Джон Лескроарт
Адвокати на защитата (22)

21

Сам вкъщи в събота сутринта, Харди взе душ, облече джинси и синя памучна риза и слезе в кухнята на долния етаж. Наля си огромна чаша кафе и отпи първата благодатна глътка. Откачи черния си чугунен тиган, тежък поне четири килограма, от куката, на която висеше, и включи газта на печката. Обаче бяха привършили яйцата — бе използвал последните за среднощната вечеря с Ейми. Това го забави за миг, но понеже умираше от глад — предишната вечер не бе вечерял — отряза парче масло и го хвърли в тигана да се разтопява.

Сложи в тостера една кифла, отвори хладилника, намери малко шунка и я наряза на парченца заедно с консерва млади картофи, половин глава лук и една червена чушка. След като сместа се позапържи, добави супена лъжица брашно и кубче бульон, разбърка всичко, докато се получи тъмен пастет, сипа кафена чаша вода и отново разбърка. Когато кашата се сгъсти, опита я, прибави сос „Уорчестър“ и „Табаско“, после пак разбърка. Изключи котлона и отиде да вземе вестника.

Като разполови препечената кифла и я заля със сместа, установи, че закуската му е поне толкова хубава, колкото повечето от специалитетите на Лу Гърка. Може би трябваше да запише рецептата и да му я предложи. Чуй щеше да сервира ястието върху ориз, вместо върху препечена кифла, и навярно щеше да използва соев сос вместо „Уорчестър“, но храната беше евтина и — поне за Харди тази сутрин — достатъчно питателна. Можеше да кръсти ястието „Енергиен миш-маш“. На Ейб щеше да му хареса. Двете убийства от предишната вечер заемаха първата страница на вестника. Съвпаденията, за които бяха споменали по радиото, бяха развити в хипотеза — убиецът е бил един. Бяха намерили на местопрестъпленията деветмилиметрови куршуми и полицията бе извършила балистични проби, за да установи дали са от едно и също оръжие. Но и в двата случая не бяха открити следи от проникване с взлом. Жената, Идит Монтроуз, беше на седемдесет и две години и живееше сама на Белведере Стрийт, а мъжът, Филип, петдесет и петгодишният собственик на „Уонг Файн Продюс“, живееше в къща близнак на булевард Туин Пийкс със съпругата си Мае Ли. В статията пишеше, че двата апартамента се намират на по-малко от четири пресечки един от друг. Имаше и други сходства: и двете жертви бяха застреляни в гърдите от съвсем близко разстояние. На пръв поглед нямаше нищо откраднато и от двете къщи.

Харди дочете статията, после се върна на първата страница и откри съобщение за развитието на случая Алън Боскачи. Очевидно Глицки и неговите специални части не бяха постигнали особен прогрес до този момент.

Той изми съдовете и си сипа нова чаша кафе. Беше малко след седем, прекалено рано, за да звъни на някого в събота сутрин. А и на кого ли искаше да се обади всъщност? Вече започваше да си мисли, че трябваше да замине със семейството си за Нортстар. Посещенията, които беше извършил предишната вечер, с нищо не бяха допринесли за напредъка по случая на Андрю Бартлет. Може би не беше твърде късно. Можеше да скочи в колата си още сега, а ако вземеше самолета, щеше да кара ски не по-късно на обяд.

Но вместо това се върна на масата и прочете целия вестник. Все пак можеше да свърши още малко работа. Имаше няколко души, с които му се щеше да поговори, особено с Хал и Линда Норт и с дъщеря им Алиша. Каза си, че може да успее да убеди и родителите на Лора Райт да го приемат. Но навярно трябваше да заложи преди всичко на Хуан Саларко — беше отзивчив момък, а разговорът им онази вечер остана някак недовършен, нещо не съвпадаше, макар Харди все още да не можеше да определи какво. Ако се отбиеше пак да поговорят, ако поприказваше и със съпругата, може би…

 

 

Харди отвърна на обаждането на Глицки в девет и петнайсет.

— Къде беше? Звъня ти от цял час.

— Оставил си само едно съобщение.

— Защото ако чуеш едното, останалите биха били излишни — отвърна Глицки. — Очевидно съм бил прав, щом ми се обаждаш.

— Абсолютно. Бях на разходка, за да си проветря мозъка. Но май не ми помогна много. Какво има?

— Искам да чуеш вчерашните ми приключения. На Трея малко й писна, след като й ги разказах за четвърти път, но ще видиш, че си заслужава.

