Джон Лескроарт
Адвокати на защитата (8)

7

За хиляда и осемстотин долара на месец Ву беше наела едно студио от около сто квадрата на най-горния етаж в голяма сграда на Филмор Стрийт, северно от Ломбард. Апартаментът се състоеше от просторна стая с високи тавани, малък, но функционален кухненски бокс, тясна баня с тоалетна и душ и удобен вграден гардероб, футонът, на който спеше, денем се превръщаше на канапе. Имаше и старо тапицирано кресло до масичката, на която държеше списанията си. Освен сравнително новия модерен телевизор, единствените красиви мебели, които Ву притежаваше, бяха лакиран японски параван и маса за трапезария от черешово дърво, която баща й й беше подарил по случай завършването на университета. Най-често я използваше за работна маса.

Най-хубавото на апартамента — и всъщност причината за смешно ниския наем — бяха двата прозореца, които заемаха цялата стена с изглед към Филмор, както и други два над умивалника и плота в кухненския бокс. Те предлагаха наистина красива гледка към Марина Парк с моста Голдън Гейт отляво.

Вградените лавици на отсрещната стена бяха натъпкани до пръсване с компактдисковете и юридическите й книги, както и с богат подбор от томове с твърда подвързия, най-вече нехудожествена литература — историческа, биографична и политическа, а на един от рафтовете имаше романи. Голям пъстър килим покриваше по-голямата част от дървения под. Тя поддържаше студиото си чисто и подредено.

Сега, увита в любимия си турски халат, Ву седеше до масата с разтворено пред нея куфарче и с третата си чаша сутрешно кафе. Току-що изгрялото слънце проникваше през кухненските прозорци и обливаше в светлина стената отляво. Тя беше будна от четирийсет и пет минути, беше взела горещ душ и погълнала четири аспирина. Изяде един банан, половин пъпеш и три яйца, изпържени в соево масло, към тях две огромни чаши еспресо. Пулсирането в главата й бе станало по-поносимо, но все още се колебаеше да разтвори папката, която току-що бе извадила от куфарчето. Беше я получила от Боскачи — нови, възпроизведени по стенографски записки протоколи от разпити и още доказателства.

Миналата вечер така и не стигна до тях. Както почти всяка нощ през последните няколко месеца, тя се прибра късно, този път придружена от Джейсън Бранд. В един момент на нощта почти й се стори възможно между тях да се получи нещо повече от секс, но още преди тържествените камбани в главата й да заглъхнат, той си бе тръгнал.

Толкова по-добре, беше си помислила, след като първоначалното й разочарование премина. Толкова по-добре, може би.

След като почти бе убедила клиента си да се признае за виновен, тя изпитваше ужас да не би да открие сред най-новите доказателства някой факт, който да сочи, че в крайна сметка Андрю не е убил учителя и приятелката си. Струваше й се малко вероятно, но реакцията на Дизмъс Харди я бе накарала да осъзнае сериозността на положението. Щеше да изложи не само себе си и своя клиент, но да накърни и репутацията на фирмата.

Много лошо, ако се получеше засечка.

Най-после се надви да отвори папката.

 

 

Отново седеше с Хал и Линда в трапезарията им. Този път от прислужницата нямаше и следа. В къщата се възцари почти зловеща тишина, след като бе запознала семейство Норт с най-новото развитие по случая. Не беше нужно да се безпокои, че ще открие някакви реабилитиращи доказателства. Новите факти бяха дори още по изобличителни — показанията на най-добрия приятел на Андрю, мотиви, още информация за пистолета. Напрежението между двойката бе осезаемо и за да го разпръсне, Ву попита дали има нещо друго, което би трябвало да знае за Андрю.

— Вече знаете за кражбата на колата — каза Линда.

— Не, преди това — отвърна Ву. — Имал ли е Андрю някакви антиобществени прояви или прояви на насилие? Такива неща.

— Не — каза Линда. — Нищо сериозно.

Хал Норт прочисти гърлото си.

— Ами…

— Казах нищо сериозно — изфуча Линда. — Не казах изобщо. Не ме гледай така, Хал, не се опитвам да скрия нищо.

— Не те гледам. Просто сме на различно мнение за това кое е сериозно и кое не.

— Може би ще е по-добре — намеси се Ву, — ако ми разкажете всичко и ме оставите аз да реша дали е важно. Дочух, че е имало няколко инцидента.

— Преди години — каза Линда. — Всъщност, точно когато Хал и аз се събрахме.

— Какво се случи? — попита Ву.

Линда въздъхна тежко.

