Джон Лескроарт
Адвокати на защитата (33)

32

В девет и четирийсет в сряда сутринта Дизмъс Харди стана от мястото си на масата на защитата и за първи път се обърна към съда за непълнолетни с думите: От името на непълнолетния: Андрю Бартлет.

— Ваша чест — каза той. — Преди да започнем дебатите и изслушването на свидетели днес, бих искал да помоля за кратко съвещание в кабинета ви, което ще спести на съда значително време и неприятности.

Надушвайки някаква злонамереност, Джонсън се замисли продължително.

— Нали току-що идваме оттам, господин Харди. Бих искал да отхвърлим малко работа, преди да излезем в почивка.

— Може би няма да се наложи изобщо да работим, ваша чест. Налице е нова информация, тясно свързана с този случай, важни доказателства, които, вярвам, съдът ще сметне за достатъчно убедителни и които може би дори ще доведат до снемане на всички обвинения от господин Бартлет.

Както обикновено, съдебната зала беше почти празна, но думите му предизвикаха вълнение сред малцината присъстващи — двамата Норт, седнали зад Харди, приставите, чиновника и стенографката — и те зашумяха възбудено. Бранд, който седеше от дясната страна на Харди на масата на обвинението, отблъсна стола си назад и го зяпна с откровена почуда.

Джонсън се надигна от мястото си зад съдийската банка и каза:

— Както споменах в самото начало, господин Харди, не сме се събрали да обсъждаме криминалните обвинения срещу господин Бартлет. Целта на това изслушване, неговата единствена цел, е да се реши къде да бъда съден господин Бартлет — тук или в съда за възрастни. А не дали.

— Разбира се, ваша чест, ясно ми е. Въпреки това тази нова информация е от извънредна важност и смятам, че по изключение, съдът ще пожелае да я изслуша.

— За да спестим времето, което очевидно ви е толкова скъпо?

— За да предотвратим една сериозна несправедливост, ваша чест. Ще ви отнема не повече от десет минути.

Въпреки че целият му вид издаваше неохота и недоволство, накрая, поклащайки глава с отвращение, Джонсън се обърна към Бранд:

— Има ли ищецът някакви възражения?

— Нищо съществено, ваша чест.

— Добре. Ще се видим в кабинета ми. — И Джонсън се изправи. — Десет минути. — След което напусна съдебната зала през задния вход.

 

 

Скръстил ръце на гърдите си, Джонсън бе застанал по средата на стаята, загърнат в тогата си, така че когато тримата адвокати се струпаха пред него, почти нямаше накъде да помръднат. След като Бранд затвори вратата след себе си, те се облегнаха на стената, с лице към раздразнения съдия.

— Е, добре, господин Харди, ето ни в кабинета. Както сигурно виждате, не съм в настроение за игри, затова казвайте какво е толкова важно.

Харди кимна.

— Благодаря ви, ваша чест. Ще карам направо. Андрю Бартлет не е убил Майк Муни и аз разполагам с информация, която, надявам се, ще се съгласите да приемете като доказателство.

Джонсън обаче вече клатеше отрицателно глава.

— Няма да се съглася, защото няма да я изслушам.

— Моля?

— Наистина не знам как бих могъл да се изразя по-ясно от това господин Харди: процедура 707 не се отнася за вината или невинността на господин Бартлет.

Харди, борейки се да запази хладнокръвие, наклони глава настрани.

— Да, ваша чест, разбирам, но това…

— Казвате, че разбирате, а поставяте отзад „но“. Звучи, сякаш ще последва спор. Чувате ли се изобщо?

— Простете ми, ваша чест. Не се опитвам да споря или да се заяждам. Опитвам се да представя информация, която, сигурен съм, ще намерите за съществена.

— Относно вината или невинността на клиента ви?

Харди знаеше грешния отговор и се постара да го избегне:

— Относно обстоятелствата на престъплението. Това попада в петия критерий.

— Добре, но внимавайте — Джонсън го изгледа заплашително. — Нагазвате в мътни води, господин адвокат.

— Ще говоря за лице, наречено Екзекутора.

— И какво за него?

Бранд излезе на сцената:

— Извинете ме, но почакайте малко. Струва ми се, че се връщаме на въпроса кой е извършил убийствата.

— И на мен така ми се струва — каза Джонсън. — Господин Харди, надявам се, не намеквате, че някакъв неизвестен сериен убиец може да е виновен за престъпленията, в които е обвинен вашият клиент.

