Джон Лескроарт
Адвокати на защитата (30)

29

Докато стигне до МВЦ докато се легитимира, за да Допуснат до съдебната зала, и докато си проправяше към масата на защитата под неодобрителния поглед на съдия Джонсън, бе станало десет и петнайсет — бяха прехвърлили всички искания до съда, включително и молбата за отлагане, и сега, предположи Харди, се готвеха да повикат първия свидетел на защитата.

Но преди това Джонсън свали очилата си и каза:

— За протокола, съдът регистрира появата на…?

Харди се изправи.

— Извинявам се за закъснението, ваша чест. Дизмъс Харди, втори адвокат на непълнолетния.

Джонсън стисна устни и присви очи.

— Добре, господин Харди. Бихте ли си направили труда да се приближите, моля? Вие също, госпожице Ву.

Това не бе обичайно, но щом съдията те викаше, трябваше да се подчиниш.

— Да, ваша чест?

Ръката, в която Джонсън държеше очилата си, трепереше леко. Очите му бяха студени като две ледникови езера. Той заговори решително, с нетърпящ възражения тон:

— От различните ви искания и от списъка на свидетелите, който ми представихте вчера, стигнах до извода, че възнамерявате да превърнете това изслушване в по-продължителна процедура, отколкото съм склонен да допусна в дадения случай. А сега виждам, че господин Бартлет има и втори защитник. Не се случва често непълнолетен ответник да е представляван от двама адвокати на дело 707. Искам да предупредя и двама ви съвсем откровено, че няма да търпя никакви тактики за разтакаване или шикалкавене. Ще позволя всеки свидетел да бъде разпитван само от един адвокат — или от единия, или от другия от вас. Ако свидетелите ви не говорят по точно определените критерии, ще ги отстраня. Видя ли, че губите времето на съда, ще ви прекъсна. Ясно ли е?

— Да, ваша чест — Харди беше изненадан не само от категоричността на предупреждението, но и от строгостта, с която съдията ги смъмри. Очевидно Ву вече бе успяла да го предизвика и раздразни дори повече, отколкото Боскачи, и Харди щеше да стори добре да не го забравя. Все пак нямаше намерение да свива платната. — Но както без съмнение сте разбрали от исканията ни, ваша чест, междувременно този случай се оказа по-сложен, отколкото…

Джонсън вдигна пръст.

— Точно това имам предвид, господин Харди. Не ме карайте да повтарям. Това изслушване не се отнася за сложността на наказателното дело, а дали господин Бартлет да бъде съден като непълнолетен или не. Става въпрос единствено за това. Прочетох исканията ви да призовете свидетели по критерия за тежестта и не е нужно да съм гений, за да се досетя какво целите — за ваше добро е обаче свидетелите ви да се придържат към фактите и доказателствата. Няма да търпя никакви алтернативни теории и други глупости — можете да ги изнесете в съда за възрастни, ако някой съдия ви позволи. — Той се овладя. — При положение, разбира се, че делото отиде в съда за възрастни.

Съдията се облегна на стола си и стрелна с поглед първо Харди, после Ву. Понижи тон, което в никакъв начин не отне от твърдостта му.

— Вярвам, всички сме наясно, че дори не би трябвало да сме тук тази сутрин и нямаше да бъдем, господин Харди, ако вашата фирма бе играла открито с областния прокурор. След като обаче така или иначе сме тук, няма да позволя да превърнете тази процедура във фарс. Това е всичко.

Отрязан набързо, Харди се върна на масата на защитата, докато Ву се подготвяше да призове свидетеля си. Седнал до Андрю, Харди откри, че му е трудно да се съсредоточи. В ушите му кънтяха предупрежденията на съдията, а касетата с показанията на Ана Саларко изгаряше джоба му.

