Метаданни
Данни
- Серия
- Дизмъс Харди (10)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Second Chair, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Евелина Банева, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 19 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Джон Лескроарт. Адвокати на защитата
Издателство „Весела Люцканова“, София, 2004
Редактор: Весела Люцканова
Художник: Валентин Киров
ISBN 954–311–027–1
История
- — Добавяне
5
Ву беше адвокат от осем години. През това време се бе занимавала най-вече с подаване на жалби във фирмата на Фрийман, наред с един постоянен, но незначителен поток от криминални дела, при които ставаше дума главно за уреждане на спорни въпроси, фигурираше и в списъка на адвокатите, които бяха на разположение на съда — веднъж месечно присъстваше в съдебната зала, където се точеше върволица от криминални дела, обикновено прехвърляни неохотно към Офиса на обществените защитници. Това бяха предимно случаи, свързани с грабежи или търговия с наркотици, при които имаше повече от един обвиняем.
На тези дела Офисът на обществените защитници имаше право да поема само един обвиняем — иначе щеше да се получи конфликт на интереси. И така, съдът избираше един от адвокатите, които бяха подръка в залата, за да представлява другите обвиняеми. По този начин Ву бе защитавала голямо разнообразие от клиенти и получила, поне така си мислеше досега, добра школовка в работата с всякакви мошеници и откачени, като дори бе навлязла в някои от сложните криволици на наказателното право.
Но никога не се бе занимавала със случай на убийство. Никога преди не се беше сблъсквала с такова сериозно предизвикателство. Всъщност до този уикенд нито един криминално проявен клиент не й бе заплащал директно — хонорарите й за спорните случаи се изплащаха от съда. Сега тя бе стъпила на съвършено непозната почва и усещаше как заплашително се клати под краката й. Първата й схватка беше завършила безславно. Прекалено самоуверена, тя бе пропуснала по най-глупав начин да подготви клиентите си за най-лошото — отчасти защото не вярваше, че то ще се случи. От досегашния си опит знаеше, че споразуменията винаги бяха една възможност.
Сега, застанала в коридора заедно със семейство Норт, тя се опитваше да поправи вредите.
— Записах имената и номерата на значките на тези пристави. Уверявам ви, че преди да напусна тази сграда, ще подам жалба срещу тях.
Норт заговори:
— На ваше място не бих си прахосвал времето. Андрю призна, че е загубил равновесие. Човекът просто си вършеше работата. Въпросът ми е какво, по дяволите, се случи току-що? Нали ни казахте, че ще го освободите.
— Казах, че има такава възможност.
— Каква ти възможност. Вътре дори не се проведе истинска дискусия. — Норт носеше маратонки, джинси, синя дънкова риза и спортно сако от рипсено кадифе, но небрежното облекло по никакъв начин не се отразяваше на вида или поведението му. Лицето му на булдог бе затворено, безизразно, а леденосините очи — неразгадаеми. — По дяволите, всичко това не ми вдъхва особени надежди за бъдещето, заявявам ви го най-откровено.
— Хал. — Линда докосна рамото на съпруга си.
Той задържа погледа си върху Ву.
— И какво следва оттук нататък?
— Ще говоря с областния прокурор — каза Ву. — Ще обжалвам задържането под стража.
— Надявам се — отвърна Норт. — Не ме интересува колко ще струва.
— Не смятам, че въпросът е в парите, сър.
— Е, ако не е, тогава ще стане. Може би трябва сам да отида при този човек.
Ву безпомощно погледна съпругата за подкрепа, но Линда не откъсваше очи от вратата на съдебната зала. Сякаш още се надяваше синът й да излезе всеки момент. Ву отново се обърна към Норт:
— Идеята не е добра, сър — каза тя. — Каквото и да разправяше съдията, истината е, че много често пускат непълнолетни, обвинени в тежки престъпления.
— Не и този път — отбеляза той.
— Знам.
— Какво ще правим сега? — обади се Линда.
