Джон Лескроарт
Адвокати на защитата (35)

34

Слънцето целуна за последен път върховете на кипарисите до редицата ниски сгради, после изведнъж падна здрач. Вече нямаше сенки, нито отражения от залязващите лъчи в прозорците на Ейми отсреща. Небето на изток промени цвета си от тюркоазен на тъмновиолетов. Зад Бранд, на западния хоризонт, един ослепителен оранжев лъч се разля в мораво-жълто петно.

Но никаква следа от Глицки.

Четири патрулни коли бяха пристигнали безшумно, после още три. Накрая Бранд им загуби броя. Всички паркираха незабелязано някъде в околните улици. Наизлезлите ченгета обкръжиха сградата на Ейми и евакуираха обитателите на долните етажи, дори хората от съседните къщи. Бранд показа значката си на сержант Ариола, който ръководеше операцията, и се представи като човека, повикал полицията. Това обаче не направи впечатление на Ариола, който ескортира Бранд зад полицейския кордон.

Той още можеше да наблюдава прозорците на Ейми, но сега беше зад ъгъла на булевард Сервантес. Когато се огледа, установи, че цялата пресечка е отцепена — патрулни коли бяха паркирани перпендикулярно на бордюрите по средата на улиците, като преграждаха пътя на автомобилния трафик. Ченгетата не пропускаха пешеходци, макар че бяха започнали да се събират малки тълпи любопитни.

Бранд се изненада неприятно, като забеляза няколко микробуса на телевизията: точно този сценарий искаше да избегне, като се обади директно на Глицки. Не му се мислеше какво ще се случи с Ейми, ако телевизията излъчеше репортаж от мястото в късните новини. Във всеки случай нищо добро. После, със смесица от ужас и неверие Бранд видя да спира караваната на ТАС. Забеляза Ариола да се приближава към тях и отново опита номера със значката си на областен прокурор, като я показа на едно от униформените ченгета. Този път го пуснаха и той застана точно зад Ариола, който докладваше ситуацията на командира на тактическото звено. Никой от мъжете не го удостои с внимание.

Още не бе пристигнал целият отряд — обикновено отнемаше четирийсет минути до един час, докато се съберат всичките му членове. Снайперистът обаче беше налице и командирът го изпрати на покрива на сградата срещу Ейми, за да види какво може да направи. Бранд чу заповедта:

— Ако е насочил оръжие към нея и ако ти е на мушката, стреляй! — После, като посочи микробусите на телевизията, той се обърна към Ариола: — Информирай тези чакали, че посмее ли някой да използва камерата си, ще му я навра в задника.

Присъствието на Бранд оставаше все така незабелязано в суматохата. Ариола отиде да говори с новинарите, докато командирът изтича през улицата и изчезна във входа на Ейми. Горе-долу на всяка минута някое ченге от ТАС в черна бронежилетка се явяваше да докладва на заместник-командира, който стоеше до вратата на караваната. В един момент — отдавна бе станало безсмислено да се измерва времето в часове — Ариола изникна до Бранд и двамата видяха командира да излиза от фоайето, да поглежда към небето и да тича към тях. Заговори на заместника си:

— Не виждам смисъл да чакаме повече.

— Аз също.

— Шефът обаче нареди да го изчакаме. Ако нахлуем вътре, има опасност да я загубим. Макар че не знам какво се върти в ума на онзи откачен. — Командирът пак погледна бързо потъмняващото небе. Като поклати глава, той въздъхна с раздразнение. — След пет минути ще мръкне съвсем. Трябва да влезем.

 

 

Той седеше там от цяла вечност, а ръката му, хванала пистолета със страховития си придатък, заглушителя, почиваше на облегалката на фотьойла. Пръстът му си играеше несъзнателно със спусъка, докато прелистваше едно по едно — небрежно и бавно — страниците на различните списания, които Ву държеше в едно кошче на пода. Парализирана от страх, тя го наблюдаваше. Веднъж се осмели да премести тежестта си в стола до масата и той моментално скочи като ужилен, вдигайки заплашително оръжието.

— Не мърдай!

Доволен, че му се подчинява, той се облегна назад, преметна удобно крак връз крак и отново запрелиства списанията.

Ву нямаше представа как да се спаси, затова седеше, вцепенена от паника и примирение. Вече бе премислила възможностите си. Той бе на около пет метра от нея във фотьойла, твърде далеч, за да се хвърли отгоре му с един скок и да се опита да го обезвреди. Външната врата бе все така заключената с резето и веригата.

Единственото място, където евентуално би могла да се скрие, беше банята, но тя бе чак в другия край на просторното помещение.