Андрю не седеше на обикновен стол, а бе натикан в инвалидна количка с ръце, оковани в белезници. На шията му имаше дебела, омотана в бинтове шина, която събуди у Харди асоциации с Франи — очевидно беше седмицата на вратните шини. Андрю седеше вдървено като глътнал бастун, със затворени очи, изпускайки от време на време тихи стонове, които не се сториха престорени на Харди. Зад двамата, седнали на първия ред, бяха Хал и Линда Норт и Харди още усещаше враждебните им погледи — те го бяха проследили със зле прикритото недоволство, докато влизаше в съдебната зала, минаваше по пътеката и се настаняваше на масата на сина им.

Постепенно си наложи да прогони мислите, които го разсейваха. Напомни си, че тази процедура беше само първото действие на онова, което все повече заприличваше на пиеса в три действия — второто действие щеше да бъде предварителното изслушване в съда за възрастни, а третото — самият процес. На свидетелската скамейка до съдията седеше бившето ченге и настоящ частен детектив, приятелка на Уес Фарел на име Джейн Хюрън, на която бяха платили 350 долара и която трябваше да прочете разказа на Андрю „Перфектен убиец“, за да го анализира от гледна точка на правдивостта. Според Харди задачата й изглеждаше доста проста, особено след като я бяха запознали предварително с възраженията, които самият Андрю бе изтъкнал пред тях.

Очевидно седеше от доста време там, защото Ву бе стигнала до заключителната фаза:

— И така, госпожо Хюрън, като изхождате от подготовката и опита си — единайсет години полицейски служител и седем години частен детектив — как бихте определили степента на криминален умисъл на автора на този разказ?

Хюрън се огледа; тя бе тъмнокоса, късо подстригана, едра и мускулеста жена с интелигентно лице, облечена в тъмносин костюм с панталон. Когато отговори, се обърна директно към съдията, както я бяха инструктирали Харди и Ву. Бяха й казали също да говори без заобикалки.

— Не може да се говори за умисъл, тоест за предварително скроен хитър план, що се отнася до реалния свят — каза тя.

— Какво по-точно имате предвид?

— Той няма никакви познания как би подходило към подобно престъпление едно истинско полицейско разследване.

— Бихте ли ни дали пример, моля?

— Да. Алибито му е изключително наивно.

— В какъв смисъл?

— Първо, то в никакъв случай не го елиминира като заподозрян. Времето, по което са станали убийствата, съвпада с присъствието му на сцената на престъплението. Това е прекалено глупаво. А после се е върнал и се е престорил, че е открил труповете. Престъпник, който поне малко би планирал нещата предварително, никога не би го направил.

— Нещо друго?

Хюрън отново погледна съдията, сякаш чакаше одобрение, и когато той кимна, продължи:

— Почти всичко друго, бих казала. Авторът демонстрира оскъдни познания по въпросите на съдебната медицина, балистичните тестове, следите от барут по ръцете, пробите от косми и влакна и въобще всички веществени доказателства, които, както си му е редът, следователите събират и анализират от местопрестъплението. Предпазните мерки, които убиецът взима в разказа — хирургическите ръкавици, за да не оставя отпечатъци от пръсти, и така нататък — са все неща, които човек научава от филмите, а не от опита си в реалния живот.

Това бе всичко, на което се бяха надявали Харди и Ву, и Хюрън се бе справила блестящо. Ву наклони глава, благодари й и заяви, че няма повече въпроси.

— Господин Бранд? — произнесе монотонно съдията.

Бранд моментално скочи на крака, като се насочи към свидетелката с пружинираща походка и блеснали очи. Харди си помисли, че това не предвещава нищо добро, но не си представяше какво точно. Така или иначе, не след дълго щеше да узнае.

— Госпожо Хюрън, работите в системата на правосъдието вече близо двайсет години, вярно ли е?

— Да, така е.

— И имате богат опит с огнестрелни оръжия, нали?

— Да.

— Балистични експертизи, сравняване на мостри от куршуми и така нататък?

— Да.

— Разбирам. Тогава нека ви попитам. Докато не прочетохте този разказ, знаехте ли, че преди да ги продават, от оръжията, произведени в Израел, се взимат балистични проби и тази информация се съхранява заедно с регистрационния номер на оръжието, така че всеки куршум, изстрелян от него където и да било по света, може да се свърже с притежателя му?