Преди фиаското в съдебната зала Ву се бе надявала, че ще й се удаде да поговори с Андрю и родителите му в далеч по-комфортната обстановка на дома им. Там щеше да им покаже доказателствата, които вече бе извадила от следствената документация и които според нея щяха да закопаят Андрю, ако се изправеше пред съда за възрастни. Вече спечелила Хал Норт на своя страна, а вероятно и Линда, щяха да се озоват трима срещу сина — и Ву щеше да е в състояние да режисира разговора, в резултат на който Андрю щеше да осъзнае необходимостта от признание.
Сега, с кипящия от спотаен яд заради провала й Хал, с Линда, все още тънеща в ужасно неведение относно стратегията, която вече беше задействала, и с Андрю обратно в килията Ву разбираше, че трябва светкавично да промени плана си. Ако в този момент се съберяха — в килията на Андрю или другаде, — резултатът три на един в нейна полза щеше да се обърне в три на един срещу нея, като най-вероятно Хал нямаше да хаби сили да убеждава момчето да признае, а Линда и Андрю щяха да са решително против.
Всичко се беше объркало тотално. Единственото, на което залагаше сега, бе да разговаря с момчето на четири очи и да го спечели на своя страна, както бе сторила с втория му баща предишния ден. Андрю нямаше нужда да слуша аргументите на Линда защо трябва да поема риска на един процес за възрастни заради минималния шанс да бъде оправдан. Той нямаше нужда от такъв вид подкрепа. Трябваше да бъде сплашен и убеден.
Линда повтори въпроса си:
— Какво ще правим сега?
— Сега — отвърна Ву, — мисля, че е много важно да прекарам малко време насаме с Андрю. Той трябва да разбере срещу какво се изправя и че ще остане тук доста дълго. Трябва да види доказателствата, с които разполагат против него. А най-вече трябва да осъзнае, че вече е попаднал в системата и точно сега се нуждае повече от адвоката си, отколкото от родителите си.
— Смятате, че не бива да го виждаме? — На Линда със сигурност не й допадна този вариант. — След като и без това вече сме тук?
— Можете да го виждате по всяко време, госпожо Норт, винаги, когато поискате. Но точно в този момент той е много объркан, а виждам, че и вие също. Трябва да се опитам да изясня нещата с Андрю още сега, така че да започнем да си съдействаме и да работим заедно.
— Тя премести погледа си от Хал на Линда. — Вижте, не ви обвинявам, че сте разстроени, но в известен смисъл това тази съдебна процедура не промени особено положението. Андрю трябва да бъде наясно какво се иска от него. — Тя хвърли многозначителен поглед на Хал. — Това не се е променило. Мисля, че двамата трябва да си поговорите и следващия път, когато се видите с Андрю, да бъдете единни. Всички трябва да поддържаме еднаква теза.
Тя почака, като сдържа дъха си. Разбираше, че за Линда думите й звучат едва ли не загадъчно, но се надяваше Хал да схване намека й и да се намеси. И той го направи.
— Тя е права, съкровище — каза той. — Нали целия уикенд му държа ръката. Точно сега той не се нуждае от това. Необходим му е съвет, авторитетен правен съвет.
А ние с теб наистина трябва да си поговорим.
— За какво?
— За тази история с пледирането. — При споменаването на болната тема очите на Линда се разшириха от изненада, а може би от гняв. Но Хал изпревари реакцията й. — Само казвам, че трябва да го обсъдим. Малко е сложно.
— Не желая да слушам нищо — отсече Линда.
Ву се намеси.
— Точно затова смятам, че е важно двамата да поговорите. Междувременно ще се кача да видя Андрю.
Линда остана за миг неподвижна, после кимна, обърна се и безмълвно закрачи към изхода. Хал се задържа за секунда.
— Внимавайте да не прецакате и това — предупреди я той, после се извърна рязко и се затича след съпругата си.