— Е, добре. Първо, помня как му съобщих, че с Хал смятаме да се оженим — беше една събота следобед, хубав, топъл и слънчев ден, и бяхме отворили широко прозорците в кухнята. Андрю бе около десетгодишен, на възрастта, когато децата още седят в скута на майките си, нали знаете. — Тя отново въздъхна. — Алиша — дъщеря ни, всъщност дъщерята на Хал — също беше там, така че искахме да споделим добрата новина с всички. — Тя млъкна.

— И какво стана? — подкани я Ву.

Устните на Линда бяха здраво стиснати, сякаш се опитваше да овладее вълнението си.

— Той просто… Просто си изпусна нервите.

— Удари ли ви?

Когато стана ясно, че Линда не може или не иска да отговори, Хал продължи вместо нея:

— Той удари нея, мен, Алиша. Отиде до мивката и започна да хвърля съдовете по нас. Трябваше да ми направят два шева на лицето, рани ме, докато се опитвах да го спра. — Хал докосна един все още видим белег на челюстта си и изпусна шумно въздух. — Не беше много приятно.

— Но това беше преди седем години — каза Линда. — Освен това вината беше моя. Сигурно съм била ужасна майка.

— Не е вярно.

— Но преди да те срещна бях. Ти не знаеш. — Линда се обърна към Ву. — Трябва да научите всичко това. Баща му ни напусна, когато Андрю беше тригодишен, и аз се принудих да започна работа. Първо като келнерка, а после като салонен управител.

— Чувала ли сте за Больо? — намеси се Хал и с нескрита гордост посочи съпругата си. — Салонен управител на Больо.

Това бе един от първокласните ресторанти в града, който привличаше като магнит политическия елит. Ву не се учуди, че точно Линда Бартлет — красива, остроумна и изтънчена — е била назначена на тази престижна длъжност.

Но за Линда това бе минало и тя махна пренебрежително с ръка на ласкателството на съпруга си.

— Така или иначе, бях млада и себична и обичах да се забавлявам. Признавам го, макар да не се гордея с това. Аз имах… Отваряха ми се доста възможности и исках да се възползвам от тях. Повечето от предложенията идваха от мъже, с които имах връзка. Няма нищо, Хал, тя трябва да го знае. Все пак не е държавна тайна. — Линда въздъхна и продължи: — Във всеки случай мъжете, с които излизах, не винаги се отнасяха добре с Андрю. А аз нямах силата да се противопоставя. Ето защо той започна да ненавижда самата мисъл, че мога да имам приятел. — Тя протегна ръка към съпруга си. — Боя се, че това се отнасяше и за Хал. Поне в началото.

— Още го е яд на мен — вметна Хал. — Може би не точно на мен…

Но Линда се зае да го защитава.

— Просто му остана това недоверие. Трудно му е да вярва на хората като цяло. И тук вината е моя. На млади години бях толкова огорчена, толкова бясна заради факта, че са ме напуснали, смятах, че не е честно животът ми да приеме такъв обрат и исках да наваксам пропуснатото време, като използвах всеки шанс. Андрю не можеше да разчита на мен. Постоянно очакваше, че ще бъде предаден или изоставен.

— Още ли е така? — попита Ву.

— До известна степен — призна Линда.

— Макар че Кевин доста помогна — добави Хал.

— Кой Кевин?

— Кевин Бролин — отвърна Линда. — Психологът, когото посещаваше Андрю.

— Колко време?

— През цялото време — каза Хал. — Той е специалист по овладяване на гнева.

Фантастично, помисли си Ву. Съдебните заседатели, биха си умрели от удоволствие да чуят тая история с гнева. Но тя трябваше да продължи да ги притиска. Знанието беше власт, а тя се нуждаеше от колкото може повече.

— Госпожо Норт, когато започнахте да ми разказвате за деня, в който с Хал сте обявили годежа си, споменахте, че постъпката на Андрю е първият от поне два подобни инцидента.

Линда погледна Хал, който кимна и каза:

— Партито на Алиша? — И продължи. — Може би беше преди три години, на празненството за дванайсетия или тринайсетия й рожден ден. Беше поканила пет-шест деца и я накарахме да включи и Андрю в списъка на гостите.

— Имат само една година разлика — вметна Линда.

— И така — продължи Хал, — всички момичета започнали да играят някаква видеоигра и изглежда се наговорили да бият Андрю. — Той вдигна рамене. — Когато се прибрах, заварих екрана на телевизора разбит и навсякъде се търкаляха отломки. Устната на Алиша беше разцепена, а окото й…

Линда отново взе да оправдава сина си.

— Той е истински маниак на тема видеоигри. Това е нормално в днешно време. Но освен това той чете и пише прекрасно. В „Сътроу“ получава много добре оценки, а вече знаете, че му дадоха и главната роля в пиесата.

