Джон Лескроарт
Адвокати на защитата (25)

24

Първата работа на Глицки в понеделник сутринта бе да се срещне с Лание, за да разбере какво бяха свършили през уикенда хората, които разследваха случая Боскачи. Заради убийствата в Туин Пийкс в петък вечер самият Лание не бе успял да се включи в акцията, но Пат Белу, Линкълн Ръсел и инспекторите от отдел „Престъпления от общ характер“ бяха посетили всички изложения на оръжия в зоната на залива този уикенд с изключение на изложбата във Фримонт. Вероятно защото тези ченгета не разполагаха с надеждни информатори в по-отдалечените райони на Сан Франциско, никой от тях не се бе добрал до нищо, което дори бегло да наподобява тефтерчето с телефонни номера от караваната на господин Юинг, с което се беше сдобил Глицки.

Разстроен от тази липса на данни, Глицки все пак вярваше, че е попаднал на единствената възможна следа, макар и далечна, която водеше към убийството на Боскачи. Затова, преди да свика оперативката в осем часа, той се обади на филиала на „Алкохол, тютюн и огнестрелни оръжия“ — или съкратено АТО — за Сан Франциско, изслуша автоматичния запис и на свой ред остави съобщение. Даде на момчетата от „Престъпления от общ характер“ ксерокопие от тефтерчето на Юинг и им нареди да вземат от телефонната компания имената и адресите на всички. Надяваше се да ги получи, докато от АТО се свържат с него, за да има какво да изтъргува — имената и адресите на известни купувачи на заглушители — в замяна на сътрудничеството на АТО, изразяващо се в това да ги снабдят с нови, разширени списъци на подобни купувачи. По изключение този път разполагаше с необходимия персонал и бюджет и сега търсеше връзката — ако изобщо съществуваше такава — между купувачи на заглушители и хора, които са имали вземане-даване с Алън Боскачи.

След оперативката той се срещна с представителката на кмета Силия Бонам в Градския съвет, за да обсъдят някои свързани с юрисдикцията въпроси между полицейското управление на Сан Франциско и чиновниците и администраторите от Службата за вътрешна сигурност на САЩ. След това Паганучи го откара във Филмор, което бе на половината път до дома му, за да се срещне с новия изпълнителен директор на Културния комплекс за африканско-американско изкуство във връзка с използването на най-добрата частна охрана за комплекса на разноски на градската управа. Когато се върна в Съдебната палата, той отговори на репортерски въпроси по трите най-важни събития от неговата област — развитието по случая ЛеШон Броуди, убийството на Алън Боскачи което един репортер бе нарекъл политическо убийство и двойното убийство от петък вечер, дело на Екзекутора. Тъй като нямаше какво ново да съобщи и по трите, пресконференцията премина вяло.

Най-после се добра до кабинета си. Момчетата от „Престъпления от общ характер“ бяха свършили добра работа, докато той се разкарваше по срещи, и бяха съставили списък с имената и адресите на хората от тефтерчето на Юинг. Спретнато напечатан, той лежеше под купчина други документи на бюрото му. За обяд Глицки омете два оризови сладкиша с една диетична кола. Когато секретарката му съобщи по интеркома, че са пристигнали двама агенти от АТО, той с основание се почувства подготвен.

Но приятното чувство не продължи дълго.

Двамата агенти — Ейткин и Дру — поразиха Глицки с вида си; сякаш не идваха от кабинетите си, а направо от улицата и по-точно от някаква полицейска акция. Още носеха черните си бронежилетки с големите инициали „АТО“ на гърба, а кобурите на пистолетите видимо издуваха подмишниците им. Дру представи и двамата и без излишни приказки се настаниха на столовете пред бюрото на Глицки.

Глицки бе възнамерявал да започне разговора, като им изрази благодарността си, че са се озовали толкова бързо и така нататък, но Дру го прекъсна безцеремонно.

— Питахме се, сър — започна той с делови тон, — дали сте запознат с отряда със специално назначение, чрез който работим с местните власти на всички окръзи и координираме съвместните си действия?

— Разбира се — каза Глицки. — В петък се обадих на сержант Трона и той ме увери, че ще ме свърже с някой от агентите ви в началото на другата седмица, което е днес. Оглавявам следствена група по убийството на Алън Боскачи и не разполагам с много време. — Той се пресегна за списъка си. — Мисля обаче, че ще останете доволни от резултатите ми.

