Джон Лескроарт
Адвокати на защитата (21)

20

Родителите на Лора Райт не пожелаха да се срещнат с Харди. Не се поддадоха на уверенията му, че работят за една и съща цел — да открият убиеца на Лора. Не искаха да разговарят и с никого, който имаше нещо общо със защитата на убиеца на тяхната дъщеря. Родителите на Лани Ропк също проявяваха недоверие, но най-после склониха да се видят. Джун държеше на разговора, който Харди щеше да проведе със сина й, да присъства и съпругът й Марк, затова уговориха срещата за шест и половина.

В определения час Харди позвъни на входната врата.

Четиримата седнаха около маса от ковано желязо в едно патио^[1], отделено с параван от кухненската врата на къщата, издържана във викториански стил. Подобни внушителни сгради се издигаха на цялата Ървинг Стрийт. Задният двор бе ограден от всички страни с висок и спретнато подрязан жив плет, а върху моравата в дъното падаха дълги сенки. Дворът беше достатъчно просторен, та да побере цяла детска площадка — люлка, пързалка и пясъчник, както и половин баскетболно игрище. Отляво на Харди имаше покрита веранда от секвоя с голямо джакузи. Представиха Харди на останалите членове от семейството — две сладки и добре възпитани девойчета на име Ким и Сюзън, които обаче веднага изчезнаха, щом Марк предложи да се настанят в патиото. Джун наля на всички студен чай с лимон от висока глинена кана.

Бяха красиво семейство, в което момичетата много приличаха на майката, а момчето — на бащата. Двете дъщери бяха наследили чипия нос и атлетичната фигура на Джун, а Марк и Лани, и двамата дългурести, с едър кокал и изпъкнала адамова ябълка, с млечносини очи и румени страни, спокойно можеха да минат за братя. Харди носеше копие от показанията на Лани, извади го от куфарчето си и премина направо на въпроса.

— Положението е следното. Лани, при разпита си казал на полицаите, че Андрю е носил в училище пистолета на баща си и се е колебаел дали да не го използва срещу Лора и господин Муни. Няма да те карам да се отмяташ от думите си, но искам да ти задам няколко въпроса, които може би ще изяснят някои неща за защитата. Предполагам, че нямаш нищо против да подкрепиш усилията ни да отървем Андрю.

— Разбира се. Той беше най-добрият ми приятел. Искам да кажа, още е.

Джун каза:

— Искаше да посети Андрю в затвора, но полицията сметна, че не е добре двамата да разговарят, след като Лани вероятно ще бъде свидетел на обвинението.

— Не бих променил показанията си, мамо. Нямам намерение да лъжа.

— Разбира се, че не, Лани. Никой не допуска подобно нещо — успокои го майка му.

— Просто ни се стори, че доводите им са разумни, това е всичко — допълни Марк.

Харди се усмихна търпеливо на родителите. Вече започваше да разбира защо настояваха да присъстват на разговора му с Лани.

— Според мен — започна той, — срещата им не би могла да навреди на никого, но, разбира се, вие си решавате. — Той се обърна към момчето. — Е, Лани, това, което ни предстои във вторник, е дело, на което да се прецени дали Андрю трябва да бъде съден като възрастен или не. Бих искал да те призова като свидетел, за да опишеш Андрю пред съдията.

— Ще го направя.

— Добре. Сега да поговорим за пистолета. Как реагира, когато го видя за първи път?

Лани размисли за момент.

— Не знам какво точно имате предвид. Доста се стреснах. Искам да кажа, не е особено умно да разнасяш пистолет в училище.

Джун се намеси:

— Не разбираме защо не е съобщил… Не е съобщил веднага на някого.

— Не исках да създавам неприятности на Андрю. — Очите му умоляваха Харди да не обръща внимание на майка му. — Обсъждахме това хиляди пъти. Вече казах, че не вярвам Андрю да е възнамерявал да го използва.

— Защо не?

