Джоана Линдзи
Сребърният ангел (34)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

Когато следващия следобед Шантел влезе в хамама, около очите й имаше тъмни сенки. Но нищо не можа да я накара да остане в стаите си: нито болките в стомаха, нито предупреждението на Адама, че днес целият харем ще говори за нея, нито собственото й желание да се скрие по-далече от очите на жените. Беше твърде горда, а и днес напълно се владееше. По лицето й не можеше да се прочете нищо.

Адама не беше преувеличила. Шантел беше в центъра на вниманието. Ала тя понесе с непоклатимо спокойствие подигравателните и злобни погледи, шепота и високите смехове, с които я посрещнаха. Естествено веднага забеляза, че не всички жени проявиха ревността си по такъв зъл начин. Успя дори да се усмихне, когато Нура тържествуващо я уведоми, че Джамила е толкова изтощена, та все още не се е събудила.

Много я заболя, защото вчера сутринта и тя самата беше капнала от умора. Днес също беше преуморена, макар и по съвсем друга причина Нямаше никакво удоволствие в последната безсънна нощ. Вечерта беше отвратителна. Беше отказала да приема посетители, надявайки се да се разсее малко в компанията на Адама. Но момичето се държеше така, сякаш не господарката му, а то е лишено от благоволението на владетеля, и ходеше нагоре-надолу с изопнато от мъка лице.

Шантел тъкмо излизаше от голямата зала, когато Адама се втурна насреща й и с грейнало лице оповести, че довечера Джамил я чака в покоите си. Викаше с все сила, за да я чуят всички наоколо, и Шантел за малко не я плесна през устата. Но леля Елън би била доволна от племенницата си, ако можеше да я види в този миг: без дори да трепне, младата жена само леко кимна и спокойно излезе от хамама, за да се прибере в жилището си. Жените слисано зяпнаха след нея, защото беше създала впечатлението, че възприема повикването като нещо, разбиращо се от само себе си. Но това не беше така — ни най-малко.

Шантел се скри в спалнята си и не излезе оттам. Чуваше как Адама неспокойно се разхожда пред завесата, която отделяше двете стаи. Момичето бързаше да я нагласи за отиването при владетеля, но Шантел нямаше за какво да се приготвя.

Адама изтърпя само двайсетина минути и провря глава през платнището. Господарката й беше застанала до прозореца и се взираше в градината.

— Лала?

— Да?

— Няма ли да започваме…

— Не.

— Но…

— Няма да ида, Адама.

Шантел дори не се обърна. Гласът й звучеше спокойно. Адама прехапа устни. Трябваше да го предвиди.

— Болна ли сте, лала? — попита колебливо тя.

Шантел я изгледа през рамо.

— Болна? — Опита се да се усмихне, — Не, но извинението е не по-лошо от всяко друго, за да се избегне решителната битка. Нека Кадар съобщи на Хаджи Ага, за да има време владетелят да си избере друга.

Адама простена и изтича до входната врата, където седеше черният евнух.

— Не иска да иде! — изплака момичето. Момъкът скочи.

— Болна ли е? — попита и той.

— Не, но ти трябва да обясниш на Хаджи Ага, че е.

— Нищо няма да излезе, момиче.

— По-добре се моли да повярва, защото тя говори сериозно. Няма да иде при него.

Кадар изръмжа нещо и веднага се втурна да търси главния евнух. Някъде дълбоко в себе си той знаеше, че малката англичанка няма да остане послушна дълго време. Беше горда и твърде своенравна, за да разбере кое е най-доброто за нея. Дано Хаджи Ага повярва, че е болна.

— Не ти вярвам — заяви главният евнух, като чу обясненията на Кадар. — Какво става с нея?

— Бих казал, че то е очевидно, господарю.

Хаджи намръщено го изгледа. Точно така. Без съмнение Жахар беше побесняла от гняв, че е била пренебрегната. Европейките привикваха бавно към обичаите на харема и ревността и гневът още дълго щяха да я мъчат. А ревността беше доста по-неприятна от предишната й съпротива.

— Господарят в никакъв случай няма да повярва, че е болна — промълви колебливо Хаджи. Но все пак реши да опита.

— Може би ще се задоволи с това обяснение, въпреки че няма да повярва — обади се Кадар. — Вече познава темперамента й.

— Да се надяваме — промърмори загрижено Хаджи. — Кълна се в брадата на пророка, това момиче създава повече трудности, отколкото заслужава красотата му — добави ядно той и се приготви да отиде при владетеля.

За съжаление нищо не се получи.

— Наистина ли е болна? — попита сърдито Дерек.

— Аз… не съм я видял — заекна Хаджи. — Но слугините уверяват…

— Болна или не — в уречения час трябва да бъде тук, Хаджи.

Нищо не можеше да се направи.