Джон Лескроарт
Адвокати на защитата (32)

31

— Лукас Уелдинг, запиши си името — Харди караше с бясна скорост на север и говореше с Глицки. Беше десет и половина и преди петнайсет минути се бе разделил с Катрин Бас. Дясната ръка го болеше от писане, но помнеше наизуст всичко, което си беше отбелязал. — През 1984 година удушил съпругата си Джини. Бил изправен пред съда в Сан Франциско и осъден на доживотен затвор без право на обжалване.

— Но е излязъл?

— Така изглежда.

— Как е станало?

— Не знам. Обаче госпожа Бас, бившата съпруга на Муни, сега е адвокат и си спомня ясно, че прокурорът е бил Боскачи. Оттогава следи кариерата му. Обзалагам се на един милион долара, че твоята Елизабет Кеъри е била съдебен заседател на същия процес.

— Казваш, че си в колата си. Къде се намираш сега?

— Тъкмо отминах летището.

— Ще се срещнем в Съдебната палата — каза Глицки. — След двайсет минути.

 

 

Тъй като полицейското управление на Сан Франциско се намираше на втория етаж на Съдебната палата, сградата беше отворена. Харди и Глицки влязоха едновременно през главния вход и минаха през металните детектори и охраната долу във фоайето. Лание вече ги очакваше в коридора пред кабинета на Глицки и тримата се отправиха към малката конферентна зала зад рецепцията.

По-рано този следобед най-после бяха успели да вземат назаем цели шест компютъра за нуждите на двете ченгета от отдел „Престъпления от общ характер“ и на другите двайсет и двама служители, част от които предоставени от Джакман, а останалите — откъснати от Глицки от обичайните им задължения в съответните отдели. Всички щяха да получат възнаграждение за извънредния труд.

Голяма част от следобеда им отне да инсталират и свържат компютрите, но когато Глицки си тръгна от работа тази вечер, всичките работеха. Шестима доброволци обработваха списъка на четиристотинте наскоро освободени затворници, а други шестима — въоръжени с номерата на делата от компютъра — претърсваха архива в подземието, за да открият с кои от случаите е бил свързан Боскачи.

Преди Глицки да си тръгне, вече бяха прегледали първите сто петдесет и четири и установили, че Боскачи е бил обвинител на седем от процесите. Предвиждаше се в осем вечерта работата да поеме „втората смяна“ от дванайсет души, която да продължи да се рови през нощта и на следващата сутрин, докато не изскочи нещо.

Но сега помещението беше празно.

— Къде са се дянали всички? — учуди се Глицки.

— В подземието — отвърна Лание. — Откриха номера на делото на Уелдинг пет минути, след като се обади. Не е толкова лесно обаче да се намерят папките от архива. Вероятно ще отнеме известно време. Той не беше сред твоите четиристотин души.

— Значи не е бил освободен през последните два месеца — каза Глицки.

— Къде са го държали?

— В „Коркоран“, според компютъра.

Харди хвърли поглед на Глицки и отново се обърна към Лание:

— И сега е на свобода?

— Много е вероятно, ако той е убил тези хора, не смятате ли?

Глицки долови мълчаливия намек на Харди.

— Ей сега ще се уверим. Ако се окаже, че този тип е Екзекутора, трябва да разберем всичко за него. Ще събудим директора на затвора.

Харди и Лание го последваха в кабинета му, където Глицки грабна телефона. След като почака малко, той се представи по име и звание и каза, че му е нужна справка за един от затворниците незабавно. Било спешно.

— Да, разбирам ви. Но ако той е единственият, който има достъп по това време на денонощието, трябва да говоря с него. — Нова пауза, през която белегът на устните му побеля. После каза: — Бихте ли ми съобщили името и званието си, моля? Благодаря, сержант Грей. Вижте, мога да уредя кметът на Сан Франциско да ви се обади до пет минути, а след това и губернаторът, ако трябва, но това е излишна загуба на време. Поемам цялата отговорност.