— Той просто не е такъв. Когато говорих с полицаите, те се интересуваха само откъде Андрю е взел пистолета и за какво му е бил. Той наистина каза, че може би ще го използва, не отричам. Но това беше през декември, дълго преди Коледа, докато двамата с Лора бяха скарани. След това повече изобщо не стана дума за пистолета.

— Но е продължавал да го носи?

Лани хвърли бърз поглед към родителите си, преди да отвърне на Харди:

— Ако познавахте Андрю, щяхте да знаете, че понякога е малко… драматичен. Обича да си играе с разни, знам ли… — Той затърси вярната дума. — … идеи? Харесваше му всички да го мислят за скучен зубрач, докато всъщност носи у себе си пистолет. Не беше нужно да го използва. Просто го изпълваше с някакво чувство за превъзходство. Ако искате да знаете истината, мисля, че Муни има нещо общо с всичко това.

Марк се прокашля.

— Чакай малко, Лани. Струва ми се, че се разбрахме по този въпрос — господин Муни не е виновен, че някой го е застрелял.

Джун го подкрепи:

— Откъде да знае, че ще стане така.

Лани въздъхна горчиво и се обърна към Харди:

— Но Муни одобри идеята на Андрю да носи пистолета на репетициите. Мисля, че в противен случай Андрю нямаше да го прави. Беше започнал да се страхува, че ще го разкрият.

Харди се облегна.

— Значи не е имало скандали последните един-два дни?

— Не, доколкото знам, не.

— И връзката на Андрю и Лора е била стабилна.

— Повече от всякога, мисля. — Той погледна бегло родителите си. — Сега всички знаят, че тя е била бременна.

— Андрю твърди, че не е знаел, докато е била жива.

— Вярно е — отвърна Лани. — Иначе щеше да ми каже.

Марк се наведе напред, осенен от идея.

— Хей, ами ако Лора е съобщила същата вечер на Андрю, че е бременна, а той си е помислил, че бебето е на Муни?

Лани се обърна към него и повиши тон:

— Не е могъл да си помисли подобно нещо, татко. Лора не спеше с всеки срещнат. Тя беше с Андрю и той го знаеше.

— Може би все пак детето е било от Муни — каза Джун. — Може би са имали връзка, когато Андрю ги е заподозрял…

Харди сложи край на спора.

— Дори да е било така, бебето е било от Андрю. Доказва го ДНК експертизата. Той е бил бащата.

— Муни не би могъл да спи с Лора, мамо, за Бога. Просто не би могъл!

— Откъде знаеш? — попита Джун. — Не разбирам как може да си толкова сигурен.

— Ако ми позволите — намеси се Харди, — госпожо Ропк, имате ли някакви основания да допускате, че Лора и Муни са имали интимни отношения?

Възцари се мълчание. Очите на Джун Ропк се разшириха от изненада и тя се изсмя смутено.

— Ами не, разбира се, че не. Имам предвид… — Погледът й се спря на съпруга й, после на Лани и накрая на Харди. — Освен ако не вярваме на слуховете… Че и преди е спал с ученички.

Харди покри устата си с длан. Това бе основната тема в разказа на Андрю, но за първи път чуваше нейно потвърждение в реалния живот. По-рано същия ден беше разговарял с директора на „Сътроу“ и господин Уагнър отхвърли с присмех тази идея. Господин Муни бил сравнително млад и много привлекателен учител и момичетата несъмнено въздишали тайно по него, но никога не бил чул да е имал някаква афера. От гледна точка на Харди, ако се бяха носили клюки за Муни, дори и непотвърдени, те биха допринесли за теорията на обвинението относно мотива на Андрю.

— Никога не съм чул подобно нещо — отсече Марк. — Ако в това имаше дори частица истина, щяха незабавно да го изритат от „Сътроу“. Убеден съм.

— Затова и аз не повярвах на слуховете — рече Джун.

Харди обаче не беше сигурен, че казва истината.

Обърна се към младежа:

— Ами ти, Лани? Чувал ли си такива слухове? Шушукаше ли се сред учениците, че Муни спи с момичетата?