— С цялото ми уважение, ваша чест, но въпросът не опира до може. Снощи бях в Съдебната палата със заместник-началник Глицки. Той идентифицира един обвиняем в процес отпреди седемнайсет години, свързан с Алън Боскачи, както и с жертвите на така наречения Екзекутор…

— И вие твърдите, че жертвите в този случай…

— Твърдя, че Майк Муни и Лора Райт са били убити от Екзекутора, да.

— Извинете ме — обади се отново Бранд. — Да не би да пропускам нещо? Заловили ли са го?

— Не.

— Някой признал ли си е?

Харди се обърна към Джонсън:

— Не това е главното, ваша чест. Глицки знае кой е той, но още не е в състояние да го идентифицира по име.

Джонсън излая подигравателно:

— Значи е известен, но не е идентифициран, каквото и да означава това. Изглежда ни предстои дълъг път, докато установим дали господин Бартлет е пълнолетен или не.

— Ще стигна и дотам, ваша чест.

— Наистина ли? Знаете ли какво, господин Харди, не ми се вярва. Господин Бартлет свързан ли е по някакъв начин с този известен, но неидентифициран Екзекутор?

— Не.

— Смея ли да попитам откъде ви е известно това, след като не знаете кой е този човек? — Съдията се напрегна и посочи с обвинителен пръст Харди: — Това е точно типа алтернативна теория „фокус-мокус“, за която ви предупредих, че няма да търпя, още от самото начало, а също и преди да влезем тук.

— Това не е „фокус-мокус“, ваша чест. Можете да се обадите на заместник-началник Глицки и…

Най-сетне Джонсън повиши тон:

— Няма да се обаждам на никого! Ако имаше достатъчно силно доказателство, което да оправдае оттеглянето на обвиненията срещу господин Бартлет, сигурен съм, че господин Бранд щеше да го научи от областния прокурор. Господин Бранд, свърза ли се някой с вас по този въпрос?

— Не, ваша чест.

Той се обърна към Харди:

— Тогава този съд следва да предположи, господин Харди, че настоящите обвинения още са в сила. Ако се окаже, че господин Бартлет е невинен по тях, сигурен съм, че господин Джакман ще ги свали и ще уведоми господин Бранд възможно най-скоро. Но дотогава господин Бартлет продължава да е обект на административна процедура, за да се реши къде да бъде съден. Точка по въпроса!

Харди, малко ядосан на свой ред, пристъпи напред, навлизайки в личното пространство на съдията.

— Точно обратното, ваша чест, с цялото ми уважение. Не можем да сложим точка. Ако решението ви е да откажете да изслушате онова, което имам да ви кажа, тогава, когато се върнем в залата, ще изложа фактите пред съда, за да бъдат вписани в протокола.

Джонсън го изгледа.

— Говорете каквото си щете, господин Харди. Рано или късно ще трябва да спрете и тогава ще си продължим работата.

 

 

— С разрешението на съда. — Бяха се върнали в съдебната зала и Харди веднага беше започнал да говори, без дори да си седне на мястото. — Снощи, действайки според информация, получена от един съученик на Андрю Бартлет, разговарях с жена на име Катрин Бас, една от бившите съпруги на Майкъл Муни. — Тъй като процедурите в съда за непълнолетни бяха поверителни, Харди можеше да изнесе факта за сексуалната ориентация на Муни, ако се наложеше, и въпреки това да го предпази от публичност. Но сега осъзна с известно облекчение, че това дори не беше необходимо. — Тя ме осведоми, и впоследствие се уверих в правотата на думите й, че през 1984 година Майкъл Муни е бил съдебен заседател тук, в Сан Франциско, на процеса Народът срещу Лукас Уелдинг, процес за убийство. Обвинител по делото е бил Алън Боскачи. Сред другите членове на журито са били — Харди погледна в бележките си — Елизабет Кеъри, по баща Рийд, Идит Монтроуз, Филип Уонг и Морис Толман. Всички съдебни заседатели, които изброих, плюс Алън Боскачи, са станали жертви на убийство през изминалите три седмици.

Чу как до него Андрю — който вече не носеше шина на врата — прошепна на Ву:

— Вярно ли е това?

Харди видя двамата пристави да разменят погледи помежду си, а после и със стенографката. Джонсън хвана чукчето си, но го остави. Той чуваше подробностите за първи път и Харди се надяваше, че декламацията му ще има ефект.

