Джон Лескроарт
Адвокати на защитата (3)

2

Заместник шефът на Бюрото за разследване, с други думи на полицията, Ейб Глицки седеше в стария си офис в отдел „Убийства“ на четвъртия етаж в Съдебната палата на Сан Франциско. Разговаряше с дежурния лейтенант Марсел Лание. Когато миналото лято бившият шеф на отдел „Убийства“, Франк Батист, най-после беше назначен за началник на полицията, той възнагради дългогодишния си колега Глицки със синекурната длъжност заместник-началник. Макар че Глицки имаше чин лейтенант, последната година преди новото си назначение заемаше незавидното положение на сержант в щатното разписание на държавните служители. Сега, като заместник-началник и все още лейтенант, той отговаряше за капитани и командири, както, разбира се, и за всеки един от двеста и четирийсетимата полицейски инспектори в града.

Ролята на Глицки като заместник-началник беше важна, но мъглява. Бюрото за разследване бе получило публична плесница преди около шест месеца, когато Кроникъл помести статия, която доказваше въз основа на факти, че от всички големи градове в страната Сан Франциско е на последно място по брой на заловени престъпници и разкриване на престъпления от всякакъв характер.

Според статията през изминалите четири години над осемдесет процента от престъпленията в Сан Франциско бяха останали неразкрити. Много криминални прояви, дори толкова агресивни като нападения на пешеходци, изобщо не бяха разследвани, а при други — например обири на къщи — следствието се водеше от един инспектор, който провеждаше телефонен разговор с жертвата и я канеше да се яви в Съдебната палата, за да направи опис на липсващите вещи. Още преди унищожителната критика да бъде отпечатана черно на бяло, Батист, разбира се, имаше представа за печалния брой престъпления, за слабата работа на следователите и за ниския дух на отдела като цяло, затова приветстваше стремежа на Глицки да стегне дисциплината в бюрото, да срита нечии задници и най-вече да тикне повече лоши момчета зад решетките.

Наистина, много от инспекторите бяха придобили вредни навици, но това невинаги се дължеше на факта, че не ги е грижа за работата. В редица случаи полицейското управление не можеше да си позволи да плаща извънредни часове за разпит на свидетели или описване на инциденти поради орязване на бюджета. Офисът на главния прокурор все по-систематично насаждаше практиката — наследена от Шарън Прат, — според която допълнителни средства се отпускаха само за случаите, доказателствата по които бяха толкова съкрушителни, че присъдата беше вързана в кърпа, и която насърчаваше помощник областните прокурори да не позволяват на полицаите да арестуват заподозрени, без да има достатъчно необорими факти срещу тях. Ако например заловяха някой тип по един параграф, трябваше да изчакат, докато го спипат по два или три, така че присъдата му да бъде по-сигурна. Така негодникът се разхождаше на свобода, докато в повечето големи градове отдавна щеше да бъде на топло.

През първите няколко месеца на новата работа Глицки енергично наложи присъствието си, като правеше изненадващи проверки на инспекторите в палатата и дори на патрулите в полицейските участъци и на улицата. Той сграбчваше в приятелска, но желязна хватка ръката на някой от полицаите и му заявяваше право в лицето: „Знам, че имаш заподозрени, но ги чакаш да сгафят повторно. Аз обаче ти казвам: тикни ги в затвора. И имам предвид днес!“ Глицки даваше пример и с това, че идваше на работа в седем и половина и оставаше най-малко до шест, като не си начисляваше извънредни часове. Той вярваше, че значката е призвание и отговорност пред обществото, а не просто служба. Даде на подчинените си да разберат, че ще получават по-голямо удовлетворение от работата си, ако мислят като него. И по ирония, след като изискването за извънреден труд постепенно отпадна, Батист започна да го одобрява все повече. Бюрото за разследване все още беше далеч от съвършенството, но нещата полека-лека се оправяха.