Хюрън се усмихна, сякаш признателна, че й съобщават тази изумителна дребна подробност.

— Не — отвърна тя. — Честно казано, не го знаех. Това е интересен факт.

— Наистина е интересен — каза Бранд. — И вие, опитният криминалист, не сте го знаели. — Той се извърна към Ву и Харди, после се обърна към съдията и кимна приветливо. — Нямам повече въпроси.

Този ход явно изненада Ву, но Харди си помисли, че маневрата на Бранд е изключително сполучлива — да надцака неоспоримия професионализъм на Хюрън с още по-добър пример за този на Андрю. Но понеже не искаше да рискува, като нарушава ритъма на Ву, само се облегна, скръсти ръце и се усмихна, като че искаше да покаже, че се наслаждава на сцената.

Ву се изправи и призова следващия си свидетел, когото познаваше от колежа — Падриг Харингтън, доктор на филологическите науки и преподавател в държавния университет на Сан Франциско. Когато обаче пристав Котрел отиде до вратата в дъното и я отвори, за да повика свидетеля, Бранд отново стана на крака.

— Ваша чест, моля за кратко съвещание.

Съдия Джонсън нагласи очилата си и извиси глас, за да го чуят отзад:

— Само за минута, ако обичате, доктор Харингтън. — После направи знак на адвокатите да се приближат.

— Кажете, господин Бранд.

— Ваша чест, преди да изслушаме този свидетел, бих искал да попитам госпожица Ву по какво е професор този доктор Харингтън.

— Не виждам връзката… — започна Ву.

— Аз обаче виждам. Отговорете, моля — прекъсна я съдията.

— По английска литература.

— Английска литература? — Бранд вдигна вежди, очевидно отрепетиран жест. — Ваша чест, с позволението на съда, бих искал да попитам госпожица Ву какво значение или каква връзка имат очакваните показания на доктор Харингтън към делото.

— Ще разберете, когато го разпитам — отвърна Ву.

— Това не ме задоволява — каза Джонсън. — Въпросът е юридически. Отговорете.

Харди копнееше да направи възражение и да защити Ву, но знаеше, че всичко, което би казал, само би ядосало още повече съдията и би намалило шансовете на клиента им. Затова трябваше да мълчи и да търпи.

Ву преглътна, примигна, погледна бързо Харди и хвърли поглед на Бранд.

— Ще говори за характера на художествената измислица и за степента на вероятното сходство между автора и създадения от него герой. С други думи, дали човек е способен да измисли неща, които обаче е неспособен да извърши на дело.

Бранд заговори присмехулно:

— Ваша чест, да не би да има някаква научна страна на въпроса, която ми убягва? Ищецът се готви да докаже, че авторите на художествена проза си измислят неща. Ако това е същината на показанията на доктор Харингтън…

Ву го прекъсна:

— Той ще разгледа специфични елементи от разказа на господин Бартлет, ваша чест, и ще ги сравни с елементи от действителното престъпление.

— И какво, по-точно, ще покаже това? — попита съдията.

— Че дори степента на умисъл, проявена от героя на разказа, колкото и минимална да е, както доказа последният ми свидетел…

Бранд я поправи:

— Както се опита да докаже.

— Както доказа последният ми свидетел — повтори Ву, — дори тази нищожна степен на умисъл е по-малка от проявената от господин Бартлет.

— Или по-голяма — каза Бранд.

Забравяйки, че трябва да шепне, Ву изстреля въпроса към Бранд:

— Какво имате предвид с „по-голяма“?

Той се обърна директно към Ву:

— Готов съм да приема, че е различно. Авторът е действал или с по-голям, или с по-малък умисъл. Няма начин да се разбере от написаното.

— Чуйте ме и двамата — Джонсън се надигна няколко сантиметра от стола си и се наведе през банката. — Ще адресирате забележките си към съда и единствено към съда. Няма да допусна лични нападки на тази процедура. Колкото до въпроса, съгласен съм с господин Бранд. Госпожице Ву, съдът намира, че не се нуждаем от показанията на този свидетел.