Сякаш цялото тяло на Хал изведнъж се смали. Гласът му стана глух, мрачен. Очевидно различното им мнение за характера на Андрю бе загнояла рана и сега, пред очите на неговия адвокат, бинтът, с който я бяха превързали, беше започнал да се размотава. Той погледна Ву право в очите.

— Той никога не се смее. Момчето не се чувства добре в кожата си. Мрази всички колективни спортове. За две години промени десет пъти прическата и цвета на косата си. Носи развлечени тишъртки с торбести панталони и военни ботуши. — Лицето на Хал бе застинало, истински паметник на тъгата.

Упорито, едва ли не умолително, Линда започна отново:

— Той може да свири на всички музикални инструменти със струни.

— Но никога не свири пред публика, нито иска да взима уроци.

Ву усети, че е време да сложи край на това.

— Мисля, че в общи черти картината ми се изясни — каза тя. Седеше съвършено неподвижно, с ръце, облегнати на масата пред нея. Съпрузите бяха избягвали да я поглеждат, макар че от време на време Хал улавяше погледа й и извърташе очите си нагоре. Най-после Ву заговори, като много внимателно подбираше думите си:

— Нещата, които обсъдихме току-що, най-вероятно ще станат обект и на вниманието на съдебните заседатели, когато се запознаят с фактите по случая — разбира се, ако Андрю се изправи пред съда за възрастни. Можем да избегнем въпроса за отрицателните черти на характера му, освен ако самите ние не го повдигнем първи.

— Какво? — попита Линда. — Какво значи това?

— Такива са правилата — каза Ву. — Характерът не може да бъде използван от обвинението, освен ако ние не засегнем първи темата. След това ловният сезон е открит. Мислите ли, че е необходимо да стигаме дотам, госпожо Норт?

Измина цяла минута, преди Линда да поклати глава:

— Не смятам, че идеята е добра.

За първи път Линда признаваше основния проблем: че независимо от фактите, положението на сина й изглежда лошо. Ву реши да кове желязото, докато е горещо.

— Аз също не смятам. И това ме довежда до главния въпрос. — Хвърли бърз поглед на Хал, който й кимна окуражително. — Наистина ли мислите, госпожо Норт, че предвид всички събрани доказателства — историята с пистолета, лъжите пред полицията, показанията на очевидеца — наистина ли мислите, че трябва да посъветваме Андрю да поеме риска да се яви на процес за възрастни или да се опитаме да го разубедим, като го накараме да си признае?

Хал се пресегна и покри с длан ръката на жена си.

— Всичко се свежда до това как изглежда отстрани, скъпа. Какво биха направили съдебните заседатели, когато се запознаят с доказателствата.

Линда остана дълго смълчана. Най-после погледна първо Хал, сетне Ву.

— Нали не вярвате наистина, че той го е извършил?

Ву отговори уклончиво.

— Мисля, че осем години са далеч, далеч по-приемлива присъда от всичко, което би могло да се случи, ако отиде на съд за възрастни. Няма други заподозрени, госпожо Норт. Андрю е единственият, за когото знаем, че е бил на мястото на убийствата, освен това е имал и пистолет, и мотив.

Отново настъпи мълчание.

— Може би трябва да оставим Андрю да реши. — Гласът на Хал прозвуча като шепот.

Разбира се, Ву целеше точно това през цялото време. Когато Андрю се запознаеше със следващата серия доказателства, които имаше намерение да му поднесе още днес, Ву вярваше, че би бил истински глупак да отрича безнадеждността на положението си, а тя не го смяташе за глупак. Щеше да избере по-малката от двете злини. Но щеше да му е много по-трудно да вземе правилното решение, ако майка му непрекъснато го подтикваше да брани невинността си. Стига Линда да се съгласеше да не се противопоставя, Ву щеше да има зелена улица и лесно да убеди клиента си да признае.

— Ще отида да го видя веднага, след като си тръгна оттук — каза Ву.

— Може би трябва да дойда с вас — рече Линда. — Не искам да се чувства така, все едно го смятаме за виновен. Все едно сме го изоставили.

Компанията на Линда обаче беше последното, от което се нуждаеше Ву, докато разговаря с Андрю.

— По-добре оставете всичко на мен, госпожо Норт. Това наистина е въпрос, който изисква от сина ви да мисли рационално, а ако вие сте там, ще се развълнува излишно. Ако аз, като негов адвокат, му обясня, че не става дума за вина, а за правна стратегия, която ще му осигури повече години на свобода, той ще започне най-малкото да вижда по-ясно нещата. Ако наистина е невинен и категорично откаже да се признае за виновен, независимо какво ще му струва, тогава ще има процес. Но ако реши, че рискът не си заслужава…

Линда наведе глава и когато най-после вдигна поглед, каза:

— Тогава това означава, че вероятно все пак го е извършил, така ли?