В резултат от гъвкавата схема, която наложи, на Глицки му се отвори неочаквано свободно време и от време на време той се отправяше надолу по коридора както тази сутрин, за да държи под око работата на отдел „Убийства“. Още от първите си дни в полицията като уличен патрул Глицки смяташе разследването на убийства за приоритетна дейност. Там искаше да бъде. Това бяха престъпленията, които имаха най-голямо значение. Дванайсет години бе работил като инспектор и още шест като шеф на отдела. Убийствата бяха в кръвта му.

Когато Батист му предложи поста заместник-началник, той замалко да му откаже с аргумента, че ще е по-доволен, ако продължи да преследва убийци. За щастие, преди да изрече тези съдбоносни думи, осъзна пагубните последици, които щеше да има отказът му. Всеки друг отговор освен безусловното „да“ на великодушното и деликатно предложение на Батист с основание би го направил да изглежда неблагодарен и би забил клин в отношенията му с новия шеф. Ако Глицки бе настоял да запази работата си в отдел „Убийства“, не само нямаше да я получи, но и никога нямаше да изплува. Шефът го бе измъкнал от низините и издигнал над мнозина други на истински престижно място. Глицки дори имаше собствен шофьор!

И така, той неохотно прие новата длъжност, като смяташе, че по този начин завинаги загърбва работата, която обичаше най-много. Но ето го сега, по-малко от година след повишението му, седнал в стария си офис с крака на бюрото, обсъждащ особено заплетен случай на убийство с лейтенант Лание. Кой би помислил?

Щастливо омъжена домакиня на средна възраст, бяла, с леко наднормено тегло, на име Елизабет Кеъри, беше застреляна преди около седмица на прага на дома си. До този момент инспекторите не бяха открили никакви улики, нито мотиви, които да водят към убиеца.

— Здраво ли притиснахте съпруга? — попита Глицки. — Нямаше ли пролуки в алибито му?

— Робърт. Да — отвърна Лание. — Каза, че е пътувал към къщи. Именно той се обадил на 911. Но Пат Белу — познаваш ли я? Нова е, но си я бива. Както и да е, та тя го доведе тук миналия четвъртък и го разпитва шест часа. На другия ден се включи и Ръсел, за да разиграят доброто и лошото ченге. Още четири часа. — Той поклати глава. — Нищичко, Ейб. Ако той го е извършил, значи е дяволски добър. Белу и Ръсел разправят, че не успели да го пречупят. Плюс това, ни помен от любовница. Човечецът не е точно типът Казанова. Плешив, дебел и стар.

— Колко стар?

— Шейсет. Тя е била на петдесет.

Глицки сви рамене.

— Плешивите, дебели и стари мъже могат също да имат любовници, Марсел.

— Не толкова често, колкото си мислиш, Ейб. И не и Робърт, мога да се закълна. Следващия месец се канели да подновят брачния си обет по случай петнайсетгодишнината от сватбата си.

— Това не значи, че не са имали разправии.

— За какво?

— Нямам представа. Може би не са успели да се споразумеят за списъка на гостите — например, той много настоявал да присъства някакъв негов стар приятел, но тя го мразела — приятеля, имам предвид — и затова трябвало да я убие — Глицки се почеса по бузата. — Е добре, може да не е било така. Кой друг би могъл да го извърши? Някое от децата?

— Не ми се вярва. Всички са съсипани. Разговарях лично и с тримата. Никой не е чак такъв добър актьор, особено най-малката, Карлийн. Мисля, че е на единайсет. Освен това взаимно си осигуряват алиби — всичките са гледали някакъв екшън в задната част на къщата. Дори не са обърнали внимание на изстрела. Сигурно са помислили, че е от филма. И накрая — въздъхна той, — пълна липса на мотив. Те са я обичали. Наистина го вярвам. Трябваше само да ги видиш — цялата тази история тотално ги е сговнила. Извинявай за израза — заради френското ми потекло е.

