Джоана Линдзи
Сребърният ангел (27)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И СЕДМА

Двамата мъже поведоха Шантел по дългия коридор, придържайки я за лактите. Краката й се движеха от само себе си, но тя не забелязваше нищо наоколо и сякаш не разбираше къде я водят. Пък и не я интересуваше. В съзнанието й се мяркаха неясни образи, после отново потъваше в черната пропаст и заспиваше, както вървеше.

Бяха излели в устата й цял литър кафе и тя се рееше някъде из облаците на розовите сънища. Дори когато Хаджи я разтърси и й съобщи, че се намират пред вратата на Джамил, тя го изгледа равнодушно, без да прояви и най-малък страх. Кой Джамил? — мярна се в ума й, преда да я накарат да коленичи. Главата й клюмна напред и тя веднага заспа.

След като Хаджи и Кадар се отдалечиха с ниски поклони, Дерек зачака Жахар да се помръдне. Но когато минаха няколко минути и неподвижната фигурка дори не трепна, той тежко въздъхна. Значи трябваше да започне всичко отначало, да изтръгва една по една всяка най-малка проява на внимание. Как можа да повярва, че ще започнат оттам, където бяха спрели миналия път? Тялото му поне се беше надявало.

— Позволявам ти да се изправиш, Жахар. И изобщо не искам да коленичиш пред мен. Ще кажа на Хаджи.

Но ако си мислеше, че ще я зарадва — това беше привилегия, от която се ползваше само Шейла, — той се лъжеше, фигурката дори не помръдна.

— Жахар? — повтори Дерек, а след секунди извика с все сила: — Жахар!

— Какво? — промърмори в просъница тя и се опита да се изправи, но политна напред. Дерек я изгледа с ужас, когато унесено му се усмихна. — О, какво става с мен?

Без да отговори, Дерек изтича и й подаде ръка да стане.

— Сърдечни благодарности, сър.

— Моля — отговори смаяно той и я погледна в лицето. — Всичко в ред ли е?

— Чувствам се отлично — отговори тя и му подари сияеща усмивка.

Пръстите на мъжа веднага посегнаха към меката линия на устните, но младата жена сърдито се отдръпна.

— Какви са тия работи? — промълви надменно тя и бутна ръката, която я придържаше. После отстъпи крачка назад и се залюля като тръстика на вятъра. Когато най-после възвърна равновесието си, гневът й беше изчезнал и тя отново захихика: — Бях ужасно несръчна, нали? Май е по-добре да седна. — После хвърли поглед наоколо си и отново се олюля. Дерек побърза да я подкрепи, но спря насред път, когато тя прелъстително му се усмихна и зашепна със съзаклятнически тон: — Твърде неприятно ми е да говоря за това, сър, но настойчиво ви моля да си наемете добър декоратор. В двореца ви няма нито един стол! Как може човек да се настани удобно, питам аз?

Дерек вдигна вежди.

— Опитай на леглото.

— И дума да не става! — гласеше възмутеният отговор. — Какво ще каже леля Елън?

Този път чашата преля. Дерек сграбчи ухилената жена за ръката, замъкна я до леглото и я принуди да седне. Застана пред нея и със смесица от гняв и изненада видя как Шантел с доволна въздишка се сгуши в меките възглавници и очите й се затвориха.

— Не заспивай! — изкрещя той, наведе се и разтърси раменете й. — Погледни ме! — заповяда рязко и когато тя с мъка отвори очи, попита: — Знаеш ли кой съм аз?

Почти минута Шантел оглеждаше внимателно и съсредоточено всяка частичка от лицето му. Най-после промълви:

— Да?

Но това не беше достатъчно.

— Кой съм, кажи!

— Вие сте онзи проклет и безсърдечен тип, който осъжда нещастните жени на съдба, по-лоша дори от…

Шантел говореше равнодушно, без злоба, но Дерек побърза да затисне устата й с ръка. Господи, Джамил щеше да я пребие до смърт за тия думи и това нямаше да му коства особени усилия при сегашното й състояние. Очите й постоянно се затваряха.

Той я пусна, изруга тихо, после отново я сграбчи и я разтърси с все сила.

