Джоана Линдзи
Сребърният ангел (45)

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЕТА

— Пригответе багажа си, Жахар. Тази вечер заминавате на пътешествие с Джамил — вие и Джамила.

Шантел погледна смаяно Рахин и майката на владетеля настойчиво продължи:

— Не ме ли чухте, дете? Ще пътувате по море.

— Къде отиваме?

— Къде ли? — повтори Рахин. — Какво значение има това? Чест е за всяка жена…

— Къде отиваме, Рахин?

— Наистина не знам. Дори Хаджи не успя да го разбере. Но целта на пътуването не е толкова важна. Джамил желае да го придружите, следователно трябва да се подчините.

— Джамила ще бъде с него. Щом взема и нея, значи няма нужда от мен.

— Ето че ревнувате.

— Не ревнувам!

— Тогава се цупите, задето снощи Джамил посети Шейла.

— Вижте какво, Рахин — проговори заплашително Шантел, но майката на владетеля невъзмутимо продължи:

— Целият харем ви одумва. Не им доставяйте това удоволствие. Не сте ли доволна, че взема със себе си вас, а не Шейла?

— И Джамила!

— Ревнувате, момичето ми.

— Не… Не ревнувам. Не и от нея. Нека си го има. Нека всички го имат. Същият е, какъвто го видях още в самото начало, даже много по-страшен. Мразя го!

Рахин изкриви устни.

— Защо още се измъчвате заради Мара? Нали се опитах да ви обясня! Нещата са много по-сложни, отколкото си ги представяте.

— Отричате ли, че всеки път е карал да я бичуват, преди да спи с нея?

— Не.

— Тогава няма нужда да продължаваме този разговор. Трябвало е да излее гнева си върху някого и толкова. Защо не удря с юмрук по стената като другите мъже, а кара да измъчват невинната жена?

Рахин едва не се разсмя, макар че се опита да го прикрие. Шантел видя усмивката и лицето й стана зло.

— Смейте се! Много е смешно, че измъчиха до смърт онова нещастно същество!

— Не е смешно — отговори сериозно Рахин. — Трагично е. Но Джамил не е виновен.

— Не е ли? Той…

— Жахар! — прекъсна я остро Рахин. — Този път ще ме изслушате, независимо дали го искате или не. Мара непрекъснато го предизвикваше. Направо го принуждаваше да я накаже. Каза ли ви това?

— Не. Но не разбирам защо това го освобождава от отговорност. Трябваше да забележи, че тя не е наред, и да я остави на спокойствие. А той я е викал все по-често при себе си и я е използвал като позорен стълб. Това е отвратително, знаете ли!

— Вие не се поддавате на разумни аргументи — въздъхна Рахин. — Не разбирате ли, че тя е желаела да я бият? Има жени, които изпитват удоволствие от това.

— После го е мразела.

— Трябвало е да ни каже!

Тук нямаше какво да се отговори и Шантел замълча. Беше казала същото на Мара. Ала никога нямаше да оправдае Джамил, особено сега. След смъртта на Мара той я викаше при себе си в продължение на пет дни, но тя непрекъснато отказваше. Трябваше той да й разкаже това, което беше узнала от Рахин, но не го беше направил. Само се нервираше, че тя не желае да разговаря с него. А на шестия ден отиде при Шейла. Е, добре, чудесно! Нека всяка вечер посещава любимата си Шейла. Тя, Шантел, вече не искаше да има нищо общо с такъв човек.

Обърна се към Рахин и промърмори:

— Защо не взема Шейла?

— Обикновено я води със себе си всеки път, независимо къде отива. Сега е решил вие да му правите компания. Дава ви шанс да се сдобрите с него, Жахар — отговори с колебание в гласа Рахин.

— А ако не искам?

— Сигурно точно затова взема и Джамила — отговори натъртено Рахин.

Шантел скочи като ужилена. Присвитите й очи изпущаха искри.

— Ако ще…

— Достатъчно, Жахар! Нямам никакво време да се разправям с вас. Джамил ме повика в покоите си и трябва да бързам. Бъдете готова за път тази вечер след залез слънце. Ако не ви видя преди това… — Рахин пристъпи напред и нежно прегърна сънародницата си. — Аллах да бди над вас, моето момиче, и дано ви помогне да се вразумите.

 

Рахин бързаше към покоите на сина си. Беше уведомила лично Жахар за предстоящото пътуване, надявайки се да я зарадва, но се излъга в очакванията си. Добре, че този път поне изслуша аргументите й във връзка с Мара. Беше достатъчно интелигентна да разбере и вече нямаше да приписва на Джамил вината за безсмислената гибел на онази нещастница. Но беше и упорита. Твърде дълго беше единствената фаворитка и ревността, колкото и да я отричаше, щеше да я мъчи още известно време.