Глицки махна с ръка. Мразеше вулгарните думи, но им се беше наслушал, пък и сега умът му беше погълнат от случая.

— Ами приятелите?

— Редовно е посещавала читателски клуб и се е събирала с група други майки от квартала горе-долу веднъж седмично, но ние разговаряхме с всяка от тях поотделно. Всички са шокирани. Смаяни. Никоя не е имала и най-малък проблем с Елизабет. Всички са ходели при нея за съвет или помощ и тя не е връщала никого.

Лание бе пренаредил кабинета по начина, какъвто бе, докато го обитаваше Глицки. Голямо бюро заемаше почти цялата централна част на помещението — той седеше зад него, а Глицки отсреща, с качени отгоре крака и с пръсти, разперени пред устата му.

— В събота бях на погребението, Ейб — продължи Лание. — Огромна тълпа. Всички са обичали тази жена.

— И все пак някой я е убил.

Лание се замисли.

— Е, който и да го е направил, действал е професионално. Отнесъл е оръжието със себе си, не е докоснал нищо. Един изстрел право в сърцето.

— Проверихте ли телефонните разговори? — попита Глицки. — Може да е имала любовник?

— Проверяваме.

— Пари?

Лание разпери ръце.

— Никакви проблеми. Била е пестелива. Робърт е печелил достатъчно, за да живеят добре. Всяка година са ходили на почивка. Имали са собствена къща лодка на езерото Шаста.

Глицки смъкна краката си на пода.

— Значи твоята типична средна американска домакиня отваря вратата един четвъртък вечер и някой я застрелва без причина?

— Точно така. С това разполагаме.

— Малко вероятно е.

— Съгласен съм. — Лание продължи. — Слушай, Ейб, ако ми намекваш тънко, че искаш да разпиташ сам героите на тази драма, с удоволствие ще ги поканя всичките. Белу и Ръсел са затрупани с други случаи, които имат повече шансове да бъдат разрешени. Затова, ако желаеш да се заемеш, заповядай, на твоите услуги съм.

Глицки се изправи.

— Ако намеря време, бих искал да разменя няколко думи със съпруга.

— Да ти го начукам — каза Лание.

 

 

За да избегне премеждията на Шеста улица южно от Мишън — може би най-пустият участък от асфалт и безнадеждност в града — Дизмъс Харди предпочете да измине с кола десетте преки от офиса си на Сътър Стрийт до Съдебната палата. Само преди осемнайсет месеца бившият му партньор Дейвид Фрийман беше нападнат и пребит до смърт, когато една вечер бе решил да се прибере пеша от офиса в дома си, вместо да шофира. Наистина, нападателите на Фрийман не бяха от средите на злодеите и наркоманите с размътени от дрогата мозъци, населяващи Шеста улица, но смъртта на възрастния мъж накара Харди да осъзнае по жесток начин опасностите, които дебнат по улиците. Човек навлиза в определени зони на собствен риск — според Дизмъс това не беше никакво геройство, а обратно: признак на мъжество бе да ги избягваш, ако изобщо е възможно.

Докато прекосяваше Мишън този ден в чисто новата си сребриста хонда кабрио на път за една среща, която имаше всички изгледи да се окаже неприятна, мислите му — както се случваше често напоследък с изтощително постоянство — се върнаха към събитията около смъртта на Фрийман: събития, станали непосредствена причина за коренната промяна у Харди и някои от най-близките му приятели.

Защото нападението, при което бе загинал Дейвид, беше предпоследното в една ескалация от насилие, започнала с убийството на Сам Силвърман, собственик на заложна къща, и продължила със смъртта на двама полицаи и с покушение срещу живота на самия Харди. Когато той и най-добрият му приятел Глицки научиха, че човек на име Уейд Панос стои в основата на кървавата вендета, те, разбира се, споделиха подозренията си със съответните власти — областния прокурор, полицията, ФБР. Но Панос имаше лична охрана, одобрена и разрешена от градските власти, и се оказа, че лейтенантът, който оглавяваше отдел „Убийства“, също получава заплата от него. И така, властите останаха глухи за обвиненията на Харди и Глицки. Преди да успеят да ги отнесат на по-високо равнище, и към двамата бяха отправени заплахи за живота на семействата им.

