Джон Лескроарт
Адвокати на защитата (31)

30

След обеда Харди поздрави Кен Бролин, психолога, подложил Андрю на терапия за овладяване на гнева, който стоеше в коридора пред съдебната зала заедно със семейство Норт. Хал и Линда продължаваха да се държат хладно, като не пророниха нито дума, докато представяше Бролин на Ву, обяснявайки, че тя ще го разпита по втория критерий.

Когато по-младият пристав — Котрел — извика всички да влязат, Харди отиде до колата си и подкара на юг по шосе 280. В обедната почивка се бе обадил на бащата на Майк Муни. Опечаленият старец си беше вкъщи, но нямаше представа как могат да се свържат с Тери или Катрин, бившите съпруги на Муни. Не беше чувал нищо за тях от години. Затова Харди го попита дали книжата на сина му са при него. Ако сред тях бяха и документите по разводите, Харди можеше да издири адресите на двете жени.

Преподобният наистина бе прибрал документацията и останалите вещи на сина си и ги беше складирал в една празна стая на жилището си на енорийски свещеник, докато реши какво да ги прави. До този момент не бе събрал кураж дори да ги погледне, но каза на Харди, че е добре дошъл да ги прегледа, ако желае и ако това би помогнало да бъде открит убиецът на Майк.

Муни го очакваше, седнал на малката веранда пред къщата, този път облечен в свещеническите си одежди — черен костюм и бяла якичка. При появата на Харди се изправи и му протегна немощната си ръка.

Ако изобщо беше възможно, на дневна светлина къщата изглеждаше още по-тъжна. Бяха изтекли пет мъчителни минути от пристигането му, през които Харди напразно се бе мъчил да убеди преподобния Муни да се възползва от възможността и да разгледа вещите на сина си заедно с него. Сега стоеше сам в една от задните спални на къщата. Макар че щорите бяха вдигнати, а лампата на тавана — запалена, стаята, постлана с изтъркан светлооранжев килим, бе мрачна. Имаше тоалетка с огледало, ръчно скован единичен креват, празен вграден шкаф за дрехи и малка баня. В единия ъгъл под прозорците бяха струпани три редици с по четири кашона.

Харди отиде при най-близкия, развърза канапа и вдигна капака. Дрехи. Той ги прерови внимателно — сгънати ризи и панталони, докато стигна дъното. После върна всичко обратно. Тези напразни усилия му отнеха по-малко от две минути. Във втория и в третия кашон също имаше дрехи, макар че на дъното на третия намери плик със снимки — всичките на ученици, сами или заедно с Муни. Въпреки че в тях нямаше нищо компрометиращо, Харди, знаейки истината за двойствения живот на учителя, усети как у него се надига гняв.

В четвъртия кашон попадна на първите книжа — повечето от тях ръкописи и съчинения на ученици. На тях отдели по-голямо внимание, надявайки се да открие някаква кореспонденция, която би могла да му е от полза.

Но очевидно Муни е бил предпазлив и много дискретен човек, защото нищо не насочваше към частния му, или както го бе нарекла Ву — „таен“ живот.

Когато намери документите по разводите, пъхнати сред някакви стари сметки и банкови извлечения в седмия кашон, Харди се изкуши да отвори и останалите, само за да види дали на бял свят няма да излезе нещо важно за разследването. Но вече бе преровил хиляди листове, включително много, много писма повечето до и от бивши и настоящи ученици, без да открие и намек за нещо нередно. Реши, че е получил онова, за което беше дошъл. Винаги можеше да се върне, ако удареше на камък и решеше, че му е нужна повече информация.

Засега трябваше да продължи напред. С темпа, с който се движеше процедура 707, можеше да стигнат до петия критерий — обстоятелствата и тежестта на обвинението, онзи, който смяташе да оспори — чак утре. Съдия Джонсън бе дал да се разбере пределно ясно, че няма да допусне никакви алтернативни теории, нито доказателства, основаващи се на слухове. На Харди му трябваха неопровержими факти — както от Ана Саларко, така и от онова, което би могло да изскочи от разговорите му със съпругите на Муни — но дори и тогава не бе сигурно, че Джонсън ще ги признае.