— След като получих тази информация, незабавно се обадих на заместник-началника на полицията в Сан Франциско, Ейб Глицки, после се срещнахме в Съдебна та палата и той откри, че Лукас Уелдинг, който бил осъден на доживотен затвор за убийството на съпругата си, неотдавна спечелил отмяна на присъдата си въз основа на ДНК тест, какъвто не бил представен на първия процес. Било наредено да го освободят от затвора, но докато траело обжалването той заболял от рак и накрая починал в лазарета на „Коркоран“, преди да успеят да го пуснат.

Харди млъкна, питайки се дали това е достатъчно. Със сигурност беше предостатъчно за него и за Глицки. Погледна към Бранд, но прокурорът седеше свит на стола си с наведена глава и с ръце, стиснати в скута му. Самият Джонсън изглежда очакваше повече и Харди реши да се възползва от отворената вратичка.

— Заместник-началник Глицки изпрати няколко инспектори първо да открият и защитят другите съдебни заседатели от делото Уелдинг и второ — да идентифицират и намерят всички, които са имали някаква връзка с Уелдинг и чийто гняв заради седемнайсетгодишното му пребиваване в затвора за престъпление, което не е извършил, да е послужил като мотив за убийството на Алън Боскачи и на някои членове на журито. — Той направи пауза, за да подсили въздействието на думите си, после допълни: — Включително убийството на Майкъл Муни.

Бранд беше изпънал гръб, а Джонсън си водеше някакви бележки. Когато свърши, вдигна очи. Погледът му се насочи първо към Бранд, после към галерията, където Хал и Линда си шепнеха, и накрая към масата на защитата.

— Благодаря ви, господин Харди. Изявлението ви е отбелязано за протокола. Това ли е най-същественото?

— Да, ваша чест.

— Добре, тогава да продължим. Имате ли друг свидетел по процедура 707?

— Почакайте малко — гласът на Андрю все още бе доста дрезгав, но прозвуча достатъчно ясно в залата. — Щом знаете, че някой друг е убил Муни…

Харди чу раздвижване зад себе си и се обърна. Хал беше скочил на крака:

— Стига толкова — каза той. Двамата пристави — Нелсън и Котрел — бързо се изправиха и се запътиха към преградата на подсъдимата скамейка.

— Но това е лудост — говореше Андрю на Ву. — Потвърждава се онова, което повтарях от самото начало. — Той стана и се обърна най-общо към съда и към майка си. — Нали през цялото време ви го казвах, хора…

Джонсън удари с чукчето си, за да въдвори тишина. Остър, неприятен звук.

— Ред в залата! Господин Норт, седнете на мястото си. Господин Харди, госпожице Ву, предупреждавам ви да обуздаете клиента си. — Двамата пристави спряха, и като хвърли злобен поглед на Ву и Харди, Котрел се обърна и тръгна обратно към галерията.

Харди го проследи с очи, докато минаваше край Норт, за да заеме мястото си при задната врата. Ву се изправи.

— Но, ваша чест, значението на казаното от господин Харди положително…

Джонсън отново тресна с чукчето.

— Госпожице Ву. Казах, достатъчно.

Като клатеше глава огорчено и ядосано, Ву се спогледа с Харди, сложи ръка на рамото на Андрю, за да го успокои, и седна. Харди още стоеше прав.

— Ваша чест — каза той. — За всички в тази съдебна зала е очевидно, че Андрю Бартлет не е убил Майк Муни.

Бранд стана.

— Ваша чест, с разрешение на съда, за мен не е очевидно. Имам очевидец и куп доказателства, които ясно говорят, че го е извършил. Ами другата жертва, Лора Райт? Приятелката на Андрю Бартлет? Може би адвокатът на защитата иска да ни убеди, че и тя е била член на онова злощастно жури в процеса на господин Уелдинг?

Харди заговори на съдията:

— Ваша чест, тя е била убита, защото случайно се е намирала в дома на Муни и убиецът не е искал да оставя свидетели.

Джонсън отново пусна чукчето си в действие, после почака, докато в залата се възцари пълна тишина. Най-накрая си пое дълбоко въздух.

