Сандра Браун
Горещо утро (9)

VIII ГЛАВА

Те преживяха две седмици, без някой от тях да извърши убийство. Това беше огромен подвиг, като се имат предвид противоречията между тях и няколкото караници през това време. Бенър мислено поздравяваше и двамата с постижението, докато каруцата се тресеше по неравния път.

Беше пладне. Слънцето припичаше силно. Джейк и още трима работника опъваха телена мрежа, за да заградят част от земята, предназначена за пасбище. Бенър, отегчена да стои вкъщи, беше приготвила лимонада и кошница със сандвичи и сладки за работниците.

Но този труд, в който беше вложила любовта си, нямаше да й донесе нещо повече от мръщенето на Джейк. Той често се мръщеше. Всъщност, всеки път, когато я погледнеше, веждите му неодобрително се свиваха. Откакто онази сутрин заядливо я накара да смени панталона си с нещо друго, тя напук на него го носеше постоянно. Някакъв непокорен дух я караше да провокира Джейк, без да разбира защо. Джейк беше като ураган, готов да се разрази. И тя беше готова за това. Повече не можеше да понася мрачната, буреносна, отровна атмосфера около себе си. По-добре е бурята да се разрази и да прочисти въздуха, отколкото да продължава да тлее.

Тя размаха юздите. Пътуването по каменистия път не би могло да му бъде толкова трудно, колкото на нея. Зъбите й потракваха всеки път, когато колелата се натъкваха на камък. Тя би предпочела да язди — тогава пътуването до мястото, където те работеха би било три пъти по-кратко. Но се нуждаеше от лимонадата, сандвичите и сладките като оправдание, че отива там, където Джейк специално й беше казал да не ходи. А за да ги занесе й трябваше каруца.

Тя пожела да работи на оградата, но той не я допусна. Беше поклатил глава:

— Това е тежка работа.

— Вършила съм тежка работа.

— Не и такава.

— Всякаква.

— Опасно е. Може да се нараниш.

— Няма.

— Наистина няма, защото няма да ти позволя да се мяркаш там. Занимавай се с домакинската работа и ме остави аз да се оправям с ранчото.

С това той си спечели поглед на тигрица. Като се изправи дръзко, тя каза:

— Цял живот съм участвала в работа по ранчото. Вкъщи се отегчавам. Няма какво да правя сама. Подредих, както исках. До десет часа свършвам цялата домашна работа. И после…

— Язди Дъсти.

— Къде? По двора ли? Ти ме предупреди да не излизам.

— Намери си сама занимание. Само стой далече от мен и мъжете.

Както при всичките им сблъсъци, той се отдалечи, мърморейки под носа си.

Е, днес тя нямаше да остане вкъщи. Беше първият истински летен ден и искаше да излезе, за да му се наслади.

Бенър спря каруцата под едно сенчесто дърво, там където поляната започваше да се губи в гората. Като я видяха, тримата работници престанаха да бършат вежди с ръкавите си. Някаква рязка дума на Джейк, която Бенър не можа да чуе, незабавно върна вниманието им обратно към оградата.

Тя скочи долу, взе дамаджаната и кошницата и със скоклива, но грациозна походка тръгна към тях.

— Мисля, че всички заслужават почивка — провикна се жизнерадостно тя.

Веселостта й беше преднамерена заради мрачния поглед, който й отправи Джейк. Тя се престори, че не го забелязва и се насочи към останалите.

— Лимонада, сандвичи и сладки.

— Това си е направо пикник — провлече Ренди, като свали шапка и галантно се поклони.

Смехът на Бенър сякаш проряза Джейк. „Само я погледнете“, помисли си той. Как се носи в този проклет панталон. Той го мразеше. Не, харесваше го. Много. Но другите мъже също го харесваха и точно това той не можеше да понесе. Знаеше, че тя облича панталона, само за да го ядосва. Това можеше да изтърпи. Но начинът, по който мъжете я гледаха, когато беше обута с него, го изправяше на нокти.

— Много мило от твоя страна. — Устните на Джим се изкривиха в подобие на усмивка. Пит не се обади, но погледна кошницата с благодарност.

Без дори да попитат Джейк, те се заеха с обяда и започнаха да си предават дамаджаната с лимонада от ръка на ръка. Разменяха си любезности с Бенър, сякаш се намираха на неделно събиране, а не на работа. Никой от тях не се сети да попита Джейк дали разрешава почивка. Той беше техен управител, нали така? Но мис Коулман беше собственица на ранчото. И колкото и много да му се искаше да я скастри като семеен приятел за опасния флирт с тези зажаднели за жена мъже, и като управител задето погазва авторитета му, той не каза нито дума. Обърна се и се зае да опъва мрежата около кола, който току-що бяха забили.