Глицки продиктува името си буква по буква, номера на значката и телефона си и затвори.

— Като че ли директорът не желае да му прекъсват съня за разхубавяване — каза той.

Чуха звука на асансьора и тропотът от стъпки и след минута малката армия от дванайсет доброволци отново изпълни помещението с компютрите. Бяха докарали две големи сиви колички, всяка натоварена с огромна купчина папки, а най отгоре бяха отрупани около двайсет картонени кутии. Ръководителят на групата, облечен в униформа, козирува на Глицки.

— Това е делото, сър, или поне каквото можахме на намерим от него. Лукас Уелдинг. Осемдесет и шеста.

Долу няма място и осветлението е слабо, затова донесохме всичко тук. Какво да търсим?

— Съдебните заседатели — отвърна Глицки. — И за по-сигурно, нека се уверим първо, че Алън Боскачи е бил обвинителят.

Всеки, включително Харди, взе по една кутия и започна да се рови в книжата. Безкрайни топове хартия, пълната документация по едно дело за убийство в Калифорния. В кутиите се съдържаше всичко — от първите полицейски рапорти до съдебномедицинската експертиза, резултатите от аутопсията и протоколите от разпитите на свидетели, както и всички доказателства, записките на прокурора, показанията на експертите и стенограмата на самия процес. След петнайсет минути един от доброволците се обади:

— Намерих Боскачи. Първата страница или както там я наричате.

— Свидетелството към документа с данните за произхода му — уточни машинално Харди, но никой не му обърна особено внимание.

— Дотук добре — рече доволно Глицки и прехвърли няколко от следващите страници на документа, после затвори папката и я върна в кутията. — Да продължаваме.

Изминаха още двайсет дълги минути, докато гласът на Лание не наруши тишината:

— Ето. — Той седеше на масата срещу Глицки и побутна документа към него, а всички останали, включително и онези, които работеха в стаята на рецепцията, прекъснаха заниманията си и наостриха уши.

Глицки почете известно време наум, после подръпна белега си.

— Всички са тук — каза той със задавен, дрезгав глас. И като прочисти гърлото си, прочете на глас: — Филип Уонг, Майкъл Муни, Идит Монтроуз, Морис Толман.

— Ами Елизабет Кеъри? — попита Харди.

Глицки погледна листа и кимна:

— Елизабет Рийд, моминското й име.

— Исусе Христе — прошепна някой.

— Съмнявам се — каза Лание, — че ще си направи труда да слезе на земята заради дело за убийство. — Разнесе се нервен кикот.

Но Глицки вече натискаше бутоните на телефона пред себе си, по челюстта му играеше един мускул. Докато чакаше, иззвъня телефонът в кабинета му.

— Диз, това трябва да е директорът на затвора. Иди да се обадиш — разпореди се Глицки. — Кажи му, че идвам веднага. — Харди скочи.

— Марсел — Глицки подаде слушалката на телефона в конферентната зала, който беше използвал. — Звъня на Батист. Като вдигне, кажи му какво сме открили и че след малко ще говоря с него. Ще ни трябват най-малко осем екипа, най-малко, за да защитим останалите живи.

— И той се запъти към кабинета си.

Нахлу в офиса си и грабна слушалката от Харди.

— Господин директор Фишър — започна той. — Тук е Глицки. Благодаря ви, че ми се обадихте. Не знам доколко сте запознат с убийствата на този Екзекутор, които разследваме… Добре, чудесно. През последния един час идентифицирахме евентуалния заподозрян и имаме основание да смятаме, че е лежал при вас до неотдавна. Веднага ни е нужна цялата информация, с която разполагате — последен известен адрес, месторабота, близки и роднини. Осъден е през 1986 година на доживотен затвор без право на обжалване. Знам. И аз се чудех за същото. Уелдинг. У-Е-Л-Д-И-Н-Г. Лукас. Да. Да, сигурен съм. Защо?

