Джоана Линдзи
Сребърният ангел (29)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА

Новата „затворническа килия“ не я заинтересува особено. Дадоха й две стаи, три пъти по-големи от предишната. Помещенията бяха много приятни, с кахлени плочки по стените и мраморен под в предната стая. Около ниска масичка бяха подредени пъстри възглавници, а в средата на стаята имаше дори малък водоскок. Снабдените с решетки прозорци гледаха към голям двор, покрит с розови мраморни плочи.

В спалнята имаше розово легло с балдахин и голяма ракла, пълна с дузини от онези тънки и прозирни одеяния, които й приличаха на долно бельо. Зад лакиран параван имаше полици с кремове, благовонни масла и парфюми. Прекрасен турски килим в яркочервено и златно покриваше почти целия под. Втората стая имаше прозорец с изглед към обградената със стени градина на фаворитките. Виждаха се големият фонтан, красивите лехи с карамфили, лалета и тъмночервени рози. Точно пред прозореца растеше жасминов храст. Нежните му клонки се поклащаха от полъха на лекия бриз и сладкият им аромат изпълваше стаята.

Доведоха я тук направо от покоите на Джамил. В преддверието я очакваше Кадар и Шантел не посмя да вдигне очи към издрасканото му лице, за което беше виновна тя. Не забелязваше къде я води, докато не застана на входа на новото си жилище. Адама я посрещна, грейнала от радост. Хаджи Ага също беше там и отначало Шантел не намери нищо особено в това, че я бяха довели в друга част на харема. Кадар поясни:

— Това е ваше, лала, аз също.

Шантел се обърна и смаяно се взря в широко ухиленото му лице. Измъчваха я противоречиви чувства: срам, че беше издраскала този добър момък, гняв, че робът толкова лесно сменяше господаря си, яд, че я бяха довели тук, и най-после радост, понеже усмивката му беше така заразяваща. Ала доброто й настроение веднага се изпари.

Гневът й се изля върху главата на Хаджи Ага.

— Вярно ли е? Кадар сега е мой?

Главният евнух кимна колебливо, смутен от резкия й тон. Отраснал в общество, в което преди всяка сериозна дискусия, се разменяха куп излишни учтивости, той не можеше да свикне с нейната прямота. Освен това никоя наложница не се осмеляваше да му говори с нелюбезен тон, особено когато й съобщаваше, че е повишена в степен.

— Значи не се радвате? — установи делово той.

Шантел невъздържано махна с ръка.

— Какво значение има това сега? Тук изобщо не се интересувате от чувствата на жената. Искам да разбера защо ми давате Кадар.

— По желание на Джамил — отговори кратко Хаджи.

— По негово желание? О, разбира се! — Шантел го изгледа подигравателно. — Каква глупачка бях да забравя, че великият владетел може да разполага с всичко, дори със собствените си роби.

— Получих богато обезщетение.

— Сигурно сте доволен — отбеляза хапливо тя.

Хаджи успя само да поклати глава.

— Ако не искате Кадар…

Шантел рязко го прекъсна:

— Все още не сте ми казали защо ми го давате.

— Всяка фаворитка има свой собствен евнух. Би трябвало да го знаете. — Гласът на Хаджи прозвуча учудено.

Но Шантел го учуди още повече.

— Не съм никаква фаворитка, Хаджи. — Беше толкова раздразнена, та забрави, че му дължи уважение. — Знам как стават нещата при вас и знам, че наложницата не може да се нарече фаворитка, ако не е… — Гласът й пресекна от смущение. — Достатъчно е да ви кажа, че все още не отговарям на условията.

— Значи не сте…

— Не. Не съм.

— Днес сутринта, разбира се, си помислих… — Той замлъкна, когато Шантел енергично заклати глава — Изненадвате ме — прибави невярващо.

— Не би трябвало — изсъска тя. — Бяхте твърде дързък в предположенията си.

— Съвсем не, Жахар.