Преподобният Муни предостави на Харди телефона в кабинета си — още една стая, боядисана в цвят сепия — и той се обади на справки, за да поиска номера на юридическа кантора „Блалок, Хюит и Чанс“ и — или — на адвокатката Мишел Осли, която очевидно бе представлявала и двете страни по развода на Майк по взаимно съгласие с първата му жена, Тери. Но нито фирмата, нито адвокатката бяха регистрирани в окръзите Сан Матео, Санта Клара или Сан Франциско, затова Харди позвъни на Филис и й каза да провери в „Мартиндейл-Хъбард“ — указател с имена на адвокати — и ако случайно открие Балок, Хюит, Чанс или Осли, да ги помоли да му се обадят на клетъчния телефон.

Извади по-голям късмет с адвоката на Катрин от втория развод — тогава съпрузите бяха използвали различни адвокати. Името му бе Еверет Уошбърн, свободно практикуващ юрист от Редуд Сити, още двайсетина километра на юг. Секретарката му осведоми Харди, че господин Уошбърн ще бъде в съда до четири, четири и половина, след което най-вероятно ще изпие по чашка с приятели — неизменен ритуал след всяко дело — или ще излезе с клиента си. Ако господинът желаел, щяла да запише името и телефона му и господин Уошбърн щял да се свърже с него утре.

— Страхувам се, че работата не търпи отлагане. Опитвам се да намеря свидетелка по дело за убийство, което тече в момента, и мисля, че е била клиентка на господин Уошбърн. Той има ли пейджър?

— Да, но го изключва в съдебната зала, а след пет часа не го взима със себе си, особено ако има среща с клиент. Смята, че е неучтиво звънът на мобилния телефон да прекъсва важни разговори. Освен това преди една година претърпя сърдечен удар и избягва да се натоварва с извънредна работа.

Харди се радваше за него, но това не му помагаше с нищо.

— Може ли все пак да опитам?

— Разбира се. — Тя му даде номера на пейджъра и на свой ред записа името и всичките му телефонни номера и обеща да предаде на господин Уошбърн, ако се обади, в което се съмнявала, че въпросът е спешен. Харди й благодари и седна на бюрото на преподобния Муни, като се зазяпа в прашинките, които танцуваха на слънчевата светлина, проникнала през капаците на прозорците. След малко и докато не беше забравил, позвъни на пейджъра на Уошбърн и остави номера на собствения си мобилен телефон.

Ръчният му часовник показваше четири без двайсет, когато зави по шосе 101 на юг и се насочи към сградата на съда в Редуд Сити. Движението беше натоварено, но времето мина неусетно, особено след като един след друг му се обадиха господата Блалок и Чанс. Преди десет години фирмата им се разпаднала, след като Хюит починал, и макар и двамата да си спомняли Мишел Осли, никой от тях не поддържал връзка с нея. Чанс май беше чул някъде, че е напуснала правния бизнес и се е преместила във Флорида, за да работи в туристическата агенция на новия си съпруг, но не беше сигурен. Никой от двамата не бе чувал нищо за нейни клиенти по бракоразводно дело на име Майк и Тери Муни.

Харди плати пет долара, за да паркира на паркинга на съда в Редуд Сити, само за да разбере, че в четири и половина всички съдебни зали тук се изпразваха и заключваха. На стъпалата пред сградата видя да разговарят двама чернокожи мъже на средна възраст в делови костюми. И двамата държаха при краката си издути куфарчета; и двамата излъчваха солидност.

Харди се отправи към тях, извини се и като се представи, попита:

— Господа, знаете ли случайно къде мога да открия Еверет Уошбърн?

 

 

Макар и облечени по различен начин, Уошбърн и приятелят и наставник на Харди Дейвид Фрийман бяха скроени по един и същи калъп. Уошбърн, който без съмнение гонеше седемдесетте, носеше тиранти и риза на сини и бели райета, вместо неизменния кафяв костюм на Фрийман, но и двамата явно нямаха навик да си лъскат обувките, нито отдаваха особено значение на бръсненето освен това горната устна на Уошбърн бе украсена с внушителни посивели моржови мустаци и изглежда и двамата вярваха, че всекидневното пушене на пури и силният марков алкохол са ключът към дълголетието, да не говорим за тънката част.