— Господин Харди, отхвърлям заключението ви, че данните, които изнесохте тук, могат да изиграят ролята на доказателство пред този съд. Признавам, че може да става дума за съвпадение, но съдът не го намира за съществено. Също така не променя основния факт за тежестта на обвинението, а именно убийството на господин Муни и госпожица Райт. Областният прокурор не е оттеглил обвиненията си срещу господин Бартлет, ни то е довел до знанието на съда и на господин Бранд информацията, която току-що ни поднесохте. Както споменах вече няколко пъти, процедура 707 се отнася до това дали господин Бартлет да бъде съден като непълнолетен или като възрастен и нищо повече.

— Но, ваша чест…

Тряс!

— Господин Харди, вашето изложение е протоколирано. Какво очаквате от мен, да сваля обвиненията?

— Не мисля, че това би било неоснователно, ваша чест, като се има предвид чудовищността на онова, което нарекохте съвпадение. Господин Муни и госпожица Райт са били убити и двамата от някой, свързан с Лукас Уелдинг, а такава връзка с Андрю Бартлет не съществува.

— Разбирам, че това е вашата теория, господин Харди. И така, имате ли друг свидетел или е време да съобщя решението си?

Харди прехапа силно вътрешната страна на бузата си. После погледна надолу към Андрю и прошепна:

— Не се тревожи. — И като се обърна към съдията, произнесе високо: — Бих искал да призова Ана Саларко, ваша чест.

— Добре — Джонсън погледна наляво, към мястото, което обикновено заемаше Котрел, и се намръщи. Обърна се в другата посока. — Пристав Нелсън, бихте ли излезли в коридора да повикате свидетелката? Ана Саларко.

И докато сте там, потърсете, ако обичате, пристав Котрел и му кажете да бъде така любезен отново да се присъедини към нас в залата.

 

 

Изминаха няколко напрегнати минути. Харди бе казал на Ана Саларко, че ще я повикат веднага, след като съдът открие заседанието си, но първо всички се бяха събрали в кабинета на съдията, а сетне последва изложението на Харди. Междувременно и двамата Саларко бяха напуснали коридора, за да отидат до тоалетната. Може би пристав Котрел бе тръгнал да ги търси. Във всеки случай него все още го нямаше, когато най-после Ана Саларко бе въведена в залата и, оглеждайки се притеснено, седна на свидетелската скамейка.

Харди проведе с нея вече познатия разговор, като наблегна за протокола върху споразумението на Саларко с полицията, че ще им съдейства пред имиграционната служба, което според Харди до голяма степен повлияло върху отказа на Хуан да промени първоначалните си показания. Когато привършиха, Харди не можеше да бъде по-доволен. Ана призна, че точно преди съпругът й да слезе долу и да открие труповете, тя ясно видяла мъжа, напускащ къщата след затръшването на вратата, и това не бил Андрю. Харди й благодари и я предаде на Бранд за кръстосан разпит.

За голямо неудоволствие на Харди Бранд и Ана не бяха съвсем непознати. Ву му бе разказала, че когато прокурорът видял името й в списъка на свидетелите, се обадил на Саларко и сам ги посетил предишната вечер. Затова Хуан бе останал вън в коридора, очаквайки своя шанс да говори пред съда и може би да отрече онова, което би казала съпругата му.

Сега Бранд пристъпи спокойно към свидетелската скамейка.

— Госпожо Саларко — започна той. — Какво е разстоянието между прозореца ви и тротоара пред къщата ви?

— Не знам точно.

— Приблизително.

Тя хвърли поглед на Харди, който й кимна окуражително. Въпросът не беше неочакван.

— Петнайсет, може би двайсет метра.

— Петнайсет или двайсет метра. Благодаря ви. Това е горе-долу разстоянието от мястото, където седите, до дъното на тази зала, прав ли съм?

Харди се обърна да провери и откри, че Бранд не беше далеч от истината.

— Нещо такова — отвърна госпожа Саларко. — Да.

— И вие и съпругът ви живеете на втория етаж на сградата, така ли?

— Да.

— Значи той е бил със суитшърт с качулка? — Като видя обърканото й изражение, той показа с жест и поясни: — фланела с качулка на главата?

— Si. Да.

— Цялата му глава ли покриваше?

Тя отново погледна Харди и той пак й кимна. Какво друго му оставаше? Трябваше да я остави да разкаже версията си и се надяваше, че ще прозвучи правдоподобно.

Като му кимна в отговор, тя се обърна към Бранд:

— Да. Но не цялото му лице.

— Тогава може би част от лицето?

Ана помълча.

— Да — каза най-после. — Той вдигна поглед.