— Не — отвърна Лани. Според Харди обаче Лани съзнаваше каква вреда би нанесъл на Андрю, ако признае такова нещо. Той искаше на всяка цена да защити най-добрия си приятел и затова нямаше как да каже друго.

Харди знаеше, че ако иска да представи пред съдебните заседатели или пред съдията приемлива алтернативна теория за убийствата, трябва да се разрови по-дълбоко в живота на двете жертви. Ако можеше някак да установи, че някой друг е имал силен мотив да убие единия или и двамата от тях, може би щеше да всее известни съмнения във вината на Андрю. На този етап беше готов да се улови за всичко. Но родителите на Лора вече му бяха затръшнали вратата.

Оставаше Майк Муни. Той се надяваше, че Лани Ропк ще обрисува учителя в различна светлина от тази, в която Андрю го беше представил в проклетия си разказ, но Лани само бе подсилил очевидния мотив на Андрю — което беше толкова по-жалко, защото явно това бе последното, което целеше.

Харди бе планирал да се присъедини към Франи и децата през уикенда — щяха да отидат на ски за последен път, преди пистите да затворят — но сега неотложността на случая осуетяваше всичките му намерения. И ето че в тази топла петъчна вечер той бе на път за Поплар Авеню в Бърлингейм, на десетина километра южно от града. Паркира — доста рисковано! — на една празна алея за коли и се отправи по застланата с камъни пътека през моравата към верандата на едно кокетно бунгало. Тя беше осветена и той натисна звънеца, който отекна във вътрешността.

Вратата се отвори.

— Господин Харди? — Заучена, неутрална усмивка. — Заповядайте, моля. — Мъжът му подаде ръка. — Аз съм Нед Муни.

Бащата на Муни живееше в имот на Баптистката църква, където служеше като пастор, макар че тази вечер не носеше свещеническата си якичка, а черен пуловер с остро деколте и широки черни панталони. Харди го последва в сумрачна, но приятно обзаведена всекидневна с малък роял в единия ъгъл и голяма вградена библиотека от тъмно дърво с книги и списания, събирани сякаш цял живот. Седна на единия от двата тапицирани с червена кожа столове, който му посочи Муни.

Свещеникът седна на другия, облегна се и отново се усмихна със служебната си усмивка, преметна крака един връз друг и скръсти ръце на скута си.

Под очите му личаха дълбоки торбички, а кожата му имаше жълтеникав оттенък, което не се дължеше само на слабото осветление. Няколко кичура посивяла коса покриваха голото му теме. Преподобният Муни изглеждаше поне на седемдесет години. Макар ръкостискането му да бе здраво, а походката — уверена, на Харди му се стори много уморен, все едно бе на края на силите си.

— Казахте, че защитавате момчето, обвинено в убийството на Майкъл — започна той с овладян глас, — така че не си представям с какво мога да ви бъда полезен.

— Нито пък аз, преподобни, но ви уверявам, че съм не по-малко заинтересован от полицията да открия истинския убиец на сина ви. И не вярвам, че това е моят клиент.

— Така ли? И защо? Доколкото разбрах, доказателствата срещу него са необорими.

— Всъщност в тях има доста пролуки, не на последно място липсата на физическа връзка между него и оръжието на убийството. Няма следи по ръцете му, които да сочат, че в онази нощ е стрелял с пистолет. Тепърва трябва да го докажат.

Муни разтърка уморените си очи.

— И още не са го доказали?

— Не, сър.

— Ами крясъците? Не свидетелства ли съседът отгоре, че цялата вечер са се карали?

Харди се намести на стола си.

— Тази сутрин разговарях с Андрю точно за това. Знаете ли коя пиеса са репетирали?

— Да. Мисля, че беше „Кой се страхува от…“ — Той замълча. — Пиеса, в която героите си крещят почти през цялото време, нали?

— Да, сър. — Харди направи пауза. — Не са се карали. Само са репетирали.