Ами да, да, помисли си Ву. В края на краищата всички доказателства са налице, нали? Но се задоволи да каже:

— Ако признае, признае. Това е всичко. Въпрос на стратегия, а не на виновен или невинен.

Хал се наведе, дланта му още обгръщаше ръката на съпругата му на масата.

— Решението трябва да е негово — повтори той. — Той най-добре знае.

Нова продължителна тишина. Линда започна:

— Но… — Млъкна, погледна съпруга си и отново поклати глава. Най-накрая кимна.

 

 

Въпрос: Три, две, едно. Говори сержант Глен Тейлър, инспектор от отдел „Убийства“, номер на значката четиринайсет десет. Дело номер 003–114279. Часът е три и трийсет следобед, вторник, 4 март. Намирам се в дома на Марк и Джун Ропк, Ървинг Стрийт 2619. При мен са семейство Ропк със сина си Лани, бял, непълнолетен, на седемнайсет години. Лани, би ли описал отношенията си с Андрю Бартлет?

Отговор: Бях, искам да кажа съм, най-добрият му приятел.

В.: Откъде го познаваш?

О.: Учим в един клас. В училище „Сътроу“.

В.: Познаваше ли и Майк Муни и Лора Райт?

О.: Да. Господин Муни ми беше учител по английски, а Лора беше приятелката на Андрю.

В.: Добре. Андрю говорел ли ти е за тях?

О.: Да. Малко ревнуваше.

В.: Ревнуваше ли? От Муни?

О.: Да.

В.: Разкажи ми по-подробно.

О.: Добре. Той и Лора, имам предвид Андрю и Лора ходеха от една година, нещо такова. Във всеки случай дълго време. После, точно преди Коледа, се скараха и скъсаха.

В.: Знаеш ли за какво се скараха?

О.: Мисля, че беше заради секса.

В.: Андрю разказвал ли ти е за това?

О.: Горе-долу. Казал й, че повече не може да издържа, а тя му отвърнала, че още не е готова и той се сдухал — извинете, искам да кажа разсърдил се. Казал й, че само го дразни, а когато се възбудел, го отблъсквала. Не му давала да стигне докрай. Както и да е, скараха се жестоко и скъсаха, но две седмици по-късно, може би един месец преди да я убият, двамата се сдобриха.

В.: Андрю каза ли ти защо?

О.: Нямаше нужда. Беше очевидно. Все пак ми каза, че не можел без нея, със или без секс. Наистина беше влюбен в нея.

В.: А господин Муни? Какво беше неговото участие?

О.: Той поставяше пиесата, в която играеха Андрю и Лора. Те са… Искам да кажа, тя беше, и двамата бяха в драматичния състав. Започнаха да ходят заедно вечер у тях, за да учат репликите си и да репетират, нали знаете. У Муни. Една вечер обаче Лора казала на Андрю, че няма да се прибере с колата с него. Щяла да остане да репетира още малко и после господин Муни щял да я закара вкъщи.

В.: Каква беше реакцията на Андрю?

О.: Отначало никаква. Но след като се случи още два пъти, много се разстрои. Наистина реагира остро, струва ми се.

В.: В какъв смисъл?

В.: (женски глас) Всичко е наред, Лани. Не бързай.

В.: (мъжки глас) Просто кажи, каквото каза на нас. Няма нищо.

О.: Той донесе пистолет в училище.

В.: Ти видя ли го?

О.: Разбира се, той ми го показа. Беше в задния му джоб. Истински пистолет, зареден.

В.: Каза ли ти какво смята да прави с него?

О.: Да, но не беше съвсем сигурен.

В.: Какво имаш предвид?

О.: Ами, разнася го със себе си седмица или две, само за да разбере какво е чувството, мисля. Разправяше, че ще се самоубие, поне в началото.

В.: Но после си промени мнението?

О.: Просто… Не знам. Каза ми, че смята да открие дали има нещо между Муни и Лора. Това беше, докато бяха разделени. Гледаше ги как се размотават заедно в училище и си разменят закачки. Така че ревнуваше. Гризеше го мисълта, че може би прави секс с Муни, а него го разиграва толкова дълго. Искам да кажа, Муни е възрастен и Андрю не вярваше само да се занасят. Затова реши да научи със сигурност.

В.: И как щеше да го направи?

О.: Щеше да им каже, че си тръгва, а всъщност да се помотае наоколо, после да се върне неочаквано и да ги пипне.

В.: Какво щеше да направи после?

О.: Ами, каза, че се надява Лора да не го лъже, но ако ги хванеше заедно, мислеше, че ще се справи със ситуацията. Смяташе обаче, че не е добра идея да носи пистолета със себе си. Каза, че ако го носел, можел да се изкуши да ги застреля намясто. Надяваше се да не се стигне дотам.