Бог да я благослови, помисли си Харди.

Но Бранд продължи да настъпва:

— Какво искате да кажете с това, че е вдигнал поглед, госпожо Саларко? Имате предвид, че…

Харди се намеси, за да даде време на свидетелката да си отдъхне:

— Възразявам.

— Приема се.

Но Бранд беше подготвен.

— В някакъв момент качулката смъкна ли се от главата му?

— Не.

— Значи е покривала главата и част от лицето му?

Харди отново възрази и възражението му отново беше прието.

— Добре. Нека ви попитам следното, госпожо Саларко. По това време навън тъмно ли беше? Нощ?

— Да, но…

— Да е достатъчно, благодаря ви — прекъсна я Бранд.

Изглежда реши, че са разисквали достатъчно този въпрос и премина на друг. — Госпожо Саларко, вие присъствахте ли на процедурата за разпознаване в полицията, когато съпругът ви е идентифицирал лицето, пребивавало в апартамента на господин Муни онази нощ?

— Да.

— И вие ли взехте участие в разпознаването?

— Да.

— И не успяхте да идентифицирате никого в редицата като лицето, което сте видели тогава?

— Да.

— Бил ви е даден формуляр, който вие сте подписали, казвайки, че не разпознавате никого, така ли?

— Да.

— Значи не познавате господин Бартлет, който седи на масата там? — Той се обърна и посочи — Ваша чест — Харди отново беше на крака.

— Задавам тези въпроси с определена цел, ваша чест — каза Бранд.

— Добре — кимна Джонсън. — Възражението се отхвърля, но карайте по същество.

— Госпожо Саларко, когато не сте могли с положителност да идентифицирате никого в редицата като мъжа под прозореца ви, значи ли това, че не сте знаели дали той е бил сред мъжете в редицата или не? Може да е бил, а може и да не е бил сред тях. Или искате да кажете, че никой от мъжете в редицата не е бил човекът, когото сте видели? Тоест, не сте могли да заявите със сигурност, че е бил Андрю?

Очите й, изпълнени със страх, потърсиха Харди за подкрепа, но той не можеше да стори нищо. Ана отново погледна Бранд.

— Съжалявам, но не разбирам.

— Ваша чест — каза Бранд. — Може ли да перифразирам?

— Давайте.

Бранд й се усмихна топло и пристъпи по-близо.

— Госпожо Саларко — започна той. — Опитваме се да разберем какво точно искате да кажете на съда. Казахте, че в редицата не сте разпознали никого, така ли е?

— Да.

— Добре. Имахте предвид, че не е могъл да бъде Андрю ли? Че е невъзможно човекът долу на улицата, отдалечен на петнайсет или двайсет метра, с качулка на главата и в тъмната нощ, да е бил Андрю?

— Не. Може би не невъзможно, но…

Бранд я изпревари с извода.

— Значи сега свидетелствате, че това, което сте има ли предвид, е че не сте могли с положителност да идентифицирате лицето като Андрю? Така ли е? Че не сте била достатъчно сигурна, за да се закълнете.

— Si — каза тя. — Не бих могла да се закълна, че беше той.

— Аха — Бранд я възнагради с лъчезарна усмивка. — Благодаря ви, госпожо Саларко. — Той се извърна към Харди. — Свидетелката е ваша.

Харди искаше да помоли за кратко прекъсване, може би да се посъветва с Ву и да даде няколко минути на Ана да се съвземе и да осъзнае какво е казала. Но си помисли, че не може да си позволи да отлага.

— Госпожо Саларко — започна той. — Има ли пред къщата ви улична лампа?

— Да.

— Беше ли запалена, тоест светеше ли, когато забелязахте мъжа да излиза от долния апартамент, да се обръща, и да поглежда нагоре?

— Да.

— И видяхте ли лицето на този мъж?

— Да.

— Това лицето на Андрю ли беше?

Тя замълча, вгледа се продължително в масата на защитата и най-после поклати глава.

— Не. Не беше същото момче.

 

 

По време на обедната почивка Харди проведе няколко телефонни разговора от задното фоайе. Позвъни на Глицки, на жена си и в офиса. Когато свърши последния разговор, забеляза Ву и Бранд да седят на една пейка до пътеката, която водеше към килиите. Доколкото можеше да види, двамата спореха, но имаше нещо в езика на телата им, което го накара да застане нащрек. След като нямаше съдебни заседатели, които можеха да се повлияят от гледката на противниковите адвокати, бъбрещи си по време на обедната почивка, малкото им тет-а-тет не беше нарушение на добрите съдебни нрави, каквото иначе би представлявало. Но все пак, особено като се вземеше предвид присъствието на Норт, които обядваха със сина си горе, Харди не смяташе, че картината би се поправила на клиентите.

