ще бъдат същите. Защо не се заемете да откриете кой е сторил това на моя Макс?

— Знаете ли някой да е мразил мъжа ви?

— Да. — Лицето й се сгърчи от ужасяваща злоба. — Онзи, който е убил Патрик Галоуей. Ще ви кажа какво точно е станало. Макс сигурно е открил нещо. Това, че ръководеше малък градски седмичник, не значи, че не беше добър журналист. Изровил е нещо и някой го е убил, преди да реши какво да предприеме.

— Споменавал ли ви е нещо такова?

— Не, но беше потиснат. Притеснен. Не беше на себе си. Но оттук не следва, че се е самоубил, нито че е убил някой друг. Той беше добър човек. — По бузите й се търкаляха сълзи. — Спях до него близо шестнадесет години. Работех до него всеки ден. Имам две деца от него. Не мислите ли, че трябва да знам дали е бил способен да го направи?

Кобън смени тактиката.

— Сигурна ли сте за времето, когато е напуснал къщата снощи?

Жената въздъхна и изтри сълзите си.

— Знам, че беше тук в десет и половина и че сутринта го нямаше. Какво повече искате?

— Казали сте, че е държал пистолета в жабката на колата си. Кой друг знаеше това?

— Всички.

— Заключваше ли жабката? Колата?

— През повечето време Макс не се сещаше дори да затвори вратата на тоалетната, камо ли да заключва нещо. Държа пистолетите в къщата заключени и ключът е у мен, защото той беше разсеян. Всеки би могъл да вземе онзи пистолет. И някой явно го е направил.

— Знаете ли кога за последен път го е използвал?

— Не. Не съм сигурна.

— Госпожо Хоубейкър, водеше ли си съпругът ви дневник?

— Не. Просто записваше каквото му дойде наум, където му попадне. Сега искам да си вървите. Уморена съм и трябва да обърна внимание на децата си.

 

Навън Кобън спря до колата.

— Има още няколко неща, които бих искал да изясня. Не е лошо да се прегледат вещите му, документите — може би има нещо за Галоуей.

— Нещо като мотив?

— Нещо такова — съгласи се Кобън. — Възразяваш ли да го направиш?

— Не.

— Искам да откарам тялото в Анкъридж, за да започнем изследванията. Искам да бъда там, когато свалят Галоуей.

— Ще ти бъда благодарен, ако ми се обадиш, щом това стане. Дъщеря му ще иска да го види. А майка й настоява за правото да го погребе тук.

— Да, тя вече ми се обади. Щом го свалят и бъде идентифициран със сигурност, ще оставим семейството да се оправя. Дъщеря му може да дойде за разпознаването, но отпечатъците му са в компютъра. Бил е арестуван за притежание на малки дози наркотици. Щом донесат тялото, ще разберем дали е Галоуей.

— Ще я доведа, ще прегледам нещата на Макс и ще направя каквото мога, за да не ти досажда семейството на Галоуей. В замяна искам копия от всички документи и по двата случая. Включително бележките по тях.

Кобън погледна назад към уютната заснежена къща.

— Сериозно ли мислиш, че някой е инсценирал самоубийство, за да прикрие престъпление, станало преди шестнадесет години?

— Искам копията.

— Добре. — Сержантът отвори вратата на колата. — Лейтенантът ти каза, че имаш добър нюх.

Нейт седна зад волана.

— И?

— Това не значи, че винаги си прав.