— Какво взе, та се държиш така глупашки? Какво си погълнала, по дяволите?

— Погълнала? — примигна развеселено тя.

— Не си играй с мен, момиче! Искам да ми кажеш какво изпи и кой ти го даде.

— Нима ме обвинявате, че съм пияна, сър? — отговори тя с частица от предишното величествено възмущение. — Знайте тогава, че аз…

— Млъкни! — изръмжа вбесено той и се отдръпна от леглото. В сляпата си ярост забрави дори езика на знаците, който беше изучавал като момче, и едва след няколко минути беше в състояние да прати личния си телохранител да доведе главния евнух. Докато чакаше Хаджи, владетелят се разхождаше нагоре-надолу из стаята и от гърдите му се изтръгваха какви ли не ругатни и заплахи. От време на време гневно поглеждаше сгушената в леглото му фигурка която спеше дълбоко и се усмихваше в съня си.

Ах, колко му се искаше да й извие врата! Как посмя да му се изплъзне по този долен начин! Джамил щеше да я пребие за нахалството й и помощника й също, защото сама не би могла да си набави наркотик. Дерек отлично знаеше как щеше да постъпи брат му и това го вбесяваше още повече. Това момиче беше наистина полудяло!

Останал без дъх, Хаджи се втурна в стаята, хвърли поглед към заспалата Шантел, после към разярения владетел и падна на колене.

— Трябваше да го сторя, господарю, кълна ви се! Тя беше побесняла и ужасно се боях, че ще посегне на себе си. Дадох й малка доза, за да я успокоя. Не знаех, че е работила цял ден…

— Значи не е взела наркотика доброволно, така ли?

— Не, господарю, не! Аз поемам цялата отговорност!

— Защо се е разбесняла?

Хаджи пое дълбоко въздух. Господарят вече не изглеждаше толкова ядосан.

— Причината няма да ви е приятна — промълви предпазливо той.

— И аз така мисля, но държа да чуя цялата истина. Или не. По-добре недейте. — Той хвърли зъл поглед към момичето и повика един слуга, който за щастие беше наблизо. — Донесете ми каняк, цяла бутилка — Обърна се към смаяния Хаджи и тихо проговори: — Имам нужда от него.

Ето какво се получи от глупавите му надежди, че страхът ще направи Жахар малко по-покорна! А може би тя вече изобщо не се боеше от него? Защо не я наказа веднага, вместо да я прати обратно в харема, където сигурно е стигнала до извода, че може да го отблъсне без каквито и да било последствия за самата нея? Но, по дяволите, сърце не му даваше да я наказва! Не се сърдеше на отвращението й към мъжа, когото тя смяташе за Джамил. Реакцията й беше съвсем естествена след всичко, което се случи.

— Този кучи син!

— Моля? Какво казахте, господарю?

— О, я станете, Хаджи! — изфуча Дерек. — Твърде стар сте, за да стоите на колене.

Главният евнух колебливо се надигна. Вече не разбираше промените в настроението на господаря си. Джамил не докосваше спиртни напитки — никога! Брат му Махмуд пиеше и под влиянието на алкохола нареждаше дори да убиват невинни хора. Мустафа също попийваше, но в по-късните си години, и то умерено. Ала Джамил? Решението му да успокои нервите си с поръчания каняк беше тревожно не само поради необичайността си, а преди всичко поради непредвидимите последствия и опасността от избухване. Как можеше да вярва, че алкохолът му е необходим…

— Нека да повикам Шейла, господарю. Тя е толкова мила и кротка..

— Престанете! — прекъсна го горчиво Дерек. — Желая единствено тази тук. — Посочи с глава към Жахар и при гледката на отпуснатото й тяло горчивината в гласа му още повече се засили. — Значи този път дори не пожела да дойде тук и да се пребори с мен? Знаехте ли, че англичанките са страхотно упорити, Хаджи? Разбира се, че знаехте — изсмя се дрезгаво той. — Толкова години живеете близо до най-своенравната от своенравните. Така ли е?

Хаджи беше достатъчно мъдър да не защитава Рахин пред сина й. Не и сега.

— Присъствието на Жахар е непоносимо за вас, господарю. Позволете да я изпратя обратно в харема.

— Ще остане тук!