Когато Харди откри Уошбърн в дъното на Бродуей „Тобаконистс“ — частен бар, който се помещаваше във влажна изба, с наредени бутилки малцово уиски и редки коняци зад тезгяха — той бе в компанията на неколцина добре облечени по-млади хора и от двата пола. До него седеше стройна и елегантна чернокожа жена на средна възраст в яркочервена рокля, която пушеше пурета, а свободната си ръка бе поставила собственически върху ръката на Уошбърн.

На Харди не му се щеше да ги прекъсва, затова остана да ги наблюдава през гъстия синкав благоуханен дим. Най-после, отново в стила на Фрийман, Уошбърн пое инициативата. Като се усмихна на компанията и прошепна нещо в ухото на атрактивната си придружителка, той се изправи и се запъти право към Харди.

— Ако търсите Еверет Уошбърн, синко, а от това, че стоите тук, съдя, че е така, тогава сте го намерили. — И погледна големия си джобен часовник, окачен на изящен ланец. — До края на работния ми ден има точно пет минути и дори да не ме очакваше красива жена, не работя извънредно, затова давайте накратко.

— Опитвам се да открия Катрин Муни. Представлявали сте я преди шестнайсет години на бракоразводното й дело със съпруга й Майк, който беше убит преди няколко месеца в Сан Франциско. Аз съм адвокат на заподозрения в убийството му и смятам, че Катрин може да ми даде важна информация, която да помогне на клиента ми. — Всичко това Харди изстреля на един дъх, но не го беше грижа. — Трябва да говоря с нея на всяка цена и то колкото е възможно по-скоро.

Изражението на Уошбърн остана непроменено. Той поднесе пурата към устните си и присви очи срещу дима.

— Имате ли визитна картичка с номера на клетъчния си телефон? У вас ли е телефонът ви?

— Да, сър.

— Дайте ми и двете.

Харди измъкна портфейла си, извади отвътре една визитка и я подаде на мъжа заедно с мобилния си телефон.

— Да отидем някъде на по-светло. — И той поведе Харди навън, спря на тротоара и каза: — Почакайте ме тук. — Отдалечи се на десетина-петнайсет крачки и Харди го видя да избира някакъв номер и да говори в телефона, после да диктува нещо от картичката му. Когато се върна, подаде на Харди телефона и пъхна визитката в джоба на ризата си. — Харесва ми стрелата на картичката — каза той. — Хубав дизайн.

— Благодаря.

— Ако пожелае да говори с вас, тя ще ви се обади.

Харди знаеше, че няма да изкопчи повече от това, затова не му оставаше друго, освен да се надява на късмета си. Ако Катрин Муни се бе омъжила повторно и бе променила фамилията си, което бе твърде вероятно, Уошбърн нямаше да му я съобщи. И ако тя не му се обадеше, нямаше да я открие никога.

— Много съм ви признателен — каза той.

Уошбърн махна пренебрежително с пурата си.

— Обикновена колегиалност, господин Харди. Вие бихте направили същото за мен.

— Мога ли да ви задам още един въпрос?

Бърза усмивка изтри и най-беглата следа от нетърпение.

— Разбира се.

— В случай, че трябва да се срещна лично с нея, как бихте ме посъветвали — да съм наоколо или да се върна в града?

— В кой град по-точно? — попита той. — Шегувам се. Аз бих се навъртал наблизо.

— Добре. Благодаря ви.

Уошбърн отново погледна джобния си часовник, кимна доволно и отбеляза:

— Спестихте двайсет секунди. Ако бяхте просрочили времето, щеше да ви струва нещичко.

Вече минаваше шест часа и Харди отнесе чашата си еспресо при телефонния автомат до кухнята на ресторант „Вино Санто“ срещу „Тобаконистс“, на няколко пресечки от сградата на съда. Разбира се, клетъчният телефон бе у него, но не искаше да рискува да го използва, за да не пропусне обаждането на Катрин.

— Ало? — обади се Франи.

— Предполагам, че децата са ти донесли апарата в леглото, нали? Иначе нямаше да бъдеш в състояние да вдигнеш слушалката.

