Джон Лескроарт
Адвокати на защитата (12)

11

— Погледни откъм хубавата страна — говореше Уес Фарел. — Клиентите й са убедени, че го е направила умишлено. Че е планирала всичко предварително. Сега хлапето ще може да си отдъхне малко, докато чака 707, а може и изобщо да не му се наложи да се изправи пред съда за възрастни и така всички печелят.

— Само дето областният прокурор ще загуби доверието си във фирмата ни.

— Колко дребнаво — обади се Фарел от другия край на стаята, където се беше разположил на канапето, и сви рамене. — Но може би и без това никога не ни е имал доверие. Не забравяй, че сме адвокати на защитата, само на една крачка по-напред в еволюцията от плаващото водорасло.

— Толкова ли е зле? — Харди разбираше от шега, но този път не му беше забавно.

— Е, технически погледнато, не чак толкова. Понеже се каним да помогнем за преизбирането на Джакман, сме негови хора, или поне в скоро време ще бъдем. След няколко месеца всичко ще отшуми и ще ни се доверяват както досега, което — не се самозалъгвай — пак е далеч от световния рекорд. Междувременно Ейми ще накара Норт да повярват, че е новата Клара Дароу^[1], която изтръгва победата от челюстите на обвинението.

— Превъзходно — Харди бутна стола си назад, опря лакти на облегалките и разпери пръсти пред устните си.

— Значи крои да измами хората, които й плащат?

— Които плащат на нас, искаш да кажеш. Продължавай да мислиш за финансовата страна и ще се почувстваш по-добре.

— Няма да се почувствам по-добре. Не искам да ми плащат, за да лъжа клиентите си.

— Е, за щастие, клиентите не са твои, а на Ейми.

— Противоречиш си, Уес. Излиза, че когато става дума за плащане, Норт са наши клиенти, а когато става въпрос да бъдат измамени, значи са клиенти на Ейми.

— Навлизаш в моята специалност, усъвършенствана в дългогодишни дебати. Отговори, скроени така, че да оправдават всякакъв курс на действие. — Фарел пусна една усмивка. — Скромен талант, но ми е помагал в трудни времена. И какво искаш да кажеш с това, че не искаш да ти плащат, за да лъжеш? Мислех, че тъкмо за това ни плащат.

Харди вдигна ръка.

— Достатъчно, Уес, ясно ли е?

Усмивката му угасна.

— Ясно. Та какво ще прави сега Ейми?

— Първо, искам да отиде при Боскачи и да му се извини лично. Да му каже истината, а именно, че момчето е решило на своя глава да не признава.

Фарел се облегна и кръстоса крака.

— Защо мислиш, че го е направил?

Харди не отговори веднага.

— Той е млад. Осем години навярно му изглеждат като цял живот. Затова е направил такъв избор. — Той въздъхна. — Но много скоро ще се опомни.

 

 

Инспектор сержант Пат Белу слезе от асансьора на четвъртия етаж в Съдебната палата. Беше го взела от фоайето заедно с партньора си Линкълн Ръсел, елегантен чернокож инспектор в средата на трийсетте. В тесния асансьор с тях се бяха натъпкали поне още десетима граждани, най-малко един от които отчаяно се нуждаеше от хубав душ, нови дрехи, четка за зъби, може би някой промишлен дезинфектант и с положителност от дезодорант. От много дезодорант.

— Това бе най-дългото ми пътуване с асансьор в живота — оплака се Белу, когато вратата се затвори след нея. — Трябваше да арестуваме този тип като заплаха за здравето на околните.

— Нямаме право, докато не убие някого — каза Ръсел.

— Ние сме отдел „Убийства“. Първо трябва да убие някого. Такива са правилата.

— Хм, бих казала, че едва не уби мен. Това трябва да се брои. Всеки, който пътува с него до последния етаж, е в смъртна опасност.

— Можем да го пипнем на път за надолу — предложи Ръсел.

Белу изпусна дъх през устата си и разпръсна с ръка въздуха пред носа си. Тя беше трийсетгодишна, висока и стройна жена с характерна външност — малко тежка челюст, стари, избледнели белези от акне по лицето. Но голямата й уста винаги беше готова за усмивка, а дългата й до раменете коса, с един нюанс по-светла от мръснорусо и вечно разрешена, подчертаваше хубавите й сини очи.

Инспекторите свърнаха по коридора, но Белу внезапно спря, като дръпна партньора си за ръката.