Ако Джамил прояви нетърпение и отиде някоя нощ при Джамила, англичанката съвсем ще полудее от ревност, разсъждаваше Рахин. Трябваше да предупреди сина си за настроението й. Влезе в салона на покоите му и го завари сам. Твърде необичайно, защото най-често го заобикаляха половин дузина слуги. Години наред Рахин не беше стъпвала в жилището му и сега не можеше да разбере защо така внезапно я повика.

Затова започна веднага с новината, която сигурно го интересуваше най-много.

— Идвам от Жахар. Казах й да се готви за път.

— Как прие вестта?

— Знае, че и Джамила ще пътува с вас.

Дерек се засмя.

— Значи не я е приела добре. Няма нищо, мамо. На кораба ще има достатъчно неща, които да отвличат вниманието й.

Пак това сърдечно „мамо“. Рахин беше толкова трогната да го чуе отново, та почти не забеляза необикновения факт, че синът й говори на английски. Но веднага се стресна. Заради нея ли го правеше? Надали. Много рядко използваше английския, само когато разговаряше с чужди дипломати, които не знаеха друг език. Той самият не го говореше много добре, но явно беше доста напреднал в последно време.

— Накъде ще отплавате? — попита колебливо тя. — Не ми казаха.

— Към Англия, мамо, и искам да ни придружиш.

— А аз искам да останеш тук, мамо — прозвуча гласът на Джамил откъм градинската врата.

Рахин погледна единия си син, после другия, и прошепна:

— О, Господи! — После се свлече на пода.

Дерек скочи и я вдигна.

— По дяволите, братко, трябваше да й го съобщим по-внимателно! Защо не ми остави поне няколко минути?

— За да ми я отмъкнеш под носа, нали? — изпухтя сърдито Джамил.

— Нима сега ще се скараме? — попита невярващо Дерек.

— Може би — отговори все още мрачно Джамил и му помогна да я положат на леглото. — На теб не ти е нужна, но на мен — много. Тя пази мира в моя дом.

— Знае ли го? Казвал ли си й го някога?

Джамил вече не можеше да крие яда си.

— Трябваше предварително да ме уведомиш, че ще я помолиш да дойде с теб. Никога нямаше да ти позволя да я видиш.

— Не можеше да го предотвратиш, братко. Нямаше да се върна в Англия, преди да съм видял майка си. Срещнахме се веднъж, но за малко. Пък и тогава ме смяташе за теб.

Дерек понечи да се отдръпне от леглото, но в този миг Рахин се надигна и го хвана за ръката. Смарагдовозелените очи бяха втренчени в него, замрежени от сълзи.

— Касим… Божичко! Ти ли си, Касим? — Тя хвърли поглед към Джамил и после отново се вгледа в другия си син. — Истина е. — Гласът й пресекваше. — О, Господи, истина е!

Дерек седна до нея и я обгърна с ръка.

— Не бива да плачеш, мамо.

Но тя не можа да се удържи и се разплака наистина. Плака дълго и силно. Скри лице в ръцете си, но не можа да престане дори когато Дерек нежно я притисна до себе си.

— Моля те, мамо, не плачи! Мислех си, че ще бъдеш щастлива да ме видиш отново.

— Как да не съм щастлива! — отговори през плач тя.

Двамата близнаци безпомощно се спогледаха. Нещо типично за техния пол — можеха да се справят почти с всяка житейска ситуация, само не и с женските сълзи.

— Да ти донесем ли нещо? — попита меко Дерек. — Чаша бренди или каняк например?

— Тя не пие алкохол — отговори вместо нея Джамил.

— Откъде знаеш? — извика нетърпеливо Дерек. — Само защото ти не пиеш…

— Не се карайте — прекъсна го Рахин и се изтръгна от прегръдката му. — Братята никога не бива да се карат.

— Карали ли сме се? — ухили се Дерек.

— Съвсем не — отговори в същия тон Джамил.

Рахин се опита да ги изгледа укорително, но не успя.

Все още не вярваше на очите и ушите си. Касим беше тук? Джамил се грижеше за нея и твърдеше, че се нуждае от майка си? Погледът й непрекъснато се местеше от единия към другия. Толкова си приличаха! Милите й синове! Сърцето й едва не се пръсна под напора на нахлулите чувства.

След малко нетърпеливо изтри сълзите си и нежно прокара пръсти по бузата на Дерек.

— Защо си тук? Откога?

— От доста време — отговори Дерек. — Джамил ме повика, за да отиде да търси Селим, без да го преследват на всяка крачка онези проклети убийци. За съжаление не знаехме, че това е безсмислено начинание.

— Разбира се, никой не знаеше, че Селим е мъртъв.