За да защитят себе си и близките си, притиснати от времето и разочаровани от закона, който се бяха заклели да бранят, двамата приятели заедно със зетя на Харди Моузес Макгуайър, съдружничката му Джина Роук и клиента му Джон Холидей се видяха принудени да влязат в открит сблъсък с хората на Панос. Това стана на един изоставен кей в запустял участък на брега — в кратка, но ожесточена престрелка, при чиста самоотбрана, те бяха убили четирима от хората на Панос, включително лейтенант Бари Джърсън, и загубили един от своите, Джон Холидей.

Четиримата оцелели — Харди, Глицки, Макгуайър и Роук — останаха незасегнати физически, но с дълбоки душевни травми.

Ако в предишната си практика Харди се бе отнасял цинично към нарушаването на буквата на закона, то сега се бе освободил от всякакви задръжки и угризения. Той все още се смяташе за „добър човек“, каквото и да означаваше това, но беше разбрал и че върху раната, нанесена на по-меките му инстинкти, започваше да се образува някаква коричка. Бяха се усъмнили в него, бяха го предали, излъгали, заплашили както онези, на които имаше най-голямо доверие, така и органите на правосъдието, в които вярваше безусловно. Той нямаше повече намерение да пропилява емоциите си, влагайки ги в една система, която му бе обърнала гръб точно когато се нуждаеше най-много от нея. Правеше, каквото правеше и ако понякога бе грозно, е добре, самият живот беше грозен. Вече не го интересуваше дали хората го харесват.

Понякога той сам не харесваше особено себе си.

Когато свърна в паркинга „Ол-Дей“ в края на алеята срещу Съдебната палата, той откри, че ръцете го болят — толкова силно бе сграбчил волана. Челюстта му пулсираше от напрежението, на което я беше подложил, стискайки здраво зъби.

Срещата му беше с областния прокурор Кларънс Джакман. Идваше да сключи споразумение за един клиент, когото презираше и на когото допреди две години нямаше да позволи да припари до него. В онези дни той просто щеше да откаже да поеме случая. В предишната си кариера много пъти бе пренебрегвал бизнеса, когато личните му впечатления от потенциалния клиент бяха лоши. Напоследък обаче беше все по-склонен да извлича облаги от своята неприязън и поемаше случая срещу двойно или дори тройно по-висок хонорар от обичайния си. В крайна сметка всичко беше игра и ако не печелеше от нея при всяка удобна възможност, значи беше глупак.

И така, когато едно бивше ченге на име Харлен Фиск, сега градски надзорник, посети Харди, за да разговарят за Питър Чейс, мастит предприемач, заварен да опипва единайсетгодишния си племенник, той се насили да го изслуша. Чейс беше един от крупните донори на Фиск. Харди се запозна с фактите и обеща да направи каквото може, за да не допусне да се стигне до процес, но това щеше да струва на Чейс петдесет хиляди долара. В аванс.

Сега той си беше приготвил домашното и го поднесе на Джакман в кабинета му на третия етаж в Съдебната палата. Там бяха още надзорникът Фиск, шефът на полицията Батист и Силия Бонам от офиса на кмета.

Накрая Харди каза:

— Виж, Кларънс, цялата тази работа ми харесва не повече, отколкото на теб, но аз се явявам просто посредник.

Джакман, афроамериканец с импозантна физика, беше властна и харизматична личност. Когато предшественичката му на поста областен прокурор Шарън Прат бе изпаднала в немилост и се принуди да напусне преди три години, кметът Уошингтън назначи Джакман, за да изкара остатъка от мандата й, и Джакман събра екип от агресивни обвинители, които предпочитаха да натикват престъпниците в затвора, вместо да ги галят с перце. Следващия ноември Джакман щеше да кандидатства за собствен мандат и според предварителните проучвания неговите шансове бяха най-добри.