Не й хареса, че така спокойно й противоречат.

— Щом ви казвам…

— Не е важно какво казвате. Тук сте, защото Джамил заповяда да ви настаня в този двор. Сега сте първа икбал, все едно дали сте споделили леглото му или не. Това е необичайно, наистина, но ние не поставяме под въпрос желанията на господаря.

— Ами ако не искам да живея тук! Не, забравете какво казах. Вече ми дойде до гуша да ми повтарят, че нямам избор. — Внезапно й хрумна чудесна идея. — Щом Кадар е мой, мога ли да го освободя?

Двамата мъже в един глас изкрещяха „Не!“ и младата жена се стресна.

— О, по дяволите, стига толкова! Как ми хрумна тази смешна мисъл, че бих могла да извърша нещо, което аз искам.

— Лала, ако не ме харесвате, Хаджи Ага ще ви намери друг.

Тя се обърна към младия негър и се засрами, че го е наранила с обидното си държание.

— Не, Кадар. Щом трябва да имам собствен евнух, най-добре е да бъдете вие, макар че не разбирам защо ви харесва да ми служите.

А Кадар наистина се радваше. Доказваше го широко усмихнатото му лице. Хаджи също се успокои и се отдалечи с разведрена физиономия. Вярваше, че е преживял, без особени сътресения поредната буря.

Шантел се опита да скрие раздразнението си, когато Адама настоя да й покаже новото жилище и я разведе навсякъде, пърхайки от радост. Младата жена не искаше да вижда нищо. Кипеше от гняв срещу онзи самодоволен нахалник, който беше побързал да я премести в розовия двор и явно смяташе отдаването й само въпрос на време. Нали й каза, че е приел предизвикателството? Но този път прекали. Накара целия харем да повярва, че е спал с нея, защото кой би си помислил, че ще я преместят в двора на фаворитките, без да го е заслужила…

— Единственото, което имат в повече съпругите, са още една или две стаи и частна градина — обясняваше весело Адама. — Този е най-добрият апартамент в розовия двор. Преди вас в него живееше Мара.

— И какво стана с нея?

— Отведоха я обратно в двора на гозде. Такъв шум се вдигна! — Адама развеселено се изсмя. — Но в този двор има място само за шест фаворитки.

— Значи Мара е била най-незначителната фаворитка, а е заемала най-доброто жилище — промърмори скептично Шантел.

— Мара стигна дотук едва наскоро, но тя служеше само за определена цел и получаваше всичко, което поиска.

— Каква цел? Какви ги говориш?

Нигерийското момиче се опита да отклони тази неприятна тема, но господарката настояваше.

— Може би трябва да попитам майката на Джамил?

— Не, недейте. Лала Рахин не обича Мара.

— Хайде, говори.

Адама сведе глава.

— Мара… на нея й викат… Позорния стълб.

Малката смяташе, че това обяснява всичко. И Шантел разбра.

— Искаш да кажеш, че Джамил я бие?

— Не, той никога — побърза да отговори Адама — Немите нубийци.

— Защо, за Бога? — извика възмутено Шантел. — Трудности ли създава?

— Не, никакви — опита се да обясни Адама — Тя си е такава. Изпитва удоволствие от секса само ако преди това я пребият до смърт.

— Но това е абсурдно!

— Това е истината, лала. Тя отива и се връща усмихната. Раните не я тревожат. Мама казва, че първият й мъж бил ужасен насилник и от него станала такава.

— Джамил ли е бил този мъж?

— Не, лала, не. Изнасилил я търговецът на роби, който я докарал в Барка.

— Казаха ми, че всички жени на Джамил са дошли тук девствени.

— И Мара беше девствена — отговори Адама. — Изнасилили са я по друг начин.

Шантел се опита да си го представи и цялото й тяло изстина.

— Защо тогава Джамил кара да я бият, преди… преди…

Адама кимна и й спести мъчението да довърши изречението си.