Той прибра клетъчния си телефон и се запъти към тях. Когато се приближи, забеляза безмълвния сигнал, който Бранд предаде на Ву; двамата млъкнаха и си придадоха безразличен вид. Харди ги поздрави вежливо.

— Някакви новини от Глицки? — попита го Ву.

— Не отговаря, затова предполагам, че е твърде зает.

Оставих му съобщение, че щом се добере до нещо определено, бихме искали да го узнаем на секундата. Ще се кача горе да разменя няколко думи с Андрю и близките му. Ако не прекъсвам нещо важно, искаш ли да ме придружиш?

След като го задаваше шефът й, въпросът бе повече от учтива покана. Тя се поколеба, после се изправи и тръгна с него.

— Няма да призове Хуан Саларко — каза Ву.

Харди кимна, като смяташе, че решението е правилно. Макар че показанията на Хуан можеха да подкопаят по някакъв начин правдоподобността на съпругата му, в края на краищата идентифицирането му на Андрю в процедурата за разпознаване вече бе протоколирано и различията в разказите и интерпретациите на съпруга и съпругата бяха интересни по-скоро за съдебните заседатели, каквито засега нямаше. Освен това, ако сега застанеше на свидетелската скамейка, Харди и Ву щяха да го подложат на кръстосан разпит и може би да изтъкнат и други слабости, които по-късно да използват на евентуалния процес.

— Значи това бяха всички свидетели?

— Така изглежда.

— Тогава приключихме. Като се върнем, ще чуем решението на съдията. — След няколко крачки Харди попита: — За какво спорехте вие двамата? Едва ли е било, защото няма да призове Саларко.

— Не, защото не иска да се обади на Джакман.

— Защо да му се обажда? Както негова чест бе любезен да подчертае, ако разполагаха с нещо, Джакман щеше да го извести. Господин Бранд просто си играе ролята.

— Играе игра.

— Но в известен смисъл това наистина е игра, Ву, и ти го знаеш.

— Не и за Андрю.

— Не, макар че в началото, когато се зае с него, беше, нали?

Раменете й клюмнаха под тежестта на истината.

— Само че едно момиче трябва здравата да се изпоти, докато разбере кое е игра и кое не — усмихна се слабо тя. Още не бяха стигнали портала, през който се минаваше за килиите, и Ву спря. — Но във всичко това има нещо тотално сбъркано, не мислиш ли? Андрю не е убил никого.

— Не, и аз не вярвам, че го е направил.

— Точно това попитах Джейсън, дали всъщност вярва във вината му. Той каза, че не там е въпросът. Не пожела да ми отговори.

— Прав е. Точно сега работата му е да представя аргументите на ищеца.

— Дори ако знае, че греши?

— Дори тогава. А в този случай той дори не знае, че греши.

— Значи Андрю пак ще бъде прецакан?

— Ако не искаш да те прецакват, не попадай в системата. За момента обаче наистина изглежда така. Но няма обаче да продължи дълго, струва ми се.

Ву прехапа устни и поклати глава.

— Всичко е по моя вина, знаеш ли? Всичко, до последния детайл. Ако не бях толкова арогантна и глупава, Джонсън може би щеше да изслуша новата информация и да прояви разбиране, вместо да бъде толкова заслепен… Искам да кажа, ами ако опитът за самоубийство на Андрю беше успял? Щеше да бъде изцяло по моя вина. А сега, всяка следваща минута, която прекарва в затвора…

Харди я прекъсна:

— Мислила си, че правиш най-доброто за клиента си. Такава ти е работата.

— Но той не беше виновен.

— Тогава не го знаеше. Смяташе, че е виновен.

— Винаги съм смятала клиентите си за виновни. Защото преди него всички бяха виновни.

— Добре, може би оттук нататък ще промениш подхода си. Не всичко се върти около стратегия и връзки. Понякога — не често, гарантирам ти го — но понякога всичко се свежда до истината.

 

 

Малката стая за посетители беше прекалено тясна за всички, затова пристав Нелсън отведе Андрю, Харди, Ву и Норт обратно в съдебната зала, където бяха сега.

