Джон Лескроарт
Адвокати на защитата (4)

3

Харди вкара кабриото си в подземния гараж на Фрийман Билдинг, където се помещаваха офисите на юридическата кантора „Фрийман, Фарел, Харди & Роук“. След смъртта на Фрийман сградата, която носеше неговото име, наследи годеницата му Джина Роук, а Харди получи бизнеса. Почти веднага и без много дискусии основаха нова фирма, като запазиха името на Фрийман в нея, сякаш по някакво негласно предварително споразумение. Харди паркира на най-хубавото място близо до асансьора, запазено за управляващия партньор. За миг остана заслушан в странната смесица от китара, бузуки, мандолина и вокали на „Старата любов“ в изпълнение на Никел Крийк, песен от компактдиска, който дъщеря му Ребека му беше препоръчала.

Сърцето му се стопли при мисълта, че това старо стихотворение на Робърт Бърнс се радваше на макар и скромно възраждане. В края на краищата изпълнителите бяха предимно акустична кънтри група, мелодична и музикална, и не можеше да се каже точно, че определят модата, но дъщеря му и приятелите й тийнейджъри ги обичаха тъкмо затова. Дори само това беше повод за надежда и вяра в младото поколение, помисли си той. Не всичко беше рап и друг подобен боклук.

Той дръпна спирачката, свали слънчевите си очила и натисна копчето, с което покривът на колата се спускаше за шейсет секунди, малко повече от времето, нужно на автомобила да вдигне сто километра в час на магистралата. След още една минута той излезе от асансьора в централното фоайе на втория етаж и изпита удовлетворение, когато чу равномерното жужене, характерно за дейността в един офис. Наближаваше десет и повечето от четиринайсетте съдружници бяха на работните си места поне от осем, готови да продадат най-малко осем часа от времето си, както правеха всеки ден, срещу сто и петдесет долара на час.

От мястото, където стоеше, Харди можеше да види трима от съдружниците, които разговаряха с няколко клиенти в Солариума, най-голямата конферентна зала на фирмата, цялата остъклена. Точно пред него на рецепцията Филис имаше вид, сякаш приема едновременно по пет обаждания. Коридорът отдясно гъмжеше от народ — куриери, разнасящи пощата, и други съдружници, които говореха със секретарките или помощниците си. В дъното бръмчаха ксерокс машините.

Харди измина няколко крачки и надникна в кабинета на Норма Таун, неговия офис мениджър, жена на неопределена възраст без чувство за хумор, която бе необикновено привързана към него въпреки нелекия му характер. Тя откъсна очи от компютъра си, поздрави и го попита има ли нужда от нещо.

— Един петролен кладенец би ми дошъл добре — каза той, — ако ти се намира излишен. Наред ли е всичко?

Беше наред и той продължи към собствения си кабинет. Миналата година се беше преместил от горния на централния етаж, отстъпвайки стария си офис на новия партньор Уес Фарел. Като управляващ партньор Харди чувстваше, че трябва да е по-близо до всекидневната работа във фирмата, затова се бе настанил в една стая точно до някогашния офис на Дейвид Фрийман.

Преди една година работното пространство на Харди обхващаше помещение с четири бюра за помощниците, склада за канцеларски принадлежности и архива на фирмата, където се съхраняваха стари досиета. Днес се разпростираше във внушителен светъл кабинет, вътрешната декорация на който струваше двайсет и пет хиляди долара. Разполагаше със собствена библиотека с правна литература, на стените висяха няколко оригинални, малко меланхолични маслени платна в подходящи рамки, имаше умивалник и мокър бар, както и два къта, обзаведени с мека мебел и застлани с персийски килими, подобни на онзи, опънат пред бюрото му от черешово дърво, изработено по поръчка. Беше пренесъл от горния етаж мишената си за дартс, но сега стоеше скрита зад вратите на дървен шкаф — за присъствието й напомняше единствено седемдесет и шест сантиметровата летва от тъмно тиково дърво, вградена в дъбовия паркет на разстояние точно два метра и трийсет и седем сантиметра от мишената. Подобни врати скриваха и малкия му кът за развлечения — аудиоуредба и огромен телевизор.