— Джейк, не искаш ли нещо? — попита Бенър.

Косата й преливаше в различни нюанси от слънчевата светлина, блестяща като крило на врана. Изглеждаше като жива с безпорядъка от къдрици, които тя не прибираше скромно, както е прието, нито ги криеше под боне. Бузите й пламтяха. Очите едва се забелязваха под гъстите тъмни ресници, когато ги повдигна към него, но той знаеше, че са предизвикателни. Не искаше нищо друго, освен да изтрие с целувка гази престорена усмивка от устните й.

— Не, благодаря.

— Както искаш. — Тя му обърна гръб и насочи цялото си внимание към Ренди, чийто глас се топеше като масло. Той имаше истински талант да разсмива, да я накара да отметне глава така, че смолисточерните й коси се разсипваха по гърба. При това шията й се откри, а заедно с нея една V-образна част от гърдите надникна от отвора на обикновената й работна риза. Дали Джейк си въобразяваше, или тя прилепваше по-плътно до тялото й днес?

Той взе чука и заби един пирон в кола на оградата, като захвана и нокътя на палеца си под него. Ругатнята му успя да внесе моментно прекъсване във веселието, но то се възстанови, след като Бенър попита Ренди за последното родео, в което беше участвал.

Джейк също беше участвал няколко пъти в родео. Беше ли го попитала тя за наградите му? Не.

После тя въвлече мъжете в спонтанно състезание по хвърляне на въже. Когато Ренди успя за трети път да хване с ласо кола на оградата и Бенър с благоговение сложи ръка на рамото му, Джейк не издържа:

— Времето за забавления свърши — изръмжа той. Остави чука и се изправи срещу тях, за да не би някой да посмее да му противоречи. Той ги смрази с ледения си поглед, от който бяха потрепервали и по-мускулести каубои.

Джим и Пит благодариха на Бенър и кротко се върнаха към работата си. Те бяха достатъчно разумни, за да не възразяват на Джейк. В края на краищата той им беше е началник. Никога не беше изисквал от тях повече, отколкото сам правеше. Но те усещаха, че когато става въпрос за момичето, той ставаше зъл като стръвница. Ренди не беше толкова съобразителен.

— Нека да отнеса нещата до каруцата вместо теб, Бенър.

— Благодаря, Ренди, но нямаше нужда.

Откога си говорят така интимно? — чудеше се Джейк. Не може да попречи на Ренди да й помогне без да изглежда невъзпитан. Така че само стисна зъби, когато Бенър го погледна и каза:

— Добра работа вършите тук, Джейк — така, сякаш той не беше нещо повече от един най-обикновен наемен работник.

Сега гледаше как се отдалечава с Ренди, кокетно вдигнала глава към него. Челюстта му се стегна. Рос му беше доверил Бенър да я предпазва точно от такива увлечения. Как би могъл да го прави, когато тя използваше цялата си женственост, за да разпали кръвта на тези каубои.

Но мислите на Бенър бяха далеч от веселия й разговор с Ренди. Тя гледаше ленивата усмивка на лицето му, но виждаше Джейк, неговите студени очи, злобния му поглед. Толкова много ли я презира?

Тя и Ренди стигнаха до каруцата и той остави кошницата и дамаджаната отзад. Готвеше се да се качи, когато той я спря:

— О-о-о, Бенър. Стой мирно, скъпа. — Той я хвана през кръста.

— Какво има?

— Имаш гъсеница на яката. Сигурно е паднала от дървото.

Мисълта за нещо така отвратително и пълзящо върху нея я докара до типичната женска паника.

— Къде? Къде? Мммммахни я! Бързо!

— Чакай, чакай… О, по дяволите. Падна във врата ти. Тя изпищя и започна бясно да се върти.

— Махни я, Ренди. О, ето я. Махни я, махни я!

— Добре, ще я махна, но трябва да се успокоиш и да застанеш мирно.

Накрая той успя да я обърне с гръб към себе си като я държеше през кръста. Другата си ръка мушна под ризата, за да търси гъсеницата.

— О, Ренди, не.

— Шт, ей сега. Престани да се въртиш.

— Ренди, моля те.