— Иначе не може да изпита нищо. Господарят я вика само когато настроението му е мрачно. Тя е щастлива, а той има върху кого да излее гнева си. Разбирате ли за каква цел служи тази жена? Мара получава своето удоволствие, а владетелят не причинява мъка на другите си жени.

— Това е отвратително — проговори спокойно Шантел.

— Но кой страда от него, лала?

Явно никой, помисли си отвратено Шантел, но ужасът не искаше да я напусне. Всъщност какво имаше да се чуди? Беше видяла със собствените си очи как Джамил остана съвършено невъзмутим при бичуването на едно невинно момиче.

Почувства в сърцето си благодарност, че тези хора й напомниха отново за неговата жестокост. Беше забравила истинското му лице и сутринта едва не се разтопи в горещите му обятия. Но сега край!

— Лала!

— Какво има?

— Изберете си още трима роби. Предлагам ви…

— Момент — прекъсна я учудено Шантел. — Кой казва, че ми трябват още слуги?

— Такъв е обичаят.

Шантел се намръщи.

— Нали чу какво обясних на Хаджи Ага: моето присъствие тук не е в съответствие с обичаите. Не съм заслужила никакви привилегии и нямам намерение да го сторя.

— Не говорете така, лала. Ако господарят не ви повика повече, ще ни върнат при онези ужасни наложници.

Изразът на лицето й подсказваше, че тази страшна перспектива трябва да бъде предотвратена на всяка цена. Шантел разбираше желанието на момичето да си остане на новото място, не само наложницата, но и личните й слуги преминаваха едно стъпало по-високо. Само че прислужниците нямаше да се измъчват с променящите се настроения на владетеля. Много й се искаше Адама да разбере стремежа й да се измъкне оттук.

— Лала Жахар!

Нямаше ли най-после да я оставят на спокойствие? Шантел се обърна и се взря в новодошлия, застанал в рамката на вратата. Не го познаваше, но без съмнение беше евнух, защото нормалните мъже не бяха допускани до харема дори и като слуги. А този човек беше с много светла кожа и изглеждаше доста солиден в разкошната роба, обточена с кожи, и високия тюрбан.

През прозореца можеха да се видят жените, които се бяха събрали в двора и наблюдаваха мъжа, без да скриват любопитството си. Адама също го зяпаше с широко отворени очи. Кадар се появи отнякъде и застана точно зад гърба на непознатия, но по лицето му не се четеше любопитство, а спокойна бдителност, която, кой знае защо, подразни Шантел.

— Какво има?

Мъжът церемониално се поклони.

— Идвам от Джамил Решид. — Простря ръце към нея с ковчеже от розово дърво, украсено със седеф. — Подарък от владетеля, лала.

Шантел мрачно пое сандъчето и когато го отвори, лицето й още повече потъмня. Върху бяло кадифе лежеше двуредна аметистова огърлица. В средата искреше бисер, голям колкото жълъд. Колието беше също толкова ценно, колкото и сапфирите, които още носеше на врата си.

Какво беше казал Джамил? Такъв подарък се поднася само при раждане на син. Защо сега й изпращаше тази скъпоценност? Май предположенията й се оказваха верни: този господин просто искаше да купи благосклонността й.

Понечи да върне ковчежето, когато пратеникът отново заговори:

— Има още едно послание, ако позволите. Владетелят поръча да ви кажа, че сигурно няма скоро да се откажете от собствените си бисери, но че се надява… — Мъжът смръщи чело, затвори очи и прехапа устни. Явно не си спомняше края на посланието. Но скоро се сепна и закима с глава — О, да! Надява се, че все пак ще ги забравите.

Защо при тези думи лицето й се обля в червенина? Единствено тя разбираше смисъла им и се боеше, че го е разбрала прекалено добре. По този начин Джамил й даваше да разбере, че е усетил съгласието й при последната нежна прегръдка. Как беше възможно такова нещо?

Когато все пак реши да върне накита, Шантел с досада установи, че пратеникът отдавна си е отишъл.