Нора Робъртс
Далече на север (21)

20.

Лосът беше най-обсъжданата тема през седмицата. Присмиваха се на Нейт или го поздравяваха за техниката му на прогонване.

Лично той смяташе появата на лоса за благословия. Тя отклони вниманието на хората от убийството и смъртта, поне за малко.

Смяташе да говори отново с Кари и обмисляше как дай попречи да затвори вратата в лицето му. Когато разбра, че тялото на Макс е било кремирано и Мег ще кара съпругата му до Анкъридж, за да прибере пепелта, най-после се реши.

— Трябва да дойда с теб — каза той на Мег.

— Слушай, шерифе, и без това ще бъде трудно. Не е нужно да си там, за дай натриеш носа.

— Нищо няма да натривам. Сега отивам при нея. Ще те чакаме на реката.

— Нейт. — Тя обу ботушите си. — Може би е редно полицията на Лунаси да има представител там, но по-добре прати Ото или Питър. Правилно или не, ти си последният човек, когото Кари би искала да види днес.

— Ще те чакаме на реката. — Беше на половината път до вратата на стаята, която временно споделяха, когато изведнъж се сети. — Рок и Бул. Може да схващам бавно, но се сетих. Сигурно е заради историята с лоса. Роки и Булуинкъл^[1].

— Бавно схващаш. Или си имал тежко детство.

— Не, просто си мислех, че са мъжки имена — като на боксьори. Скалата, Разярения бик — нещо такова.

Устните й се повдигнаха в крайчеца. Как успяваше да я развесели, дори когато му беше ядосана.

— Скалата е кечист.

— Все тая. Ще се видим след час.

Той вече беше съобщил на екипа си — който прояви същото песимистично отношение като Мег, — че ще пътува до Анкъридж тази сутрин. Затова подкара колата към къщата на Кари.

Вратата се разтвори, преди да беше стигнал до средата на пътеката. Тя стоеше отпред, облечена в черен пуловер и панталони.

— Можеш да се обърнеш и да си влезеш в колата. Не съм длъжна да говоря с теб и няма да те пусна в къщата си.

— Моля те да ми отделиш пет минути, Кари. Предпочитам да не викам отвън онова, което трябва да ти кажа лично. Едва ли и на теб би ти харесало. Ще бъде по-лесно и за двама ни, ако ми дадеш пет минути вътре, особено след като ще пътувам с теб в самолета след час.

— Не искам да идваш с мен.

— Знам. Ако още мислиш така, след като чуеш каквото имам да ти кажа, ще изпратя Питър.

На лицето й се изписа вътрешна борба. Накрая се обърна и влезе, оставяйки вратата отворена за него и вледеняващия студ.

Когато я последва в дневната, завари я да стои с гръб към него, кръстосала ръце пред гърдите си така здраво, че кокалчетата й бяха побелели.

— Тук ли са децата ти?

— Не, пратих ги на училище. По-добре да се върнат към нормалния живот заедно с приятелите си. Имат нужда от това. Как посмя да дойдеш тук? — Тя рязко се обърна. — Как можа да дойдеш и да ме тормозиш в деня, когато ще донеса пепелта на съпруга си у дома? Нямаш ли сърце, не знаеш ли какво е съчувствие?

— Тук съм официално и онова, което ще ти кажа, е поверително.

— Официално — презрително процеди Кари. — Какво искаш? Съпругът ми е мъртъв и не може да се защити от ужасните неща, които говориш за него. Не ги повтаряй в тази къща. Това е домът на Макс и не желая да говориш ужасните си лъжи в нея.

— Ти си го обичала. Достатъчно ли го обичаше, за да ми обещаеш, че онова, което си кажем, ще остане между нас? Че няма да кажеш на никого? На абсолютно никого, Кари.

— Смееш да ме питаш дали съм обичала…

— Кажи само „да“ или „не“. Искам да ми дадеш дума.

— Нямам интерес да повтарям лъжите ти пред никого. Казвай каквото имаш и си върви. Обещавам ти да забравя дори, че си бил тук.

— Трябваше да се задоволи с това.

— Смятам, че Макс е бил в планината с Патрик Галоуей по времето, когато е бил убит.

— Върви по дяволите.

— Смятам и че с тях е имало трети човек.

Устата й увисна.