Но преди да отиде при Андрю, Ву почука на вратата на Джонсън и отвътре й извикаха да влезе. Той беше свалил тогата си и стоеше в ъгъла на стаята с пръчка за голф в ръка.
— А, госпожице Ву, един момент. — Някакво приспособление от пластмаса с малко синьо флагче по средата му върна топката, която се изтърколи през килима до краката му и той я спря със етика.
Какво им ставаше на тези мъже, зачуди се Ву, с техните игри по кабинетите им.
Тя премина направо на въпроса:
— Ваша чест, съжалявам, че ви прекъсвам, но сигурно ще искате да научите какво стана в съдебната зала, след като излязохте.
Когато приключи с описанието на това как бяха малтретирали Андрю, Джонсън въздъхна примирително:
— Моите пристави. Наричам ги двата си слънчеви лъча[1]. Всъщност не е смешно.
Той се наведе да вдигне топката. Сложи я в джоба си, пъхна етика в торбата за голф до бюрото си, и като се обърна към Ву, заговори делово:
— Госпожице Ву, разбирам, че сте разочарована от решението ми, макар да не виждам на какво друго сте се надявали. Но като имам предвид казаното току-що от вас — а именно, че господин Бартлет сам е признал, че е загубил равновесие — какво очаквате от мен да направя? Приставите са за това да поддържат ред в залата. Понякога — след произнасянето на присъда, например, или след постановяване като днешното — се изисква известна физическа намеса. Ще останете изненадана, но съм виждал деца да нападат адвокатите си, дори да се нахвърлят върху съдията. Случва се. Приставите са длъжни постоянно да бъдат нащрек. Казахте, че клиентът ви е станал, готвейки се да осъществи физически контакт с майка си. Това е недопустимо.
— Ваша чест, видяхте ли госпожа Норт? Тя искаше да прегърне сина си, не се канеше тайно да му пъхне оръжие в ръката.
— И така да е, но не можете да третирате хората различно, според това как изглеждат. От думите ви заключавам, че пристав Нелсън е употребил малко сила и клиентът ви е загубил равновесие. А Котрел? Ако не друго, поне е застанал на ваша страна.
Ву вдигна рамене.
— Не бих стигнала толкова далеч да го твърдя. Не изглеждаше особено обезпокоен от случилото се. Просто искаше да предотврати още по-голяма суматоха.
— Правилно — Джонсън вдигна пръст. — Това е защото пристав Котрел умее да държи нещата тук под контрол. И знаете ли защо? Защото вече е бил от другата страна. — Джонсън направи утвърдителен знак на въпросителния поглед на Ву. — Това не е тайна. Навремето имаше много статии във вестниците. Като дете е седял на мястото на вашия клиент до адвокатка, много подобна на вас. Прекарал е известно време във „вилата“, така че знае как стоят нещата тук.
— Приставът е лежал?
Той кимна.
— В младежки изправителен дом. Имал неприятности с приемното си семейство и попаднал в системата за непълнолетни. Той е живото доказателство защо се мъчим толкова да превъзпитаваме децата, вместо да ги наказваме. Понякога това дава резултат. Достатъчно често, за да си заслужава усилията.
Ву си спомни странното безжизнено изражение в очите на Котрел преди малко. Беше го отдала на досадата от бюрократичната рутина на работата му. Но забележката на Джонсън засягаше по-дълбока струна.
Дългогодишните питомци на системата притежаваха силно развит инстинкт за самосъхранение. Сякаш прочел мислите й, Джонсън рече:
— Повечето от тези момчета знаят как да оцеляват тук. Ще се учудите колко много ветерани на системата за непълнолетни излизат на свобода и когато пораснат, искат да работят в нея. Там те се чувстват най-удобно. Наясно са с правилата. Затова, когато някой като Котрел се намеси в ситуация като днешната, обзалагам се, че е защото иска да балансира нещата между Нелсън и клиента ви. А не защото е някакъв агресивен социопат.