Харди натисна копчето на машината за еспресо и мина зад бюрото си, тъкмо на време, за да отговори на вътрешния телефон, Филис му съобщаваше, че е пристигнала госпожа Олива, с която имаше среща в десет часа. Той отиде до вратата, спря, за да си поеме дъх, и излезе да посрещне клиентката си.

По-официалният кът за посетители беше този до бара и библиотеката с юридическите книги — другият се състоеше от канапенце и тапицирани кресла — и госпожа Олива и Харди седнаха един срещу друг на високите столове с твърди облегалки. Тя прие чашката еспресо, която Харди й предложи, макар че остана недокосната на ниската масичка пред нея. Ненавършила трийсет години, тя беше гримирана грижливо и облечена толкова добре, колкото може да бъде жена, която пазарува от магазини за евтина конфекция. Обясняваше защо поддържа обвиненията, които областният прокурор беше повдигнал срещу клиента на Харди, нейния бивш съпруг Джеймс, полицай от Сан Франциско.

— Напълно ви разбирам — каза Харди, когато тя приключи.

— Съмнявам се. Съзнавам колко смешно звучи. Искам да кажа, кутия бебешки пелени. — Усмихна се почти извинително заради абсурдността на думите си. Но действителността беше прекалено сериозна. Тя беше подала в полицията оплакване срещу Джеймс, който, по време на предварително уговорено посещение при едногодишната им дъщеричка Аманда, бе изпаднал в ярост и бе замерил бившата си съпруга с пълна кутия бебешки пелени от разстояние по-малко от метър и половина.

Силата на изненадващия удар бе съборила госпожа Олива на земята, счупила носа й и насинила и двете й очи. На Харди му се стори, че още различава следи от синините под пудрата й.

— Въпросът не е какво е имало или не в кутията. Въпросът е, че в гнева си я е хвърлил по вас.

Тя го измери подозрително с поглед.

— Да не се опитвате да го оправдаете?

— Наречете ме старомоден — каза Харди, като се подсмихна, — но не одобрявам момчетата, които бият момичета. Или ги замерят с разни неща, ако искаме да бъдем точни. — Гласът му стана сериозен. — Аз действам от името на съпруга ви, госпожо Олива, но не го защитавам. Предложих му да се включи в програма за овладяване на гнева и той го направи, но и двамата сме съгласни, че онова, което ви е причинил, е непростимо. Той иска да знаете как се чувства.

На госпожа Олива й трябваше малко време, за да смели тази неочаквана гледна точка. Изглежда си спомни за кафето на масичката, вдигна чашката и отпи една глътка.

— Щом е така, тогава защо изобщо водим този разговор? — попита тя. — Защо го защитавате?

— Както казах, още не сме стигнали дотам. В правния смисъл, имам предвид. На този етап той ме ангажира да го представлявам. Ако евентуално случаят стигне до съд, навярно ще го посъветвам да си намери друг адвокат.

Тя остави внимателно чашката и стисна устни.

— Какво искате да кажете с това, ако случаят стигне до съд? Областният прокурор е повдигнал обвинение и смята да продължи.

— Знам. Разбира се. — Харди се облегна и кръстоса крака. — Но исках да разговарям с вас лично и да ви попитам дали дълбоко в сърцето си наистина искате да изпратите Джим в затвора заради това. Сигурен съм, че сте чували истории за ченгета, попаднали в затвора.

Устните й се размърдаха, но не проговори. Харди използва моментното й колебание.

— Не казвам, че Джим не бива да бъде наказан или че ако отиде в затвора, няма да заслужи, каквото му се случи там. Моля ви само добре да си помислите каква ще е ползата за вас. — Той пусна краката си на пода и продължи: — Ако Джим бъде осъден, госпожо Олива, ще загуби работата си, което означава, че няма да може да издържа вас и детето. Разбирам, че досега редовно ви е плащал издръжката.