— Как така трети човек?

— Качили са се трима, а са слезли двама. Мисля, че третият човек е убил Галоуей. Смятам също, че той е убил Макс или го е подтикнал да се самоубие.

Докато го гледаше изумено, Кари намери пипнешком облегалката на един стол и се отпусна в него.

— Не те разбирам.

— Не мога да ти разкажа всичко, но ми трябва помощта ти. Моля те, помогни ми да докажа това, в което вярвам. Имало е трети човек, Кари. Кой е бил той?

— Не знам. Господи, наистина не знам. Аз… Казах ти, че някой е убил Макс. Казах ти, че не се е самоубил. Казах и на сержант Кобън. Продължавам да му го повтарям.

— Знам. Вярвам ти.

— Вярваш ми? — Сълзи бликнаха от очите й и се стекоха по бузите. — Ти ми вярваш. ’

— Да. Но фактът е, че съдебният лекар го е определил като самоубийство. Кобън може да има съмнения и нюхът му да говори друго, може да има дори някои косвени улики, но той не разполага с онова, което имаме ние. Няма време, нито възможност да стигне до дъното на тази история. Ще трябва да се върнем много години назад. Ти ще трябва да си спомниш подробности, чувства, разговори. Няма да е лесно. И ще трябва да го запазиш в тайна. Предлагам ти да рискуваш.

Кари попи сълзите си.

— Не разбирам.

— Ако сме прави и някой е убил Макс заради случилото се, той може би те наблюдава. Може би се чуди какво знаеш, какво си спомняш, какво може да ти е казал Макс.

— Мислиш, че съм в опасност ли?

— Настоявам да бъдеш много внимателна. Не споделяй това с никого, дори с децата си. Нито с най-добрата си приятелка, нито със свещеника. С никого. Искам да ми позволиш да прегледам вещите на Макс, личните му документи. Всичко — тук и в редакцията. И никой не бива да разбере за това. Искам да си припомниш онзи февруари. Какво си правила ти, какво е правил Макс, с кого си е прекарвал времето, как се е държал. Запиши го.

Тя го погледна и зад мъката в очите й проблесна надежда.

— Ще откриеш ли кой му причини това? Кой ни причини това?

— Ще направя всичко възможно.

Кари изтри бузите си.

— Наговорих ужасни неща за теб на всички, които си дадоха труда да ме изслушат.

— Някои от тях сигурно са били верни.

— Не, не бяха. — Притисна очите си с пръсти. — Много съм объркана. Умът и сърцето ми са изпълнени с мъка. Накарах Мег да ме откара, за да донеса пепелта му, защото исках да докажа, че не вярвам… че не се срамувам. Но част от мен се срамуваше. — Свали ръце и го погледна с ужас. — Но ако е бил там, той трябва да е знаел…

— Ще разберем това. Някои от отговорите може би няма да ни харесат, Кари, но така е по-добре, отколкото да имаш само въпроси.

— Надявам се да си прав. — Тя се изправи. — Трябва да се пооправя. — Тръгна към вратата, после спря и се обърна. Макс щеше да хареса историята с лоса в училищния двор. Удоволствие щеше да напише нещо за нея. „Лос натрапник, прогонен от училището в Лунаси“. Такива истории обичаше. Човек, който би се забавлявал от нещо толкова глупаво, не би могъл да убие Пат Галоуей.

— Щом се запознахме, веднага поисках да се омъжа за него. Хареса ми идеята му за вестника, за това, че е важно да се обръща внимание и на малките неща, а не само на големите.

От мястото си до Мег Кари погледна през прозореца към планините.

— Дойдох тук, за да преподавам, и останах, защото мястото ми влезе под кожата. Не бях много добра учителка, но исках да остана. Харесваше ми и че има много повече мъже, отколкото жени. Търсех си съпруг. — Тя хвърли кос поглед към Мег.

— Че кой не си търси?

Кари се засмя дрезгаво.

— Исках да се омъжа и да имам деца. Щом погледнах Макс, реших, че е подходящ. Беше умен, но не прекалено; хубав, но не толкова, че да го ревнувам от други жени. Малко див — повече, отколкото ми се искаше, — но от тези мъже, които знаеш, че можеш да поправиш с малко време и усилия.

Тя млъкна и учестеното й дишане показа, че се бори със сълзите.