— Благодаря, ваша чест. — Бранд леко се поклони и се насочи към мястото си.

Ву не помръдна, стъписана.

— Но…

Джонсън й се сопна:

— Протоколирайте предложението си, ако желаете.

Тя се върна на масата на защитата и повтори на съдебната стенографка какво бе казала на съдията. Когато свърши, Джонсън си записа нещо и вдигна поглед.

— Доктор Харингтън — каза той, като повиши глас в посока към галерията. — Свободен сте. Съдът ви благодари, че отделихте от времето си.

 

 

 

 

Джонсън обяви двайсетминутна почивка, преди Ву да извика следващия си свидетел. Той щеше да свидетелства по потенциала на Андрю за рехабилитация. Почти цялата зала се изпразни. Пристав Нелсън, „агънцето“ на Бранд, бе отвел Андрю в тоалетната, а пристав Котрел и съдебната стенографка бяха изчезнали през вратата, която водеше към кабинета на съдията. Бранд също се изпари някъде, както и двамата Норт — вероятно бяха излезли вън в коридора. Така Ву и Харди останаха сами на масата на защитата.

— Негова чест изглежда малко пристрастен — каза Харди.

— Да, също както Бил Гейтс е малко богат.

Харди се усмихна слабо.

— Все пак не бих се тревожил особено от този факт. Ще видиш, че накрая ще намали на пет години.

— Ако е така, значи сме загазили.

Харди сви рамене.

— А може би и не.

И той й разказа най-новите факти, до които се бе добрал, след последната им среща в болницата: за сексуалните наклонности на Майкъл Муни и за неспособността на Ана Саларко да разпознае Андрю като момчето, избягало от апартамента на Муни, преди Хуан да открие телата. Очите на Ву светнаха.

— Тя ще свидетелства ли?

— Може би. Има малки разногласия със съпруга си. — Той й обясни проблемите на младото семейство с имиграционните власти. — Е, не е точно удар в целта, но все пак тя ми се обади, а това е добър знак. Съпругът не е лошо момче, само че се страхува да не го депортират. Всъщност не го виня.

— Можем ли да направим нещо, за да им помогнем?

— Например?

— Не знам. Да ги насочим към някой добър адвокат по имиграционните въпроси?

Харди поклати глава.

— Възможно е, но не и преди да свидетелства. Не искам да излезе, че й предлагаме някакъв вид имунитет в замяна на свидетелските й показания. Всъщност атакувах доста остро идентификацията, направена от съпруга й, именно на тази основа — разбира се, ако полицията не го е накарала да им предаде Андрю с обещанието, че ще му помогне. Затова ми се струва несправедливо. Ако тя свидетелства доброволно, тогава друга работа.

— Но щом казва, че всъщност не е бил той…

— Знам. Обаче има нещо повече. В протокола е отбелязано, че съпругът й е потвърдил самоличността му. Той ще трябва да признае, че е сгрешил, а до вчера това не се случи. Би изглеждал като глупак и дори по-лошо — като човек, който не е в състояние да контролира жена си. Докато прокуратурата разполага с идентификацията, делото е тяхно.

Двамата потънаха в мисли. Най-накрая Ву попита:

— Ами тази история със сексуалната ориентация?

— Тази, за която не бива да споменавам?

— Да, същата.

Харди въздъхна разстроено.

— Цял ден се боря с това. Какво да направя? Нали обещах на хлапето.

— Но животът на Андрю е заложен.

— Знам, знам. Обаче въпросът ми е: и какво от това?

Ако Андрю не е знаел, че Муни е гей, нищо не се променя.

Все още може да е ревнувал. Навярно ще успея да изнеса този факт пред съдебните заседатели на евентуален процес, но той издиша. Няма да свърши работа. Без показанията на онова хлапе ще се приеме за чиста клюка.

— Не можеш ли да получиш потвърждение и от другаде?

