Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Silver Angel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 208 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Джоана Линдзи. Сребърният ангел

ИК „Ирис“, 1993

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от n_i_k_o_lbg)

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

— В къщи ви чака някакъв момък, милорд. Пристигна пеша пет минути след като излязохте. За малко ви изпусна.

Граф Милбъри слезе от коня си и връчи на ратая юздите на чистокръвния жребец, удостоен с множество награди. Черните вежди замислено се сключиха над смарагдовозелените очи и той тръгна по тясната пътека към къщата. Не очакваше посетител, пък и Хари добре познаваше всичките му приятели. Затова съобщението веднага възбуди интереса му.

— Сигурен ли си, че иска да говори с мен, а не с маркиза?

— Спомена вашето име и изобщо не попита за дядо ви. Всъщност не каза нито дума повече. Струва ми се, че не говори английски, пък и видът му е един… Нали разбирате какво искам да кажа.

Графът кимна и се постара да прикрие усмивката си. Хари нямаше доверие в чужденците, откакто преди много години дъщеря му беше избягала с един французин. Оттогава Хари подозираше всеки, който говореше дори с най-лек акцент. Приятелят на графа, Маршъл Филдинг, често се оплакваше, че конярят се отнася зле с куриерите, които предаваха депешите си в имението. Но момъкът, който го очакваше в къщата, вероятно не беше от агентите на Маршъл, защото по желание на дядо си графът беше прекратил връзките си с британските разузнавателни служби. Всъщност той никога не се беше обвързвал сериозно с тях.

Ала каква полза от подобни размишления? Графът вървеше бързо по пътеката към дясното крило на господарската къща, фамилно притежание на дядо му, маркиз Хънстейбъл. Графът имаше собствени имоти в Йорк, но ги посещаваше само веднъж, годишно, за да провери дали старата сграда не е рухнала и дали арендаторите се чувстват добре под крилото на назначения от него управител. През останалото време живееше в Кент, в имението на дядо си. Това ставаше по взаимно съгласие и желание. Независимо от факта, че графът беше единствен наследник на стария маркиз и старецът държеше внукът му да бъде постоянно пред очите му, за да не се излага на никакви рискове, двамата мъже бяха силно привързани един към друг и много се обичаха.

— Милорд, очаква ви…

— Да, зная, мистър Уолмсли — прекъсна го графът и му връчи ръкавиците и жокейската си шапка. — Къде го отведохте?

— Щях да го оставя в преддверието, милорд, но той така зяпаше момичетата, че те се изнервиха, и реших да го поканя в малкия салон.

— Безсрамно ли се държа?

— По-скоро бих казал, че никога не е виждал жени — отговори мистър Уолмсли.

Графът леко изкриви устни.

— Даде ли ви визитна картичка?

— Не пожела да каже дори името си — отговори с явно презрение лакеят. — Ако питате мен…

— Няма нищо. Веднага ще отида при него. Донесете ми таблата както обикновено, но сложете прибори за двама.

Малкият салон се намираше вдясно от огромната зала. До него се стигаше по къс коридор. Грамадните прозорци гледаха към моравата зад къщата, огряна от утринното слънце. През светлите, безоблачни дни на това годишно време в помещението проникваше достатъчно светлина и фигурата на самотния посетител, застанал с лице към лявата стена, ясно се очертаваше. Младежът с възхищение разглеждаше старинните часовници, подредени на една лавица.

Слабичкият мъж не чу влизането на графа — за щастие на последния, защото той никак не държеше да се забележи изненадата му. А в този момент наистина беше изненадан. Още с влизането си разбра от каква националност е посетителят и дузина въпроси преминаха като светкавици през главата му. Изненадата се примеси със страх, защото неочакваната поява на арабин в дома му със сигурност предвещаваше нещо неприятно.

С известни усилия графът успя да изпише на лицето си учтива, снизходителна усмивка и попита на отличен арабски език:

— Искали сте да ме видите, така ли?