— Наистина ли жените си правят такива списъци? Като за къща, която искаш да си купиш. Може да се ремонтира по мой вкус. Основите са солидни, има нужда само от малко освежаване. Нещо такова? — попита Нейт.

Кари се разсмя звънливо и притисна ръка към устните си.

— Правим ги. Или поне аз ги правех, колкото повече наближавах трийсетте. Не бях лудо влюбена в него, не беше голямата любов. Но го вкарах в леглото си и там се прояви добре. Още един плюс за него.

Настъпи кратка тишина, после Нейт се изкашля.

— А плюсовете за това различават ли се по големина или цвят?

— Не се тревожи, Бърк, и ти имаш плюс в тази графа — намеси се Мег и му хвърли поглед, изпълнен с благодарност и разбиране. Знаеше, че се опитва да разсее вдовицата. После се обърна към Кари. — Бяхте хубава двойка. И добър екип.

— Да, бяхме добър екип. Може да не е била бурна любов, но ще ви кажа кога окончателно се влюбих в него и разбрах, че няма връщане назад. В деня, когато взе дъщеричката си за пръв път. Изразът на лицето му, начинът, по който гледаше към мен, докато я държеше. Изненада и учудване, вълнение и ужас — всичко това беше изписано на лицето му. Не изпитах бурна страст, но се радвах на сърдечна, силна и истинска любов. — Той не е убил баща ти, Мег. — Тя отново погледна през прозореца. — Мъжът, който държеше така бебето, не би могъл да убие никого. Знам, че имаш причини да мислиш другояче, и искам да ти благодаря… за добротата ти да ме караш днес.

— И двете изгубихме хора, които обичахме. Нищо няма да докажем, ако се скараме заради това.

Жените, помисли си Нейт, са по-корави и по-устойчиви от всички мъже, които познаваше. Включително от него самия.

 

Откри Кобън веднага щом се приземиха и макар да изглеждаше коравосърдечно, остави Кари и Мег да се оправят с подробностите по освобождаване пепелта на Макс.

— Томас Кижински или Двупръстия. Той ми се струва най-вероятният пилот. Има още един, Лукс — сега работи във Феърбанкс. И още двама-трима, които Галоуей е използвал от време на време. — Остави списъка, който беше направил, на бюрото на Кобън. — Но според мен Кижински най-добре се връзва. Убит е няколко седмици след Галоуей.

— Промушен с нож. Разследването е заключило, че става дума за обир. — Кобън си пое дълбоко дъх. — Кижински е бил свързан с някои от лошите момчета. Залагал е сериозно, подозирали са го в продажба на наркотици. Когато са го убили, е дължал около десет бона. Следователят решил, че някой от кредиторите му си е върнал дълга в натура, но не можал да го докаже.

— И ти приемаш, че това е просто съвпадение?

— Нищо не приемам. Фактът е, че Кижински е водил безпътен живот и е умрял по същия начин. Ако той е бил пилотът, закарал Галоуей на последното му изкачване, няма как да ни го каже.

Кобън отново си пое шумно дъх през носа.

— Пресата ме притиска, Бърк.

— Да, гледах новините. Дадох и официално изявление.

— Виждал ли си подобна глупост? — Сержантът извади някакъв таблоид от чекмеджето си и го разтвори на бюрото. Заглавието крещеше:

 

ЗАМРЪЗНАЛ МЪЖ, ИЗВАДЕН ОТ ЛЕДЕНИЯ СИ ГРОБ

 

Имаше цветна снимка на Галоуей в пещерата, точно под заглавието.

— Трябваше да очакваш такива дивотии — започна Нейт.

— Сигурно някой от екипа, който го свали, е направил снимката. Изкарал е няколко долара, като я е продал на таблоидите. Лейтенантът ми диша във врата. Не искам и ти да правиш същото.

— В планината е имало трети човек.

— Да, според дневника на Галоуей. Разбира се, не можем да докажем, че е умрял след последния запис в дневника. След шестнадесет години не е възможно да се определи времето на смъртта. Може да е било тогава или пък месец по-късно. Дори шест месеца по-късно.

— Не го мислиш сериозно.

Кобън вдигна ръка.