Харди се замисли, забарабани с пръсти по масата.

— Дори да можех — каза бавно той, — с какво би ни помогнало? Господин Муни е бил гей? Може би Андрю е хомофоб и затова го е убил? — Той поклати глава. — Само ще изложим момчето и ще съсипем бащата. Не, няма да стане.

— Освен ако не представи Муни в съвършено различна светлина.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, всички са го обичали, нали? Бил е най-добрият учител на света и така нататък. Но истината е, че никой не го е познавал. Водил е таен живот. Мисля, че всичко, което бихме могли да извадим на бял свят в тази насока, би помогнало на Андрю. Най-малкото ще ни даде някаква идея кой може да го е убил в действителност.

Харди спря да барабани. Изведнъж изпъна гръб и покри ръцете й с длани.

— Съпругите — каза той.

— Чии съпруги?

— На Муни.

— Имал е съпруги?

Харди кимна.

— Таман две. — Ужасната му памет случайно бе съхранила имената. — Тери и Катрин.

— Е, и какво за тях?

— Те биха имали представа, не мислиш ли?

 

 

Този вторник редовната среща за обяд при Лу Гърка бе слабо посетена, а атмосферата — мрачна. Джакман, разбира се, присъстваше, но не председателстваше събранието, защото такова нямаше. Глицки, който бе пропуснал последните няколко обеда заради служебни ангажименти, бе решил, че трябва да отчете по-активно присъствие предвид участието си в разследването на убийствата от изминалите седмици, за да очертае по-осезателно параметрите на службата си. Той седеше до съпругата си. Джина Роук, която подобно на Глицки напоследък често отсъстваше от срещите, също беше тук.

Нямаше ги обаче Харди, журналистът от Кроникъл Джеф Елиът, двамата градски надзорници — Харлен Фиск и Кати Уест — и, разбира се, Алън Боскачи. Затова вместо голямата кръгла маса в дъното, край която обикновено се събираха, бяха заели сепаре за четирима под един от прозорците на нивото на земята.

Вместо обичайните разговори — градски клюки, личности и политици — този път говореха за Екзекутора, който очевидно бе взел поредната си жертва миналата нощ, макар че убийството не бе станало в града и никой от следователите в Сан Бруно не беше направил връзка между случаите до рано тази сутрин, когато шефът на местната полиция се бе обадил на Лание и го бе помолил някой от хората му да намине при тях.

Лание бе отишъл лично, придружен от Сара Евънс, и там научиха, че Морис Толман, инженер от „Амтрак“, разведен, живеещ сам в малка къща край Танфоран Парк Шопинг Сентър, е получил един куршум в главата и е загинал на място на алеята пред дома си, докато излизал от колата си между шест и осем и половина вечерта. Някъде на залез слънце една жена, която разхождала кучето си, видяла тялото и позвънила на полицията. Местните криминалисти, които направили оглед на местопрестъплението, открили деветмилиметрова гилза в храстите до алеята за коли, но не и куршум.

Следвайки основната теория на Глицки, колкото и да беше невероятна, Лание, Евънс и две местни ченгета бяха обиколили съседните къщи. Но никой от обитателите им — общо четирима възрастни и пет деца — не бе чул нищо подобно на изстрел, макар че всички си били вкъщи вечерта.

Лание се бе обадил на Глицки, за да му го съобщи, и той, улавяйки се за всяка сламка, бе помолил инспекторите да разпитат близките на Толман, ако имаше такива, за да проверят дали в миналото не е участвал в процес за убийство. После се бе обадил на АТО, за да ги пришпори малко. Освен това в отговор на нареждането, което бе издал предишната вечер след телефонния си разговор с Харди, беше получил по факса дълъг списък от Калифорнийското управление на затворите с имената на освободените през трите седмици преди убийството на Елизабет Кеъри.