Тя кимна. Лицето й издаваше, че не беше мислила върху тази страна на въпроса. Възможността да загуби този толкова ценен доход очевидно я обезпокои.

Харди продължи:

— Той не се опитва да избяга от отговорността си пред вас, госпожо Олива, нито дори да се изплъзне от наказанието, което знае, че заслужава. — Адвокатът сниши гласа си до шепот. — Съмнявам се, че би желал някой друг да научи, но само преди два дни седях срещу него на същия този стол и го гледах как се измъчва от угризения заради това, което ви е сторил. Преди този инцидент никога не ви е наранявал физически, нали?

— Не. — Изведнъж очите на госпожа Олива се навлажниха. Тя не направи опит да изтрие сълзите.

Харди й подаде хартиена носна кърпичка от кутията на масичката до него и заговори тихо:

— Той просто си е изпуснал нервите, госпожо Олива. Никога не е искал да ви нарани, да не говорим — толкова сериозно. Казва, че вие го знаете. Вярно ли е?

— Не. Искам да кажа, да. Не мисля, че го е направил нарочно. Но беше толкова… толкова агресивно. И то пред Аманда.

— Знам. Аманда. Тя е главната му грижа. Какво би станало с нея, ако затворят Джим и вие се принудите да тръгнете на работа, за да издържате двете? Вместо за нея да се грижи собствената й майка, ще я подхвърлят от ясли в ясли. — Той замълча.

Сега сълзите й свободно потекоха по бузите и тя ги изтри с кърпичката. Изправи гръб и се опита да се успокои.

— Госпожо Олива — каза Харди, — Джим съжалява за станалото повече, отколкото можете да си представите. Дори смята да ви напише официално извинително писмо. Освен това не иска детето, което двамата сте създали, да бъде възпитавано от чужди хора. Разбира, че известно време няма да му разрешавате да вижда дъщеря си. Но тези терапевтични групи за овладяване на гнева вършат чудеса. Бил съм свидетел много пъти. Междувременно, по мое предложение, Джим се съгласи да удвои месечната издръжка за бебето. За него ще бъде бреме, но той ще го поеме с радост, ако помолите областния прокурор да оттегли обвиненията срещу него.

Харди знаеше, че зависи от прокурора дали ще снеме обвиненията или не. Джакман бе подложен на непрестанен натиск от страна на женски организации да иска максимална присъда за случаи като този. Но ако спечелеше жертвата на своя страна, Харди смяташе, че има добри шансове да включи клиента си в някоя програма и така обвиненията да отпаднат. Джакман може и да не обичаше тези програми за отбиване на номера, които едва ли променяха нещо съществено, но беше длъжен да се съобразява с тях. А понякога, както в този случай, те имаха смисъл.

— Познавате съпруга си — продължи Харди. — В същината си той е добър човек. Изпълнява задълженията си, особено към Аманда. Знаете, че е така. Но трябва да запази работата си за доброто на всички.

 

 

Всеки ден Уес Фарел обличаше под ризата и вратовръзката си фланелка с различно послание. В момента се закопчаваше, след като току-що бе показал на Харди днешното: „Дислектици от всички страни, разединявайте се!“ Фарел, пословичен с отказа си да заема прилични пози, се бе тръшнал странично на фотьойла и прехвърлил крака през облегалката.

— Значи за тези двайсет минути изкара пет хиляди долара? — каза той.

Харди бе отворил вратите на шкафа и разсеяно хвърляше стрелички. Обърна се и погледна партньора си.

— Беше изнурителна работа. Но не бяха двайсет минути. По-скоро петнайсет.

— Петнайсет минути. И това беше петото за този месец, а?

— Петото какво?

— Както там го наричаш. Стимулиране?

— Обичам тази дума. — Харди хвърли стреличка. — Но не държа сметка за броя. Лош късмет е да си броиш парите на масата. — И хвърли нова стреличка. — Във всеки случай повече от две.

— И сега какво? Тя ще се обади още днес на областния прокурор?