— Това, което знам, е едно, а онова, което мога да докажа — друго. Съдебният лекар постанови, че е самоубийство, и на лейтенанта това му харесва. Жалко, че Хоубейкър не е написал в бележката кои са били горе.

— Дай ми документите и аз ще ти намеря имената. И ти надушваш, че тази работа вони. Ако искаш да пренебрегнеш това, твоя работа. Но има една жена с две деца, която заслужава да знае истината, за да свикне да живее с нея. Мога да си взема няколко дни отпуска и да дойда да потърся информация тук, в Анкъридж, или просто да ми дадеш материалите и да ме оставиш да се върна в Лунаси.

— Ако исках да оставя нещата така, нямаше да ти дам дневника на Галоуей. — От лицето му струеше огорчение. — Но имам шефове и те настояват да приключа случая. Повечето смятат, че Хоубейкър е убил Галоуей и третия човек, който според дневника е бил ранен. И ако се замислиш, звучи логично. Защо убиецът на Галоуей да пощади един ранен потенциален свидетел? Хоубейкър е убил и двамата. После, уплашен, че ще го разкрият, се е разкаял и се е самоубил.

— Много удобно.

Кобън сви устни.

— Някои го предпочитат така. Ще ти дам материалите, Бърк, но не искам никой да знае за личното ти разследване. Ако пресата, лейтенантът ми или който и да е узнаят, че душиш наоколо, а аз ти помагам, ще си изпатя.

— Имаш думата ми.

 

Мег беше така просмукана от скръбта на Кари, че нямаше нищо против да работи вечерта. Ако имаше избор, би предпочела да натовари кучетата на самолета и да забие из пустошта. Където и да било. Някъде, където би могла да прекара няколко дни съвсем сама — далеч от чуждите нужди и изисквания.

Това, мислеше си тя, докато влизаше в горещата кухня на „Хижата“, беше генът на Галоуей. Замини, за да забравиш. Животът е прекалено кратък, за да се измъчваш.

Но у нея имаше и още нещо — надяваше се да не идва от Чарлийн, — което я караше да остане и да се пребори.

Подаде поръчките на Големия Майк. Две порции месно руло, вегетариански специалитет и сьомга-изненада.

Взе готовите поръчки и закрепи таблата с такава лекота, че се намръщи. Нямаше нищо против сервитьорите по целия свят, но й се искаше да не е толкова добра в професията. Не би се занимавала с това, дори ако й се наложеше.

Господи, как имаше нужда от малко въздух, от тишина. От кучетата. От музиката си. От секс.

Имаше чувството, че ще се пръсне.

Работи още два часа сред врявата, оплакванията, клюките, неуместните шеги. Усещаше как напрежението се трупа в нея и отчаяно искаше да се махне. Когато тълпата оредя, тя издебна Чарлийн на кухненската врата.

— Толкова за тази вечер. Тръгвам си.

— Трябва да…

— Намери някой друг. Едва ли ще ти е трудно.

И тръгна към стълбите. Искаше да вземе душ, а после щеше да си опакова багажа и да се прибере. Чарлийн я последва.

— След час пак ще бъде лудница. Хората ще дойдат да пийнат по нещо, да…

— Колко и да ти е чудно, не ми пука.

Щеше да й затвори вратата в лицето, но майка й влезе и я тресна след себе си.

— Никога не ти е пукало. Не ме интересува, че не ти пука, дължиш ми нещо.

Майната му на душа, щеше направо да си стегне багажа.

— Тогава ми направи сметката.

— Имам нужда от помощ, Меган. Защо никога не можеш да ми помогнеш, без да се държиш като кучка?

— Наследила съм го от теб. Вината не е моя. — Отвори едно чекмедже и извади съдържането му на леглото.

— Аз създадох нещо тук. И ти имаше полза от него.

— Не ми пука за парите ти.

— Не говоря за пари. — Чарлийн сграбчи дрехите от леглото и ги хвърли във въздуха. — Говоря ти за това място. То означава нещо. Ти никога не си се интересувала. Едва издържаше да се махнеш оттук и от мен, но то означава нещо. За него пише във вестниците, в списанията, в туристическите пътеводители. Тук работят хора, които разчитат на заплатите си, за да имат храна на масата и дрехи за децата си. Имам клиенти, които идват всяка проклета вечер, защото това място им е нужно.

— Ти имаш — съгласи се Мег. — Това няма нищо общо с мен.