В.: Казал ти е, че се надява да не ги убие?

О.: Да, така ми каза.

 

 

Макар че навън времето беше ясно и слънчево, в никакъв случай не бе топло. Малката стая за посетители в МВЦ се струваше на Ву като хладилник. Тя дебнеше реакцията на клиента си на показанията на приятеля му — изглежда го бяха засегнали дълбоко. Андрю седеше свит на един от коравите дървени столове до масата, опрял лакътя на едната си ръка на облегалката, а с другата притискаше устата си. Сега той я отпусна изтощено и поклати глава.

— Много лошо.

— Съвсем правилно — потвърди тя.

— Каза ми, че ченгетата са го посетили и са говорили с него, но не бил споменал и дума за пистолета. Мислех го за по-умен… Никой не биваше да научава за пистолета. Това прави нещата да изглеждат…

Ву знаеше как ги прави да изглеждат. Тя попита:

— Искаш ли да ми разкажеш за пистолета?

— Какво за него?

— Пистолетът е улика. Занесъл си го в училище и си го развявал наоколо…

— Не, показах го само на Лани.

— Добре, само на Лани, но това е достатъчно. Той ще свидетелства, че си казал, че смяташ да убиеш Лора и Муни, а вероятно и себе си. Предполага се, че за целта си щял да използваш пистолета. Какво си мислеше, когато го взе? Беше пистолетът на Хал, нали?

Той отговори троснато:

— Никога не съм казвал това.

— Знам, че не си. Но един от протоколите тук — и тя потупа папката с показанията на Лани — съдържа разговор на втория ти баща със сержант Тейлър. Запитан дали притежава оръжие, той отговорил утвърдително, но когато отишъл да го потърси, не го намерил. Хал попита ли те дали си го взел?

— Да, попита ме.

— И ти какво му отговори?

Андрю я изгледа с неприязън.

— Добре тогава — каза тя. — Аз ще ти кажа. Отрекъл си, може би си разиграл малка сцена на негодувание, задето те обвинява в подобно нещо. Близко ли съм? — Тя се наведе към него през масата. — Нека те попитам следното, Андрю. Защо просто не си го оставил обратно на мястото, откъдето си го взел? Ако го беше направил и ако в действителност не беше извършил тези убийства, не осъзнаваш ли, че сега нямаше да си тук?

В очите му не се четеше точно паника, но те пробягнаха по стената зад нея, после обходиха ъглите на стаята, преди да се върнат на нея.

— Защо?

Тя забеляза, че този път той не се опита да отрече престъплението проформа. Започна да вярва, че стратегията й беше проработила — той вече признаваше основните факти в потвърждение на вината си.

— Защото, ако разполагахме с пистолета, можехме да вземем балистична проба и да я сравним с куршумите, открити на местопрестъплението. Така щяхме да докажем, че това не е оръжието на убийството.

Тя му остави една минута, за да осмисли тази важна информация, после го притисна:

— Каза ми, че си се отървал от пистолета.

— Така е.

— Смяташ ли, че можеш да го намериш?

— Не, хвърлих го от моста.

— Имаш предвид Голдън Гейт?

— Да.

Ву потисна смеха си. Направо идеално, помисли си тя.

— Не разбирам, а не смятам, че и съдебните заседатели ще разберат, защо си го направил, ако не си убил никого с него.

— Уплаших се, това е. Вече ви казах. Когато се върнах в апартамента на Майк — на Муни, — и го видях там, си помислих, че ченгетата ще направят връзката с Хал и ще ме приклещят.

— Защо си помисли така?

— Искам да кажа, ако се окажеше оръжието на убийството. — Отчаяният му поглед сякаш я умоляваше да го разбере. — Трябваше да се отърва от него.

— Но нали не е било оръжието на убийството?

— Не знам. Всъщност, би могло да бъде.

Ву се изправи на стола си и го погледна прямо.

— Нека изясним това. Твоята теория за престъплението — моля те, поправи ме, ако греша — е, че докато си се разхождал навън, за да заучиш репликите си, някой — не знаеш кой или защо — е почукал на вратата на Муни, видял е пистолета на баща ти удобно да си лежи на масичката за кафе, грабнал го е и е изпозастрелял всички, които са му се изпречили пред очите. Така ли?

— Не, не мисля.

— Добре. Би било доста тъпо, ако го мислеше. И все пак, защо се отърва от пистолета?

— Вече ви казах! — Очите му отново зашариха по стените. Ву усещаше почти физически паниката му, желанието му да избяга, да се спаси. Най-после момчето избухна, удари с длан по масата между тях и скочи на крака. Заоглежда се диво наоколо като уловено в капан животно.