Муни се свлече в стола си. Със затворени очи той затисна устата си с шепи и издиша в тях. Най-накрая отвори очи.

— Всъщност няма значение — каза той. — Това няма да го върне.

— Не. Но виновникът трябва да бъде наказан. Синът ви сигурно би го искал. А вие?

Свещеникът почти лежеше на стола си.

— Прекарал съм целия си живот в служба на Бога, господин Харди. Не разбирам защо Той ми причини това. След като ми отне Маргарет, остана ми единствено Майкъл. — Искреността на мъжа беше покъртителна. — Той беше моята радост и гордост. — Муни посочи с несигурна ръка. — Виждате ли онова пиано? Трябваше да чуете как свири на него Майкъл. Свиреше и пееше като ангел, още от дете. Имаше огромен, даден му от Бога талант. Такова чудесно момче. А онези касети, виждате ли ги? На втория рафт? Това са записи на актьорските му изпълнения — в телевизията, дори в киното. Мислех си, че ако някой е роден с такава дарба, Господ няма да иска да го прибере толкова бързо при себе си. Мислех си…

Харди го разбираше много добре. Самият той бе загубил невръстен син преди повече от трийсет години, също на име Майкъл, както внезапно осъзна, но нямаше намерение да се разчувства. Беше тук заради своя клиент.

— Преподобни Муни — гласът му прозвуча неканен сред тишината на стаята. — Ако оставим настрана артистичните му изяви, какъв беше животът му? Опитвам се да разбера дали някой не би имал причина да иска да го нарани.

Старецът поклати глава.

— Той нямаше врагове. Всички го обичаха.

— Знаете ли дали не е имал конфликт с някой от учениците си? Например затова, че му е писал слаба оценка?

— Вие наистина не сте го познавали, нали? Той пишеше най-хубавите оценки в цялото училище. Понякога го питах дали не трябва да е по-строг с тези деца, дали не им оказва лоша услуга, като е толкова мек. Той не бе подготвен за истинския живот. Но винаги ми повтаряше, че не разбирам важността на оценките в днешно време. Дори да имаш само една оценка „добър“, можеш да се сбогуваш с колежа. А той не искаше да проваля шанса на децата.

— Виждахте се често, нали?

— Най-малко веднъж седмично. Идваше на неделната служба и оставаше за обяд. Всяка седмица. Бяхме много, много близки.

— Значи сте осведомен за социалните му контакти. Говореше ли ви за тях? Знам, че е живеел сам…

Муни се изправи на стола си, горящ от желание да говори за Майкъл.

— Почти се беше отказал да се среща с жени. Имаше два брака, но нито един от тях не излезе сполучлив. Мисля, че това бе най-голямото му разочарование в живота, особено след прекрасния живот, който водеше семейството ни, докато беше малък. Нашият брак с Маргарет беше образец за него, сигурен съм. И когато неговите се провалиха… Звучи малко странно, но това го пречупи някак си, сигурен съм. След като се разведе втория път, си науми, че никога вече няма да създаде семейство. Казваше, че ако му е писано, Господ ще се погрижи.

— Преди колко време бяха тези бракове?

— И двата, преди да навърши трийсет. Продължиха по две години. А жените бяха чудесни — Тери и Катрин. Изглежда просто се стремяха към различни неща. Освен това, разбира се, животът на артиста не е лесен. Не изкарваше много пари. — Муни въздъхна. — Мисля, че тези провали и постоянните му финансови затруднения го накараха да се захване с учителската професия, която най-после му донесе удовлетворение. Знам, че си обичаше работата — децата, пиесите, всичко това. Беше си неговият живот, може би не онзи, който бе избрал като млад, но този, който Бог му бе отредил. Беше хубаво.

Харди огледа за последен път сумрачната, красиво подредена стая. Ако имаше нещо в живота на Майк Муни, което бе изиграло роля за смъртта му, Харди бе сигурен, че баща му не знае нищо за него.