— И той винаги казваше така. — Вбесена, тя ритна чифт джинси на пода. — Приличаш на него и говориш като него.

— Това също не е моя вина.

— И той никога не беше виновен. Не му провървяло на покер — много важно. Какво, че тази седмица нямаме пари? Имам нужда от пространство, Чарли, знаеш как е. Ще се върна след няколко дни. Нещо ще изскочи, не ми опявай. Но някой трябваше да плаща сметките, нали? — попита Чарлийн. — Някой трябваше да плаща за лекарствата, когато ти беше болна, или да има пари за обувките ти. Какво от това, че ми носеше диви цветя през лятото или пишеше за мен хубави песни и стихове, когато това не слагаше храната на масата!

— Аз се прехранвам сама. И сама си купувам обувките. — Но вече се беше поуспокоила. — Не казвам, че не си работила. Биваше те и с интригите, но това си е твоят живот. В крайна сметка получи онова, което искаше.

— Исках него. По дяволите, него исках.

— Аз също, но и двете загубихме. Нищо не можем да направим.

„Ще дойда по-късно да си взема багажа“ — помисли си Мег. Точно сега й беше наложително да излезе навън. Отиде до вратата, но се поколеба.

— Обадих се в Бостън, на майка му. Тя… няма да ти пречи да вземеш тялото и да го погребеш тук.

— Обадила си й се?

— Да, всичко е наред. — Отвори вратата.

— Мег. Меган, моля те. Почакай малко. — Чарлийн седна на крайчеца на леглото. Дрехите се търкаляха в краката й. — Благодаря ти.

По дяволите. По дяволите!

— Просто се обадих по телефона.

— Има значение. — Чарлийн стисна ръце в скута си и се втренчи в тях. — За мен има огромно значение. Бях толкова ядосана, че си отишла в Анкъридж… да го видиш. Че ме изолираш.

Мег затвори вратата и се облегна на нея.

— Не съм искала това.

— Не бях добра майка. Отначало исках да бъда. Опитах се. Но винаги имах толкова работа. Не знаех, че ще е толкова трудно.

— Била си много млада.

— Може би прекалено млада. Пат искаше още деца. — Тя вдигна очи и сви рамене. — Беше луд по теб и искаше още деца. Не можех да го позволя. Не исках да изживея отново всичко това, да бъда дебела и уморена, да изтърпя болките. И после да имам толкова работа. А и парите, които никога не достигаха. Той ме притискаше за това, а аз него — за други неща. Накрая имах чувството, че през половината време се караме. А и ревнувах, защото те обожаваше, а аз винаги бях излишна, винаги бях онази, която трябваше да казва „не“.

— Все някой трябва да го прави.

— Не знам дали щяхме да останем заедно, ако се беше върнал. По онова време двамата вече искахме различни неща. Но съм сигурна, че ако се бяхме разделили, той щеше да те вземе със себе си.

Сякаш за да направи нещо, тя приглади покривката на леглото от двете си страни.

— Щеше да те вземе — повтори. — И аз щях да му го позволя. Трябва да го знаеш. Той те обичаше повече, отколкото аз бях в състояние да те обичам.

Да седне на леглото, беше най-трудното нещо, което беше правила в живота си.

— Достатъчно ли, за да събере пари за обувките ми?

— Може би не, но достатъчно, за да те заведе да нощувате на открито и да гледате звездите. Достатъчно, за да седи с теб край огъня и да ти разказва приказки.

— Иска ми се да вярвам, че ако се беше върнал, щяхте да останете заедно.

Чарлийн я погледна учудено:

— Наистина ли?

— Да. Че щяхте да намерите начин да се разберете. Били сте заедно дълго време. Повече, отколкото се задържат много хора. Искам да те попитам нещо.

— Моментът изглежда подходящ.

— Когато го видя за пръв път, беше ли като ударена от мълния? Какво изпита?

— О, Господи, да. Едва не ме овъгли. И до края беше така. Когато му се ядосвах, ми се искаше да е мъртъв. Никога не съм изпитвала подобни чувства към друг човек. Все чакам да ми се случи, но не става.

— Може би вече е време да си потърсиш някого. Наскоро ми говориха за предимствата на спокойната и нежна обич.

Мег стана и събра разхвърляните дрехи.