— Глицки — рече тя. — Трябва да се видя с него.

Ръсел каза, че ще я придружи и двамата се върнаха при двойната врата във фоайето с асансьорите, която водеше към административните офиси. Тя тъкмо питаше рецепционистката във външния офис дали е възможно да размени няколко думи със заместник-началника, когато самият той изникна отнякъде в дъното. Надянал обичайната си намръщена физиономия, Глицки бе придружаван от сержант в униформа, на чиято табелка с името се четеше „Паганучи“. Тя го заговори веднага.

— Сър? Сержант Белу. Отдел „Убийства“.

Глицки, видимо уморен, я прекъсна.

— Бързам за среща — каза той. — Ако искате, оставете съобщение на Мелиса и когато се върна, ще го прочета.

— Да, сър. Но то е съвсем кратко. Тед Рийд.

— Тед Рийд?

— Братът на Елизабет Кеъри. Езерото Елсинор.

— Какво за него?

— Намира се в ареста на Ескондидо по обвинение в палеж, където е прекарал по-голямата част от последния месец. Общественият обвинител там ми каза, че не искал да си харчи парите за гаранция, защото затворническата храна му харесвала. Процесът му ще се състои след два месеца. Но главното е, че това му осигурява алиби. Не е убил сестра си.

Глицки кимна. Нещо в думите й го накара да застане нащрек, но се задоволи да каже:

— Добре. Благодаря. Свършили сте добра работа.

После се обърна към Мелиса:

— Отивам във Ван Нес, където трябва да прережа лентата на новия младежки център. Не желая да разговарям с никакви репортери, преди следващата насрочена пресконференция. Тони — каза той на придружаващия го сержант. — За колко време можем да стигнем там?

— С буркана и сирените за пет-шест минути.

— Ако се обадят — нареди Глицки на Мелиса, — кажи им, че сме тръгнали.

И те се отдалечиха към стълбите, по които заслизаха на бегом.

От мястото си на рецепцията Мелиса поклати глава съчувствено.

— Този човек ще се разболее, ако продължава така.

Телефонът иззвъня и тя го вдигна, каза сухо, че заместник-началникът отсъства и затвори.

Усмихна се на Белу, като посочи телефона.

— Един от репортерите, с които не искаше да разговаря. Направо ще го изядат.

— За какво става дума?

— Тази история с ЛеШон Броуди. Не си ли чула?

— Онзи тип от автобуса?

— Точно той, сладурче.

— И какво е станало?

— Значи не знаеш? Изплъзна ни се, но са успели да го пипнат в Колфакс. Сега обаче държи двайсет заложници в някакъв крайпътен ресторант и вече е убил двама от тях. — Проклетите репортери искат да изкопчат укритието му.

 

 

Харди помоли Филис да не го свързва с никого. Заключи вратата, събу си обувките, разхлаби вратовръзката си и полегна на едно от канапетата. Беше закусил обилно заедно с цялото семейство й не изпитваше ни най-малък глад. Реши да сложи край на навика си да пие по една бутилка вино на обяд, като го пропусне изобщо. За да не се поддава на изкушението.

Моментално заспа и се събуди почти три часа по-късно. Сам в офиса, той наплиска лицето си с вода, направи си чаша еспресо и го изпи още горещо.

Като си повтаряше наум монолога на Франи от предишната вечер, той осъзна, че всичките му приятели, участвали в престрелката, оттогава се бореха с дълготрайните й последици и собствените си демони. Не се учудваше, че и самият той имаше проблеми и че се опитваше да ги игнорира с всички сили. Но от днес нататък нещата щяха да се променят, беше го решил твърдо. Беше въпрос на воля, а тя никога не му бе липсвала.

Днес обаче, след като довърши кафето си, стана да си налее още една чаша и забеляза бутилката „Реми Мартен“ в бара си. Без особени угризения той сипа една глътка в чашата си и я допълни с кафе. Никога не бе възнамерявал да се отказва изцяло от пиенето, освен това не беше пил вино по обед. Заслужаваше тази глътка като награда за въздържанието си, освен това такова оскъдно количество по никакъв начин не можеше да му навреди. Само щеше да намали малко напрежението.

Но все пак се поколеба, когато надигна чашата към устните си.