Помисли си, че когато моментът настъпи, разбира се, ако изобщо й дадеше някакво предупреждение, може да хукне да бяга, като го замери с нещо — например със солницата или със стола, на който седеше. Но от поведението му по време на мъчителното очакване отсъди, че най-вероятно щеше да наплюнчи пръста си, да прелисти следващата страница, да хвърли поглед през прозореца както вече бе сторил поне десет пъти, да реши, че е достатъчно тъмно, да вдигне пистолета си и да я застреля без никакво предупреждение. После щеше да отключи вратата и преспокойно да излезе, защитен от булото на нощта.

Неспособна да го гледа повече как подръпва спусъка, тя затвори очи, като се опита да намери някакво кътче във вътрешния си мир, където да се приюти, ала откри, че няма къде да отиде. Това бе краят на живота й и всичко, което чувстваше, бе приближаващата пустота. Отвори очи и започна да го наблюдава: как отгръща нова страница, как я поглежда, все едно е част от мебелировката, как отново забива нос в списанието, как обръща глава към прозореца и прелиства друга страница.

Малката дупка в дулото на заглушителя и играещият си със спусъка пръст до такава степен бяха погълнали съзнанието й, че самата тя не се бе сетила да погледне през прозореца. Сега обаче го направи и установи, че нощта наистина се спуска — в стъклото, като в огледало, видя собственото си отражение. Отвън вече не влизаше светлина, която да разсейва образа.

Той нямаше да чака още дълго.

 

 

Чук! Чук! Чук!

Звукът стресна и двамата. Ву неволно изписка тихо, а той скочи от мястото си, при което краката на фотьойла изскърцаха по дървения под. В същото време списанията се изплъзнаха от скута му. След тишината, царила толкова дълго в стаята, двата звука — почукването и падането на списанията — се сториха на Ву като ехо от гръмотевица.

Тя му хвърли озадачен поглед. Той вдигна оръжието и протегна ръка, като се прицели право в сърцето й. Без да я изпуска от мерника, очите му зашариха между нея и вратата. Първоначалната му паника премина и тя разбра, че размисля как да постъпи. След шума, който бяха причинили, бе невъзможно да се престорят, че няма никой вкъщи.

Той бързо насочи пистолета към вратата, после пак към нея и кимна.

— Кой е? — обади се тя.

— Ейми, аз съм. Диз. Имахме уговорка, забрави ли?

Тя се обърна към него и помръдна беззвучно устни:

— Шефът ми.

Нещо като усмивка изкриви ъгълчето на устата му. Толкова по-добре. Той кимна отново. Посланието беше: Пусни го да влезе. Тя стана на крака.

— Само секунда.

Пъргав като котка, с няколко крачки той заобиколи масата и се притисна към стената до вратата. Вдигна оръжието по-високо и го насочи към главата й от трийсетина сантиметра разстояние.

Ву прозря намеренията му с кристална яснота. Когато отвореше, вратата щеше да го скрие от поглед, докато Харди не влезеше. А после щеше да стреля. Щяха да умрат и двамата. Тя не биваше да го допусне.

Но какво търсеше тук Харди? Нямаха никаква уговорка.

Махна веригата с треперещи ръце.

Ако тласнеше бързо вратата назад, можеше ли да го обезвреди? Погледна за миг надолу и видя, че е протегнал крака си, за да предотврати тъкмо това. Вратата щеше да се отвори само толкова, колкото да пропусне Харди, не повече. И можеше да започне да стреля, когато му скимне.

Ако го пуснеше, Харди също щеше да загине. Не искаше да стане причина за смъртта му. След като така или иначе й предстоеше да умре, поне можеше първо да го предупреди.

Мислите й се блъскаха в главата, ръцете, с които дръпна резето и завъртя валчестата дръжка на бравата, все едно не бяха нейните. Имаше чувството, че стои отстрани и наблюдава някой друг да извършва всички тези действия.

Навеждайки глава и усещайки пистолета, който сега бе на милиметри от ухото й, тя се чу да казва:

— Не се чувствам добре. Трябва да си вървиш, Диз.

— Налага се да говорим — настоя той. — На четири очи. Спешно е.

 

 

Харди разбра, че е махнала веригата. Чу я да отмества райбера, видя как топката на бравата се превърта и долови тихото щракане. Вратата беше отключена. Допусна, че печели време, но време за губене нямаше.

Той сграбчи топката и я завъртя, сниши рамене и нахълта през образувалия се процеп, прегърна Ву през кръста и я повлече със себе си надолу.

Още преди да докоснат пода, четирите спецченгета от ТАС, които дебнеха на площадката зад Харди, нахлуха с насочени оръжия, като изтръгнаха вратата от пантите й. Зад тях напираха още четирима, после още и още и всичките връхлетяха в апартамента като неудържима река.

Излетялата назад врата изби пистолета от ръката му, той се прекатури през масата, удари се в кухненския плот, където Ву държеше съдовете си, и падна на пода. Остана да лежи за миг стъписай и неподвижен сред трески и парчета счупено стъкло. В секундата, преди някой Да успее да го достигне, той нададе животински вик и направи отчаян опит да се добере до оръжието си.