— Не съм казала това, ваша чест. Дори не съм го допуснала. Но другият пристав, онзи Нелсън, съвсем не беше толкова безобиден. Мислех, че ще искате да го знаете.
— Да, искам — каза Джонсън. — Разбира се, че искам. И съм ви благодарен, че дойдохте да го споделите с мен.
Този път Ву пристигна в стаята за посетители преди Андрю и така имаше време да се проникне от тягостното чувство, което вдъхваше помещението. Напомняше й директорския кабинет в някогашната й гимназия — същият линолеум на пода, боядисана в зелено метална маса в средата, две коркови дъски за съобщения, сив шкаф за документи и един-единствен прозорец близо до чина, на който Андрю бе седял по-рано, и слаб мирис на дезинфектанти и пот във въздуха.
Андрю се появи на вратата, ескортирай от пристав, когото Ву не познаваше. Нямаше белезници и когато пристъпи в малката стая, спря и трескаво се заоглежда.
— Къде е мама? — попита той.
— Няма я — отвърна кратко Ву, без да се впуска в обяснения.
Той изръмжа недоволно, тръсна глава, после вдигна рамене и се тръшна на чина, като преметна ръка през облегалката. Приставът ги остави сами и затвори вратата. Ву погледна Андрю. Правейки се, че едва ли не не я познава, той отметна кестенявия перчем, който закриваше челото му, и го приглади с длан. Докато беше в съдебната зала, изглеждаше толкова уязвим и безобиден. Тук Ву го видя в различна, може би по-истинска светлина. Беше разгневен млад човек — висок, добре сложен, мускулест. Следи от акне и набола няколкодневна брада допълваха картината.
Ву се осведоми за главата му, дали го боли, след като я беше ударил в пода. Той й отвърна, че е добре. С втренчен надолу поглед, драскаше с нокти по чина — звукът бе, все едно мишка чопли стената. Тя продължаваше да го гледа настойчиво, докато той най-сетне не вдигна очи. Отново отметна косата от челото си и скръсти ръце на гърдите.
За миг двамата се взираха един в друг.
— Е? — проговори той.
Ву нямаше намерение да се впуска в същия разговор, който току-що бе провела с родителите му. Нито беше склонна да заема отбранително положение, затова си пое дълбоко въздух и започна направо:
— Ето как стоят нещата, Андрю. От случилото се преди малко сигурно вече си разбрал, че си попаднал в един груб свят. Ситуацията съвсем не е като предишната, когато се отърва с глоба и полагане на общественополезен труд. Тук става дума за убийство. Това е дяволски сериозно.
Андрю зяпна:
— Но аз не съм…
— … го извършил? — продължи мисълта му тя. — Точно сега не ми излизай с това. Чух те да го казваш в съда. После го чух и от майка ти. Може би един ден ще се върнем на въпроса дали си го извършил или не. Засега обаче трябва да се съобразяваме с доказателствата, които имат срещу теб. Знаеш ли какво е откритие?
— Да. Когато някой намира нещо за първи път, както Колумб е открил Америка, нещо такова.
Малкият негодник се опитваше да я поднася. Тя кипна и гласът й стана остър.
— Точно така. Добро попадение. — Изправи се, грабна куфарчето си, отиде до заключената врата и потропа. — Охрана!
Андрю катурна чина, скачайки на крака.
— Какво правите?
Тя не му обърна внимание и почука отново.
— Охрана!
— Чакайте малко!
Този път пристав Котрел показа лицето си на зарешетеното прозорче. Ву му нареди да отвори и звукът на ключа, превъртащ се в ключалката, изпълни стаята.
— Къде отивате? Почакайте за минута.
Тя се обърна рязко:
— Не разполагам с минута. Не и за игрички. Не искаш да ми помогнеш, чудесно, ще се справя и сама.
Пазачът стоеше зад нея на полуотворената врата.
— Не, почакайте, моля ви…
Ву направи знак на пристава. Вратата се затвори. Тя се завъртя на пети.