Харди наблюдаваше лицето на Глицки, което изведнъж се изопна и вкамени. Очите му се присвиха, устните бяха здраво стиснати, а мускулът на челюстта до ухото му затрепери. Ръката му се стрелна и притисна стомаха, сякаш се страхуваше, че вътрешностите му ще се разместят. После, за един продължителен миг, целият застина. Най-накрая попита:

— Сигурен ли сте? — и прибави: — Да, ясно, разбирам. Благодаря ви.

Той затвори, вдигна глава и забеляза Харди, който го гледаше.

— Лукас Уелдинг е мъртъв — каза той.

 

 

В следващия половин час Глицки беше в стихията си. Животът на други хора можеше да е изложен на опасност. Знаейки, че трябва да има някаква връзка между Екзекутора и Лукас Уелдинг, той изпрати хора да потърсят имената на всички посетители на Уелдинг в „Коркоран“, на журналисти, съкилийници, на всички, които бяха имали контакт с него. Изпрати другата половина доброволци, разпределени по двойки, да открият следите на останалите членове на съдебното жури. Да проверят указателя и да се обадят на телефонната компания за нерегистрираните номера. Да влязат в Мрежата — някой все трябваше да знае как да открива адресите на хората по техните имена. Да известят всяка федерална служба, за която се сетеха. Да алармират всички, които имаха общо с процеса — съдебни стенографи и така нататък. После отново се обади на Батист, осведоми го накратко за ситуацията и му каза, че иска от него да осигури охрана за останалите съдебни заседатели — да постави по двама души на пост пред домовете им, веднага щом издиреха адресите. После повикаха други служители, за да попълнят местата на хората от втората смяна, които бяха получили нови задачи. Всички разходи за възнаграждения щяха да бъдат за сметка на случая Боскачи, ако шефът разрешеше, което той направи.

Харди слушаше и попиваше информацията.

— Умрял е преди два месеца в лазарета на „Коркоран“ — обясняваше Глицки на шефа. — Фишър си го спомняше ясно, защото тъкмо щели да го освободят, след като жалбата му била удовлетворена. ДНК проба. Оказало се, че всъщност не той е извършил убийството. Но ракът го довършил пръв.

— Много гадно, ако наистина е вярно — каза Харди, когато Глицки затвори телефона. — Окошарили са невинен човек.

— Така изглежда. — Съдейки по израза на лицето му, приятелят му не бе доволен от тази новина. — Явно и Екзекутора е бил бесен заради същото.

— Не бих казал, че го обвинявам.

Погледът на Глицки потъмня.

— Нима?

Харди вдигна ръка.

— По-кротко. Имам предвид чувствата му. А не деянията.

Със сигурност сега не бе времето да обсъждат този въпрос. Харди знаеше, че стават съдебни грешки и понякога — какъвто бе случаят с Уелдинг — пострадваше невинен човек. Отмъщението и насилието обаче не оправяха нещата. Така поне беше на теория.

— И сега какво? — попита Харди. — Може би е имал деца? Други роднини?

Глицки, все още настроен за действия, щракна с пръсти и се хвана отново за телефона.

— Фишър, директорът, сигурно знае. Къде отиваш?

— Прибирам се. — Харди си погледна часовника. — Дванайсет и половина е, а на сутринта имам дело.

— Не искаш ли да разбереш как ще свърши това?

— Знам как ще свърши за моя клиент, Ейб.

Глицки беше донякъде в течение — Харди го бе осведомил за най-главното миналата вечер по телефона, а сега, чрез връзката с Муни, установена благодарение на Катрин Бас, всичко си идваше на мястото. Внезапно го осени една мисъл и той остави слушалката.

— Ами момичето?

Харди кимна:

— Лора Райт. Просто се е случила там. Лош късмет.