— Остави я! — думите бяха твърди и студени като металното дуло на пистолета, насочен към Ренди.

Двамата, свързани в странна прегръдка, замръзнаха на място. Два чифта разширени очи се приковаха към Джейк, който беше дотърчал при първия вик на Бенър и сега стоеше на по-малко от три ярда от тях с пистолет във вдигнатата си ръка.

— Казах да си свалиш ръцете от нея. — Думите изскочиха като изстрели през стиснатите му зъби.

Ренди облиза устни, но остана неподвижен.

— По-леко с оръжието, Джейк.

— Дръпни се от нея! — изрева той.

Ренди се раздвижи бавно и внимателно, тъй като не искаше мъжът с ледените очи да разбере погрешно някое движение. Най-напред дръпна ръката си, която беше около талията на Бенър. После постепенно измъкна другата от гърба й. Накрая отстъпи настрана. Бенър се извърна, гледайки объркано Джейк.

Ренди отвори юмрука си, така че Джейк да може да види какво има в него. По дланта му пълзеше мъхеста гъсеница.

— Само извадих това от гърба й. — Ренди тръсна ръка и гъсеницата падна на земята.

Друг път Джейк би се засмял, би се пошегувал с това, че се е държал като глупак. Но все още беше твърде потресен от гледката на мъжката ръка върху Бенър, за да открие нещо комично в ситуацията. Той прибра пистолета си и се обърна към Джим и Пит. Те стояха до кола на оградата, където бяха работили, тъжно поклащайки глави и мислейки колко глупаво може да се държи човек в присъствието на жена.

— Имате да вършите работа. — Това беше всичко, което каза Джейк.

Ренди бързо кимна и избяга, доволен, че е отървал кожата.

— Качвай се, — сопна й се Джейк.

Тя беше твърде унизена и ядосана, за да протестира. Метна се на седалката и плесна с поводите гърбовете на конете. Джейк свирна с уста и Сторми се появи иззад дърветата, където пасеше на сянка.

Той настигна Бенър и язди редом с нея. Тя гледаше право напред, без да благоволи да се обърне към него, а камо ли да го заговори.

Когато вкара каруцата в двора, слезе с достойнство и се отправи към вратата. Джейк скочи от Сторми със забележителна ловкост — тръгна след нея и я хвана точно когато тя посягаше към бравата.

— Искам да говоря с теб.

Тя се обърна разгневена към него:

— Аз пък не искам. Или поне, докато не се успокоя. В противен случай се боя, че ще кажа нещо излишно.

— Какво например? — той приближи лицето си до нея.

— Това, че си заядлив и избухлив.

— Аз? Избухлив?

— Да, ти.

— Твоят характер да не би да е нещо, с което да можеш да се похвалиш, мис Коулман?

— Е, добре, аз имам причини да избухвам — много пъти, фактически постоянно през последните две седмици, откакто съм тук с теб. Нищо, което правя не ти харесва. Критикуваш дрехите ми, косата ми. Ти си сърдит и начумерен на закуска и вечеря. Уморих се да те гледам как мърмориш над чинията без да обръщаш внимание на това, което ядеш, както и на разговора.

— Нещо друго? — той изсумтя мрачно.

— Да. Аз учтиво те помолих да стоиш настрана от личните ми работи, които не те засягат.

Тя се фръцна.

Джейк задържа вратата, която тя се канеше да затръшне под носа му.

— Засяга ме, когато каубой като Ренди сложи лапи върху теб. Обещах на Рос, че…

— Да сложи лапи ли? Той изваждаше гъсеницата от гърба ми.

— И това трая дяволски дълго — извика той. — Защо изкрещя тогава?

— Уплаших се.

— Изкара ми ангелите. Не знаех какво точно прави. И си помислих…

— Точно това ти казвам — нищо не трябваше да си мислиш.

— Значи, ако закрещиш посред нощ трябва да се обърна на другата страна и да заспя, така ли? Да считам, че нямаш нужда от помощ.

Тя го изгледа с неподправено снизхождение, породено от наивността му.

— Имах гъсеница върху гърба.

— А защо извика? Спомням си, че обичаше да си играеш с гъсеници, мишки, червеи и Бог знае още какво.

Тя се бореше с гнева с всички сили. Замълча, за да си поеме няколко глътки въздух. Това можеше и да я успокои, но нямаше как да успокои Джейк. Той се загледа в повдигащата се върху гърдите й риза.

— Променила съм се от времето, когато си играех с гъсеници.