— Нали вече ви казах! — изкрещя той. — Не разбирате ли? Не ме ли слушате? Бях се гипсирал. Разбрах, че е грешка, в мига, в който го изхвърлих.

Изведнъж гласът му изтъня и той се разхълца.

— Майк и Лора лежат простреляни на пода. Мъртви са. Главата ми се изпразва и не мисля за нищо друго, освен да повикам бърза помощ. — Андрю преглътна, сълзите се стичаха по страните му. — После… Не знам какво направих, освен че накрая се обърнах и видях пистолета си на масичката. Не мога да го оставя там, нали? Не мислех какво правя, просто го направих. Не можете ли да схванете всичко това?

Андрю стоеше срещу нея с безпомощно отпуснати ръце и я гледаше. Още дишаше на пресекулки.

Тя преодоля с мъка порива си да отиде при него и да го прегърне.

На вратата се почука и Ву се обърна. Беше неприятният пристав от предварителното изслушване, Нелсън. Дочул шум, искаше да провери дали всичко е наред. Тя забеляза, че ръката му е върху оръжието за изстрелване на сълзотворен газ. Ву му направи знак, за да го възпре.

— Няма нищо, добре сме.

Когато вратата се отвори и тя се извърна, Андрю отново бе седнал на стола си, наведен напред, притиснал лице към коленете си и заровил пръсти в косата си. Тя заобиколи от неговата страна на масата и се настани отгоре, скръсти ръце на скута си и зачака.

Андрю продължаваше да диша тежко, но постепенно се успокои и най-накрая я погледна. Като я видя толкова близо, едва ли не надвесена над него, отмести стола си малко назад, после отново наведе глава, може би от срам.

— Съжалявам — каза той. — Ужасно съжалявам. — Покри лицето си с ръце, каза „О, Боже“ и пак захлипа жално, сякаш погребваше всичките си детски надежди.

Може би друг на нейно място, станал свидетел на този срив и чул същите думи, би стигнал до различен извод, но за Ву те само потвърждаваха предварителните й убеждения — беше очаквала нещо подобно, Андрю да покаже разкаяние за стореното от него. На нея извинителните му думи й прозвучаха като признаване на вината му.

Скочи от масата и като мина зад него, прегърна го през рамо и го притегли към себе си.

— Всичко е наред — прошепна тя. — Няма нищо.

Въпреки решетките на прозорците, отвесни снопове слънчеви лъчи шареха пода и играеха по гърбовете на двамата. Тази жива картина се задържа минута, която им се стори цяла вечност. Дишането на Андрю стана по-равномерно. Самата Ву почти не се осмеляваше да диша, съзнавайки ясно евентуалните последици от тази сцена. Поведението й не беше съвсем професионално. Тласкана отначало от искрена симпатия, тя бе положила неимоверни усилия, за да потисне желанието си да се държи естествено. Някаква жалка частица от нея разбираше, че дори този незначителен телесен контакт може да се окаже от полза в следващия етап от разговора им. Най-после момчето вдигна глава.

— Какво трябва да направя?

Тя се отдръпна, като го пусна внимателно. Върна се на мястото си, не бързайки с отговора.

— Не искам тази агония да продължава, Андрю. Бог е свидетел, че вече си се намъчил достатъчно. Но исках да те накарам да осъзнаеш много ясно някои от силните и убедителни доказателства, с които разполагат срещу теб.

— Но все пак…

— Моля те. Остави ме да се доизкажа. — Тя направи пауза. — Помисли върху следното. Те имат очевидец, някой, който те е видял у Муни онази нощ както преди, така и след убийствата. Имат мотив, и то не един. Пистолетът ти е бил там. Ти си бил там, независимо разхождал ли си се или не. Имат показанията и на най-добрия ти приятел, от които става ясно, че в действията ти е имало умисъл. Знаят за пистолета, който си изхвърлил, и който, ако го беше запазил, може би щеше да докаже невинността ти. Всичко това е само част от доказателствения материал. Още не сме видели показанията на майката на Лора, на колегите и приятелите на господин Муни, медицинските и съдебните експертизи. Лъжите ти пред полицията… — Тя го фиксира с поглед.

— Ами ако съдебните заседатели не повярват на всичко това? — попита той.

— Няма нужда да повярват на всичко. — Тонът й стана мек. — Но нека те попитам едно нещо, Андрю. Каква част от това не е вярна?

Той прехапа устни, прокара ръка през косата си. Ву изтъкна нов аргумент.

— Дори ако у съдебните заседатели възникне някакво слабо съмнение и те смекчат обвинението, да речем на убийство втора степен или дори непредумишлено убийство, в най-добрия случай пак ще те осъдят най-малко на десет, а може би и на трийсет години затвор.