— Не мога да сляза и да работя тази вечер.

— Добре.

— Ще дойда за закуска, но намери някой да замества Роуз. Трябва да се върна в къщата си, към живота си.

Чарлийн кимна и се изправи.

— Ще вземеш ли готиното ченге с теб?

— Той ще реши.

 

Тя си стегна багажа и разтреби стаята. Смяташе да остави бележка на Нейт, но после реши, че ще бъде грубо и нетактично дори за нея.

Така или иначе не беше със своята кола, не че би се поколебала да „заеме“ неговата. Или нечия чужда. И да му каже после.

Най-накрая метна раницата през рамо, мина през „Италианското“ и стигна до участъка.

Беше й казал, че ще работи до късно, че е дежурен. Тъй като колата му беше заключена, тя спря и се замисли. Можеше да използва връзката шперцове и сигурно някой щеше да стане. Но нямаше да му хареса, ако беше включил алармата.

А като градски човек можеше и да го е направил.

Внесе раницата и голямата пица в участъка.

Първата й мисъл беше, че е ужасно тихо. Как можеше този човек да работи без музика? Остави раницата и се накани да го извика, но той се появи на вратата.

Ако не го гледаше внимателно, нямаше да забележи как ръката му посегна към кобура, нито как леко се отмести, когато й се усмихна.

— Мирише ми на храна и на жена. А това пробужда пещерните ми инстинкти.

— Пица „Пеперони“. Реших, че по това време ще имаш нужда от нещо горещо, което включва и мен.

— Съгласен и за двете. Защо си с раница?

Не беше го видяла да поглежда към нея.

— Бягам. Ще дойдеш ли с мен?

— Скарахте се с Чарлийн?

— Да, но не това е причината. Всъщност, донякъде се одобрихме. Просто трябва да се махна оттук, Бърк. Прекалено дълго време прекарвам сред много хора. Изнервям се. Реших, че пицата и малко секс в къщата ми ще ме отпуснат, преди да си го изкарам на някого и да се наложи да ме арестуваш.

— Добър план.

— Щях просто да си тръгна, но не го направих. Пиши ми червена точка.

— Готово. Защо не внесеш пицата? Аз ще потърся нещо, с което да я прокараме.

— Вече имам. — Тя бръкна с една ръка в сака и извади бутилка червено вино. — Свих я от бара на „Хижата“. Ще трябва да я изпием цялата, за да се отървем от доказателствата.

Докато минаваше покрай него, му подаде шишето, после влезе в кабинета и остави пицата на бюрото му.

Той беше затворил папката и изключил компютъра и точно покриваше дъската с одеялото, когато бе чул външната врата да се отваря.

— Салфетки? — попита тя.

Не беше кавалерско, но не искаше да я оставя сама в кабинета си.

— На бюрото на Пийч са. — Извади джобния си нож и отвори тирбушона. — Досега не съм го използвал. Трудоемко е, но случаят си струва. — Напъна се и извади тапата. — Готово.

Тя сложи салфетките и взе две чаши за кафе.

— Какво е това? — докосна с пръст края на одеялото.

— Недей. — Когато го погледна изненадано, той добави: — Просто недей. Да хапнем.

Седнаха и се отдадоха на виното и пицата.

— Защо работиш толкова до късно и сам? Времето ли убиваш, докато свърша работа?

— Отчасти. Но кажи ми, за какво се скарахте с Чарлийн?

— Сменяш темата.

— Така си е.

— Обвини ме, че съм неблагодарна и т.н. После говорихме за баща ми и за… други неща. За някои от тях беше права. Достатъчно, за да призная, че не й е било леко да живее с него и че по своя странен и дразнещ начин е правела всичко възможно. Че и двете сме го обичали повече, отколкото бихме могли да се обичаме помежду си.

Тя наля още вино и умишлено взе второ парче пица, макар стомахът й да се беше свил на възел.

— Под одеялото са снимките и документите за убийството на баща ми, нали? Гледала съм достатъчно полицейски филми, Бърк, и знам, че ги окачвате така, когато разследвате.

— Не разследвам нищо официално. Да, свързано е с баща ти и искам да не сваляш одеялото.

— И преди ти казах, че не съм някаква крехка гражданка.

— А аз ти казвам, че има неща, които не споделям с никого. И няма да ги споделя.