— Добре съм, Дизмъс.

— С други думи, не си в леглото, както докторът, пардон, докторите наредиха.

Чу я да въздиша.

— Обаждаш се, за да ми крещиш ли? Защото ако е така, можеш да звъннеш пак след минута и да се накараш на телефонния секретар.

— Нямам намерение да ти крещя. Обаждам се да ти кажа, че най-вероятно няма да се прибера скоро. Намирам се в Редуд Сити и се надявам да разговарям с една свидетелка по случая Андрю Бартлет. Вечеря ли готвиш?

— Не. Всъщност нашите две съкровища готвят. Мирише много вкусно. Какво им става, как мислиш? Същински ангелчета са.

— Обичат майка си и се грижат за нея, това е всичко. След като, очевидно, тя отказва да се грижи за себе си.

— Да не би да си говорил с тях?

— Говоря с тях през цялото време. Това се очаква от един баща.

— Да, това, а не да се заяжда с майката.

— Освен ако тя не си го проси.

— Каквото и да си им казал, благодаря ти. Разликата е огромна.

— Приятно ми е да го чуя — каза той и добави: — Но ти не се преуморявай, нали? Не искам да те заваря просната по гръб в леглото.

Тя сниши глас:

— Много жалко. Някога това ти харесваше.

— Ще ти издам една тайна — рече той. — Все още е така.

 

 

Сетне Харди се обади на Ву в офиса, където се подготвяше за утре. Тя му каза, че показанията на Бролин са минали добре. Съдия Джонсън бе поразхлабил примката около врата й, така че психологът бе успял да обрисува Андрю във възможно най-благоприятна светлина — млад човек, който не се нуждаел от рехабилитация, защото и без това бил добър гражданин. Харди знаеше, че бяха призовали и господин Уагнър от „Сътроу“, който също беше свидетелствал в полза на Андрю — за неговата доброта, извънучилищни занимания, писателски и артистичен талант. Отново — никаква необходимост от рехабилитация. Бранд дори не си бе направил труда да подложи свидетелите на кръстосан разпит и Ву си мислеше, че е защото бе готов да й отстъпи тези критерии. В края на краищата, стигаше му да спечели и по един от тях.

— Но господин Бранд никога не се предава, знам го от опит. Той призова собствен свидетел. Глен Тейлър, инспекторът, който арестува Андрю.

— Какво каза той?

— Ами, Бранд го върна към началото на следствието, кога за първи път е заподозрял Андрю, веществените доказателства и накрая самото арестуване. После го попита дали през цялото това време Андрю е прояви ли най-малък признак на разкаяние за постъпката си.

— Ти, разбира се, си възразила.

— Разбира се. И възражението ми дори беше прието, но той перифразира въпроса си: „Андрю прояви ли в някой момент някакви следи на разкаяние?“ Разбира се, Тейлър каза, че не.

Във „Вино Санто“ Харди започна да чертае кръгове в бележника си. Не бе нужно да си записва никакви забележки или коментари. Показанията на този вид процедури бяха по-скоро проформа и не бяха от такова значение. Все пак Ву изглежда бе натрупала точки.

Но не беше толкова сигурен за третия критерий — предишни провинения на обвиняемия през закона. Двамата с Ву бяха решили, че по този пункт са железни, тъй като полицейското досие на Андрю беше чисто. Затова дори не бяха предвидили свидетели, щяха да оставят фактите да говорят сами за себе си. Обаче краткото време, с което разполагаха, плюс опитът за самоубийство на Андрю, ги остави уязвими за атаки, от което Бранд веднага се беше възползвал. Той бе призовал за свидетели двама психолози от МВЦ и някакъв полицай, който се бе сблъсквал с Андрю преди този случай. Защото, макар да бе вярно, че Андрю никога не е бил арестуван или „осъждан“, се оказваше, както се бе изразил Бранд, че вече е имал „вземане-даване с детската педагогическа стая в полицията“. Разходката с откраднатия автомобил.

Ву бе оспорила със стандартния аргумент, че обвинението не е било сериозно — той не е бил арестуван, нито официално обвинен, — но Харди смяташе, че е лош късмет да те сварят неподготвен в съда и беше сигурен, че са се изложили пред съдията.