Може би снощи Франи искаше да изтъкне, че напоследък алкохолът беше обичайната му реакция на всеки конфликт или душевен смут. Той буквално притъпяваше сетивата му и в това състояние на Харди нищо не му се струваше сериозно. Поемаше по пътя на най-малкото съпротивление, като обръщаше няколко питиета и тогава животът му изглеждаше по-поносим. Не можеш постоянно да се тревожиш и притесняваш за „какво би било, ако“ и за всяка дреболия. Това беше също толкова вредно и съсипващо, колкото пиенето.

Всъщност, разгледано в друга светлина, пиенето му бе позволявало да функционира по-добре. Идваше на работа всеки ден, въртеше със замах своя мегабизнес, измъквайки огромни хонорари от всички, които можеха да ги платят, и използваше естествения си талант да дърдори. Удаваше му се да работи с хора и да ги очарова, това беше всичко.

Като Ву. Да очарова.

Мисълта за това го охлади.

Като Ву. Да лъже. Да се крие зад речовито пустословие. И накрая да прецаква хората, които са разчитали на него.

Като остави недокосната чашата си на бара, той отвори вратите на шкафа, където криеше своя дартс, и издърпа трите волфрамови стрелички от дъската. Не беше много отдавна времето, когато играта му служеше за проясняване на ума и релаксация. Застана на чертата на пода и започна да хвърля стреличките една след друга. Един рунд.

Преди да продължи, отиде до бара, вдигна чашата и изля съдържанието й в мивката.

 

 

Беше почти четири часа, когато почука на вратата на Джина Роук.

Тя заемаше ъгловия кабинет, чиято обстановка беше съвсем различна от тази в офиса на Харди. Имаше няколко меки стола и канапе, стара дървена масичка за кафе, маса за компютър със стол, но липсваше бюро. Вместо с дъбов паркет, подът бе застлан с мокет с цвят шампанско. Едната голяма стена бе украсена с плакати на стари филми в евтини рамки — „Казабланка“, „Отнесени от вихъра“, „Гражданинът Кейн“. Другата, до вратата, бе покрита с рафтове, където държеше юридическите си книги. На една от полиците бяха подредени реликви, посветени на паметта на Дейвид Фрийман — имаше празна бутилка от шампанско „Ла Гран Дам“ запазена от деня, в който й беше направил предложение за женитба, една или две снимки на двамата на палубата на „Алта Мира“ в Саусалито на фона на проблясващия залив, ръчно изработено синьо-червено стъклено шише от парфюм, някои еротични, ако не и откровено порнографски порцеланови изделия от Китайския квартал, чист пепелник с незапалена пура и списък на залаганията от конните състезания Краун Руум във Феърмонт. Кабинетът имаше шест прозореца, с четири повече от прозорците на Харди. В късния следобед стаята бе изпълнена със златиста светлина.

Той внимателно затвори вратата след себе си и остана прав.

— Заета ли си?

Тя седеше пред компютъра си и работеше.

— Реших, че поне малко имаш право. Щом името ми фигурира в названието на фирмата, трябва да поема част от товара.

Той придърпа един от разтегателните столове, разтвори го и се настани на него.

— Това наистина е смешно, защото аз пък реших, че не съм прав. Фирмата всъщност е печеливша. Държах се като задник. — Той направи неопределен жест. — Ако не искаш да работиш, заслужила си това право. — Изчака един момент. — Как се чувстваш?

Тя се обърна с лице към него.

— Добре съм. Мисля, че ако бях продължила с тези упражнения, щях да се самоунищожа. А може би точно това се опитвах да направя. Сигурно съм най-силната жена на моята възраст, която познавам, само че на никой мъж не му стиска да го провери. — Усмивката й угасна. — Обаче нещата не опираха до физическа сила, нали? Бяха куршумите.

— Бяха куршумите — съгласи се Харди.

Настъпи мълчание. За няколко секунди лицето на Джина изобрази последователно мъка, желание за отмъщение и съжаление. Миналата година тя бе убила човек и инцидентът я беше разтърсил.

— Та какво те води насам? Ако си искал само да ми се извиниш — много мило, но не е нужно.

— Не е само това. Става въпрос за Ейми.

Той описа на Джина накратко събитията, довели до тазсутрешното фиаско в съда за непълнолетни, и когато свърши, на лицето на Джина се изписа тревога.

— Сключила е сделката, преди клиентът й да е дал съгласието си?

— Точно така. — И добави. — Възможно е да й се е сторило, че той го е дал.

— Но как? Да не би да е подписал писмено изявление?