— Но в това няма никакъв смисъл — говореше Линда Норт. — Знаем, че господин Муни и Лора, че и двамата са били убити от Екзекутора, нали? — Тя се огледа наоколо с широко отворени очи. — Не го ли знаем всички?

Да не би да съм само аз?

Харди кимна:

— Не, не сте само вие и да, всички го знаем. Но нямаме доказателства.

— От какво по-голямо доказателство се нуждаем? — попита Хал.

— От веществено — каза Харди. — Знаем, че са сравнили куршумите при поне три от жертвите на Екзекутора. Ще помоля полицията да претърси отново апартамента на Муни, да се опитат да намерят куршумите. Ако не успеят, ще наема частни детективи.

— Ами ако никой не ги открие? — попита Линда.

— Тогава може би ще открият този Екзекутор и той ще си признае, че е убил Муни. А може и Хуан Саларко да оттегли показанията си. Всяко от тези неща ще ни свърши работа.

— А ако не се случи нито едно от двете? — настоя Линда. — Означава ли това, че няма да пуснат Андрю?

— Все още има такава опасност — каза Харди. — Но може и да я предотвратим.

— А междувременно — обади се Андрю с хрипливия си глас, — какво ще стане с мен?

— Ще бъда до теб — увери го майка му. — Ще идвам всеки ден.

— Аз също — добави Хал.

Харди хвана ръката на младежа и я стисна, както се надяваше, окуражително.

— Искам да те помоля да проявиш още малко твърдост. Мислиш ли, че ще можеш? Ще се справим, обещавам ти. Почти сме успели.

Хал продължи да упорства:

— Но съдията вече трябва да знае, не е ли така?

Съвпадението е толкова очебийно, че фактически не би могъл да е друг.

— Всъщност — отвърна Харди, — би могъл и да е друг.

Някой друг освен Екзекутора може да е имал мотив да убие Муни или Лора, макар че не бих се обзаложил.

Обаче вината или невинността на Андрю не са предмет на това изслушване.

— И той ще си остане в затвора — каза майка му.

— Така е — рече Харди, — но не задълго.

— Това е някаква шибана, гадна пародия — избухна Хал.

Харди срещна сърдития му поглед и каза:

— Не бих могъл да съм по-съгласен с вас.

Туловището на Нелсън изплува до тях.

— Господин Харди, госпожице Ву, негова чест би искал да види и двама ви в кабинета си.

Те си размениха разтревожени погледи, извиниха се на събеседниците си и се запътиха към задната врата. Нелсън почука на вратата на съдията и след като отвътре се чу „да“, я отвори.

Този път в стаята имаше достатъчно място, дори можеха да седнат на два от трите стола, поставени пред бюрото на Джонсън, където съдията седеше без тогата си, само по риза и вратовръзка. За голямо учудване на Харди той вдигна поглед от документа, който преглеждаше, и ги поздрави почти сърдечно.

— Помолих господин Бранд също да се присъедини към нас и предпочитам да не говоря, докато не дойде. — И той се върна към документа си, като зачеркваше по някоя фраза и си водеше бележки в полето.

Бранд не ги накара да чакат дълго и щом се появи и седна, Джонсън нагласи очилата си и заговори:

— Искам да ви благодаря на всички, че се озовахте. Както ще забележите, не съм поканил съдебната стенографка на срещата ни. То е, защото не искам тя да бъде протоколирана. Някой има ли възражения?

Никой не се обади.

— Всички знаете, че още от самото начало този случай породи ожесточени спорове. Последния час и половина прекарах тук, на бюрото си, размишлявайки върху онова, което чух и видях за този непълнолетен, Андрю Бартлет — опита му за самоубийство и така нататък. Стигнах до извода, че е твърде вероятно някои от предишните ходове и стратегии на защитата по това дело да са настроили враждебно съда — до такава степен, че да действа несъвместимо с интересите на правосъдието. Истината е, че бях и — още съм — много ядосан заради това, което възприемам като умишлена манипулация на съда.

— Ваша чест…!

— Всичко е наред, госпожице Ву. Не ви обвинявам в нищо сега. Вече почти успях да го преодолея. — Той свали очилата си и ги постави на бюрото пред себе си. — Господин Харди, вашето изложение в съдебната зала тази сутрин беше, както сам изтъкнахте, впечатляващо и изключително уместно. Въпреки това, както се опитах да ви обясня поне пет пъти, няма да позволя тази процедура да затъне в спорове за вината или невинността на господин Бартлет. До този момент изслушахме всички свидетели на защитата и разбрах също, че вие, господин Бранд, няма да призовавате никого?