Седнал зад бюрото си със скръстени ръце, той продума меко:

— Разбира се, винаги се радвам да чуя позицията на кмета по криминални дела. Но в случая жертвата е невинно малко момче и тази служба е в правото си да го закриля. Да не би да искаш да ме убедиш, че насилникът му трябва да се изплъзне безнаказано? Ще ми простиш, че говоря открито, Диз, но съм малко изненадан, че си приел тази мисия. Такъв пазарлък е под твоето достойнство.

Харди овладя една гримаса и си пое дъх.

— Би трябвало да ти е известно, че Чейс е постигнал финансово споразумение със сестра си, майката на момчето, Кларънс. Ще я обезщетят ли парите за онова, което е сторил на момчето? Ще заличи ли сумата, колкото и да е голяма, човешката страна на въпроса? Не, няма. Но ще покрие разноските за психолог, от какъвто жертвата се нуждае, а после може би ще му помогне да продължи обучението си, дори в колеж. В замяна семейството се съгласи с моето предложение. Всъщност с предложението на кмета.

— Той не може да иска от нас да оттеглим обвиненията, Диз. Дори семейството на жертвата да е съгласно, аз съм склонен да ги поддържам. Бог знае, че градът ни е толерантен, но не и към подобно деяние. Не и под мое разпореждане.

Харди размени поглед с Фиск, после отново се обърна към областния прокурор:

— Не става дума да се свалят обвиненията, Кларънс. Той ще продължи да бъде обвиняем. Случаят остава открит.

Джакман се намръщи:

— Тогава какво искаш?

— Искам случаят да си остане открит. Това е всичко. Клиентът ми ти дава думата си, че подобно нещо няма повече да се повтори. Никога. Ще ходи цял живот на психиатрични консултации. Ще посещава групови сеанси всяка седмица. Животът му ще се промени. Той вече се промени. Постоянно е под лекарско наблюдение. И ако някога отново мине границата, Кларънс, ти вече си го обвинил. Трябва само да го прибереш на топло.

— Ако ми позволите — намеси се госпожа Бонам, — присъствам на тази среща, защото кметът Уошингтън иска да бъдете запознати с позицията му. От дълги години той е свързан както лично, така и професионално с господин Чейс и макар в случая да не одобрява по никакъв начин поведението му, го разглежда като еднократна простъпка на иначе порядъчен, но болен човек — човек, чието заболяване е причинено от големия стрес, на който е подложен в работата си.

Джакман изслуша с интерес тази необичайна кратка реч, после кимна и погледна началника Батист.

— Франк? — попита той. — Какво е отношението на полицията?

— Както знаеш, аз съм на подчинение на кмета, Кларънс. И ако той не иска да има процес… — Не довърши изречението си.

Джакман отново спря погледа си на Харди.

— Това няма да мине, Диз, и ти го знаеш. Какво всъщност става тук?

Въпросът му попадна право в целта.

— Както ти е известно, Кларънс, господин Чейс е собственик на няколко градски имота близо до кметството. Освен това притежава договор за автобазата на полицейското управление. Дава под наем и всички коли в града. Неговото предложение е едногодишен мораториум върху наемите за всички тези имущества, като се започне от този месец.

През дългата си кариера на юрист Джакман беше получавал множество странни предложения за споразумения, но това го потресе. Той изпусна всичкия въздух от дробовете си, бутна назад стола си, скочи на крака и бързо отиде до прозореца. Беше на ръба да избухне — нещо, което не си бе позволявал от години.