Ейткин, който досега не бе произнесъл нито дума, се наведе напред и взе листа хартия. Дру му хвърли бегъл поглед, без да показва особен интерес.

— Какво е това? — попита той.

— Имената и адресите на хората, закупили нелегално заглушители от човек на име Джеймс Мартин Юинг в Кау Палас. Или поне там се подвизаваше миналия петък.

— И как стигнахте до него? — поинтересува се Дру. — До този Юинг?

— Имах си информатор. Стана по-лесно, отколкото си представях.

Най-после Ейткин проговори, като се обърна към Дру:

— Виж ти.

— Моля за извинение — намеси се Глицки, на когото тонът никак не се хареса. — Имате ли някакъв проблем, господа?

— Да, сър, боя се, че е така — отвърна Дру, като скръсти ръце на колана си.

Ейткин, който носеше със себе си плоско дипломатическо куфарче, го отвори на скута си, измъкна отвътре една снимка и я подаде на партньора си. Дру, на свой ред, я подаде на Глицки.

— Бих искал да ви попитам, сър, дали това тук ви изглежда познато.

На снимката беше Глицки. Тя бе направена миналия петък, без съмнение с камера, скрита някъде във вана на Юинг.

— Юинг е ваш информатор? — досети се той.

Дру кимна.

— Не ви ли се стори странно, че се свързахте толкова лесно с него? С човек, когото го заплашват двайсет години, ако го пипнат с целия този арсенал? Споменавате едно име на някакъв случаен дилър на изложба на оръжия и след петнайсет минути вече разговаряте с човека. Не зазвъняха ли в главата ви предупредителни камбанки?

— Помислих си, че просто имам щастлив ден.

Двамата агенти се спогледаха като по команда, сетне Дру отново се обърна към Глицки:

— И какво точно търсите?

— Информация. Трябва да знам дали някой от тези типове не е свързан по някакъв начин с Боскачи — и той посочи списъка. — Дълга и широка, но за съжаление не разполагаме с много факти.

Проблемите на което и да било местно полицейско управление не бяха грижа на АТО.

— Вече сме арестували две трети от хората на Юинг — каза Дру. — Останалите наблюдаваме, за да проследим контактите им. Знаете как е, затова ви молим да не се занимавате повече с… тази работа.

Глицки върна снимката на Дру. Стомахът му изпълняваше някакъв див латиноамерикански танц и той го притисна с ръка.

— Все пак ме интересуват подробности за хората, закупили заглушители. Може да ни помогне да достигнем до нещо.

Дру и Ейткин отново размениха погледи и кимнаха.

— Можем да го уредим — каза Дру. — Ще отнеме два дни.

— Колкото по-рано, толкова по-добре.

— Разбира се.

Когато двамата мъже станаха да си ходят, Ейткин проговори за втори път:

— Винаги сме се старали да работим с районните управления, сър. Затова създадохме отряда със специално назначение — за взаимна комуникация и сътрудничество. Ето защо, ако за в бъдеще ви хрумне да упражнявате самодейност извън юрисдикцията си, най-напред се обърнете към местните власти, може би те ще ви дадат нужните сведения.

— Ще го запомня — рече Глицки.

Докато излизаха през вратата, той чу единият от тях да промърморва:

— Проклети аматьори.

 

 

— Трябва да говоря с теб. — Ву не се беше преоблякла след болницата. Още носеше синия екип за джогинг, обувките за тенис и якето на „Джайънтс“. Стоеше на прага на кутийката, която минаваше за кабинет, на Бранд в МВЦ. Устата й бе пресъхнала, а дланите — влажни. Дори и след като я беше качил в колата си онзи ден и ледът между тях се бе разчупил малко, тя не знаеше как ще я приеме. Но чувстваше, че идването й тук можеше да се изтълкува като вид извинение. Сега тя играеше открито с него, като държеше противника си по делото в течение на събитията. Знаеше, че е дошла при него, водена от най-добри намерения. — Това няма да ти хареса. Бранд бе хванал в ръка телефонната слушалка, канейки се да я поднесе към ухото си, но я остави при появата на Ву. Изражението му беше неутрално.

— Вече чух — каза той. — Оживя ли?

— Ще прескочи трапа.

— Радвам се. Наистина се радвам.