— Не, не мисля. Снощи тя ми се обади и каза, че работата е уредена. Сигурна.

— Но после нещата са се обърнали?

— В последната минута, в съдебната зала. — Харди сви рамене. — Случва се.

— Не толкова често, колкото си мислиш, стига да си свършиш работата както трябва. Значи така. И какво искаш да направя аз?

Настъпи пауза.

— За Ейми? Нищо. Обаче за мен. Няма да ми е излишен съвет. Като управляващ партньор всъщност се предполага, че аз съм допуснал нещата да се объркат. Знаех, че клиентът й не е подписал нищо. Мислех, че мога да се доверя на преценката й. Това беше достатъчно безотговорно от моя страна, но има и нещо повече.

Роук наклони глава.

— Какво по-точно?

Харди се поколеба как да отговори.

— Сигурно си спомняш, че бащата на Ейми почина преди няколко месеца. Оттогава тя е… доста разсеяна. Работата й куцаше и днешният проблем е най-доброто доказателство за това. — Отново направи пауза. — Не мога да престана да си внушавам, че отчасти вината е моя. Може би трябваше да се намеся по-рано, както и в три-четири от останалите й дела. Главното обаче е, че тя се отнесе несериозно към живота на момчето и вероятно не чувства, че в това има нещо нередно, защото се отнася несериозно и към собствения си живот.

Роук се облегна назад в стола си и изпусна дълбока въздишка.

— Хората не вършат нещата току-така, Диз. Смяташ ли, че тя е достатъчно компетентна? Имам предвид в правния смисъл?

— Не знам. Тя е много умна. Но единствената светлина на хоризонта, ако можем да я наречем така, е че някак си е успяла да заблуди родителите, които плащат сметките, че още от началото планът й е бил такъв — да се преструва, че е съгласна на сделката, за да задържи Андрю в системата за непълнолетни.

— Което, предполагам, не е вярно?

— Да.

— Значи продължава да лъже клиентите си?

Харди се усмихна слабо.

— Мисля, че по-точната дума е „забаламосва“. Но истината скоро ще излезе наяве, ще видиш. Боскачи ще изиска 707, преди да се е усетила. И ако загуби и там, което е много вероятно, защото не само е притисната от тежестта на доказателствата, но и съдията вече я е намразил, тогава момчето ще бъде обвинено в убийство в качеството си на възрастен. Струва ми се, че трябва да се намеся и да я отстраня. Това ще заглади лошото впечатление, което е оставила у Боскачи и у съдията. Макар че клиентите, които плащат, в момента смятат Ейми за гений. Ако я махна, може би ще се откажат от услугите ни. Може би и тя ще напусне. Споменах ли за хонорара? Сумата е шестцифрена и не е за изпускане.

Роук скръсти ръце на гърдите си, извърна се на стола си и се загледа през един от прозорците. Най-после каза:

— Ако не ме лъже паметта, 707 не се занимава с доказателствата, нали? Става дума само за това дали едно дете може да бъде рехабилитирано в системата за непълнолетни или трябва да бъде наказано като възрастен. Така ли е?

Харди кимна.

— Добре тогава. А какво е съдебното минало на Андрю?

— Нищо, за което си заслужава да се говори. Кражба на кола, малко общественополезен труд, глоба. Изтрито от досието му.

— Добре — Роук размисли за миг. — В такъв случай може би тя ще се справи. Съдът не може да реши, че момчето вече е закоравял престъпник и трябва да прекара остатъка от живота си зад решетките. Възможно е да го отърве.

— Възможно е. — Но Харди си имаше своите съмнения. Той знаеше по-добре от Роук, че последният от петте критерия, за да се определи дали обвиняемият е по закон непълнолетен или възрастен, е тежестта на обвинението, а какво можеше да бъде по-сериозно от убийство. Само заради това Харди смяташе, че 707 е обречено на провал. Той прокара ръка по бузата си. — Не искам да я отстранявам, Джина, и Бог ми е свидетел, още по-малко искам да я уволня. Но още от самото начало ориентацията й беше погрешна, а сега, особено след като преговаря с Боскачи, той ще иска да я унищожи. — Облегна се, кръстоса замислено ръце, обходи с очи прозорците, после внезапно се обърна към Роук, с лице, осенено от идея. — Ами ако й кажа, че искам да се включа като втори адвокат?

Роук размисли.