— Значи господин Чейс иска да откупи обвиненията срещу себе си за гавра с дете? Защо изпраща теб, Диз? Защо не просто плик, натъпкан със стотачки и доставен по някой негодяй в тъмен бар? — Той заговори по-спокойно. — Аз не приемам рушвети, Диз, и съм отвратен, че си могъл да допуснеш такова нещо.

Той огледа „делегатите“ един по един.

— Мисля, че е най-добре всички да напуснете.

Харди се изправи, възпря останалите с ръка и се доближи до мястото, където беше застанал Джакман.

— Слушай, Кларънс, още от самото начало знаех, че тая работа вони. Онзи тип ме нае, защото си мисли, че мога да използвам личните си връзки тук и аз имам право да се чувствам също толкова обиден, колкото и ти. Но виж какво, мисля, че трябва да приемеш. Уошингтън казва, че градът ще спечели около три милиона от тази сделка. Ако не се съгласиш, чисто и просто ще приспадне разликата от бюджета ти. Теб те изнудват, Кларънс, ти си притиснат от един насилник на дете и един продажен политически наемник.

Зад него госпожа Бонам издаде някакъв гъгнив звук. Бе говорил достатъчно високо, за да го чуе, и очевидно думите му бяха по-груби, отколкото тя бе очаквала.

— Но главното е — завърши Харди, — че те държат в ръцете си.

Харди знаеше, че три милиона долара са около десет процента от и без това мършавия бюджет на областния прокурор. Офисът вече бе предприел големи съкращения и три милиона повече биха били катастрофални. Джакман щеше да се принуди да освободи петнайсет процента от персонала си. И тъй като повече от извънбюджетните средства бяха фиксирани, имаше на разположение само заплатите.

— Кларънс — подзе Харди, като сниши глас. — Вярваш ли ми или не, аз съм тук като твой приятел, защото никой друг не би ти разкрил истината. Пак повтарям, според мен трябва да приемеш.

Харди седна отново на канапето. Джакман се върна зад бюрото си сред тежката, изпълнена с очакване тишина. След малко вдигна поглед и кимна.

— При най-малкото провинение, дори само да се изхрачи на тротоара, ще го пипна за яката и ще го изправя по бързата процедура пред върховния съд. Ясно ли е това на всеки от вас?

— Да, сър — произнесоха напевно присъстващите в един глас.

— Чудесно. Уредете всички формалности и до довечера ми върнете документите за подпис. Госпожо Бонам, като говоря за подписи, бих желал да получа позицията на негова милост черно на бяло. Разбира се, когато ви е удобно — и на вас, и на него. А сега — и той посочи към вратата, — ако ме извините, имам още две срещи. Благодаря на всички ви, че дойдохте да обсъдим този проблем.

Бонам, Фиск и Батист вече се изнизваха от кабинета, когато Кларънс направи знак на Харди да остане. Затвори вратата и седна на мястото си, забил поглед в бюрото. Когато заговори, думите излязоха отчетливо от устата му, като насечени със скалпел:

— Оценявам това, че дойде като приятел, Диз. Но като приятел те моля занапред да не ми идваш със сделки като тази. Никога вече. Разбра ли?

— Разбрах.

 

 

С горчив вкус в устата Харди влезе в тоалетната, която се намираше срещу кабинета на Джакман. Остана няколко секунди наведен над една от мивките, с глава, сякаш увиснала на конец. После пусна студената вода и наплиска няколко пъти лицето си с шепи. Докато се бършеше с хартиената кърпа, която откъсна от ролката, изведнъж застина и се втренчи в огледалото. Разговорът с Джакман му бе донесъл чиста печалба от петдесет хиляди долара и макар да си втълпяваше, че сделката е напълно почтена, тялото му говореше друго. Главата му олекна, сърцето му се разтуптя. Пристъп на гадене го накара отново да се наведе. Когато световъртежът му премина, той прокара длани по лицето си, опитвайки се да разпознае човека, който го гледаше отсреща. Питаше се дали Кларънс някога ще му прости. А той щеше ли да прости на себе си? Можеше ли да продължи да живее така?