Но не успя, защото първата двойка спецченгета го приклещи на земята.

Като риташе и се гърчеше, все едно е подгонен звяр с пречупен гръбнак, той пръхтеше и бълваше гнусни ругатни, обхванат от бяс, докато най-накрая закопчаха китките му с белезници зад гърба. Проснат на пода с лице, натикано в локвичка от собствената му кръв, с едно ченге, коленичило на гърба му, и други две, притиснали разкрачените му крака, той не можеше да помръдне и мускул.

Глицки стоеше на прага с изваден пистолет. Отпусна го, когато видя, че планът му — е, добре, неговият и на Харди — бе успял. Освен това бяха съумели да го приведат в действие без някой да пострада. Харди и Ву седяха на пода с гърбове, облегнати на стената, и той я бе обгърнал покровителствено с ръка. Главата й бе клюмнала, а раменете й се тресяха от плач. Това беше добре, трябваше да се освободи от напрежението.

Глицки отиде при хората си, които бяха заловили заподозрения, и погледна надолу към жалката, вече укротена фигура на Екзекутора. Бяха открили името му минути, преди Бранд да се обади и да каже, че знае къде могат да го намерят.

Приставът от Младежкия възпитателен център Рей Котрел.

 

 

Без да се помайват, ченгетата от ТАС изправиха Котрел на крака и го изведоха от стаята, която бе заприличала на бойно поле.

В разрушената половина от апартамента Ву, Харди и Глицки се движеха мълчаливо като роботи — вдигнаха изкъртената врата и я опряха на стената, изправиха масата, наредиха столовете, два от които бяха оцелели, и събраха по-големите парчета от потрошените чаши и чинии.

Най-после Ву се отпусна тежко на единия от здравите столове, а Харди седна на другия.

Глицки наля чаша вода от мивката и я подаде на Ву, после се върна при плота, разчисти си място и се настани отгоре.

— Как се озова тук Котрел? — попита той.

— Не знам. Нямах представа, че знае къде живея.

— Но какво искаше от вас? Били сте — на колко? — на дванайсет години, когато се е състоял процесът срещу баща му. Нямате нищо общо с това, нали?

Сякаш едва сега забелязала чашата вода в ръката си, Ву изпи половината на един дъх. Сведе глава и се опита да събере мислите си. Най-после започна да им обяснява възможно най-свързано какво й е казал Котрел, за връзката й със системата, осъдила така трагично и несправедливо баща му.

— И нещо друго — добави тя. — Аз не бях просто още един адвокат. Той виждаше в мое лице Алън Боскачи, обвинил и изпратил в затвора невинния му баща. Вършех същото нещо с Андрю Бартлет, лишавайки го от години от живота му, докато Рей е знаел, че е невинен. — Тя излезе от шоковото си състояние и внезапно осъзна значението на думите му. — Защото той бе извършил онова, за което Андрю беше арестуван. Не разбирате ли? Той е убил Муни и Лора.

— И сами се досетихме — рече Глицки.

Гласът й се извиси:

— Но той ми каза, че го е извършил. Наистина ми го каза. Назова Муни по име. — Обърна се към Харди. — Това е важно — каза тя, цялата разтреперана от вълнение. — Има разлика.

— Знам — Харди захлупи ръката й с длан. — Не смятам, че на Ейб му е убягнало.

Глицки кимна.

— Ще вземем показанията му и после ще видим — каза той. — Но неофициално, не мисля, че имате причина да се безпокоите. Всичко е ясно.

— Поне достатъчно ясно по отношение на Андрю — Допълни Харди. — Нека се надяваме.

Ву си пое дълбоко дъх.

— Но откъде знаехте, че ще отворя вратата? — попита тя. — Всъщност за малко да не я отворя.

— Не бях сигурен — каза Харди. — Това беше план А. План В бе да разбием вратата няколко секунди по-късно. Но двамата с Ейб решихме, че си струва да опитаме първо план А.

Чуха шум от площадката, стъпки и гласове от стълбището.

— Утре искам по-пълни показания от вас — каза Глицки. — За днес обаче стига. — Очите му се спряха на облегнатата на стената врата и на празната рамка с увисналите панти. — Имате ли къде да спите тази нощ?

— Ще дойде у нас — каза Харди, като се обърна към нея. — Съгласна ли си? Същата просторна стая и удобно легло?

— Същият среднощен шеф? — пошегува се тя.

— Можем да го уредим.

В този момент Бранд се откъсна от полицаите, които го придружаваха, и застана на отворената рамка.