При звука на родната си реч в тази чужда страна Али бен Халил рязко се извърна. Никога не беше очаквал да чуе тук майчиния си език, макар постепенно да беше започнал да вярва, че в това пътуване го е придружавал лично Аллах. Всемогъщият беше изсипал върху му кош с благословии. Първо го измъкна невредим от Барка. После му изпрати попътен вятър и малкият тримачтов кораб прекоси морето за по-малко от месец. Даже екипажът имаше късмет, защото на брега най-неочаквано заловиха пленник, който щеше да увеличи печалбите от пътуването. Един от моряците говореше английски и Али научи от него всички необходими думи, с помощта на които дойде дотук. А в някакъв заден двор висяха дрехи, които момъкът лесно открадна и нагоди външността си към чуждата страна. Всичко мина толкова добре, та Али се уплаши, че в скоро време съдбата може да се обърне срещу него — просто защото Аллах раздаваше не само благословии, а и наказания. Но нали беше пристигнал в Англия! Едрият мъж, който говореше арабски, със сигурност беше търсеното от него лице. Това означаваше, че мисията му е завършила успешно. Али ликуващо изпъчи гърди.

— Дерек Синклер?

В отговор на кимването арабинът бързо връчи повереното му писмо, отстъпи назад и зачака. Може би щяха да му задават още въпроси, може би англичанинът щеше да му каже къде да живее през следващите шест месеца. Той все още не разбираше защо му забраниха да се връща в Барка толкова дълго време, но не мислеше да се оплаква. Вече беше богат човек.

Освен собствената му пълна кесия беше останала и значителна част от сумата, определена за наемане на кораб.

Той скришом наблюдаваше англичанина, който отиде до писалището, взе нож за отваряне на писма и седна на стола. Писмото очевидно беше кратко, защото само след секунди мъжът го остави и впи поглед в Али. Младежът познаваше тези проницателни зелени очи, които внезапно го изтръгнаха от щастливата му омая. По гърба му пробягнаха студени тръпки. Очите, ръстът, орловите черти на лицето! Вярно, нямаше брада, но…

Али простена и се хвърли по лице на пода.

— Не ме убивайте, милостиви господарю! Скрийте ме, моля ви. Кълна ви се, че ще направя всичко, което искате от мен.

— Защо? — Въпросът прозвуча изненадващо меко и Али се осмели да вдигне глава.

— Защото… защото ви видях.

— Точно така. Е, добре, колко време трябва да останеш тук?

— Шест месеца — отговори Али, който беше разбрал. — Казаха ми да не се връщам в Барка най-малко шест месеца.

Графът тихо изруга. Толкова дълго? А само след няколко седмици трябваше да се състои сватбата му с Каролайн. Тя надали би се съгласила на подобно отлагане. Дядо му също. Щом трябваше да скрие куриера за шест месеца, пребиваването му там щеше да отнеме също толкова време.

— Стани и ми разкажи всичко, което знаеш за това писмо.

— Не съм го чел. — Али бавно се надигна и недоверчиво изгледа домакина си.

— Не е важно дали си го чел. Разкажи ми как те изпратиха при мен.

Али спомена за многото куриери, изпратени с едно и също писмо, които бяха загубили живота си, както и за това, че той доброволно се беше нагърбил с опасната мисия. После англичанинът започна да разпитва за владетеля.

— Знам само, че многократно се опитваха да го убият и вече почти не излиза от палата си.

— Неговите хора знаят ли кой посяга на живота му?

Али вдигна рамене.

— Аз не съм от двореца. Мисля, че само по тази причина убягнах от лапите на преследвачите. Нямам представа какво става зад стените му.

— Добра работа си свършил, приятелю — усмихна се Дерек. — Само че какво ще те правя през следващите шест месеца?

— Затворете ме.

— Съмнявам се, че е необходимо. Ще те оставя тук, в имението. Надявам се да ти намерят някакво занимание. Какво работиш в Барка?

— Продавам лимонада.

