Джон Лескроарт
Адвокати на защитата (17)

16

Вече минаваше девет, когато Глицки най-после седна да вечеря на малката кухненска маса.

Трея се бе специализирала в ястия, чието приготовление отнемаше не повече от петнайсет минути; само чакаше да чуе стъпките му по алеята, водеща към къщата им близнак, и бързаше да пъхне аламинута в микровълновата фурна. Днес имаха камбала с гарнитура от варени аспержи, подправени със зехтин, малко оцет и морска сол. Към вечерята имаше домашно приготвен чеснов хляб и италианско сирене, а за десерт щяха да си разделят чиния замразено грозде.

Глицки беше нахранил Рейчъл във високото й столче, като я залисваше с фокуси. През това време Трея подреди малката дървена маса, като постави в средата кристална ваза с жълти нарциси. Украси порциите със стръкчета пресен розмарин.

Глицки натисна с пръст носа на дъщеря си и се зае със собствената си вечеря.

— Кажи, благодаря ли ти достатъчно за всичко, което правиш?

Трея го целуна по челото.

— Всеки ден. — Докосна бузката на детето. — Ти ме дари с нея, нали? — Заобиколи масата и седна на мястото си. — А сега мълчи и си яж рибата. Полезна е за мозъка.

— Толкова по-добре, защото ще ми е нужно. — Той сдъвка и преглътна една хапка. — Тази история с Боскачи.

— Е, поне забравиха за ЛеШон Броуди. Вече гледах новините тази вечер по телевизията и като никога не присъстваше в тях.

— Ново убийство — каза Глицки. — Но сигурно ще се радваш да научиш, че подозренията от Ейми Ву почти отпаднаха.

— Всъщност едва ли изобщо е била сериозно заподозряна, нали?

— Не, макар че можеше да избере по-удобен момент за последната си среща с Боскачи. Истината е, че заради нея се счепкахме с Диз.

Трея се усмихна.

— Нищо ново.

— Да, но този път му скроих и номер. Когато се отбих в офиса му, за да излея отгоре му праведния си гняв, се наложи да го почакам и измислих начин да му отмъстя за глупашката шега с чекмеджетата.

— Мислех, че не си сигурен кой е виновникът.

— Не бях, но после разбрах, че не може да е друг освен Диз. Никой не е толкова недозрял.

— Сещам се за още един човек — каза тя.

Ъгълчетата на устните му трепнаха в подобие на усмивка.

— Благодаря ти много — рече той. — Освен това никой в палатата не би рискувал да го заловя, защото знае, че жив ще го одера, преди да го изхвърля. Докато Диз, дори да го хвана на местопрестъплението, само би ми се изсмял: „Ха-ха, пипна ме, голяма работа“. Не, сигурен съм, че е бил той.

— Добре. И какво му направи?

— Първо трябва да се закълнеш, че няма да кажеш на никого. Под страх от смъртно наказание.

— То се знае.

— Нито на Диз, нито на Франи. Изкушението е прекалено голямо.

— Ще устоя, обещавам. Казвай!

В очите му блеснаха дяволити пламъчета.

— Откраднах му стреличките. Искаш ли да чуеш най-хубавото?

— Още ли има?

— Когато отида следващия път, ще ги върна незабелязано на мястото им. После пак ще ги открадна. Надеждата ми е, че най-накрая ще откачи.

— Значи смяташ да му го върнеш тъпкано? — Трея остави вилицата си, нейните очи също искряха издайнически. Обърна се към Рейчъл. — Знаеш ли колко си щастлива, че не разбираш нищичко от това? — попита тя.

Един час по-късно бебето беше в креватчето си, а двамата пиеха чая си във всекидневната.

— Горкият човек — Трея говореше за Боскачи. — Разполагате ли изобщо с нещо?

— С нищо, освен дето вече сме сигурни, че не го е извършила Ейми.

— Но ние го знаехме още тази сутрин, преди да разговаряш с нея.

— Така е. Сега обаче го знаем с още по-голяма сигурност — рече той. — И то не защото работи за Диз. А защото няма как да го е извършила.

— Тогава кой може да е?

Глицки подръпна белега на долната си устна.

— Засега най-доброто ми предположение е, че е човек, когото е уволнил през последните три години. Може някой от тях да го е приел прекалено лично.

— И колко души е уволнил Алън?

— Седемнайсет.

Трея подсвирна.