С очи върху гърдите й, той можеше да гарантира за това. Но беше твърде ядосан, за да прояви разум.

— Е, следващия път, когато има гъсеница, просто ме извикай и аз ще я извадя.

— С какво си по-различен от Ренди и другите?

— Аз не ходя с изплезен език всеки път, когато се мернеш, ето с това.

Тя го изгледа така, сякаш беше изрекъл голяма глупост.

— Ти си луд — погледна го тя неразбиращо.

— Така ли? — той вдигна заплашително пръст към нея. — Аз те предупредих да не носиш този тесен панталон и да не се развяваш пред мъжете с него.

— Да се развявам ли? — тя отмести обвиняващо вдигнатия пръст.

— Да, точно така.

Той свали кожените си работни ръкавици и ги хвърли на пода, както в средновековието са хвърляли предизвикателство. Шапката му последва ръкавиците.

— Ти се перчиш наоколо като принцеса, докато ги възбудиш и…

— Не се перча — прекъсна го тя, като подчертаваше всяка дума.

— И не възбуждам никого.

— По дяволите, не!

— Нося панталона, защото той е най-удобен за работата в ранчото. Това е единствената причина.

Той се наведе към нея и прошепна:

— А не те ли вълнува това, че всички мъже наоколо те желаят?

Тя отскочи, сякаш я бяха ударили. Дали той си мислеше, че след като така безсрамно беше поискала от него да правят любов, би го направила отново с друг мъж?

— Не — отвърна тя тихо, готова да се разплаче.

— Не?

— Не.

— Е, тогава, по-добре да започнеш да се държиш като дама. Следващия път може да не съм наблизо, за да спра Ренди да ти даде това, което си търсиш.

— И какво е то, Джейк Лангстън? Какво си търся?

— Това.

Той посегна към нея и я дръпна с такава сила, че въздухът изсвистя, напускайки дробовете им. Устата му се притисна върху нейната твърдо, жестоко, наказващо.

Чувствата, досега потискани под повърхността, изригнаха, но не като гняв, а като страст. Той зарови ръце в косите й. Пръстите си играеха с меките й къдрици. Рязко наведе глава и наклони устата си върху нейната. Езикът му наруши преградата на устните и проникна зад тях.

Първата реакция на Бенър беше бурен гняв. После я обзе смущение. Как да отговори? Да се съпротивлява? И с това да го увери, че не жадува за мъжко докосване, както той я обвинява? Или да се подчини? Да се подчини на сладкото насилие на езика му?

Точно това й се искаше да направи. Да се потопи в безкомпромисната страст на прегръдката му, да вкуси целувката, да се наслади на усещанията, които се стичаха в тялото й като пълноводни потоци след пролетен дъжд.

Но беше лишена от избор. Несъзнателно, против волята си, беше откликнала. Ръцете й се обвиха около кръста, плъзнаха се по гърба му. С всичките си десет пръста се впиха в мускулите под ризата му. Джейк въздъхна и вече с нежност опипа устата, която му се отдаваше. Едната му ръка се спусна от косата към гърба, по стройното й тяло, спря на талията и се плъзна надолу, към меката извивка на полукълбата, които го бяха изкушавали дни наред. Той я притегли към себе си и я притисна силно.

Бенър почувства огромното му желание и издаде дълбок гърлен звук. Вместо да се отдръпне, тя се притисна към него. Сега срамът беше я напуснал. Великолепието на целувката го беше изтрило от нея, беше го изкоренило, сякаш никога не го е имало. Ръцете й се извиха и тя придърпа Джейк към себе си.

Той също като нея се беше забравил. Червената мъгла на яростта, която пламтеше в него само преди няколко мига, се беше разтопила в златна омара от желание. Той беше завладян от него. Усещаше го с порите си.

Устата й. О, боже, устата й. Вкусът й беше по-сладък, отколкото го помнеше. Отново и отново езикът му се потапяше във великолепната мистерия, но колкото и пъти да проникваше, все не можеше да се насити.

Гърдите й бяха пълни и зрели, притиснати до неговите. Да, той ги помнеше под ръцете си. Даже отпуснати спокойно, те препълваха шепите му. Мекият плат на сватбената нощница тогава се беше изместил от движенията на ръцете му. Пръстите му се бяха плъзнали върху зърната. И те откликнаха — сладки, твърди и малки.