— Тя може да откаже и дори да напусне. Ами твоите часове отгоре на нейните? Ще се съгласят ли клиентите на това?

— Не ме е грижа за моите часове — каза Харди. — Няма да искам да ми ги заплатят. Да поправя щетите, нанесени от Ейми, е по-важно за фирмата от моя хонорар, не мислиш ли?

Роук се усмихна и каза меко:

— Няма нужда да питаш мен, но това не ми звучи типично за управляващия партньор, когото познавам и обичам. Напоследък си доста загрижен за хонорарите, не само за твоите, но и за тези на някои от партньорите.

— Туш — призна Харди с усмивка.

Роук се върна на деловата страна.

— И все пак тя може да напусне. Да го приеме като признак на недоверие.

— Освен ако не се чувства гузна, че се е провалила. Струва ми се по-вероятно да приеме, особено предвид натиска, на който е подложена, и да е благодарна, че не я уволняваме.

Роук, която бе започнала да узрява за идеята, кимна.

— Добре. Разбира се, можеш да кажеш, че като управляващ партньор искаш да следиш случая по-отблизо. Не би могъл да допуснеш нова грешка. Какво би ти отговорила? Не?

— Може би.

Но Роук поклати глава.

— Разбира се, обаче не ми се вярва. Мисля, че ще ти е благодарна, задето си й предложил. При положение, че приеме, как смяташ да процедираш?

Харди се наведе напред, внезапно въодушевен от перспективата.

— Виждам нещата така. Аз ще се заема с доказателствата, докато тя оспорва критериите за рехабилитация на 707. По този начин, дори да загубим делото, ще бъдем по-силни на процеса за възрастни. Освен това, между нас казано, ако личните й проблеми надделеят, аз вече ще съм на борда. Клиентите ще ме познават. Това е отлична застраховка. — Той наведе глава за миг, поразен колко убедително звучат собствените му аргументи.

Думите на Франи миналата вечер бяха засегнали мощна струна у него. Той имаше нужда да се докаже — такъв, какъвто беше: съдебен служител, борец за правосъдие, пазител на закона. Нуждаеше се, за свое собствено добро, от ясен случай — където адвокатът защитава клиента си заради презумпцията за невинност. Ако обвинението не успееше да докаже противното, ако не успееше да се пребори с вдъхновената защита, клиентът щеше да бъде свободен.

Това не беше нито цинично, нито манипулативно — беше същината на системата. И макар Харди да бе загубил до голяма степен вярата си в механизмите, в начина, по който действаха понякога в реалния свят, внезапно му стана кристално ясно, че всъщност, ако изобщо вярва в нещо, то беше именно в тази несъвършена система. Нещо повече, това бе шанс за собственото му спасение, който не можеше да си позволи да пропусне. Не беше поемал случай на убийство повече от три години. Те поглъщаха прекалено много време, изтощаваха физически, ангажираха емоционално. Разстройваха семейния ти живот.

Беше за предпочитане, а и по-забавно, да печелиш лесни пари, като сключваш сделки. Можеше да плуваш на повърхността на нещата и да не ги взимаш много присърце — по-дяволите, изобщо да не ги взимаш присърце. Да се смееш, докато кожата на лицето ти те заболи и проклет да си, ако допуснеше проблемите на клиентите ти да те засегнат лично. Просто оправяш техните каши.

Въпреки това Харди никога не забравяше, че удоволствието е толкова ефимерно и питателно колкото захарен памук и обикновено оставяше горчив вкус в устата ти. И че парите често миришеха лошо.

Досега избягваше да погледне истината в очите, но веднъж направил го, вече не се изненадваше, че пие толкова много. Ясно осъзнаваше докъде можеше да стигне, ако продължаваше така. Картината не беше красива. Край вече. Беше толкова грозно, че слава Богу, беше накарало Франи да се разплаче.

Може би беше време да се ангажира отново, да си позволи да чувства, да го е грижа.

Вдигна глава и се усмихна накриво.

— Значи втори адвокат. Какво мислиш?

Роук кимна:

— Отива ти.

 

 

Ейми Ву не можеше да си представи как ще се появи в офиса на Сътър Стрийт и ще погледне в очите Дизмъс Харди и останалите колеги — не и след унижението, на което я беше подложил Алън Боскачи. Първо я остави да чака почти два часа, после я осведоми, че вече е подал молба за процедура 707 по случая Бартлет, за да бъде обявено момчето за възрастен.