 

 

Докато шофираше по магистралата с вдигнат покрив, заслушан в новините, за да разбере къде има задръствания и да реши дали да поеме към дома по шосе 101 или 280, Харди изведнъж се наведе напред и усили звука на радиото.

— Полицията на Сан Франциско разследва две убийства, станали през петнайсет минути тази вечер в окръг Туин Пийкс. Двете жертви са били застреляни в домовете им, очевидно близко разположени един до друг. Смъртта им е настъпила незабавно. Полицията още не е установила някаква непосредствена връзка между жертвите — мъж на средна възраст и възрастна жена, но не изключва възможността двете убийства да са дело на един и същи стрелец. Убийствата не са свързани с организираната престъпност. Полицията съветва жителите на района да бъдат особено предпазливи, когато отварят вратата на непознати. Досега не са се появили свидетели, които поне приблизително да опишат заподозрения.

Харди превключи на музикалната си уредба и след минута вече слушаше компактдиска на Никъл Крийк, завладяващата и прекрасна песен „Приказка за фара“. Беше му писнало от убийствата в този град, макар някакво смътно чувство да му подсказваше, че месецът щеше да се окаже необичайно кървав. Така или иначе задачата му с Андрю беше достатъчно тежка, а за момента бе лишен от всякакви идеи.

 

 

Ву не се прибра вкъщи.

Имаше да наваксва осем работни часа от предишния Ден и след като Бранд я остави пред службата, тя влезе в офиса си и затвори вратата след себе си. До шест часа нахвърля паметната записка от шестнайсет страници, за която я беше помолил Фарел: ставаше дума за това дали е изтекъл или не срокът на давност на жалбата на един клиент, подал оплакване за небрежно отношение срещу лекаря на жена си, който, въпреки че я бе преглеждал няколко пъти, не й беше поставил правилната диагноза — рак на гърдата — докато не бе станало прекалено късно. Ву се задълбочи в проблема — необходим беше много тънък анализ, за да се установи кога започва да тече срокът на давност — дали от момента на първоначалната диагноза или когато щетата е била „забелязана“. Освен това Фарел й бе отпуснал двайсет хонорувани часа и този път, за разнообразие, тя смяташе, че се е справила успешно.

Малко след това й доставиха китайската храна, която беше поръчала, и тя я излапа на бюрото си, докато преглеждаше досиетата на два случая, придвижени на етап предварително разглеждане — единия за кражба на компютърен софтуер, а другия за продажба на метамфетамини, усложнен от подозрението за прикрита търговия с оръжия. И по двете дела тя не хранеше ни най-малко съмнение, че клиентите й са извършили онова, в което бяха обвинени.

Нито пък някой от тях го отричаше. Тя дори още не ги беше разпитала — преди предварителното изслушване щеше да бъде ненужно и дори малко грубо да ги притиска прекалено, за да й разкажат какво се е случило. По-добре първо да се запознаят с доказателствата и после да решат какви версии ще представят. Ако бъдеше осъден, клиента с амфетамините го заплашваше доживотен затвор, тъй като това щеше да е третото му провинение. Компютърният тарикат си мислеше, че правилата не важат за него. Той беше досаден и упорит и непрекъснато се оплакваше, че датата за явяването му в съда му била неудобна и защо Ву още не била успяла да свали обвиненията от него. Явно още не бе готов да се сблъска със суровата действителност.

Беше вече десет часа и тя остана съвсем сама в офиса. Вчерашният махмурлук се бе превърнал в смътен спомен. Тя се отмести от бюрото си, като си помисли, че е петък вечер и е работила повече от цял един ден, за да изкупи вината си. Беше време да празнува, да забрави, да докаже отново колко е желана, колко е чаровна, забавна и достойна за любов.

Очите й се спряха на бащиния й портрет, поставен в рамка на бюрото й. Запита се дали сега може да я види, дали я наблюдава оттам, където се намира. Като седна отново, тя придърпа снимката. Доколкото знаеше, баща й никога в живота си не беше „гулял“. Вършеше си работата, изпълняваше отговорностите си, възпита и отгледа трудната си дъщеря съвсем сам.