— Не и ако ме оправдаят.

— Не — съгласи се тя. — Тогава не. Но спомни си какво обсъждахме последните два дни. Това е само малка част от материала, който ще представи обвинението. Постави се на мястото на заседателите и си представи какво ще чуят ушите им.

— Значи твърдите, че е без значение дали съм го извършил или не.

— Разбира се, че не е без значение. Не е без значение за теб самия, за човека, който ще бъдеш, когато излезеш. Моля те само да помислиш върху алтернативите много, много внимателно. Утре имаме ново изслушване и трябва да направя така, че да те освободят след не повече от осем години. Знам, че сега ти звучат като цяла вечност, но ти все още ще бъдеш много млад, вярвай ми, и целият живот ще бъде пред теб.

— Но… осем години…

Тя кимна.

— Никой не твърди, че решението е лесно. Разбирам отлично. Говори с майка ти и с Хал, ако искаш, виж какво е тяхното мнение.

— Мама и Хал — каза той с унищожително презрение. — Мама и Хал. Какво ли могат да ми кажат те? И защо трябва да ги слушам? Те си живеят собствения живот, ако досега не сте забелязали. Не се интересуват от мен.

— Това не е вярно, Андрю. Майка ти идва да те вижда всеки ден, нали? Тя те обича. Иска най-доброто за теб. Току-що бях у вас.

— Нима? И какво каза тя?

— Каза, че ти трябва да решиш.

Андрю изсумтя.

— Виждате ли? Би се радвала, ако някой друг поеме грижите за мен през следващите осем години. Така ще имат с Хал повече време за светски живот.

Ву се облегна и поклати глава.

— Не мисля, че си прав, но няма значение. Важното е, че разбра колко са безпощадни доказателствата. Приятелят ти Лани, твоите собствени… грешки пред полицията.

— Значи наистина не смятате, че можете да спечелите?

Ву му съчувстваше, но щеше да му направи лоша услуга, ако му вдъхне излишни надежди.

— Ще се опитам с всички сили, Андрю. Свободен си да си избереш друг адвокат, но ако решиш да отидеш на дело за възрастни, обещавам ти, че ще дам всичко от себе си, за да те защитавам. Само че искам ясно да разбереш срещу какво се изправяме. Ще бъде дълъг и изтощителен процес, без никакви гаранции за благоприятен изход.

— Колко дълъг?

Тя нанесе поредния си удар:

— Може да отнеме две години, докато стигнем до процес, а може и осемнайсет месеца, ако сме късметлии. И през цялото това време ще бъдеш държан под стража. Не можеш да излезеш под гаранция, значи ще стоиш тук, докато навършиш осемнайсет, а после вероятно ще те преместят в областния затвор.

— Две години? — Той преглътна, в очите му се четеше молба. — Още две години?

— Ще се опитам да ускоря нещата, разбира се, но срокът е приблизително такъв.

— Дори ако не съм го извършил? Дори ако ме признаят за невинен?

— Страхувам се, че да. И в двата случая. Съжалявам.

Пристав Нелсън дойде да вземе Андрю. Ако съдия Джонсън го бе смъмрил заради поведението му в съдебната зала или дори само му бе обърнал внимание, Нелсън не го издаваше с нищо. Двамата се затътриха към килията на Андрю, която бе в най-затънтения край на сградата, и Ву ги изпрати с поглед. Помисли си, че навярно най-потискащото нещо в това да си затворен тук е да имаш пазач като Нелсън, който следи — по дяволите, дебне — всяко твое движение.

В женската тоалетна на главната административна сграда тя оправи грима си и откри, че са й нужни няколко минути, за да овладее емоциите си. Горчивината, с която Андрю бе говорил за родителите си, я разстрои повече, отколкото би си признала — сякаш отразяваше като в огледало противоречивите чувства, които изпитваше към собствения си баща. Дали я беше обичал? Сега вече никога нямаше да разбере. Но може би, помисли си тя, подходът на Андрю беше по-здравословен — да погледне в очите фактите, говорещи за отчуждение и снизходително пренебрежение, и да признае липсата на дълбока връзка. Ако наистина вярваш, че не съществува родителска обич, тогава няма да си губиш времето да я търсиш — нито в самите родители, нито в заместителите, като скачаш от един сексуален партньор на друг. Няма да се стараеш да им угодиш, да се задоволяваш с трохите похвала или одобрение, които можеш погрешно да изтълкуваш като доказателство за тяхната привързаност към теб, за любовта им.