Мег мълчаливо се загледа в пицата си.

— С подобни изявления ли накара жена си да си намери друг мъж?

— Не — отвърна той с равен глас. — Изобщо не й пукаше за работата ми.

Тя притвори очи за миг, после се насили да срещне погледа му.

— Това беше евтин номер. Понякога съм способна и на такива. — Остави парчето пица. — Тази вечер не се харесвам особено. Трябва да се махна оттук, за да стана такава, каквато съм, когато се харесвам.

— Но първо дойде да ми донесеш пица и вино.

— Успял си да ме закачиш на куката. Не знам дали ще е задълго, но поне засега е така.

— Обичам те, Меган.

— За бога, не го казвай сега! — Тя скочи и задърпа косата си, докато крачеше наред-назад. — Когато съм в това отвратително настроение. Да не би нарочно да предизвикваш жените, Игнейшъс? Да не би да търсиш още някоя, която да разбие сърцето ти?

— В първия миг усещането беше като Големия взрив — продължи той спокойно. — Предполагам, че иначе нямаше да успее да ме извади от дупката, в която се въргалях цяла година. А сега, поне през повечето време, чувството уютно къкри в мен. Само от време на време се надига и тогава сякаш ме разтърсва мълния.

Мег спря и отново седна, защото стомахът й подскачаше нагоре-надолу.

— Бог да ти е на помощ.

— Да, и аз си го помислих. Но те обичам, и то не както обичах Рейчъл. Тогава бях планирал всичко — всяка разумна стъпка, всеки етап.

— А с мен не търсиш нищо разумно и нормално.

— Би било загуба на време.

— Не ми пробутвай тия. На задника ти е татуирано „дом и огнище“.

— Не. Ти си тази с татуировката, която, между другото, е много еротична. Може би когато решиш, че си влюбена в мен, ще мислим какво да правим нататък, но засега…

— Когато реша?

— Да, когато. Аз съм търпелив, Мег, и безмилостен по свой начин. Започвам да си връщам формата. Има какво още да се желае, но и това ще стане. Ще трябва да го приемеш.

— Интересно. Малко по-страшничко, отколкото очаквах, но интересно.

— И тъй като те обичам и ти вярвам, ще ти покажа това.

Той отвори папката на бюрото си, извади пресниманите страници от дневника на Патрик Галоуей и й ги подаде.

Усети кога е разпознала почерка, защото тялото й се вдърви и тя рязко си пое дъх. Погледът й за миг се отправи към него, после се прикова върху страниците в скута й.

Тя не каза нищо, докато четеше. Не плака, не избухна в гняв, нито потръпна, както може би щеше да направи някоя друга жена. Вместо това зачете вглъбено, отпивайки от време на време от виното си.

— Откъде взе това?

— Копия от страниците на тетрадката, която са намерили в парката му. Кобън ми ги даде.

— Кога?

— Преди няколко дни.

В стомаха й сякаш гореше въглен.

— И ти не ми каза, нито ми го показа.

— Не.

— Защо?

— Имах нужда да размисля, а ти — да се успокоиш.

— На това ли му викаш връщане на формата? Да взимаш едностранно решения?

— Това е част от професионалните ми задължения и личните ми чувства. Нямаш право да обсъждаш това с никого, докато не ти позволя.

— И ми ги показа сега, защото според професионалното ти мнение ти си ги преценил, а аз съм се успокоила?

— Нещо такова.

Тя затвори очи.

— Ти си винаги грижовен, нали? И професионално, и лично. За теб е все едно.

Нейт не отговори и тя отвори очи.

— Няма смисъл да ти говоря глупости, след като си постъпил, както си сметнал за най-добре. Сигурно е било така.

Усещайки, че не може да преглътне, тя остави чашата вино.

— Какво мисли Кобън?

— В случая е по-важно какво мислят началниците му. Версията е, че Макс е убил Галоуей, а после и третия човек. Когато тялото на баща ти било открито, страхът от разкриване и разкаянието го накарали да се самоубие.

— И така могат да приключат случая, както се казва на полицейски жаргон.

— В общи линии, да.

— Горката Кари. — Мег се наведе и остави страниците на бюрото му. — Горкият Макс. Той не е убил Патрик Галоуей.

— Не — каза Нейт. — Не е.