— Не се опитвай пак да ми се правиш на умник, момченце — каза. Дръпна един стол до масата в средата, тръшна куфарчето си отгоре, седна и изгледа продължително клиента си. Най-после той изправи чина, натъпка се на седалката и зачака.
Временното примирие се изпълни с неудобно мълчание.
— Първо — каза тя, — да видим какво си признал и какво следва оттук. Наистина си бил в апартамента на господин Муни онази вечер, репетирайки пиесата. После, някъде към девет часа си излязъл да се разходиш наоколо, за да запаметиш репликите, които са те затруднявали. Нямало те е около половин час.
— Точно така.
— Добре. Когато си се върнал, си видял какво е станало и си позвънил на 911.
— Правилно.
Ву се наведе напред и облегна лакти на масата.
— Но не си изчакал да пристигне полицията. Въпреки че диспечерът ти е казал да останеш на местопрестъплението.
— Бях долу на улицата. — Той се размърда на мястото си, настръхнал, и Ву изпита някакво удовлетворение. Андрю поне знаеше, че е направил нещо нередно, това беше сигурно. — Не можех да остана да чакам вътре с двамата. — Извиси глас, готов да се отбранява. — Какво трябваше да направя? Те просто бяха… Нямаше значение. Те не можеха да избягат. Нищо нямаше да се промени.
Ву се облегна назад с преувеличено спокойствие, скръсти ръце и го погледна в очите.
— Щом казваш. Мисля, че е време да поговорим за значението на думата откритие. Без да намесваме Колумб.
Ву извади книжата си на масата и започна да засипва Андрю с фактите, които съдържаха.
— По време на разпита си заявил, че двамата с Лора сте се разбирали чудесно.
— Така е.
Ву обърна друга страница, която си беше отбелязала.
— Тогава защо майката на Лора твърди, че сте били пред раздяла?
— Не знам. — Той се сгърчи. — Е добре, може би сме се карали понякога, но нищо особено.
— Щом сте се карали, не може да сте се разбирали чудесно, нали? — Тя го притисна. — Значи си излъгал. Защо не си искал полицията да узнае?
— Не е ли очевидно? — И той добави. — Не знаех, че са говорили с майката на Лора.
— Не си излъгал по тази причина, Андрю — рече тя. — Мислел си, че лъжата ти ще мине. — Ву млъкна, после продължи почти нежно: — Те са разпитали всички, Андрю. Още ли не го разбираш? Всички. Семейство, приятели, приятели на приятелите, съседи, познати, съученици, учители и така нататък. И всеки е разказал своята версия. Когато не е съвпадала с твоята, познай кой е бил злепоставен?
Но Андрю клатеше глава.
— Въпреки това по никакъв начин не могат да докажат, че съм го извършил — каза той. — Не съм изрекъл големи лъжи. Може би съвсем малки.
— Имаш предвид като тази за колата ти? И наричаш това малка лъжа?
Той погледна към тавана, после се зазяпа в празното пространство.
Ву откри съответното място в документите, прочете го наум и вдигна поглед към него.
— Когато полицаите са пристигнали, Андрю, ти си им казал, че си отишъл пеша на репетицията онази вечер.
Спомняш ли си? Това според теб не е ли лъжа?
— Не можех да ги оставя да оглеждат колата ми точно тогава. Отидох до нея, след като им се обадих.
— Искаш да кажеш, след като си позвънил на 911?
— Да. За да се махна от онова място. Вече ви казах, че не издържах да стоя в стаята с тях.
Ву плесна с ръце.
— Значи вместо да стоиш пред вратата на Муни и да чакаш полицията, си изминал — колко, една или две преки? — до колата си.
— Точно така.
— И защо си го направил?
Той махна косата от очите си.
— Вече ви казах, аз…
Бам! Тя тресна с юмрук по масата.