— Давай, срази ме — каза Харди и изслуша историята на Ейб за самостоятелната му акция в Кау Палас: как оставил вана, натъпкан с незаконни заглушители и други партакеши, плюс шофьорската книжка с адреса на Юинг, със запален мотор и блокирал пътя на празните патрулни коли на полицията от Брисбейн.

Когато приключи разказа си с това как се е качил на колата си и е отпрашил, Глицки зачака отговора на Харди. След като не последва такъв, Глицки пръв наруши мълчанието:

— Казах, че номерът е страхотен, не мислиш ли?

— Да.

— Да? И това е единствената ти реакция на един от най-забележителните моменти в цялата ми кариера?

— Невероятно — каза Харди. После добави със слаба нотка на интерес. — Извинявай, Ейб, пропуснах края. Та какво казваше?

 

 

Веднага щом остави слушалката, Харди грабна указателя и потърси номера на Хуан Саларко. Имаше го. Телефонът иззвъня четири пъти, преди да се включи секретарят със съобщение на испански.

— Хуан — започна Харди след сигнала. — Soy Dismas Hardy, abokado de Andrew Bartlett. Importante, por favor^[1] — След това продиктува номера си на испански и на английски.

Беше престанал да слуша Глицки горе-долу на половината на сагата му, когато му се стори, че приятелят му неволно му е поднесъл на тепсия онова, което го глождеше и не му даваше мира в показанията на Саларко. Вероятно беше дреболия, но можеше да се окаже и нещо важно.

Той беше прослушал записа на Саларко вече няколко пъти, но за по-сигурно извади касетата от куфарчето си и я постави на масата за хранене заедно с бележките си. Забеляза с известно разочарование, че вече е коментирал факта дали един изстрел би могъл да бъде чут въпреки уличния шум. Пусна касетата и този път заслуша съвсем целенасочено, знаейки какво търси.

Гласът на Саларко:

„… и си пуснахме телевизора съвсем тихо, но тогава… Този вик, момичето, а после… Трясък. Тук се чу съвсем ясно, все едно нещо тежко се строполи. Цялата къща се разтресе. Веднага след трясъка — шум от трошене, от чупене на стъкло. А няколко секунди след това — изведнъж отново бам, къщата пак се разтресе, някой затръшна външната врата под нас“.

Възбуден, Харди превъртя записа отначало.

Трясък. „Тук се чу съвсем ясно, все едно нещо тежко се строполи“.

Трошене.„… шум от трошене, от чупене на стъкло“.

Отново бам. „… някой затръшна външната врата под нас“.

Трясък, трошене, бам. Не и изстрел.

Стени, тънки като хартия, при които дори звукът от гласовете на репетиращите Лора и Андрю можеше да събуди бебето на горния етаж, и въпреки това Саларко не беше чул или поне не беше коментирал в показанията си гърмежа от деветкалибровия автоматик, проехтял, може би, на няма и три метра от него? Възможно ли беше да го е пропуснал?

Телефонът иззвъня и Харди вдигна слушалката — може би Саларко се обаждаше и въпросът му най-после щеше да получи отговор.

— Татко — имаше нещо странно в гласа на момчето.

Нещо, което не предвещаваше нищо добро.

— Вин? Какво се е случило?

— Не е толкова лошо. Искам да кажа, всички сме живи…

— Боже мой, Вин, какво има?

— Мама. Не искаше да те тревожи, но…

— Вин, какво е станало с майка ти?

— Претърпя злополука. Някой я блъсна.

— С колата?

— Не, на пистата. Докато караше ски.

— Добре ли е? Къде е сега? Мога ли да говоря с нея?

— Казва, че е добре, чуваш ли? Не бива да се тревожиш. Но не можете да говорите. Вдигнаха я на носилка и линейката я закара в спешното отделение. Бек чака отвън за всеки случай… Тя ми каза да ти се обадя.

— Къде си?

— Болницата в Тръки. Спешното отделение.

— Веднага тръгвам. Ще държа мобилния си телефон включен през цялото време.

— Добре. И, татко…

— Какво, момчето ми?

— Побързай, моля те.

 

 

Франи щеше да се оправи. Както го бе уверил Вини, никой нямаше да умре. Ала „добре“ беше относително понятие.