Но онази нощ не бе посмял да смъкне нощницата й. Не беше видял гърдите й, както му се искаше. Не беше ги вкусил. Единствено за това мислеше сега, когато езикът му се извиваше около връхчето на нейния. Как ли изглежда тя? Какъв е вкусът й?

Нисък звук се надигна от дълбините на тялото му и започна да си пробива път навън. Той задълба хълбоци към нея в напразно усилие да се приближи повече. Господи, би дал всичко да може да се потопи отново в онзи копринен тунел, който го обхващаше плътно.

Той изпъшка, откъсна устни от нея и зарови лицето си във врата й, като силно я прегърна. Молеше се спомените да изчезнат, надяваше се, че ще има достатъчно воля да я пусне и никога дори да не си помисли за това, което тялото му го караше да направи.

Живо си спомни момента, когато отне девствеността й. Съжаляваше за болката, която й струваше това, но дори тя не попречи на чудото, не намали чувството за пълна безпомощност, обхванало го в момента, когато тялото й пое неговото. Всичко му изглеждаше нереално, сякаш бе преминал невидима пределна черта.

Тя беше сътворена за любов, за неговата любов. Нито една жена не му е подхождала повече. Той се беше поколебал да помръдне. Щеше да изпълни молбата й, ако я беше оставил тогава. Тя нямаше да разбере, а той нямаше да се измъчва от чувство за вина, че не само го е сторил, но и се е насладил толкова много.

Но не съществуваше сила нито на земята, нито на небето, която можеше да го накара да я остави в този момент. Той беше започнал да се движи бавно, усещайки тялото й сковано и уплашено под себе си. Но скоро тя се отпусна. Той продължи да тласка, да гали, докато избухна по-силно от когато и да било преди. Беше излязъл от нея слаб и изтощен. Но споменът го караше да иска да изпитва тази малка смърт отново. По тялото му изби пот. Той стисна зъби в усилието да потисне желанието, което премина през него и болезнено се съсредоточи в слабините му.

Най-накрая я отблъсна от себе си и се обърна. Дишаше дълбоко, но това малко му помагаше. Той се разтърси като от спазъм. Бързо погледна през рамо към нея, виждайки лицето й като през мъгла. Господи! Тя сигурно е ужасена от него. Той се измъкна през вратата и извика:

— След обяд отивам в града за инструменти. Не ме чакай за вечеря.

 

 

Тя гледаше през разлистените клони на ореха. Винаги е обичала да се катери. Грубите клони често издираха краката й в усилията й да изпревари Лий и Мика. Тя не беше надраснала навика да се катери, търсейки самота, увиснала между земята и небето. Тук, нависоко, можеше да мисли по-ясно, сякаш земните проблеми не можеха да я достигнат.

Следобедът се точеше тягостно. Тя не можеше да понася повече къщата, която я плашеше, разстройваше и объркваше. Всичките й проблеми имаха един и същ източник. Джейк Лангстън. Какво да прави с Джейк? Той беше станал част от живота й — в това нямаше никакво съмнение. Онази нощ в конюшнята съществуваше. Дори и да съжаляваше, вече нямаше значение. Тя завинаги беше изменила отношенията й с Джейк и нямаше обратен път. Тези факти вече беше приела. Това, което не можеше да приеме бе настоящето. Тя и Джейк не можеха да продължават да живеят така, борейки се като хищници за жертвата. И двамата бяха прекалено упорити, твърдоглави и темпераментни и твърде разкаяни, заради онази нощ, за да могат да живеят заедно без да се измъчват един друг. А заедно със себе си щяха да съсипят и проектите за Плъм Крийк.

А тя щеше да нарече ранчото си Плъм Крийк, независимо дали това му харесва или не!

Тя почти се усмихна. В съзнанието си спореше с него, дори когато той не беше наблизо. Но усмивката й спря по средата. Целувката му още пареше устните й. И тя осъзна заплахата — беше й харесало. Много. Далеч повече, отколкото трябваше. Далеч повече, отколкото беше прилично. И твърде много, за да се надява, че ще може да забрави това скоро.

Какво го беше предизвикало? Само преди минута й беше крещял, гледайки я, сякаш готов да й извие врата. Следващата минута я държеше в прегръдка, от която не можеше да избяга. Неговата уста така завладяващо притискаше нейната, че дори само споменът за това караше вътрешностите й да се преобръщат от топла чувственост.

Какво стана с нея, когато Джейк я докосна? Каква реакция предизвика у нея чувства, каквито никога не беше изпитвала и които я правеха непозната за самата себе си? Защо копнееше да ги изпита отново?