— Такава е сделката.

— И съпругът ще удвои издръжката за детето, като отгоре на това ти брои пет бона?

Харди се чувстваше достатъчно виновен, та да търпи критика и от партньора си.

— Не ме гледай така. Пак леко се отърва. Ще му излезе по-евтино, отколкото ако отиде на съд. Не съм направил нищо неетично. В случая печелят всички.

— Ако ти го вярваш, вярвам го и аз — заяви Фарел. — Просто се опитвам да измисля как и аз да докопам парче от баницата.

— Е, ако искам да бъда честен, не съм сигурен, че го вярвам. Но изглежда това е, с което се занимавам предимно напоследък. Никой не иска да ходи на съд. Излиза прекалено скъпо и отнема много време.

— Шегуваш се. И откога е така? — Фарел стана и отиде до мишената за дартс, откъдето измъкна стреличките на Харди, всичките попаднали в двайсетицата. — Ако не ме лъже паметта, тези скучни процеси са традиционният начин, по който се отсъжда виновен или невинен.

Харди се изсмя — кратко, сухо, безрадостно.

— Ха-ха! Значи аз слагам прът в колелата на правосъдието. Мисля, че точно ти, Уес, най-много от всички би трябвало да храниш съмнения по този въпрос.

Преди няколко години в един процес за убийство, добил голяма публичност, Фарел си бе създал име като адвокат на защитата, извоювайки оправдателна присъда за най-добрия си приятел, който, както се оказа по-късно, беше виновен, та чак смърдеше.

— Мисля също — продължи Харди, — че вместо да разиграваш това шоу на непристойна завист, би трябвало да се възхищаваш на финеса, с който твоят приятел и съдружник е овладял тънкото изкуство да трупа тлъсти приходи за фирмата, а оттам и за теб, без да е необходимо да понася досадата от почасовата работа на хонорар.

Фарел хвърли една стреличка.

— Целият тръпна от страхопочитание.

Харди кимна.

— Така те искам.

Някой почука и вратата се отвори. Ейми Ву се закова на прага със зяпнала уста.

— Партньорите играят дартс — каза тя.

— Сега знаеш защо Филис охранява вратата — рече Харди.

— Издебнах я, докато се махна за малко.

Фарел хвърли.

— Хей, улучих в целта.

Харди и Ву се обърнаха едновременно. Стреличката не се виждаше никаква около центъра на мишената.

— Я потърси по-добре — каза Фарел.

— Вие, момчета, не сте съвсем наред, известно ли ви е? — Ву погледна Харди. — Не знам дали тези неща още ви интересуват, сър, но дойдох да се посъветвам по един случай. Право, сещате ли се?

— Чувал съм за него — отвърна Харди. — Уес може ли да остане?

Ву хвърли унищожителен поглед на Фарел.

— Ако може да отдели време.

— Не може — каза Фарел. Дългът ме зове. Е, добре, шепне ми на ухото. — Той метна последната си стреличка и се отправи към вратата.

 

 

Харди затвори шкафа с дартса и заобиколи бюрото си. Хвърли крадешком поглед на Ву, докато минаваше покрай нея. Макар да създаваше илюзия за деловитост и компетентност, той не се оставяше да бъде заблуден. След смъртта на баща й в работата й имаше забележим спад. Беше насъбрала и много отсъствия, наистина прекалено много за човек с нейното положение. Но той вярваше, че ще успее да навакса до края на годината. Минаваше през труден период и това бе обяснимо.

Общо взето, Харди смяташе, че е за предпочитане и далеч по-лесно да се преструва, че всичко е наред, след като на повърхността изглеждаше така. Ву несъмнено имаше вид на нахакана и преуспяла младша съдружничка — носеше косата си късо подстригана над ушите, а облеклото й винаги беше безупречно. Освен това с коефициента си на интелигентност около сто и петдесет Ву можеше да изразходва само половината от капацитета си и пак да помете голяма част от конкуренцията. Или поне на Харди му се искаше да вярва така.