Нямам избор, повтаряше си. Не бъркай работата с призванието. Това е работа. Ти я вършиш. Плащат ти за нея. За това става дума. Не за теб. Нищо лично. Не забравяй това. Стане ли лично, загубен си.

След като възвърна донякъде контрола върху дишането и върху останалата част от тялото си, той се изкачи с асансьора един етаж по-горе. За своя изненада завари рецепцията празна. Влезе през двойната врата, увери се, че никой не охранява входа, после се пресегна през дървената вратичка на височината на кръста и натисна бутона, който пропускаше посетителите към вътрешната светая светих. Тихо, с няколко крачки прекоси външния офис, после конферентната зала. Изглежда никой от заместник-началниците не си стоеше в кабинета.

Стаята отляво беше на Глицки. Противно на нормите, които важаха за палатата, помещението беше внушително, почти толкова просторно колкото собствения му кабинет и също толкова добре обзаведено. Големи прозорци с изглед към Брайънт Стрийт пропускаха обилна естествена светлина.

Лавиците зад бюрото говореха за любовта на Глицки към литературата. Истински книгоман, той ги бе претъпкал със стотици джобни издания, пълен комплект на Енциклопедия Британика, съкратено, но достатъчно подробно издание на Оксфордски речник. Имаше един рафт с исторически книги, друг с юридическа и криминоложка литература, Компендиум на лекарствената терапия и други медицински справочници. Цяла секция бе посветена на книгите за мореплаване на Патрик О’Брайън, неугасваща страст на Глицки вече от няколко години, както и на езотеричните справочници, придружаващи тези романи — Моряшка яхния и пудинг със стафиди, Пристанища и океани, Море на думите, една биография на Томас Кокран, вдъхновил О’Брайън за образа на Джак Обри.

На лавиците бяха подредени и множество лични реликви — футболна топка, подписана от всичките му съотборници в колежа на Сан Хосе, негови и на синовете му снимки с повечето, ако не и с всички футболни отбори, на които е бил треньор, старата му фуражка на патрулиращ полицай, една менора^[1] Глицки беше наполовина евреин, наполовина афроамериканец, най-различни джунджурии на полицейска тематика — почетни грамоти от участия в семинари и конференции, медали и купи, с които е бил награден. Стените бяха покрити с още повече грамоти, включително за Полицай на годината през 1987-а, почетни значки, дипломи, некролога преждевременен, който Джеф Елиът беше написал за него, след като го бяха простреляли. Имаше и две семейни снимки — едната отпреди дванайсетина години на още малките му момчета и съпругата му Фло, преди да умре, и другата, направена миналия декември, на която бяха с Трея и малката им дъщеря Рейчъл, двайсетгодишната дъщеря на Трея Рейни и тримата му пораснали синове Айзък, Джейкъб и Оръл.

На новата си длъжност Глицки прекарваше голяма част от деня в ходене по срещи и даване на пресконференции, за да осведомява обществеността за работата на полицията и на нейния шеф. Харди предположи, че и тази сутрин е на подобна среща и не виждаше причина да не се възползва от отсъствието на приятеля си, за да разведри малко следобеда му. Той заобиколи бюрото и отвори горното ляво чекмедже, за което знаеше, че е пълно с фъстъци заедно с черупките.

Бързо, като внимаваше да не нахълта някой от портиерите, той издърпа цялото чекмедже и го постави върху бюрото. После изтегли дясното, в което имаше химикалки, визитни картички, кламери и го напъха на мястото на лявото. Когато фъстъците се озоваха от грешната страна, той провери резултата от свършената работа и остана доволен.

Глицки, маниакът на тема ред, щеше да получи припадък.

Харди се измъкна от етажа с административните офиси, без да срещне жива душа. Когато влезе в асансьора, почти си бе възвърнал доброто настроение и дори започна да си подсвирква.