Джоана Линдзи
Сребърният ангел (11)

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

На следващия ден Омар Хасан се срещна с владетеля в салончето пред залата за аудиенции, където се беше събрала голяма тълпа. Трябваше да обсъдят всекидневните делови въпроси. Помещението, в което се влизаше направо от частните покои на владетеля, беше празно с изключение на двамата нубийци от личната гвардия, които никога не се отделяха от него.

— Един момент, Джамил. — Омар се ползваше от привилегията да нарича владетеля с малкото му име, но правеше това само в частен разговор. Познаваше Джамил от рождението му, от първите му години се занимаваше с възпитанието му и беше напълно съгласен с държавния Диван — съветниците на Джамил, — че Барка никога дотогава не беше преживявала подобен разцвет. Баща му Мустафа беше добър управник, но му липсваше дипломатичността на Джамил, умението му да общува с чужденците, с консулите на европейските правителства. Под владичеството на Джамил градът живееше в мир, докато при баща му и брат му съвсем не беше така.

От многото деца на Мустафа Джамил и брат му Касим бяха любимците на Омар. Още от най-ранни години те се отличаваха с ярко изразена интелигентност, но още по-важно беше, че проявяваха чувство за чест и справедливост. Баща им също ги обичаше — може би защото първенецът му Махмуд, законният наследник, въпреки положените грижи беше израсъл като алчен и отмъстителен тиран. Управлението му не продължи дълго, но хората не го запомниха с добро. По волята на Аллаха Махмуд умря без наследници и за щастие на Барка на престола се възкачи Джамил, по-младият му брат.

Джамил стана прекрасен владетел не само по характер, а и по външност и дори последната наложница го обожаваше. Беше наследил от баща си високия ръст и катраненочерните коси, скрити обикновено под снежнобял тюрбан. Брадата му растеше буйна и гъста — гордост за повечето мюсюлмани. От майка си беше наследил високите скули и изписаните вежди, докато силната брадичка и орловият нос бяха на баща му. Но очите бяха същите като на лала Рахин. Това не бяха очи на турчин или на арабин, това бяха истински европейски очи, които придаваха изискан вид на източния владетел и вдъхваха доверие на чуждоземните дипломати.

Джамил беше престанал да приема представителите, на европейските държави едва отскоро. Само веднъж седмично се срещаше със съветниците си, за да уреди неотложните въпроси. С всичко останало се занимаваше Омар. За голямо облекчение на великия везир младият владетел и този път беше проявил държавническа мъдрост, макар че ограниченията, наложени заради собствената му сигурност, от ден на ден все повече късаха нервите му. Той беше първият, който забеляза, че уравновесеният му характер се променя в отрицателна посока, че способността му да преценява разумно е намалена и лесно може да го доведе до вземане на погрешни решения — или дори дотам, че да обиди някого, на когото в никакъв случай не е искал да стори зло. Затова Джамил с готовност беше преотстъпил повечето от правата си на Омар.

— Още отрано слухтите из салоните, а, Омар? — попита шеговито Джамил.

— Така си е — засмя се тихо великият везир.

— Какво има?

— Нищо важно — отговори Омар. — Мислех си, че не би било лошо да купите още една робиня за харема.

— Не мога да повярвам на ушите си — изръмжа със смръщено чело Джамил. — Нима ме съветвате…

— Изслушайте ме докрай, господарю — помоли Омар и отстъпи назад, за да погледне Джамил в лицето. Поради високия му ръст това беше невъзможно от близко разстояние и Омар винаги разговаряше с него отдалече. Великият везир обичаше Джамил като собствен син и вярваше, че чувствата им са взаимни, затова мрачното лице на младия владетел изобщо не го уплаши. — Знам, че според вас харемът е препълнен с жени, но искам да ви напомня, че новата няма да бъде за вас.

Строгото лице на Джамил моментално се разведри.

— Да не искате да ви купя робиня и да я скрия в харема си? Пак ли се оплаквате от жените си, стари приятелю?

Омар избухна в смях.

— О, не, господарю, не е за мен. Мислех си за един друг наш приятел, който сигурно ще я поиска. Казаха ми, че е англичанка, затова ви я предлагам. Снощи я отвели тайно в къщата на Хамид Шариф. Иска да я скрие от очите на света, а това означава, че или е грозна като смъртта и той се срамува от нея, или е толкова красива, че народът на тълпи ще се стече да я гледа. Вече сме виждали такива неща, нали? Този път Хамид няма да я предложи първо на вас, защото през изминалите месеци непрекъснато му отказвахте. Ако пожелаете да я купите, аз лично ще се свържа с него. Колкото по-скоро, толкова по-добре, иначе ще я вземе някой друг.

Джамил се замисли за миг, после бавно поклати глава.

— По-добре недейте, Омар. Много мило от ваша страна, че помислихте дори за жена, но не ми се иска да правя излишни приготовления. „Нашият приятел“ още не е пристигнал и може би никога няма да дойде. А и не ми се иска да смущавам жените си с нова покупка. И без това са ми сърдити.