Още по-неприятно беше, че проблемът с номер три щеше да се отрази на критерий номер четири. Очевидно присъствието на Андрю в съдебната зала и фактът, че беше обвинен в убийство с утежняващи обстоятелства говореше по-красноречиво от всякакви думи срещу успеха на предишни „опити за рехабилитация на съда за непълнолетни“. Подобно на всички адвокати по наказателно право и Харди, и Ву знаеха, че започне ли веднъж един обвиняем да се показва в съдилищата, имаше голяма вероятност да се образува порочен кръг. От гледна точна на съда, макар да не бе правилно в юридическо отношение, това фактически беше второто обвинение на Андрю. Джонсън добре познаваше статистиката — хора, явили се два пъти пред него, най-често се явяваха и трети път; а после, като възрастни, провиненията им се множаха, докато накрая стигаха до доживотен затвор.

— Знам, че нямахме свидетели, но изобщо изтъкна ли някакъв аргумент по четвъртия критерий? — попита Харди.

— Просто повторих, че няма досие. Не е имало предишен опит за рехабилитация от страна на съда за непълнолетни, за да бъде окачествяван като успешен или не. Знам, че отстрани не изглежда добре, но би трябвало да сме спечелили по последните два по същество.

Харди се надяваше да е права. В един честен свят щеше да бъде, обаче до този момент Джонсън бе проявил такъв антагонизъм, че Харди бе започнал да се съмнява в благоприятния изход. Не беше изключено да възрази срещу всеки един от критериите, само и само да даде урок на Ву. И понеже никой не можеше да оспори с разумни доводи възприемането му на критерия за тежестта на обвинението, Джонсън щеше да бъде недосегаем за обжалване и по останалите четири. Понеже стигаше отхвърлянето само на един критерий, за да бъде изпратен Андрю във Върховния съд като възрастен, останалите четири щяха да послужат просто за натриване на носа.

Но стореното беше сторено.

— Докъде стигнахме? — попита Харди.

— Изпратих призовки на Саларко — каза тя. — А ти какво направи със съпругите?

— Още се надявам.

След като помълча малко, Ву попита:

— Ще дойдеш утре в съда, нали?

— Такова е намерението ми.

— Защото ще открием заседанието с твоето шоу.

— Ще бъда там — каза Харди. — Не се безпокой.

 

 

Клетъчният му телефон иззвъня един час по-късно. Той си беше поръчал нова чаша кафе и парче домашен ябълков пай, който му навя спомени за детството. Беше извънредно вкусен.

— Господин Харди?

— Да.

— Обажда се Катрин Бас. Съжалявам, че малко късно се свързвам с вас. Но имам три деца, всичките под десет години, и току-що приключихме с вечерята. Еверет Уошбърн ми каза, че се отнася за Майк Муни.

— Да, госпожо.

Харди си помисли, че кръшният й смях звучи малко нервно или може би смутено.

— Не ми казвайте, че ми е завещал всичките си пари.

— Не, не е това.

— Шегувам се, разбира се. Майк нямаше никакви пари. — И добави: — Много се натъжих, когато научих за смъртта му. Невероятно много.

Харди й остави една секунда, после каза:

— Разбирам, че ви създавам неудобства, но имате ли нещо против да се срещнем лично? Няма да ви отнема много време. Знам как е с малки деца. Обещавам, че няма да ви задържам.

Намерението на Харди беше да добие лично впечатление от всяка от съпругите. Той не искаше само да получи потвърждение на факта за сексуалната ориентация на Муни — след като говори със Стив Рандъл, вече изобщо не се съмняваше. Искаше да разбере какъв е бил в семейния си живот. Беше ли поддържал тайни връзки? Дълготрайни, но прикрити? Беше ли разяждан от разрушителен гняв или парализиран от страх, че може да бъде разкрит? Имаше ли врагове? Любовници? Изнудвачи?

Прекалено много въпроси за един телефонен разговор с човек, когото не познаваше.

След като се посъветва със съпруга си, тя се върна на телефона и попита:

— Къде да ви намеря?