— Изплюй камъчето, Андрю! Веднага! — Ву насочи пръст към него. — Отишъл си при колата, за да се отървеш от оръжието, и си излъгал ченгетата, защото не си искал да видят къде си го скрил. Вярно ли е?
Той я зяпна с отворена уста. Ву наистина го беше стреснала. Истината бе, че в протокола от разпита през онази нощ Андрю не бе споменал за никакво оръжие. Тя бе изчела почти всички свидетелски показания и стигнала до извода, че просто се е отървал от него. А сега ужасеното му лице потвърждаваше, че е отгатнала. Ръката на Андрю се стрелна към челото му.
— Откъде знаете това?
— Оттам, откъдето и полицията го знае, Андрю. Те знаят, че в стаята е имало оръжие след стрелбата и…
— Но как биха могли да го знаят?
— Казал им е съседът от горния етаж.
— Кой е той? Откъде знае за някакво оръжие?
— Името му е Хуан Саларко. Ченгетата са разговаряли с него. Сигурно ще ти е интересно да узнаеш, че той е човекът, който те е посочил в процедурата за разпознаване.
— Дори не познавам този тип.
Тя извади от една от папките си няколко ксерокопирани страници и му ги подаде.
— Искаш ли да прочетеш показанията му пред полицията или да ти преразкажа най-главното? — Но това в действителност не беше въпрос и тя не изчака отговора.
— Той и жена му са чули изстрелите и веднага след това са те видели да излизаш…
— Видели са мен да излизам? Веднага след изстрелите?
Тя кимна.
— И двамата.
— Тогава значи лъжат. Няма начин да не лъжат.
Но тя вече бе успяла здравата да го уплаши и точно такава беше целта й. Време бе да атакува отново, да го накара да осъзнае колко отчаяно беше положението.
— Лъжат или не, факт е, че господин Саларко се е обадил на 911 от телефона в жилището на Муни — тя поглед на листовете пред себе си — точно шест минути и четирийсет секунди преди ти да позвъниш от същия телефон. И по-късно е казал на сержант Тейлър, че докато е говорил по телефона, е видял на масичката за кафе пистолет, който е липсвал, когато е дошла полицията.
Тя се наведе напред, пронизвайки го с очи.
— Събери две и две, Андрю. Само един човек би могъл да вземе и да скрие пистолета и това си ти. Отнесъл си го в колата, за да се отървеш от него по-късно и затова се е наложило да излъжеш. Това не е малка лъжа. Това е огромна, опашата лъжа.
Рей Нелсън ескортира Андрю обратно в килията му, а Котрел придружи Ву по коридора в обратната посока. Държа й вратата, докато излизаше.
— Благодаря — каза тя.
— Оправиха ли се нещата?
Тя спря, леко изненадана.
— В началото искахте да си тръгнете — напомни й той.
— Понякога това е лош признак.
— Просто трябваше да уточним някои основни правила — каза тя. — После всичко мина добре.
Той я съпроводи по късата пътека, която водеше надолу към телената ограда.
— Не иска да си признае, нали?
Стигнаха портала и тя се обърна да го погледне. Пътеката не бе особено широка, така че виждаше лицето му отблизо.
— Не мога да обсъждам това с вас. Съжалявам.
— Естествено. Разбирам. — Той отключи портала и я пропусна да мине. — Това е най-трудната част, да осъзнаеш, че си вътре. Не можеш да излезеш и да си отидеш вкъщи с мама и татко.
— Да, но…
Той й подаде ръка, може би като извинение, че я е накарал да се почувства неудобно.
— Просто се опитвах да завържа разговор — каза той.
— Приятен ден, госпожо…
Тя осъзна, че не е нужно да се държи като задник. Протегна му ръка и се усмихна.
— Извинете, малко се разсеях. Ейми Ву.
— Радвам се да се запознаем.
— Аз също. Е, сигурна съм, че ще се виждаме често.
— Ще пазя момчето ви.
Тя срещна погледа му за миг.
— Оценявам го. Навярно ще има нужда. Благодаря ви.