— Точно така, ваша чест.

— Добре тогава, може да се каже, че практическата част на процедура 707 приключи. Това, което остава, е моето решение, с което съм готов и което ще оповестя в подходящия момент. За успокоение на собствената си съвест и, честно казано, за да предпазя авторитета на съда, исках да споделя това временно решение първо с вас, преди да бъзе записано в протокола.

Той си сложи очилата и отгърна документа, който беше на бюрото пред него.

— Съдът намира, че непълнолетният е бил на седемнайсет години по време на обвинението и че обвинението е в съгласие със съответната буква на закона. Съдът реши следното: непълнолетният не е подходящ за превъзпитание в рамките на съдебната система за непълнолетни.

Той вдигна поглед, забеляза разочарованото изражение на Харди и Ву и се върна към текста:

— Съдът намира, че непълнолетният не се поддава на превъзпитание в рамките на програмите за грижи, терапия и обучение, осигурявани чрез съда за непълнолетни, поради степента на криминален умисъл, проявен от непълнолетния, въз основа на следните причини: непълнолетният се е изплъзнал от участие в масова кампания против оръжията, проведена в училището му няколко месеца преди инцидента, и е носил със себе си зареден пистолет…

През следващите няколко минути Джонсън не вдигна поглед от бележките в папката си, намирайки, че непълнолетният се поддава на превъзпитание в рамките на същите програми по втория, третия и четвъртия критерий, като изтъкна съответните причини. Така че Ву бе спечелила по три от четирите критерия дотук, помисли си Харди, не че имаше значение за клиента им.

— Що се отнася до петия критерий — произнесе накрая Джонсън, — съдът намира, че непълнолетният не се поддава на превъзпитание… Непълнолетният не е подходящ за рехабилитация в правосъдната система за непълнолетни. Случаят следва да бъде отнесен към областния прокурор, който да повдигне обвинение в съответствие със закона. Делото ще бъде предадено за разглеждане от съда за възрастни.

Когато свърши, той си пое дъх и свали очилата си.

— Това е. Исках да ви запозная с решението на съда и с основанията за него. — И като огледа последователно лицата на тримата адвокати, продължи: — Имайки предвид обаче изложението на господин Харди и в интерес на правосъдието и обикновената справедливост, няма да съобщя решението си днес. Ще замразя делото за една седмица, през която вие, господин Бранд, ще обсъдите въпроса с областния прокурор и той ще реши как да процедира по-нататък. Междувременно, тъй като господин Бартлет си остава непълнолетен, докато не съм го обявил официално за възрастен, смятам да го освободя от ареста и да го поверя на грижите на родителите му до другата седмица, когато ще оповестя решението си.

Бранд, който беше спечелил процедурата по същество, само за да му измъкнат победата под носа, вдигна ръка и каза:

— Ваша чест, при цялото ми уважение, но въпреки всичко бихте могли да обявите решението си още днес. Областният прокурор ще разгледа делото както следва и ще…

Джонсън го спря:

— Забравяте специалните обстоятелства, господин прокурор. В мига, в който обявя господин Бартлет за възрастен, той ще отиде в затвора, а това не ми се струва справедливо. По статут при особени обстоятелства не се предвижда и гаранция. Ако кажа, че е възрастен днес, отива в затвора днес. А имам чувството, че вече стоя прекалено дълго затворен. Ако е невинен, и един ден повече е много.

— Благодаря ви, ваша чест — каза Ву.

Той обаче се обърна и към нея:

— Няма за какво да ми благодарите, госпожице адвокат.

— И потупа документите на бюрото си. — Това е моето решение. Влиза в сила от момента, в който го оповестя, то ест точно след една седмица. Междувременно клиентът ви не излиза извън юрисдикцията. Ще бъде под опеката на родителите си през цялото време. Има цял куп строги условия, които трябва да се изпълняват. Ясно ли е?

— Да, ваша чест. Разбира се.

— Разбира се. — На Джонсън очевидно му бе писнало от цялата тази история. Той погледна часовника си и се изправи. — Ако имате още някакви коментари, предпочитам да не ги чувам. Решението е мое и е окончателно.

Сега бих искал да влезем в съдебната зала и да го протоколираме.