— Което ни отваря малко работа. — Тя се облегна на рамката на вратата. — Ще изискам отлагане на делото утре. Исках да те уведомя предварително.

— Така и предположих — каза Бранд, — когато разбрах за опита за самоубийство. След като сме честни един към друг, трябва да знаеш, че тази сутрин чух Уарвид да говори с помощника си по този въпрос. На твое място не бих възлагал големи надежди.

— Казал е, че няма да разреши отлагане?

— Това чух от помощника. Стига Андрю да се държи на двата си крака, отиваме на дело.

— Може и да не се държи.

— Това тепърва ще се изясни. Но нека те попитам нещо. Ако сега Уарвид отстъпи, тогава какво ще спре всички, на които им предстои дело, да хукнат да се самоубиват в навечерието му? — Бранд се облегна на стола си, сложи ръце зад тила си и качи краката си върху бюрото. — Нека си говорим направо, става ли? Тази процедура е само една формалност. Ти го знаеш, аз го знам, Уарвид го знае.

— Клиентът ми е излязъл от равновесие, Джейсън. На теб никога ли не ти се е случвало?

— Разбира се. През цялото време. Но точно сега единственото, което иска Уарвид, е да възстанови световния ред, и за да го направи, трябва да изпрати Бартлет на съд за възрастни. Което и ще стори. Утре.

Ву се премести от другата страна на вратата, скръсти ръце.

— Ще призова свидетели, вече съставих списъка.

Бранд смъкна крака от бюрото. Намести се на стола си и каза:

— Няма ли да оспорваш критериите?

— Всеки един поотделно.

— На мен ми стига и един, нали знаеш?

— Разбира се.

Бранд въздъхна.

— Предполагам, че си прочела разказа му.

— Прочетох го — отвърна тя. — Мога да представя смекчаващи обстоятелства.

— Представяй каквото си щеш. Но смяташ ли, че двойното убийство няма да е достатъчно сериозно обстоятелство за съда?

— Не и ако не го е извършил.

Бранд остана със зяпнала уста. Когато проговори, гласът му преливаше от загриженост.

— Ейми, чуй ме. Последния път в съда ти беше готова да пледираш вина. Сега караш един от най-честните съдии на света сериозно да се безпокои за теб. Какво се каниш да доказваш? Че убийствата не са се състояли? Не, тук няма какво да се доказва и ти отлично го знаеш. Веднага ще ти спретна случай prima facie^[1], налице е и тежестта на престъплението, и мотивът. Само да дръзнеш да оспорваш основните факти, и Уарвид ще те разбие на пух и прах.

Тя се усмихна.

— Чудесно. Разтревожен си.

— Не съм — каза той. — Или по-точно, тревожа се за теб. Не можеш да изтъкнеш никакви аргументи. Уарвид ще влезе в съдебната зала с предварително съставено мнение и така трябва да бъде.

— Може би ще го промени като чуе исканията ми.

— Но Ейми… Бартлет не е непълнолетен!

— Как да не е? Той е на седемнайсет, още момче.

Бранд отметна глава назад, покри лицето си с длани и я погледна през разперените си пръсти.

— Не мога да повярвам, че ще го направиш.

Ву пристъпи навътре, доколкото й позволяваше тясното пространство.

— Виж какво, Джейсън. Нали помниш какво каза Андрю в съда? Че не го е извършил? Може би говореше истината.

— Не е възможно.

— Ами ако е възможно?

— Тогава вървете на процес и го отървавай. Но, за Бога, първо го изкарай от съдебната зала на Уарвид.

Тя поклати глава и заговори разпалено:

— Той е склонен към самоубийство, Джейсън. В състоянието, в което е сега, си мисли, че ще прекара в затвора остатъка от живота си.

— Там му е мястото. Убил е двама души, Ейми.

— Може, обаче е невинен до доказване на…

Бранд се изсмя презрително.

— О, я престани, по дяволите!

— Прочел си разказа му и знаеш, че…

— Знам, че е опасен. Има извратено престъпно съзнание и си мисли, че може да те манипулира. Всъщност е на път да го докаже.

— Опитал се е да се самоубие, за да ме манипулира? Това ли искаш да кажеш?

Бранд сви рамене.

— Разбрах, че ризата, която е използвал, се е скъсала. Може първо да я е разпрал малко.

Ву избухна:

— Глупости, Джейсън! Отвратителни глупости!