Катрин Бас бе червенокосо миньонче подобно на собствената му съпруга. Не притежаваше изящните скули на Франи, кожата й бе луничава, а косата — късо подстригана, но с блестящите си зелени очи и трапчинките, когато се усмихваше, все пак бе много привлекателна. Харди си помисли, че още не бе успяла да се преоблече след работа — носеше ниски черни обувки, сива пола до коленете и черно поло. Излъчваше приятна топлота, която Харди усети, докато се здрависваха.

Той й благодари, че се е озовала на молбата му. Седнаха на масата и келнерката, вече свикнала с присъствието му, се появи моментално. Катрин си поръча някакъв десерт със странното име „Шоколадов инфаркт“.

— Страдам от ШД — обясни тя, като се усмихна и отново демонстрира трапчинките си.

— Чакайте да позная — каза Харди. С непринуденото си държание тя бе успяла веднага да го предразположи.

— Шоколадов нещо си.

— Не сте оттук, нали? Иначе веднага щяхте да се досетите. Шоколадов дефицит. Доста е сериозно.

— Защо би трябвало да го зная, ако съм оттук?

— Защото тук сме в южната част на полуострова, където хората обичат да прикачват към всичко едно „Д“, означаващо дефицит, особено ако имат деца. Може би не го осъзнавате, но се намираме в световната столица на риталина. Тук всяко второ или трето дете страда от ADD^[1] или ADHD^[2].

— Защо е толкова разпространено?

Тя се наведе към него и сниши глас:

— Това е ерес. Ще ме разстрелят, ако ме чуят какви ги разправям, но отговорът е: защото ги изследват.

— Кой ги изследва?

— Всички родители, които смятат, че имат трудни деца — например защото са разсеяни в училище и получават слаби оценки, ги водят на психиатър и той ги подлага на тест за ADD. Представете си, че сте на мястото на психиатъра — постави ли такава диагноза, ще се сдобие с пациент за цял живот и ще натрупа състояние от хонорарите.

— И те обикновено откриват разстройството?

— Странно, нали? Все едно да попитате автомеханика дали колата ви се нуждае от спирачки. — Тя поклати глава. — Само защото децата не получават достатъчно внимание от прекалено заетите си родители, веднага обявяват, че страдат от „нарушение на вниманието“. Родителите нямат вина, децата нямат вина, така обичаме да са нещата при нас. Хайде да не започвам.

Харди й се ухили.

— Мисля, че вече започнахте.

— Това ми е работата — каза тя. — Извинявайте.

— Няма за какво.

— Знам, че ставам досадна. Ще се опитам да спра. — Пак трапчинките. — Шоколадът ще помогне.

Харди предпочиташе тя да говори и изобщо не беше трудно да поддържа разговора.

— С какво се занимавате? — попита той.

— Адвокат съм в общината, вярвате или не. Търся на децата приемни родители, но основната ми мисия е борбата със свръхпредписването на риталин. То наистина е добило епидемични размери. Може би децата са се променили коренно от времето, когато самата аз бях дете, и имат нужда от лекарства, не знам. Но ако искате моето мнение, а аз така или иначе ще ви го кажа, то е, че обикновено — не винаги, признавам — те страдат от това разстройство, защото не получават внимание и грижи от родителите си. Толкова ли е сложно? О, Господи. — Тя постави длан на челото си. — Съжалявам. Особено, ако и вашите деца страдат от същото, а те вероятно страдат, права ли съм?

— Не. Понякога страдат от ЦВД, но не ги лекуваме с лекарства. Просто ги понатупваме.

Тя се замисли за миг.

— „Дефицит Център на вселената“?

— Много сте добра — рече с усмивка той. — Трябва да го правите постоянно.

Келнерката пристигна с поръчката.

— Това ще ме накара да млъкна. — Тя загреба с лъжичка от десерта и я поднесе към устата си. — Значи Майк. Така и не ви попитах какво точно искате да знаете за Майк.

— Но все пак дойдохте?

— Държа на него, макар да не съм го виждала от години. Беше добър човек.

По този въпрос Харди запази своето мнение за себе си.

— Така твърдят всички. Но все пак някой го е убил и се опитвам да разбера защо.