— Доста са.

Глицки опипа несъзнателно корема си.

— За щастие — продължи той, — за разлика от друг път разполагам с достатъчно хора. Двама инспектори от отдел „Престъпления от общ характер“ проучват алибитата, а Белу и Ръсел от „Убийства“ ще разпитат всички, които Алън е уволнил. Марсел също пожела да се включи в разследването, ако трябва, да излезе и на улицата. И, разбира се, аз.

— Ти какво ще правиш?

Глицки рязко си пое дъх.

— Ами, като се има предвид липсата на каквито и да е улики, главно ще развивам теории. Но не се оплаквам.

Поне става въпрос за убийство. Нещо, в което ме бива.

Трея остави чашата си, протегна се и сложи ръка на рамото на Глицки.

— Пак ли те боли стомахът? Може би трябва да отидеш на лекар.

— Не.

— Не на кое?

— И на двете.

— Не искаш да отидеш на лекар?

Глицки изсумтя.

— Обиколил съм достатъчно лекари. Започнеш ли веднъж да ходиш по доктори, няма край. Нямам намерение да им позволя да ме разрежат пак, само за да разберат какво е.

— Но каквото и да е, продължава да те боли.

— Знам защо — Глицки смекчи тона си. — Пренапрегнат съм. Чакам да щракне капанът и докато това стане — или разбера, че няма да стане — ще бъда нащрек.

— За какъв капан говориш?

— Имам чувството, че се занимавам с нещо, в което не съм толкова добър.

— Въобразяваш си. Ти вършиш страхотна работа като заместник-началник. Всички го признават.

— Вчера не изглеждаше така, когато ме награкаха заради ЛеШон.

Трея махна с ръка.

— Бяха само лешоядите от медиите, Ейб. Знаеш го. Не можеш да ги приемаш сериозно. Аз говоря за хора като Кларънс и Франк Батист. Кмета. Кати Уест. Чувам само хубави отзиви за теб, а там, където работя, това означава нещо.

Глицки сви рамене.

— Правя, каквото искат от мен. Дрънкулките, с които са ме накичили, лъщят. Но отвътре аз не съм като тези хора.

— Кои хора? — Франк, Кларънс, кметът — всички онези, с които се срещам — той отново притисна корема си. — Те са политици. Освен това си имам моята малка тайна и не мога да престана да мисля, че някой ден ще я разкрият.

Трея заговори загрижено:

— Може би трябва да поговориш с някого?

— Какво имаш предвид, психиатър ли? — Той избухна в безрадостен смях. — Та да тръгнат приказки, че съм превъртял? И без това половината ме мислят за луд, а другата половина ще решат, че симулирам. Ще се простя завинаги с репутацията си.

— Не е нужно да бъде психиатър. Може би психолог.

— И как този човек ще смъкне бремето от душата ми?

— Той улови ръката й. — Освен това, нали говоря с теб.

Трея не се предаде.

— Но аз не мога да ти помогна. Не можах. Просто казвам, че навярно някой друг би могъл.

— Но как, ако не му разкажа за онова. А аз не мога. Знаеш, че не мога.

— Непрекъснато повтаряш това. Но нали съществува такова нещо като лекарска етика. Информацията, която споделя пациентът, е поверителна.

— Да, на теория. Но в истинския живот те дрънкат през цялото време. Плъзне ли веднъж слух, а ти знаеш какви са ченгетата, ще започнат да ми задават въпроси. И докъде ще ни доведат те?

— Но поне ще ти олекне.

— Прекрасно. Само дето кариерата ми ще е съсипана, а може да попадна и в затвора. Как ти звучи това? Няма оправдание за убийство.

— Не беше убийство. Беше самозащита. Все повтаряш, че е било убийство, но не е вярно.

— И така да е, но едно ченге беше убито. А аз станах съучастник в прикриването на престъплението. И ако това излезе наяве, дори да не ме затворят, край с кариерата ми. — Той си пое мъчително въздух. — Ще трябва да си нося кръста, това е. Не е толкова страшно.

Ала като каза това, стегна челюсти и белегът, пресичащ устните му, побеля от напрежението. Трея, самата тя притеснена, постави ръка на бедрото му и той я покри с длан, като я стисна силно. Когато спазъмът премина, отпусна хватката си.

— Не е толкова страшно — повтори той.

 

 

Когато влезе в спалнята, Трея остави книгата си.