Изведнъж зад тях изплуваха внушителните — и според Ву зловещи — очертания на пристав Нелсън, който почука на вратата.

— Всичко наред ли е при вас, хора? — Той се примъкна по-близо и сниши гласа си. — Тук, в коридора, звуците отекват доста силно, да знаете.

Бранд заговори над рамото на Ву с приветлив и успокояващ тон:

— Добре сме, Рей. Просто малка приятелска дискусия между двама областни адвокати.

Очите на Ву изпускаха искри, лицето й бе зачервено. Тя се извърна рязко и се промъкна покрай Нелсън.

— Извинете ме. — И като се затича с обувките си за тенис, изчезна зад ъгъла на коридора.

 

 

Бранд откри колата й, последната в дългата редица паркирани коли до бордюра срещу главния вход на МВЦ.

Тя седеше на шофьорското място, обхванала волана с двете си ръце и положила глава върху тях. Застанал на тротоара, Бранд се поколеба, после почука с кокалчето на показалеца си по стъклото на съседното място, като се наведе, за да може да го види. Ву се пресегна и отключи вратата. Когато я затвори след себе си, двамата останаха няколко секунди в мълчание. Най-после Бранд я погледна и изпусна дълга въздишка.

— Не биваше да казвам това одеве. Не смятам, че момчето ти е симулирало.

Вперила поглед пред себе си, тя отново стисна кормилото с ръце.

— Дойдох при теб от колегиалност, Джейсън. Вече не играя игрички. — Тя направи пауза. — Нито с делото, нито с теб. Онази нощ… — Ву се запъна и го погледна.

— Няма нужда да говорим за това.

— Напротив. Ти беше прав. В мен има нещо сбъркано.

— Не съм твърдял подобно нещо.

— Не беше необходимо. — Тя махна едната си ръка от волана, сякаш се канеше да го докосне, но се спря и я отпусна в скута си. — Може ли да ти кажа нещо?

— Разбира се.

— Онази нощ, в „Балбоа“… Не мислех за Алън или за Андрю, нито за споразумението, което смятах, че съм сключила. Бяхме само ние двамата. Беше истинско.

— Добре.

— Исках да ти кажа само това.

— Добре, добре. Но щом е било толкова истинско, защо ме изрита?

— Не съм те изритала. Ти сам си тръгна.

— След като започнахме тази тема, ще цитирам точно думите ти. „По-добре да те няма до сутринта, иначе ще си имаме неприятности“. Не си ли спомняш, че каза това?

Ву бавно поклати глава.

— Нямах предвид неприятности в правния смисъл. Имах предвид… Имах предвид, че след като беше само за една нощ и никой от нас нямаше намерение да се задълбочава, беше по-добре да си тръгнеш, преди да сме стигнали по-далече.

— Но ние вече бяхме…

Тя го погледна.

— Нямах предвид секса.

Бранд въздъхна тежко.

— Знам. Знам какво имаш предвид. — Настъпи дълго мълчание, преди да продължи: — Мислила си, че си играя с теб. — Той се подсмихна. — Това ми харесва.

— На мен също. Идеално е.

— Микрокосмос на самия живот — каза Бранд. — Което ме навежда на мисълта, че може би трябва да влезем вътре и да се отървем от Бартлет още сега.

Ву поклати глава.

— Не можем. Не мога да го изоставя, а ако ти се откажеш от случая, 707 ще се състои и без теб, само дето ще се наложи да даваш обяснения и накрая най-вероятно ще те уволнят.

Изведнъж Бранд зърна нещо през рамото на Ву и изруга. От другата страна на улицата Рей Нелсън се бе облегнал на покрива на колата си и палеше цигара. Като забеляза, че го гледат, вдигна ръка за поздрав, после отвори вратата на колата и влезе вътре.

— Видя ни — каза Ву.

— Да, и какво от това? Седим си в колата и разговаряме.

— Мислиш ли, че ни е проследил?

— Не знам. Защо би го направил?

— Кой знае. За да ни изнудва, може би. — Ву погледна след отдалечаващата се кола на Нелсън и добави: — Този тип ме кара да настръхвам.

— Рей? Той е същинско агънце, трябва само да го опознаеш — отвърна Бранд.

— Не желая да го опознавам.

— Честно казано, не е и нужно. Но в края на краищата не е толкова лошо, че ни видя.

— Защо?

— За да свикнат да ни виждат заедно и извън съдебната зала.