Омар Хасан се въздържа от коментар. Само кимна леко в знак на съгласие и се отдръпна настрана. Какво го и да кажеше, то щеше да напомни на Джамил за собствените му неприятности. А владетелят честно се стараеше да не забелязва какво опустошително въздействие оказва върху хората в палата с постоянното си лошо настроение. Разбира се, той виждаше, че робите му треперят от страх, че стражите му се обзалагат помежду си кой ще бъде следващата жертва на атентаторите, че наложниците се оплакват от пренебрежението, а понякога дори и от благоволението му.

Омар знаеше, че Джамил се стреми да запази реда и че се ядосва още повече, когато самият той не може да се овладее. Покушенията траеха вече няколко месеца и владетелят беше на края на търпението си. Избухваше по всеки най-дребен повод и макар че скоро започваше да съжалява за наложените наказания и нареждаше да ги прекратят, в палата се прилагаха мъчения доста по-често, отколкото беше разумно и редно.

Омар въздъхна и последва господаря си в залата за аудиенции. Пръв беше един от слугите на Хамид Шариф, познат на великия везир. Човекът очевидно беше дошъл да предложи на владетеля робинята, за която току-що бяха разговаряли. Но не биваше повторно да занимават Джамил с тази тема, защото той непременно щеше да избухне.

Везирът махна с ръка на пратеника и бързо го отведе в преддверието.

— Господарят не желае нови робини нито за харема, нито за домакинството.

— Но, моля ви…

— Какво?

Омар изговори тази дума с толкова остър тон, че мъжът смирено сведе поглед. Никой не смееше да влезе в спор с първия министър.

— Простете, господарю. Разберете, Хамид Шариф не желае да обиди владетеля, като не му предложи най-прекрасния бисер, попадал някога в ръцете му.

— Най-прекрасния? — повтори развеселено Омар.

— Точно така, господарю. Видях момичето със собствените си очи.

— В такъв случай изразявам съжалението си. Хванали сте англичанка, нали?

Очите на човека се разшириха от учудване и той почтително кимна. Трябваше веднага да предположи, че шпионите на палата вече са съобщили за пристигането на жената. Ако не бяха те, тогава са го направили чуждестранните консули, които си пъхаха носа навсякъде. В Барка много малко тайни ставаха скрити дълго време и затова никой не проумяваше как така главата на човека, който стоеше в дъното на атентатите срещу владетеля, отдавна не се люлееше на някой кол пред портата на двореца.

— Кажете на господаря си, че сме поласкани от предложението му — продължи по-любезно Омар. — Няма да забравим проявеното внимание. Макар че от известно време насам владетелят не желае нови робини, това не означава, че в бъдеще няма да му потрябва някоя красавица. Следващия път елате първо при мен. Не занимавайте господаря с подобни дреболии.

Колко жалко, че Джамил презира престижа, който дава притежаването на много жени, разсъждаваше по-късно Омар. Повечето богати турци непрекъснато попълваха харемите си. Триста, дори четиристотин наложници не бяха нещо необичайно за хората от неговия ранг, а той се задоволяваше с по-малко от петдесет. Половината бяха подаръци, останалите бяха купени от лала Рахин в стремежа й да създаде разнообразие на сина си, който изобщо не се интересуваше от тези работи. Но Джамил почти й се разсърди и в крайна сметка й забрани да купува нови жени.

Не че владетелят не ценеше разнообразието или не обичаше жените си. Но се дразнеше, че някои от тях могат да останат като безполезни вещи в харема, а такава беше съдбата на повече от половината робини в големите хареми. Мъжете имаха ограничен брой фаворитки, а останалите, макар и понякога да привличаха окото на господаря си, седяха по цял ден бездейни и унили и прекарваха сами нощите си.

Беше изненадващо, че владетел като Джамил обръща внимание на подобни неща, но това беше факт. Държеше се така още преди в града да се разчуе, че се е влюбил в първата си съпруга Шейла. Единствен той от своя обществен кръг защитаваше възгледа, че всяка жена трябва да се почувства оценена от господаря си. Затова полагаше изтощителни усилия да прояви внимание към всичките си жени, да не ги оставя да се отдават на празни мисли. Беше разбираемо, че го плашеше перспективата непрекъснато да приема в харема си нови робини, на които трябваше да посвещава време и внимание.

Въпреки това Омар се ядосваше, защото новото момиче щеше да отвлече Джамил от тежките му грижи. Владетелят беше затворен сред четирите стени на палата и ставаше от ден на ден все по-нервен. Но Диванът нямаше да го пусне да припари навън. Без съмнение коварните убийци го очакваха извън стените на двореца. Не смееха да изложат живота му на опасност. Освен това беше крайно време поне едно от безбройните разпратени послания да даде плод.