Разбира се, той нямаше намерение да се задълбава в личния й живот. Нито му влизаше в работата, нито му беше в стила. Но все пак й беше шеф и трябваше да е нащрек за нюансите, които можеха да повлияят на продуктивността й.

Ала истинският проблем, и той го знаеше, бе, че и при него имаше нюанси. Проклет да бъде, ако си позволеше да мисли много за тях, но ето че в петък Ву отново не се беше явила на работа — ако отсъствията й продължаха със същия темп, щеше да й бъде трудно да покрие минималната годишна норма от часове на фирмата. Той чувстваше, че трябва да й каже няколко думи. Облегна се назад и скръсти ръце на скута си.

— Искаше да обсъдим някакъв правен въпрос — каза той.

— Да, сър.

— Преди да пристъпим към него, мога ли да ти задам един личен?

Лицето й доби затворено изражение.

— Разбира се.

— Как я караш?

— Чудесно — отвърна автоматично тя.

— Забелязах, че те нямаше в петък.

— Имах среща с клиент същия следобед. Всъщност случаят, за който исках да поговорим.

— Аха. — Той драсна с нокът по бюрото си. — Просто си помислих, че ако са ти нужни няколко почивни дни, би могла да поискаш и ще ги получиш, знаеш го. Дори по-дълга отпуска, ако смяташ, че ти е необходима. Понякога това е по-добре, отколкото някой друг свободен ден от време на време.

— Добре съм. Наистина.

— Хубаво. Нямам намерение да ти чета конско. Само ти предлагам, фирмата цени високо и теб, и работата ти и ако мислиш, че една кратка почивка ще се отрази добре на продуктивността ти, ще бъдем щастливи да ти я дадем, това е всичко.

— Не е нужно. Просто имам малко неприятности. — Тя се насили да се усмихне храбро. — Свиквам с новия световен ред.

— Е, добре, но ако ти стане много трудно и промениш мнението си, винаги можеш да ме потърсиш.

— Благодаря. — Ву извърна глава към вратата зад нея. — Може би трябва да предупредите Филис. За всеки случай.

По устните на Харди заигра лека усмивка.

— Нали каза, че този път си се промъкнала, без да те види?

— Да, но трябваше да дебна от стаята си, докато отиде до тоалетната.

Харди кимна и усмивката му стана по-широка.

— Знаеш ли — каза той, — докато Дейвид беше още сред нас, понякога и аз използвах този номер. Криех се на стълбището и чаках Филис да се залиса с телефоните си, после се прокрадвах през фоайето и влизах при Дейвид, преди да успее да ме спре. Тя мразеше това, а аз се забавлявах страхотно. Но трябва да призная — продължи той, — че сега разбирам защо я държеше при себе си въпреки че е същинска вещица. Аз се старая да подражавам на Дейвид. Да държа вратата си отворена.

— Но той не държеше вратата си отворена.

— Правилно. Освен когато не го правеше. — Харди се наведе напред и сключи ръце на бюрото пред себе си. — Той винаги повтаряше, че ако имам достатъчно основателна причина да се промъкна покрай Филис, тогава е основателна и за него.

Ву разбра намека и кимна.

— Седемнайсетгодишен хлапак е обвинен в двойно убийство. Какво ще кажете?

— Ако това е случаят, за който искаше да говорим, ще кажа, че причината е достатъчно основателна. — Харди отново се облегна и лицето му се изопна. — Разкажи ми.

Ву се намести на кожения стол и му изложи сбито фактите.

Когато свърши, Харди остана за миг неподвижен, после заговори делово:

— Значи казваш, че учителят имал вземане-даване с момичето. На колко години е бил?

— На четирийсет.

— Четирийсет — повтори Харди. — А Лора?

— Шестнайсет.

— Какъв мил свят. И кога са арестували клиента ти — Андрю?

— Миналия петък.

Харди кимна.

— Значи никой не се е разбързал. От отдел „Убийства“ трябва хубавичко да са изпипали случая.