Тъй като данните за тези хора бяха в компютъра, Глицки нареди на инспекторите си от отдел „Престъпления от общ характер“ да потърсят номерата на делата им, а после да разровят архива в подземието, за да разберат дали Боскачи е бил обвинител на някои от тези процеси. Докато стана време за обяда при Лу, двамата инспектори бяха идентифицирали трийсет и едно от общо четиристотинте дела.

— Затова бих искал да разполагам с повече тела — говореше Глицки на Джакман.

— Няма предвид трупове — обясни Трея, — а хора, които да проверяват папките.

Глицки кимна.

— Не мога да карам инспекторите от „Убийства“ да вършат това, нито дори хората от следствената си група. Те биха се вдигнали на бунт и не бих ги обвинявал.

Дори момчетата от „Престъпления от общ характер“ мърморят.

— Мога да си представя — каза Джакман.

— Смятам да се обадя на кмета — рече Глицки. — Като чуе за „сериен убиец“, ще ми отпусне повече хора, но дори при това положение работата е чудовищна. И агентите от ФБР не биха се справили за по-малко от месец. Може би поне ще успеят да убедят онези от АТО да си размърдат задниците. Макар че те имат да ми изготвят само един списък.

Джакман пое с пръчиците си един фъстък и го огледа недоверчиво. Днешният специалитет беше мусака „Кун пао“ — не върховното постижение на Чуй — и всички на масата ровеха вяло в храната си.

— Сигурен ли си, че си заслужава всичките тези усилия, Ейб?

Глицки разбираше какво има предвид Джакман. Той се умърлуши.

— Не, не съм сигурен.

— От друга страна — каза Роук, — ако това е единственото, за което можете да се заловите, какво ще загубите?

— Интуицията ми подсказва — Глицки пийна малко чай, — че който и да е този тип, той знае какво върши. Не вярвам някой да му плаща, за да убива тези хора, а той не ги избира случайно.

— В това поне сигурен ли си? — попита Джакман.

Глицки бе принуден да поклати отрицателно глава.

— В този момент, Кларънс, дори не съм сигурен, че днес е вторник.

— И никаква идея за Алън, предполагам.

Трея отговори вместо съпруга си.

— Ейб изпрати тази сутрин инспектор Белу да разговаря с Еди. — Еди беше вдовицата на Боскачи.

— Значи никакви следи не водят към професионалния му живот? — попита Джакман. — Някое от активните му дела?

— Всъщност той нямаше такива, Кларънс, както знаеш по-добре от всеки друг. Може да има нещо, свързано с домашното му обкръжение, за което Еди не се е сетила в първоначалния шок. Но не възлагам особени надежди и на това.

— Значи наистина смяташ, че Алън също може да е убит от Екзекутора? — попита Роук.

— Не. Не мога да го твърдя, Джина. Всъщност се върнах на изходната точка — каза Глицки. — Онова, на което се надявам сега, е онзи човек от снощи да има огромно семейство, което да ни каже, че преди години е инвестирал в продуктите на Уонг, че е имал интимна връзка с Идит Монтроуз, че е купил кола втора употреба от Елизабет Кеъри и че всички са имали общ банкер.

— Който от своя страна е бил колекционер на оръжия — допълни Трея.

— Точно така — рече Глицки. — Това би било още по-добре.

— Но се съмняваш? — каза Роук.

Глицки кимна.

— При това сериозно.

Всички се обърнаха, когато Марсел Лание внезапно изникна до лакътя на Глицки.

— Прощавай, че ви прекъсвам, Ейб. Идвам от кабинета ти.

Лицето на Лание бе развълнувано. Дишаше запъхтяно, все едно беше тичал.

— Току-що се върнах от Сан Бруно — каза той. — Преди да тръгна, се отбих пак на местопрестъплението и разбрах, че са намерили и куршума.

— На Толман?

— Да. Върху покрива на един гараж две къщи по-надолу. При дадените обстоятелства те ни го дадоха за изследване в нашата лаборатория. Там бяха много експедитивни. И знаеш ли какво? Никога няма да познаеш.

Глицки беше скочил на крака.

— Вече познах.