Позволиха му да я отведе у дома в неделя, но му казаха, че трябва да остане на легло, докато домашният лекар не й разреши да стане. Имаше сериозни контузии. Франи беше човек, който издържа на болки, но този път не се залови да спори с него. Трябваше да носи шина на врата и превръзка на рамото поне шест седмици. След това трябваше да й направят още някои изследвания, за да разберат дали няма по-тежки поражения на гръбначния стълб и — или — на шията. Имаше и две пукнати ребра отляво и фрактура на лявата ключица.

След като я нахрани с малко супа и я настани в леглото, се бе стъмнило съвсем, а Бек още я нямаше. Тя ги бе следвала плътно в малката му спортна кола, но някъде след Сакраменто се бяха изгубили и сега си бяха вкъщи повече от час, а от нея нямаше и следа.

За вечеря си стоплиха с Винсънт консерва говеждо — пак в черния тиган, но този път без всякаква романтика — и си приготвиха салата от маруля с кетчуп и майонеза. Двамата се забавляваха да измислят мъчения за човека, блъснал Франи на пистата, който, разбира се, дори не бе спрял и никога нямаше да го открият. Така скриваха тревогата си за Бек.

Най-накрая чуха вратата да се отваря. Харди остави вилицата си и си напомни да не бъде много строг. Но докато минутите се точеха, той бе почти неспособен да преглъща храната, толкова се притесняваше. Неговата умна, красива, седемнайсетгодишна дъщеря нямаше навик да закъснява и ако се би случило нещо и с нея… Тя застана до масата за хранене.

— Съжалявам, татко, но спуках гума в Сакраменто, а у теб бяха и двата мобилни телефона и наблизо нямаше бензиностанция, за да ти се обадя. После не можах да намеря резервната гума…

— В каросерията под одеялото е — обади се Винсънт.

— Благодаря, скъпи ми братко, вече го зная. И дори вече знам как се сменя спукана гума. Но виж, татко, някакъв мъж спря и ми помогна, обаче когато ми поиска номера, аз… Помислих си, че ще ме проследи…

— Чакай, чакай — Харди вдигна ръка. — Проследи ли те?

— Не, струва ми се. Но ме беше страх, когато паркирах…

Той отново я прекъсна:

— Добре ли си? Колата наред ли е? Добре. Гладна ли си? Седни, ще ти приготвя нещо. — Той стана, прегърна я и я целуна по бузата и по главата. — Обичам те. Всичко ще се оправи. Майки ти спи горе. Благодаря ти, че докара колата ми дотук. Съжалявам за спуканата гума. Случва се.

Бек се окопити и лицето й внезапно разцъфна в усмивка.

— Обаче, татко, колата ти е страшна!

 

 

Най-после децата се поуспокоиха и се заловиха с домашните си, а той се зачете в неделния вестник. По време на отсъствието им събитията около двете убийства се бяха развили с главоломна бързина. Заглавието с огромни дебели букви гласеше: „Екзекутор дебне по улиците на града“. Балистичните проби бяха потвърдили, че Двете жертви в петък вечерта са убити с един и същи пистолет. Заради характера на нападенията — изстрел право в сърцето, напомнящ екзекуция — Марсел Лание от отдел „Убийства“ бе казал на неколцина репортери, че се бои, че си имат работа с някакъв вид екзекутор и съдейки по заглавието, изглежда му бяха лепнали този идиотски прякор.

Докато децата не си легнаха, Харди дори не погледна телефонния си секретар. Не беше близнал капка алкохол поне от четвъртък вечерта и с изненада установи, че изобщо не му липсва. Все пак реши, че може да си позволи една бира. Отвори бутилка „Сиера Невада“ и най-после забеляза мигащата светлинка в далечния край на кухненския плот.

Саларко го беше търсил.

Вече бе единайсет и петнайсет, неделя вечер. Градинарят несъмнено ставаше в ранни зори и Харди не искаше да го безпокои толкова късно.

За миг се прокле, че не е свършил нищо през уикенда. Делото на клиента му беше след два дни, а той не бе постигнал никакъв напредък. Наистина, вината не беше негова, но знаеше, че други адвокати на негово място щяха да намерят начин да продължат работата по случая, въпреки мъчителните два дни. Щяха да се обадят на партньорите или съдружниците си, да наемат частни детективи, дори да известят съдията за затруднението си. При всички положения трябваше да предприеме нещо, но бе неспособен да мисли за друго, освен за страданието на съпругата си, за тревогите на децата си, за нуждите на семейството си.

— Ами обесете ме — произнесе той гласно. Остави недопитата си бира и отиде да си легне.