— Така изглежда. — Ву се поколеба. — Освен това, сигурно ще ви се стори интересно, Андрю Бартлет е заварен син на Хал Норт.

— Виж ти. — Харди, на когото силните играчи в града не бяха чужди, кимна одобрително. — Докъде си стигнала?

— Ами, разговарях с Боскачи. Имат свидетел, който посочил Андрю в процедурата за разпознаване. Категорично. Още от първия път. Освен това е изтърсил половин дузина лъжи и на всичкото отгоре е откраднал пистолета на баща си — деветмилиметров автоматик, много лош късмет в случая. О, и са открили гилза в колата. В колата на Андрю.

— Добре, а версията на момчето?

— Твърди, че не го е извършил. Дори не е разбрал, че е заподозрян, докато полицаите не му надянали белезниците. Той харесвал Муни. И обичал Лора.

Когато спомена за алибито му, Харди незабавно попита, без да променя интонацията си:

— Някой видял ли го е, докато се е разхождал?

— Не, никой.

— Той какво казва?

Ву се размърда в стола си.

— Още не съм се видяла с него, за да чуя историята му.

Харди наклони глава.

— Още не си говорила с него? Колко дни са минали оттогава — четири?

— Заех се да разследвам случая, сър, като първо разговарях с родителите, а после преговарях с Алън Боскачи. Срещала съм Андрю преди. Преди две години го защитавах по едно дело за кражба на кола, затова не ми се стори неотложно да отида и да му се представя отново.

— Добре — каза Харди. — Извинявай, че те притискам. — Обаче си оставаше фактът, че по негово мнение Ву отново се беше издънила. Едно от основните правила на професията беше веднага да разговаряш с клиента си.

Но Ву, изглежда, не осъзнаваше грешката си.

— Както и да е, важното е, че Боскачи е нямало да го арестува, ако алибито на Андрю беше непоклатимо. Обаче не е. Очевидецът.

— Разбирам. Но ако са те наели едва в петък, кой е бил с него, докато момчетата от „Убийства“ са го разпитвали от февруари насам?

— Никой. Във всеки случай не и адвокат. Родителите му и за миг не допускали, че е заподозрян. Оставяли го да говори, да говори и да говори.

Харди поклати глава.

— Много ли е загазил?

— Според мен е затънал до гуша.

— Добре, тогава изглежда, че това е първият ти случай на убийство бона фиде. Струва ми се, трябва да те поздравя. Ако си дошла при мен за разрешение, имаш го. — Като управляващ партньор Харди беше този, който одобряваше всички нови ангажименти на фирмата. — Макар да не съм сигурен, че накрая ще ми благодариш. Процесите за убийство могат да те унищожат.

— И аз така съм чувала — рече тя, — но не смятам да стигна до процес.

— Така ли? И как ще го постигнеш?

— Мисля, че идеята ми ще ви хареса — каза Ейми. — Смятам да го задържа в системата за непълнолетни.

— На колко години каза, че е?

— Седемнайсет.

Харди се облегна.

— Чух, че вече съдят седемнайсетгодишните като възрастни. Господин Джакман е доста строг в това отношение. — Джакман беше заявил публично твърдата си позиция спрямо младежката престъпност. Седемнайсетгодишен, убил двама души, нямаше голям шанс да предизвика съчувствието на новите обвинители от кабинета на областния прокурор. — Казваш, че Боскачи вече го е обявил за непълнолетен?

— Да, сър. — Тя направи пауза. — След като му обещах, че Андрю ще направи самопризнание.

Лицето на Харди доби озадачено изражение.

— Той ще си признае? Откъде знаеш? Нали още не си говорила с него?

— Говорих с втория му баща.

— Това е чудесно, но онзи, който плаща сметката, не е непременно клиентът. — Харди се почеса зад ухото и изпревари Ву, която понечи да отговори:

— Чакай, чакай. Ами ако в действителност не е виновен?