Дерек тихо се изсмя.

— Продавач на лимонада успява там, където закалени в бой войници загиват. Моите уважения! Ако знаеше и малко английски…

— Научих няколко думи — усмихна се в отговор Али. Облекчението му беше огромно. Аллах не го забравяше!

— Отлично — заключи графът и се надигна. В този момент на вратата се почука и в салона влезе младо момиче с табла в ръка. Беше красиво и Али си помисли, че цели шест месеца ще гледа незабулени жени. Очевидно мъжете в тази страна не се засягаха, когато други зяпаха жените им. Това момиче явно принадлежеше на Дерек Синклер, защото му подари дълъг и чувствен поглед.

— Искаш ли кафе? — попита графът.

Али кимна и когато момичето излезе, попита колебливо:

— Тя от вашия харем ли е?

Дерек се усмихна и отпи глътка от горещата напитка, към която беше привикнал в младостта си.

— За съжаление тук нямаме хареми, макар че ако имахме, тази млада жена би принадлежала към един от тях. Но тя е не само на мое разположение, ако разбираш какво искам да кажа.

— Странни обичаи имате тук.

— Вярно е, тук всичко ти се струва странно, но ще свикнеш. Човек бързо свиква с всичко ново.

Когато мистър Уолмсли отведе Али, графът остана в малкия салон и отново седна зад писалището си. Потънал в мислите си, той се взря в писмото, разтворено пред него: три кратки изречения на турски, лесни за прочитане, защото освен френски и арабски графът владееше и турски език. Всъщност беше научил английски доста по-късно, но именно той беше станал негов роден език.

Първата му реакция беше облекчение. Никой не беше умрял. Но след разказа на Али трябваше да добави: засега!

Три кратки изречения:

Имаш много поздрави. Нужно ли е да продължавам? От теб ми остана незабравим спомен.

Шифърът от детските години, с който толкова често объркваха учителите и прислугата. Графът с меланхолична усмивка си припомни времето, когато прочете в час едно съчинение и никой не разбра защо Джамил се превиваше от смях. Но единствен той беше разчел скрития код: „Предпочитам да си хапвам райски ябълки и да подслушвам султана. А ти?“

Това писмо беше много по-кратко: три изречения — три думи. Взема се първата дума от всяко изречение и се получава: „Имам нужда от теб.“ Естествено Дерек не можеше да остави без внимание подобно послание. Беше получил доста писма през изминалите години, но винаги по нормален път. Заради това писмо обаче бяха загинали хора. То беше нещо особено. „Имам нужда от теб.“ Дерек щеше да отиде.

Трябваше да замине още преди два месеца, когато Маршъл го помоли, но тогава причината не му се стори достатъчно важна. Не пожела да отложи сватбата, а и не искаше да наруши дадената пред дядо си дума. Не го привличаше перспективата да търси из Барка пленено и продадено английско момиче. Бяха го отвлекли преди три месеца, то вероятно отдавна не беше девствено и Дерек нямаше защо да се намесва.

Задача на английския консул беше да се занимава с откупуването на заробени англичанки. Вярно, той щеше да употреби повече време за това, а можеше и изобщо да не успее. Често арабите не желаеха да продават робините си, особено ако бяха красиви, а по думите на Маршъл случаят с англичанката беше точно такъв. Всъщност приятелят му се занимаваше с тази история само защото момичето беше роднина на някакъв голям благородник. Тогава случаят не заинтересува Дерек. Сега обаче, когато и без това отиваше в Барка, щеше да се погрижи да освободи момичето. По този начин щеше да разпита приятеля си по-подробно за положението в Барка, без да му разкрива истинските причини за любопитството си.

Съдба. Така трябвало да стане, в определеното време, по определения начин. Беше възпитан с принципите на мюсюлманската философия. Ето че след почти деветнадесет години, прекарани в Англия, съдбата му беше предопределила да се върне в къщи. Но защо — това щеше да узнае едва след като приключението завършеше.