— Някой ли? Научих, че имат доста солиден заподозрян. — После в очите й проблесна разбиране и за да спечели време, облиза грижливо лъжичката. — Вие защитавате убиеца?

На Харди се налагаше толкова често да отговаря на този въпрос, че се изкуши да го отмине. Но после реши, че Катрин Бас заслужава искрен отговор.

— Предполагаемия убиец, да. Андрю Бартлет. Но очаквам да го освободят може би още утре. Почти съм убеден, че той не го е извършил и искам да открия кой.

— И смятате, че аз бих могла да знам? Не съм виждала и очите на Майк от години.

— Разбирам. — Харди направи малка пауза. — Госпожо Бас, знам, че той е бил гей.

Тя затвори очи за миг, пое дълбоко въздух и го издиша.

— Добре.

— Питам се дали това не е изиграло роля за смъртта му.

— Кое? Че е бил гей? По какъв начин?

— Не знам. Имал е таен живот…

Тя зарови с лъжичката в шоколада си.

— Не беше ли някой друг убит заедно с него? Момиче?

Една от ученичките му?

— Да.

— Е, това не е точно представата ми за живот, обвит в зловещи тайни.

— Нито пък моята. Но може би тя не е влизала в плановете на убиеца, а е трябвало да бъде елиминирана като свидетелка.

— Наистина ли го вярвате?

— Всъщност не знам. Надявам се клиентът ми да е невинен. Освен това налучквам. Но ще бъде полезно да изнеса тази информация пред съдията.

— Как ще ви помогне това?

— Мога да пробия някои дупки в теорията на обвинението за мотивите.

— Ами баща му?

Харди помръкна.

— Знам. Ще се опитам това да не стига до ушите му. Ще го изведа от залата, ще заключа протоколите, ще измисля начин. Виждам, че и вие е трябвало да се справяте с този проблем.

Устните й образуваха права линия.

— Боже, всичките тези години. Като ги сравнявам със сегашния си живот…

— Колко дълго бяхте заедно?

— Не много дълго, мисля, изчислено в реално време. Някъде около две години и половина — от началото до края. — Устните й се извиха в извинителна усмивка, задето навлиза в толкова интимна сфера. — В психическо време обаче беше цяла вечност. Наистина бяхме най-добрите приятели, дори докато беше женен за Тери. Аз бях другата жена в брака им. Аз ги разделих. Всъщност е доста смешно, ако човек има усет за ироничното.

— Знаехте ли?

— Че е гей? В началото не. Тогава… По дяволите, бяхме млади и всички играехме в театъра. Предполагаше се, че водим активен полов живот и някои от нас експериментират с… различни комбинации. Не ни се струваше кой знае какво. А Майк беше красив… — Тя отново се засмя с онази нотка на смущение, която Харди бе доловил по телефона. — Всъщност, беше красив и толкова прекрасен. И имаше безразборни сексуални връзки, като че ли се опитваше да докаже какъв не е, разбирате ли? Господи! Колко беше възбуждащо! Всеки ден драми, особено когато мамеше — когато ние мамехме — Тери. Понякога тя играеше на сцената, обляна от светлината на прожекторите, а на петнайсет метра от нея ние… Божичко.

Той я остави няколко секунди на спомените.

— И как узнахте?

Като наведе глава, тя придърпа купичката с десерта и отново се залови с него.

— След като се оженихме, имахме няколко хубави месеца. Но много скоро… физическият аспект… Мисля, че го привличаше забраненият плод. Когато престанах да бъда този забранен плод… — Тя повдигна рамене. — Но както казах, бяхме приятели. Обичахме да правим едни и същи неща. Затова в началото се преструвахме, че нищо не се е променило, самозалъгвахме се. Не съм сигурна дали и тогава Майк призна пред себе си, че е хомосексуалист. Винаги бяхме заедно и… какво пък, ще ви го кажа. Никога не правехме секс в леглото. Все търсехме място, където можеха да ни хванат. На мен това постепенно взе да ми писва, но си казвах, че докато водим нормален живот, докато всеки е зает с работата си, не пречи на никого. А после всичко се преобърна — никой нямаше вина — изведнъж цялото ни ежедневие се преобърна с главата надолу.

— Какво се случи?

— Избраха Майк за съдебен заседател.