Ву заобяснява въодушевено, очевидно усещайки твърда почва под краката си при този въпрос:

— Виновен е — каза тя. — Вижте, знаем, че на хората от отдел „Убийства“ им е отнело два месеца да съберат доказателствата. Действали са бавно и обмислено. Андрю го е извършил, сър, и ако го осъдят като възрастен, ще лежи до края на живота си. Той ще признае, за да избегне това.

— Но ти току-що ми каза, че твърдял, че е невинен.

Ву поклати глава.

— Вече не арестуват невинни хора.

— На мои клиенти се е случвало.

— Да, сър. На двама от тях, ако си спомням правилно.

— Всъщност на трима.

— Е, изключенията само потвърждават правилото. Когато Андрю се запознае с доказателствата срещу него, ще се огъне. Ще видите. Обещавам ви. Наистина, сър. Това е сладка сделка за всеки.

— Не мога да повярвам, че Боскачи ще се съгласи.

— Да избегне процеса ли? Защо не? Две присъди са му вързани в кърпа, значи ще спечели. Вие не бихте ли приели сделката?

Харди си помисли, че ако беше на мястото на Боскачи, щеше да приеме, но в зависимост от доказателствата, може би нямаше. Въпреки че сред администраторите винаги се намираше някой подбудител, който бързаше да изчерпи списъка на назначените за разглеждане дела, често си заслужаваше да се води шумен процес за убийство — от него лицата с политически амбиции можеха да извлекат нематериални дивиденти, например репутация. А дори и стратегията на Ву да проработеше, нямаше да мине без спънки.

Ву се облегна назад, наклони глава и заговори с премерен тон:

— Единствената ми цел, сър, е да осигуря Андрю да излезе на свобода след осем години вместо никога.

Без да е особено удовлетворен, Харди си погледна часовника.

— Добре — каза той. Стана от стола си и започна да събира някакви книжа от бюрото. — Надявам се да си права във всяко отношение. — Впрочем, всеки момент очаквам друг клиент, затова много ли ще е глупаво да попитам за какъв хонорар си се договорила? Все пак това е наказателно право…

— И искате парите си предварително.

— Нали от това се прехранваме. И така, колко?

— Ами — започна тя, — пледоарията няма да ми отнеме толкова време, колкото ако имаше процес. Мислех си, че може да струва пет бона.

Като чу цифрата, Харди престана да събира книжата си и я погледна въпросително, а в очите му се четеше загриженост. Дори ако всичко вървеше според плана на Ву и тя извадеше необикновен късмет — а Харди силно се съмняваше в това — със сигурност щеше да изразходва поне четирийсет, дори шейсет часа през следващата седмица, за да подготви Андрю, да го убеди, че е в негова изгода да се признае за виновен в убийство, за да не допусне да го съдят като възрастен.

Напоследък Харди бе правил доста изчисления в главата си и веднага разбра, че пет хиляди долара са далеч от обичайната тарифа на Ву от сто и петдесет долара на час. Той затрака със сметачната машинка пред себе си. Беше по-зле, отколкото си го представяше.

— Смяташ, че тази работа ще ти отнеме само трийсет и три часа?

— Смятам, че толкова струва. — Тя затършува в чантата си.

Харди поклати глава.

— Значи ще полагаш безплатно извънреден труд, което е нечестно не само към теб, но и към клиента, към фирмата и…

Тя извади чека от чантата си и прекъсна назиданията му.

— Точно затова казах на господин Норт, че ще взема двайсет предварително. Хиляди, имам предвид.

И тя остави чека на бюрото пред него. Харди му хвърли бегъл поглед, после вдигна очи към нея и кимна.

— Добре, Ву — каза той. — Започваш да поумняваш.

 

 

Харди говореше в телефонната слушалка:

— Бих се обзаложил, че офисът ти е непристъпна крепост.

— И аз бих, обаче сега няма — каза Глицки. — Мислех дори да наръся за отпечатъци.

— И нямаш представа кой може да го е направил?

— Не мога да допусна, че е бил вътрешен човек. Нали съм заместник-началник, всички знаят, че ги държа в ръцете си и ще ги пипна. Кой би посмял да рискува?