— Значи си бил ти, когато… — Тя се опита да си спомни, но в главата й цареше същински хаос. — Когато купи Жахар… или не, когато я повика за първи път при себе си. Точно от този момент нататък се промени. А аз нищичко не подозирах…

— Така и трябваше — намеси се Джамил, приведе се и взе другата й ръка в своите. — Никой не беше посветен в тайната освен Омар. Негова беше идеята да поканим Касим тук, за заеме мястото ми, докато ме няма.

— Не си казал дори на Шейла?

— Не. Тя го разбра едва миналата нощ, когато се върнах. Исках да кажа на теб, но…

— И двамата искахме — допълни Дерек.

— По-добре беше никой да не знае, за да не променя очебийно държанието си — заключи Джамил.

— Но владетелят изглеждаше доста променен — усмихна се Рахин и стисна ръцете им.

— Е, аз и без това се държах различно от няколко месеца насам. Затова евентуалните грешки на Касим спокойно можеха да бъдат приписани на раздразнителността ми. Но и сега никой не бива да узнае, че брат ми е бил тук. Той не иска да се съживи отново и в никакъв случай не желае да го смятат за мой евентуален наследник. Дори ако с мен се случи нещо, преди синовете ми да са дорасли да заемат престола.

Рахин усети, че в душата й се разлива сладостно чувство. Обърна се към Касим с плувнали в сълзи очи.

— Значи животът ти в Англия е… поносим?

— Повече от поносим, мамо — усмихна се синът. — Чувствам се отлично там.

Гърлото й се сви. Не знаеше да му вярва ли или не.

— Толкова… съжалявам, Касим — прошепна с пресекващ глас тя. — Още щом видях корабът да се отдалечава, съжалих, че съм те изпратила. Молех се да го узнаеш или поне да го почувстваш по някакъв начин. Но никога не бях помисляла, че ще те видя отново и ще ти го кажа сама.

— Винаги съм го знаел! — увери я той. — Разбрах го още щом видях баща ти. Междувременно го обикнах толкова, колкото го обичаш и ти. За съжаление на стари години се е превърнал в ужасен диктатор.

В очите му просветнаха весели искрици и Рахин неволно се засмя.

— Наистина ли?

— Принуждава ме да се оженя! Дори е изпратил кораб да ме прибере у дома. Сигурно не е вярвал, че сам ще си намеря пътя.

Рахин отново се засмя и Дерек въздъхна облекчено. Не можеше да гледа сълзите й. После нежно добави:

— Не съжалявам за нищо, мамо. Ти също няма за какво да се разкайваш.

— Не заслужавам да ми простиш, синко. Джамил никога не ми прости…

— Джамил е един упорит глупак — прекъсна я шеговито Дерек.

— Не бива да говориш така…

Този път я прекъсна Джамил:

— Той е прав, мамо.

Когато Джамил скри глава в скута й и с измъчен глас я помоли за прошка, Рахин едва не припадна.

— Моля те, Джамил… Недей! — Този път не успя да удържи сълзите си и те потекоха на потоци по бузите й. Притисна главата му до гърдите си и нежно продължи: — Разбирах и гнева, и мъката ти. Вие двамата бяхте едно цяло, а аз със сила прекъснах връзката помежду ви. Нямах право да го сторя, затова не те обвинявах, че ме мразиш.

— Но аз не те мразех! Как бих могъл? Но когато най-после го проумях, се разсърдих на теб заради бариерата, която самият аз бях издигнал помежду ни.

— Сега всичко е както трябва, Джамил. Наистина.

Дерек недоволно се намеси:

— Това вероятно означава, че няма да се върнеш у дома с мен.

Рахин се засмя на тона, с който бяха казани тези думи.

— О, Касим, нали не си помислил сериозно, че ще тръгна с теб? За хората в Англия аз отдавна съм мъртва, както и ти не съществуваш за тукашния свят. След толкова години никой не вярва, че съм жива, нали?

— Наистина — потвърди колебливо Дерек. — Твърде дълго си отсъствала от Англия.

— Така е. Животът ни е различен. Нека си остане такъв.

— Би могла да започнеш отначало, да станеш нов човек, да видиш отново баща си.

— Не е почтено — отговори меко Рахин. — Той вече има теб. За какво съм му аз? Джамил обаче има нужда от мен.

— Престани да се препираш с нея, Касим — намеси се раздразнено Джамил. — Мама остава тук.

Дерек с готовност се остави да го убедят.

— Внимавай, братко, искам за в бъдеще да знае колко я цениш и обичаш. Иначе ще взема пример от маркиза и ще й изпратя кораб да я доведе в Англия.

Джамил изръмжа нещо, но по-късно тържествено обеща на Дерек, че на майка им няма да липсва нищо — нито душевно, нито каквото и да било друго.