— Кой беше?

— Марсел.

Тя погледна часовника на нощното шкафче: 10:42.

— Толкова късно?

— Разрешил съм му да ми звъни по всяко време.

Тя му се усмихна.

— Разбира се — и потупа леглото до себе си. — Ела, седни тук. Какво е открил Марсел?

— По-скоро какво не е открил. Никой не е чул нищо.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че Марсел изпрати екип да почука на всяка врата в радиус две пресечки от паркинга Ол-Дей. Това прави общо четирийсет и четири адреса, което е джакпотът. Никой не е чул никакъв изстрел, включително обущарят на ъгъла на няма и петнайсет метра от мястото на убийството, който още бил отворен по това време.

— Може би просто не искат да кажат.

— Може би. Голям процент хора не биха си нарушили спокойствието, за да тръгнат да спасяват човечеството. Но все се надявах, че между тези четирийсет и четири души ще се намерят поне двама съвестни граждани. Обаче не. Макар повечето да признавали, че са си били вкъщи, никой не бил чул нищо.

Трея седна в леглото.

— Толкова ли е необичайно това?

Глицки вдигна рамене.

— Знаеш ли как звучи изстрелът от деветмилиметров пистолет? Като черешово топче. Чуваш го през една пряка, спираш се и си казваш: „Какво беше това?“

— И никой не е чул нищо? Може убиецът да го е застрелял от кола, през смъкнатото стъкло на прозореца?

— Възможно е — каза Глицки. — А може да е имал заглушител.

— Какво означава това? Освен че е притъпил шума от изстрела?

— Означава, че може да е бил професионален убиец. В такъв случай най-вероятно вече е избягал в друг щат. Но ако е бил професионалист, това означава също, че някой го е наел. И трябва да търсим другаде.

 

 

Харди притежаваше четвърт дял в един от най-старите барове на Сан Франциско, „Литъл Шамрок“, на ъгъла на Девета улица и Линкълн, точно срещу парка Голдън Гейт. Мажоритарният собственик беше братът на Франи Моузес Макгуайър, още една емоционална жертва на паметната престрелка. Прекият път от къщата на Хуан Саларко до дома му минаваше точно през бара и Харди можеше да се отбие при шурея си за едно малко преди лягане.

Беше станало късно. След като пожела лека нощ на Саларко, Харди се отправи към колата си и, докато разговорът беше още пресен в паметта му, прослуша касетата два пъти едно след друго. Освен че си бе водил бележки по време на самия разговор, той записа и идеите, които му хрумваха след всяко прослушване, и така неусетно мина един час, който му се стори като пет минути.

Барът, дълго и тясно помещение, което леко се разширяваше в дъното, бе претъпкан и на Харди му стана ясно от пръв поглед, че няма шанс да си намери място на самия плот. А дори и да успееше, навалицата нямаше да позволи на Моузес да размени няколко думи с него. В нощи като тази Харди понякога събличаше сакото си, грабваше парцала и помагаше на шурея си. Едно време и той беше барман, при това добър.

Но тази вечер не беше в подходящо настроение. Беше прекалено претъпкано, прекалено шумно, прекалено горещо. От джубокса ехтяха някакви стари парчета на Маршал Тъкър. Може би трябваше да се прибере у дома.

Тъкмо се канеше да си тръгне, когато съзря Уес Фарел и приятелката му Сам Дънкън да си проправят път навътре. Сам беше красива, дребна тъмнокоса жена, някъде към четирийсетте, която ръководеше консултация за жени, станали жертва на изнасилване, недалеч от Хейг Стрийт.

— Нали не си тръгваш? — каза Фарел. — Тъкмо когато ние пристигаме.

— Мина ми през ума. Ще трае цял час, докато получиш едно питие.

— Лесно ще го уредим — рече Сам. — Познаваме собственика. Хайде, ела.

Сам улови Харди за ръка и тримата се запровираха през тълпата. Когато се измъкнаха от „гърлото на бутилката“, се отвори достатъчно място и дори можеха да се движат свободно, стига на някого да не хрумнеше да танцува полка. Харди забеляза, че Фарел бе захвърлил официалното си облекло и надянал запазената си марка, една от тишъртките, на която пишеше: „Бъди повече или по-малко специфичен“. Зад рамото на Харди Сам тъкмо казваше, че стига той да черпи, тя би искала уиски „Чивас“ с лед, а Уес — една халба тъмна бира. Харди можел да си поръча каквото иска.