— Божичко! — възкликна той при вида на пораженията. После, като я видя до масата, затвори очи и издиша дълбоко от облекчение. Не обърна никакво внимание на Харди и Глицки, все едно ги нямаше. — Ейми, добре ли си?

Лицето й светна.

— Джейсън! Какво правиш тук?

— Какво прави тук ли? — рече Харди. — Та той е нашият герой.

Бранд поклати смутено глава и отговори:

— Не. От това, което чух, героят сте вие. Аз просто…

Харди го прекъсна:

— Просто отгатнахте всичко, повикахте началник Глицки и ни накарахте всички да се размърдаме. Без вас нищо от това нямаше да се случи.

Ву гледаше Бранд втренчено.

— Но нали ти казах да се махаш, Джейсън. Да изчезваш оттук.

— Знам — вдигна рамене той. — Промъкнах се обратно и подслушах на вратата.

— Но защо? Откъде знаеше?

— Защото те познавам, Ейми — отвърна той. — Ти не би ме отпратила така. Не и по този начин. Просто не си такава.

Зад Бранд изникнаха Лание и Ариола. Харди погледна Ву и видя, че очите й са премрежени.

Бранд пристъпи в стаята, направи път на ченгетата. Поколеба се, после отиде при Ейми и постави ръка на рамото й, а Ву улови ръката му.

От празната рамка Ариола се обади:

— Ако искаме да запечатаме това място, трябва да свършваме бързо, шефе.

— Добре — каза Глицки и посочи към цивилните. — Направете го, когато са готови да тръгнат.

Лание се намеси:

— Не искам да те ядосвам, Ейб, но долу те чакат едни хора. С камери.

Лицето на Глицки потъмня. Огледа помещението за последен път и процеди:

— Отлично — след което се запъти към стълбището.

 

 

Вън на улицата, на импровизираната пресконференция, Глицки стоеше в осветен от халогенни лампи и заобиколен от униформени кръг и говореше в цял грозд микрофони, тикнати пред лицето му. Както обикновено на такъв род събития, той бе заел отбранителна позиция.

— Като се има предвид, че снайперистът не беше в състояние да го изкара оттам, което винаги е обещаваща възможност, имаше две основни възражения срещу това просто да му се обадим по телефона или да използваме мегафон и да му съобщим, че е обграден. Първо, вече знаехме, че е убил най-хладнокръвно седем души, при това от близко разстояние. След сериозна дискусия в управлението ние решихме…

— Кои „ние“, господин началник?

— Аз, лейтенант Марсел Лание от „Убийства“ и Дизмъс Харди.

— Адвокатът? — женски глас. — С какво право един адвокат се намесва в решенията на полицията?

— Не господин Харди взе решението, Клодия. Той бе запознат подробно със ситуацията и ни бе от голяма полза. Във всеки случай, връщайки се към първоначалния въпрос, предвид поведението на господин Котрел през изминалите няколко седмици сметнахме, че ако го известим за присъствието си, той най-вероятно ще убие заложницата, а после и себе си. Второто възражение беше, че бяхме съставили по-добър план.

— Но този план излагаше на опасност живота на цивилни граждани, не е ли така?

— Вярно е, но ставаше дума само за един цивилен и господин Харди, който е тясно ангажиран със случая, прие да участва доброволно. И освен това нека не забравяме — каза Глицки, полагайки усилия да запази спокойствие, — че операцията беше успешна.

От тъмнината прозвуча друг безплътен глас:

— Да, но сигурни ли сте, че именно Рей Котрел е Екзекутора?

— Почти сто процента. Признал е всичко на госпожица Ву. Сега, след като е под арест, без съмнение ще научите повече подробности.

— Разбрах, че е бил малтретиран като дете, отраснал в домовете на приемни семейства.

— Това въпрос ли е? — попита Глицки. — Ако е така, без коментар.

— Господин началник? До каква степен решението ви да не използвате снайпериста бе продиктувано от трагичните последици на случая с ЛеШон Броуди?

— Първо, решението в случая с ЛеШон Броуди, не бе взето нито от мен, нито от друг под тази юрисдикция.

Второ, както, струва ми се, вече изясних, господин Ралстън, никога не сме вземали решение да не използваме снайпериста в днешната ситуация и фактически през цялото време, докато траеше операцията, не сме го изключвали като вариант, стига да се предоставеше възможност. Но това не се случи.

— С други думи, бяхте готов да издадете заповед Котрел да бъде застрелян наместо, а не му дадохте шанс да се предаде, като му съобщите, че е обкръжен и няма друг избор?

Стомахът му се сгърчи в спазъм. Притиснал с едната си ръка болното място, а другата вдигнал срещу ярките прожектори, Глицки се опита да не изглежда прекалено застрашителен, а напротив, дори любезен и услужлив. Но погледът, който хвърли на невидимото множество, можеше да се определи само като кръвнишки.

— Както, струва ми се, вече обясних…