Следващата й спирка, кабинетът на Джейсън Бранд, допринасяше още повече за смесените емоции, които бушуваха у нея. Знаеше, че трябва да разговаря с прокурора и се стараеше да прогони от ума си всяка мисъл за физическата им близост предишната нощ. И макар че тогава се изкуши да си помисли за миг, че връзката им има бъдеще, Бранд бе попарил надеждите й, като стана и си тръгна веднага след секса. Достатъчно доказателство — знаеше го от собствен опит — че между тях имаше само физическо привличане. Сега се надяваше да спечели няколко точки в своя полза, като му отмъсти за унижението, на което я бе подложил вчера в съдебната зала.

Работното помещение на Бранд беше толкова малко, че едва побираше бюрото му, стола и една лавица за книги. Вратата се отваряше само благодарение на това, че някой бе отрязал няколко сантиметра от ръба на бюрото. Единственият прозорец, висок и тесен, не пропускаше никаква светлина. От тавана, точно над бюрото му, висеше на шнур една гола крушка.

Бранд почти не се виждаше зад купчината книги и документи, струпана пред него. Стаята буквално преливаше от папки, съдебни досиета и списания. В първия миг не вдигна поглед към застаналата на вратата Ву, а когато го направи, лицето му смени няколко пъти изражението си — радваше се, че я вижда; не беше съвсем сигурен защо е дошла; надяваше се, че могат да се срещнат отново.

За да сложи край на недоумението му, Ву стреля направо:

— Не се безпокой, не те преследвам. Току-що посетих клиента си и исках да те попитам дали бих могла да разчитам на кратко отлагане.

Лицето му веднага се вкамени.

— Защо?

Ву беше измислила приемливо обяснение.

— Имам малък проблем с родителите. Мисля, че Боскачи няма да има нищо против.

— И още как. Разговарях с него преди вчерашното изслушване и той беше самата неотстъпчивост.

— Така ли? Странно, защото когато аз говорих с него, не изглеждаше особено загрижен за сроковете.

— При положение, че Андрю признае.

— Правилно. Което и ще направи.

— Ще? Струва ми се, че трябваше да употребиш минало време.

— Утре. Освен това, говоря само за няколко дни отсрочка.

— Отсрочка ли?

— Отстъпка. Благоволение. Използвай каквато дума искаш.

Бранд срещна погледа й.

— Думата, която искам да чуя, е „сега“, Ейми. Сега означава признание на изслушването утре. Всичко останало ужасно ще ме изнерви.

— Защо?

— Сигурно се шегуваш. — Той стана рязко и излезе иззад бюрото си. — Извини ме — каза, докато се провираше край нея, за да огледа коридора и в двете посоки.

— Какво правиш?

Гласът му издаваше леко притеснение.

— Уверявам се, че никой не ни подслушва, само толкова. — И като се обърна към нея, продължи. — Питаш защо едно отлагане ще ме изнерви? Изобщо спомняш ли си нещо от изминалата нощ?

— Какво означава това?

— Означава, че когато влязох снощи в „Балбоа“ и те видях да седиш на бара, ти беше жената, която отдавна исках да опозная по-отблизо. Случаят, по който двамата сме страни, беше уреден и нямаше да се налага повече да кръстосваме шпаги в съда. Бяхме свободни да правим каквото си поискаме. Сега твърдиш, че може и да не е уреден. Знаела си го още снощи и въпреки това спа с мен?

— Не бях само аз, ако си спомняш, Джейсън.

— Не, не беше. Но ти си тази, която е знаела, че може би още не сме приключили в съда. Ако това, което стана между нас, се разчуе и/или — тази история с Бартлет се проточи, край с мен. Не го ли осъзнаваш? Това е моята работа. И си знаела през цялото време?

Бурната реакция на Бранд завари Ву неподготвена.

— Не, но ако съм го знаела, можеш ли да ме обвиниш след начина, по който се отнесе с мен в съда?

Той я изгледа шокирано.

— Не мога да повярвам. Значи си ме използвала? Какво следва? Ще ме изнудваш, за да си мълчиш за нас?

— Я стига, Джейсън, преувеличаваш. Съвсем не беше така.

Бранд заговори сякаш на себе си.

— Ще се обадя на Боскачи. Ще му се обадя веднага. — После я погледна, озарен от прозрение. — Но ако го направя, тогава ти печелиш, нали? Ще получиш твоето отлагане. Знаела си, че номерът ти ще мине, нали? Направи ме на глупак.

— Не, не е вярно, аз…

Но той не беше склонен да слуша никакви извинения повече. Като тикна пръст в лицето й, процеди:

— Да не си посмяла да ми казваш какво е вярно и какво не, не и след последната нощ. Може и да си ме хванала натясно, добре, печелиш. Но това е последният път, кълна се в Бога. Последният шибан път.

Той се дръпна назад и й затръшна вратата под носа.