Хаджи не се осмели да се противопостави на този категоричен тон.

— Както желаете, господарю.

— А вие ще си отидете едва когато ми обясните какво е сторила моята малка икбал, та е трябвало да й дадете опиум.

Хаджи не повярва на ушите си. Дори след всичко случило се Джамил не преставаше да нарича Жахар своя фаворитка. Пък и въпросът съвсем не му харесваше. Имаше време да размисли, защото в този момент влезе слугата, който носеше на табла шишета каняк и една единствена чаша. Хаджи изумено се вгледа в Джамил, който обърна наведнъж чашата и отново я напълни.

— Е?

Евнухът смутено се покашля. Трябваше да говори, нямаше как.

— Като чу, че сте я повикали, започна да се бори.

— С кого?

— С роба ми Кадар. Целият е изподран от ноктите й. Но, кълна ви се, господарю, той беше много внимателен, макар че едва успяваше да я удържи. Тя беше полудяла.

— Защо не ми съобщихте, вместо веднага да я упоите? Щом ще се бори с някого, предпочитам да бъде с мен.

— Но, господарю! — простена ужасено Хаджи. — Нали щяхме да бъдем принудени да я накажем след това!

— По дяволите с вашите наказания! — изрева Дерек, но после дълбоко въздъхна и се опита да се овладее. — Няма нищо, Хаджи. Вие вървете. А Кадар заслужава награда за старанието си.

— Нищо няма да приеме — възрази Хаджи и извинително прибави: — Той харесва момичето.

Дерек трябваше да си повтори няколко пъти, че неговата Жахар е обичана от евнух, не от истински мъж, но това не му помогна кой знае колко.

— Така ли? — изръмжа само той. След малко нареди: — Изпратете ми момъка, Хаджи.

— Сега ли, господарю? — уплаши се евнухът. Не му се искаше гневът на Джамил да се излее върху нещастния роб, който беше искрено загрижен за английското момиче.

— Да, веднага.

— Както желаете.

Дерек изпи още една чаша от силното питие и зачака.

Младият евнух скоро почука на вратата. Владетелят му заповяда да влезе с мрачно лице, но черният великан, макар че беше свел глава, не проявяваше признаци на страх. Поклони се пред господаря си с почтително достойнство и зачака да му заговорят. Дерек с възхищение разглеждаше подутото му око и издрасканите ръце.

— В името на Аллаха, та тя била същинска дива котка! — провикна се развеселено владетелят и младият негър смаяно вдигна очи.

— Малката англичанка ли, господарю?

— Да, точно тя — отговори през смях Дерек, клатейки слисано глава. — Тя ли ви подреди така?

— Не го направи нарочно — побърза да я защити Кадар.

— Сигурен съм, че сте прав. Нито ви е посинила окото, нито ви е издраскала бузата…

— Наистина, господарю…

— Не се извинявайте вместо нея, Кадар — прекъсна го рязко Дерек. — Не и пред мен. Въпреки това се радвам, че я браните. Защото смятам да ви назнача за неин постоянен защитник.

— Не ви разбирам, господарю.

— Ще накарам Хаджи да ви изпрати при Жахар. Това би ли ви зарадвало?

— Да служа на малката англичанка? — засия Кадар. — С най-голямо удоволствие, господарю. Много ви благодаря.

— На ваше място не бих благодарил. Няма да ви е лесно да служите на това опърничаво женско същество. Пък и не съм искал от вас да й прислужвате. Вашата задача е да бдите над нея, да я пазите. Не искам да й се случи нищо, когато не е при мен.

„А когато е с вас?“ — искаше да попита Кадар, но не посмя.

— Ще я защитя с живота си — обеща просто той.

— Не мога да искам повече от това. Но я пазете и от самата нея.

— Господарю?

— Тази вечер е излязла извън себе си. Не искам това да се повтори. Колкото по-бързо свикне с мен, толкова по-скоро ще одобри новия си живот и ще се почувства поне малко щастлива. Разбрахме ли се?

Кадар леко кимна в отговор, макар че нямаше понятие как би могъл да убеди малката англичанка да отвори сърцето си за господаря, след като никой досега не е успял да го стори, нито дори самият Джамил Решид.