Втренчи се в образа му. Ако не я беше харесвал, сега щеше да му покаже. Повече нямаше нужда от него. Това бе най-голямото наказание, което успя да му измисли. Можеше да бъде напълно независима, финансово осигурена и емоционално недосегаема. Сама.

Сама.

— Хайде, татко. Кажи ми нещо — произнесе на глас тя.

Но не беше бащиният й глас, а гласът на Бранд, който прозвуча в главата й: За миг си помислих, че между нас има нещо. Имам предвид, нещо лично. Тя го видя да се потупва по гърдите. Тук вътре.

Облегна се и затвори очи, опитвайки се да се овладее. Когато ги отвори, погледът й попадна върху картонената кутия с папките по делото Бартлет. Тя се пресегна и я придърпа към себе си. Все още под въздействието на двата случая, които бе преглеждала току-що, изведнъж я порази разликата между тях и този тук. Всъщност, между всичките й досегашни клиенти и Андрю.

Била е съвършено сляпа в началото, когато смяташе, че момчето е виновно подобно на предишните й клиенти. Но сега, докато разгръщаше страниците в папките — полицейските доклади, аутопсиите, снимките от мястото на престъплението, стенографски записи от разпитите на Андрю и всички свидетели по делото — тя се опита да погледне нещата в нова светлина, този път обаче с презумпцията, че действително може да е невинен.

Разбира се, Андрю не се бе отклонил от първоначалната си версия, дори когато го бяха запознали с новите факти, които се предполагаше, че трябва да го заковат: намираше обяснение за всеки от тях. Андрю бе интелигентен млад човек — „Перфектен убиец“ го илюстрираше достатъчно ясно. Имаше нещо перверзно в упоритото му придържане към собствената му версия, дори когато нещата изглеждаха толкова зле за него, че вече не можеше да храни никакви илюзии. Ву намери мястото в разказа му:

Би ли допуснало умно момче като мен тези идиотски грешки, ако наистина беше виновно? Не, щеше да излъже и за тях. Щях да измисля по-правдоподобна история. В това нямаше ли да има повече смисъл?

Всъщност наистина щеше да има, тя трябваше да го признае.

Отвори жълтия си бележник и написа най-отгоре на първата страница: „Първи критерий: Степен на криминален умисъл“. Като извади останалите страници на „Перфектен убиец“ от папката, тя задъвка края на писалката си, опитвайки да се сети за всеки момент от разказа на Андрю — измислица, съчинена от него, изрично си напомни това — който говореше повече за невинността, отколкото за вината му.

Утре, събота, щеше да напише възражението до съдия Джонсън заради неуместното избързване с процедура 707. Още не бяха започнали истински, а вече имаха повод за обжалване. Може би дори щяха да получат писмена заповед, като въвлекат и Апелативния съд, преди 707 още да се е състояла.

Тя вече си бе уговорила срещи, за да подготви седмината свидетели, които двамата с Харди бяха избрали да дадат показания по различните критерии.

Отчаяно й се искаше да поговори отново с Джейсън Бранд — ръката й бе посегнала към телефонната слушалка вече десетина пъти, докато работеше. И всеки път я отдръпваше. Но чувстваше, че трябва да му се извини. Трябваше да му каже какво мисли за всичките си грешки, за безкрайната върволица от грешки, които беше допуснала. Искаше да му каже, че е започвала да разбира какво я бе тласкало към тях. Призраците, които я преследваха. Ръката й отново посегна към телефона. Ако вдигнеше, щяха да говорят. И разговорът нямаше да е за Андрю.

Тя натисна цифрите, чу сигнала свободно, после се включи телефонният секретар. Разбира се. Беше петък вечер. Разбира се, че не си е вкъщи. Тя затвори, преди съобщението да свърши, въздъхна и отвори друга папка.

Очертаваше се дълъг уикенд.