— Точно така. Същото оръжие, няма никакво съмнение. Освен това отново със заглушител. На четири от петте куршума има белези от одраскване. На едно и също място. Микроскопският анализ беше категоричен. Заглушител, при това един и същ. И познай какво още. За Толман. Дъщеря му ни каза, че на времето е бил съдебен заседател в процес за убийство.

— Къде? В Сан Бруно?

— Не знае. Но са живели тук, в града, до петгодишната й възраст.

— Значи процесът може да е бил в Сан Франциско. Ами бившата му жена? Тя би трябвало да знае.

— Би трябвало, но се намира в Индия.

— Ама че идиотщина — Глицки захлупи лицето си с ръце. Погледна събралите се и каза, без да се обръща конкретно към никого: — Това беше. — После помоли Джакман. — Трябват ми още хора, Кларънс. От днес за вчера.

Джакман кимна.

— Ще ти дам няколко служители и дори заместник-прокурорите, от които мога да се лиша.

— Момчета — каза Трея и всички мъже насочиха погледи към нея. — Извинявайте, че се намесвам, но на ваше място бих внимавала повече. — Тя се обърна към съпруга си: — Знам, че ти трябват хора, Ейб, но не е нужно да го разгласяваш в новините, нали?

— Какво? — възкликна той. — Искаш да кажеш, че медиите не са ми приятели?

— Тя е права — рече Лание. — Ако излезе във вестниците, той ще разбере, че знаем.

— Толкова по-добре — каза Джакман. — Може би това ще го спре.

— Или пък ще се разбърза да довърши започнатото — допусна Глицки.

— Наречете ме бавен реотан — обади се Роук, — но какво е това, което знаем всъщност? Какво ще се разбърза да довърши?

Всички бяха излезли от сепарето и се бяха скупчили. Глицки обясни на Роук:

— Неотдавна е излязъл от затвора и убива хората, тикнали го на топло. Вече е ликвидирал прокурора и, предполагам, четирима от съдебните заседатели. Остават още осем и може би съдията, който и да е бил той.

— Добрата новина е — рече Джакман, — че ако се окажеш прав, имаш готов списък на заподозрените. Голям, но готов. Може би е сред тези четиристотин, Ейб.

— Със сигурност ще тръгна оттам — каза Глицки.

— Но ако все пак не е в списъка — възрази Роук, — какво ще гледате?

Глицки си представи огромното, подобно на пещера подземие на Съдебната палата, натъпкано до тавана с папки стари преписки.

— Още много, много трупове — каза той.

 

 

Джакман и Роук тръгнаха заедно по Брайънт Стрийт. Тъкмо щяха да се разделят, когато областният прокурор постави ръка на рамото на Роук и каза:

— Радвам се, че отново се върна сред нас, Джина. Безпокоях се за теб. Макар, естествено, да те разбирам. Дейвид липсва на всички ни, но най-много на теб, сигурен съм.

— Благодаря ти, Кларънс. Много мило, че го казваш.

— И го мисля. Може ли все пак да те попитам дали нещо специално не те доведе днес?

Тя му се усмихна предпазливо.

— В интерес на истината, дължа го на моя прекалено проницателен партньор.

— Без да обиждам господин Фарел, но предполагам, че имаш предвид господин Харди?

Тя кимна.

— Не можеш да не обичаш този човек, освен когато не го мразиш.

Джакман също изобрази подобие на усмивка.

— Да, изпитах го на гърба си тази сутрин. Питам се дали можеш да му предадеш едно съобщение от мен.

— Разбира се.

— Просто му кажи, че не става дума за предизборна кампания. Става дума за правосъдие и затова Джамал няма да бъде обвинен в убийство.

— Джамал няма да бъде обвинен в убийство. Запомних.

— И че става дума за правосъдие. Това е важно. Затова той подкрепя кампанията ми.

— Джамал и правосъдие.

Този път Джакман се усмихна широко.

— И Джакман.

— Нямаш проблем — каза Роук. — И като го целуна бегло по бузата, добави. — Аз съм дотук. Ще се видим следващата седмица.