Харди седеше зад бюрото в кабинета си. Щорите бяха спуснати, приглушавайки лъчите на следобедното слънце, но очите му блестяха ярко. Беше изпил едно мартини и почти цяла бутилка пино гриджо на обяд в ресторанта на Сам към порция морски език. Бе уловил на въдицата още един клиент от бездънния океан на хората, които имаха неприятности с полицията. И сега, като неочакван бонус, утешаваше Глицки заради ужасния взлом в офиса му, при който някой беше разменил чекмеджетата му. Както беше тръгнало, Харди си мислеше, че навярно има малък шанс да убеди Ейб да му плати, за да му изпрати частен детектив да разследва случая.

Но Глицки каза:

— Е, най-вероятно е била някаква глупава шега.

Изкушението беше твърде голямо и Харди не можа да му устои.

— Не зная, Ейб. В твоята сграда се мотаят какви ли не откачени типове. На твое място бих изпратил проба от фъстъците в лабораторията и изхвърлил останалите.

— Мислиш ли?

— По-добре сигурен, отколкото мъртъв.

— Че как бих могъл да умра от това?

— Не знам. Имаше ли някакъв прах на дъното на чекмеджето?

Глицки изсумтя:

— Да, но нали солят фъстъците, дори да са с черупки. Опитният инспектор в мен говори, че белият прах трябва да е сол. А ако е било антракс, вече е прекалено късно.

— Опита ли ги?

— Не. Само секунда. Да. Сол.

Харди изхълца.

— След пет минути езикът ти ще изтръпне. Направи ми услуга, обади се на 911. И все пак аз бих изпратил няколко фъстъка за изследване. Човек никога не знае.

— Ще си помисля.

— Не ми звучиш искрено. Помниш ли песента „Намерих си фъстък“? Юнакът от тази песен умира, както знаеш. Говоря сериозно.

— Точно това ме безпокои, че говориш сериозно. — Глицки въздъхна. — Имаш ли нещо против да оставим фъстъците настрана? Не ти се обаждам за тях, все пак.

— Както искаш. Погребението си е твое. Та за какво ми звъниш?

— Чудех се кога се каниш да се прибираш. В пет часа имам една среща с Батист, която изникна непредвидено, а Трея ще се прибере навреме, защото Рита… Все едно. Та ако стоиш до по-късно, можеш да минеш да ме вземеш и да ме хвърлиш до нас.

— Шофьорът ти не е ли длъжен да те кара и взима от работа?

— Шофьорът ми си има нормално работно време. Аз идвам прекалено рано и се прибирам прекалено късно. Мисля, че ти бях споменал.

— Сигурно не съм обърнал внимание. По кое време да дойда?

Глицки каза шест и половина и Харди му отвърна, че има късмет, защото самият той трябвало да се види след работа с Ейми Ву, за да разговарят по случая на двойното убийство, с който се занимавала.

— Трябва да е случаят на Андрю Бартлет — каза Глицки: не прозвуча като въпрос.

— Не ти ли е скучно да знаеш всичко предварително? — попита Харди. — Обзалагам се обаче, че още не си научил новината: Боскачи го е обявил за непълнолетен.

— Да бе. Аз пък ще играя догодина преден защитник във Висшата лига.

— Очаквам да ми осигуриш хубави билети. Но е вярно. Имам предвид Боскачи.

Отсреща настъпи тишина, последвана от въпроса:

— Как стана това?

— Ву го е уговорила да бъде съден като непълнолетен, а в замяна тя ще пледира виновен.

— И Джакман се е съгласил? Джакман, който обича да повтаря, че щом си достатъчно голям да убиеш някого, значи си възрастен. Същият този Джакман?

— Абсолютно същият. И аз съм чувал да го казва. Но според Ву сделката е сигурна.

— Аз бих се уверил, преди да го разтръбя. Например пред вестниците.

— Е, точно затова ще разговаряме с Ву. После ще ти разправя.