Надявал се, че осъзнава какво е направила, и не бивало да храни никакви илюзии относно по-нататъшното развитие на нещата. О, и между другото, ако някога отново би поискала да комуникира с него по някакво дело, трябвало да го направи в писмена форма, като лично положи подписа си. И нямал предвид имейли. Такава щяла да бъде за в бъдеще и политиката на всички заместник областни прокурори от офиса му. Край на глупостите и залъгалките.

Разстроена, едва сдържаща сълзите си, тя пресече Брайънт и мина по дългия, ухаещ на урина коридор, свърталище на лихвари, които даваха заеми за пускане под гаранция, после слезе по тъмното стълбище, водещо към заведението на Лу Гърка. Седна на бара и веднага си поръча водка.

Никакви „Космополитън“ днес. Никакви украсени с финтифлюшки коктейли. Беше тук, за да се напие истински.

Към пет и половина, когато ресторантът се препълни, Ейми до голяма степен бе успяла да удави грижите си в алкохол. Това заведение бе Меката на адвокатите и ченгетата, които работеха в Съдебната палата, а неволите на Ейми по случая с Андрю Бартлет бяха нищо в сравнение с лайната, в които бе затънал заместник-началникът на полицията Глицки заради историята с ЛеШон Броуди.

В ранния следобед Броуди вече бе отнел живота на седмина заложници, по един на всеки двайсет минути, докато местните ченгета и магистралният патрул се караха чия е юрисдикцията да му предостави хеликоптер, който да го откара до летището в Сакраменто. Броуди очевидно бе успял да убеди властите да му осигурят оттам самолет до Куба. Полицейски снайперист го беше застрелял право в челото, когато беше пристъпил извън крайпътния ресторант, докато хеликоптерът го очакваше със запален мотор и въртяща се перка.

И двата телевизора в бара не предаваха нищо друго през последните няколко часа, а през това време плюсовете и минусите на полицейската стратегия подклаждаха безкрайна, разгорещена дискусия сред клиентелата.

Докато се стъмни, Ейми бе изпила шест водки мартини и беше готова да се прибере вкъщи, за да поспи. Но един напорист и отракан млад адвокат на име Бари се бе оказал по-упорит от останалите й ухажори и, прегърнал я през рамо, закрачи с нея към изхода.

Когато се озоваха навън в тъмната като рог нощ, той ненадейно я целуна. Двамата се отправиха надолу по алеята. Тя потръпна от хлад и се сгуши в сакото на костюма си. Вече му бе казала, че не е в състояние да шофира, но той й отвърна, че е достатъчно трезвен и ще я закара. Беше паркирал там, където и тя. Където паркираше всеки посетител на Съдебната палата, в края на алеята. Паркингът бе широк, от двете му страни се издигаха триетажни сгради и ограждаха пространството. През делничните дни всяко местенце бе заето, а сега се виждаха само три коли — тази на Ейми до близката сграда, после колата на Бари и още една, паркирана в по-далечния край. Една улична лампа до пустата будка на пазача хвърляше сноп светлина върху целия паркинг, като само ъглите тънеха в дълбока сянка.

Когато стигнаха колата му, Бари й отвори вратата и тя се наведе, като се боеше да не колабира върху седалката. Когато потеглиха на заден, фаровете осветиха сградата пред тях, после пробягнаха по третата кола.

Проследявайки светлинния лъч зад натежалите си клепачи, Ейми рязко се изправи:

— Чакай малко! Спри!

— Какво? — Бари натисна спирачката.

Преди колата да спре напълно, Ейми отвори вратата и излезе със залитане. Падна веднъж, удари си коленете, после стана и отново тръгна.

— Какво правиш? — извика след нея Бари, който още седеше зад волана.

Тя се обърна и посочи.

— Насочи фаровете до колата, там, до стената. — Ейми се отправи към тъмната безформена купчина на паважа срещу сградата. Когато фаровете я осветиха, тя доби очертания, Бари я настигна тичешком.

— Боже господи!

Тялото бе облечено в бизнес костюм и тренчкот. Лежеше изкривено настрани, като сега лицето ясно се виждаше. Под главата му се бе образувала тъмна локва, но Ейми не бе в състояние да обърне внимание на другите подробности. Стоеше като вкаменена, неспособна да откъсне поглед от страшните, празни втренчени очи на жертвата.

Мъртвият беше Алън Боскачи.