— Благодаря — каза й той. Провря се под бара, вдигна ръка, за да поздрави Моузес, и му извика да не се безпокои, сам щял да си вземе питиетата.

Когато се върна с чашите, Фарел смушка Сам и рече:

— Кажи му.

— Какво да ми каже? — попита Харди.

Сам опита уискито си и кимна одобрително.

— Не помня как стана дума.

— На вечеря — опресни паметта й Фарел. — Започнах да ти разправям за историята с Ейми.

— Точно така. — Тя се обърна към Харди. — Той спомена това момче, Андрю Бартлет, и аз казах, че знам нещичко за него. Бях го прочела във вестниците. Интересуваше ме, понеже когато бях млада и глупава, понякога се мотаех с Линда. — И поясни, като видя недоумяващия поглед на Харди. — Майка му.

— Какво искаш да кажеш с това, че си се мотаела?

Тя сви рамене.

— Ами точно това. Обикаляхме баровете, запознавахме се с разни типове. Беше преди да срещна истинската си любов, разбира се. Но ако на някое момиче много му се искаше да му излезе късметът, трябваше да се държи за Линда. Тя привличаше мъжете като магнит. Сигурно си мислиш „и какво от това?“ Нали?

Всъщност Харди си мислеше тъкмо това. Сега волното дете Линда Бартлет бе омъжената Линда Норт и освен факта, че Сан Франциско продължаваше да бъде едно малко затворено клюкарско село, нямаше нищо кой знае колко забележително в това, че тя и Сам Дънкън се бяха впускали в лов на мъже на младини. Но Харди каза:

— Продължавай.

— И тъй като става дума за право, а то, по дефиниция, би трябвало да е безкрайно завладяваща материя, казвам аз на любимия: „Нищо чудно, че хлапето е загазило. С баща, който е избягал, и с майка, която не му е обръщала никакво внимание“.

— Значи Андрю се е навъртал наоколо, докато вие с Линда сте се мотаели?

— Наоколо в смисъл, че съществуваше. По онова време трябва да беше тригодишен. Но Линда беше готова веднага да го зареже, щом се появеше някой мъж. Дори го взимах у нас няколко уикенда, когато тя хукваше с някого. Беше най-сладкото момченце, ако обичаш тригодишни хлапета, а те, общо взето, не са моята слабост. Но дори и така, Линда беше жена, която не е трябвало да става майка. За нея момчето беше единствено неудобство. Искаше да си гледа кефа, а той само й се пречкаше.

Сам отново отпи от уискито си.

— Всъщност това е една от причините да спра да излизам с нея. Просто ми стана ясно що за човек е. Сигурно и аз съм доста повърхностна — затова Уес ме обича, — но това нейното никъде го нямаше, да пренебрегва до такава степен собствения си син. Накрая вече направо не можех да издържам да гледам това.

Фарел се намеси:

— Този факт може да се окаже важен за теб, Диз, защото…

— Хей! — Сам го перна по ръката. — Извинявай много, но ще ме оставиш ли да продължа? Много добре схванах какво имаше предвид на вечеря.

— Слушам — каза Харди.

— Благодаря. Та въпросът е — тя хвърли отровен поглед на Фарел, — че фактически момчето е имало труден живот, особено в ранните си години. Затова въпреки представата за повиваното в памперси богаташко синче, каквато навярно създава, всъщност той е изоставено дете, възпитано — ако мога да употребя тази дума — от една емоционално нестабилна, ако не и открито тормозеща го майка.

— Мислиш, че го е тормозела?

— Не знам дали го е малтретирала в смисъл, че го е биела или нещо такова, но мога да гарантирам, че в душата му са останали дълбоки белези. И накрая, въпросът е там, че…

— Аха — каза Фарел. — Въпросът.

— … че в много правораздавателни системи, но особено в Сан Франциско, умният адвокат на защитата — като моя многоуважаван съквартирант тук — би се възползвал незабавно от всяка възможност да представи криминално проявения си клиент като жертва на нещо — и злоупотребата с дете е може би на първо място.

— Добро попадение — каза Харди.

— Андрю съвсем законно попада в този клуб.

— Ако можеш да го впишеш в досието му — каза Фарел, — може и да не го отърве, но със сигурност няма и да навреди.

— Не — отвърна Харди. — Не си представям как би могло.