Тя се премести върху клона и опря буза до кората на дървото. Накъса едно листо и пусна парченцата да полетят надолу, взе друго. Мисълта се беше загнездила в съзнанието й и не искаше да си отиде. Това беше дръзко и немислимо, но тя беше вършила и други дръзки, немислими неща напоследък; досега не я бяха плашили. Идеята неспирно се въртеше в главата й като крило на вятърна мелница.

Тя и Джейк могат да се оженят! Сега, когато си го каза, не настъпи краят на света. Не я удари гръм. Земята не се отвори да я погълне. И защо да е толкова абсурдна тази идея? Напротив, изглеждаше дори разумно. Тя се нуждаеше от него като управител на ранчото. Той се нуждаеше от ранчото. Плъм Крийк му обещаваше забележително бъдеще. Той се беше скитал години наред, прахосвайки способностите си, пилеейки младостта си в постигането на безсмислени цели. Възможност като тази няма да му се отдаде втори път. Защо да не я използва?

От друга страна, той нямаше намерение да се жени. Бенър знаеше коя всъщност обича той. Но Лидия беше и щеше да си остане завинаги недостъпна. Това не правеше Джейк по-малко мъж. Той имаше нужда от жена. Често. И ако се съди по целувката този следобед и онази нощ в конюшнята, той не намираше Бенър отблъскваща.

Те нямаше да имат проблеми в брачното легло. Щяха да го споделят страстно — в това нямаше съмнение. Освен това и двамата щяха да искат деца.

Тялото й пламна при мисълта да спи нощ след нощ заедно с Джейк. Е, добре, тя беше разбрала какво е страст. Трябваше ли да се срамува от това? Нейните родители не го смятаха за нещо срамно. Но и според тях, страстта трябва да се ограничи в рамките на брака.

Глупаво беше да се преструва, че целувката на Джейк не й беше доставила удоволствие. Тя не искаше той да спира. Ако я беше завел в спалнята, тя щеше да отиде доволна и нямаше смисъл да се опитва да се убеждава в противното, независимо от моралните уроци, които беше получавала от малка.

Тя инстинктивно разбираше, че има нещо друго извън това, до което достигна първия път. Беше разочарована и се питаше какво бе накарало тялото на Джейк да трепери така, преди да стане толкова слаб от удовлетворението. Тя остана гореща, неспокойна и копнееща за нещо безименно. Дори само за това би последвала Джейк в леглото днес…

Тя не беше влюбена в него. Наистина ли? Той не беше мъжът, когото тя първо избра за съпруг, но винаги го беше обичала, макар и по различен начин. Сега трябваше да се бори срещу превръщането на тези чувства в други.

А и самотата. Не беше свикнала с нея. Всяка вечер, когато Джейк си отиваше и я оставяше сама в къщата, в нея засядаше отчаянието. Тя си представяше как Джейк споделя стаята й, как пуши пурата си, докато тя кърпи ризите. Картината беше смехотворно идилична, но разкриваше жаждата й за близостта на мъж. Джейк не можеше да е по-малко самотен от нея.

Тя знаеше, че става уязвима, когато се намеси мъж. Ако Ренди не се беше опитал да я съблазни — а тя знаеше, въпреки че отрече пред Джейк, че каубоят се опитваше да флиртува с нея и преди инцидента с гъсеницата, — то щеше да е някой друг.

От самота тя можеше да се поддаде. Друг не би се грижил толкова за репутацията й както Джейк. Друг би се хвалил с това, докато баща й не разбере и сложи край на всичко като го убие. Тогава нейна щеше да е вината, че е навлякла на семейството си позор и беззаконие.

Ако пък имаше достатъчно късмет да обикне някого така, че да се омъжи за него, той щеше да открие, че тя не отива чиста при него. Такова разочарование би било гибелно за начало на брак. Не, тя не може да се омъжи за друг.

И най-после, тя се страхуваше, че някой от скандалите им можеше да завърши с напускането на Джейк. Това рисуваше заплашително мрачна картина в съзнанието й. Искаше да не я е грижа за това, но не можеше. Виждаше се да тича след него по пътя, както правеше като дете, и със стичащи се по лицето сълзи да го моли да не заминава.

Тя пъдеше тази мисъл.

Е, добре, ако тя не иска той завинаги да изчезне от живота й и не може да продължава да живее така и двамата да се борят с вината за това, което се беше случило, и с желанието то да се повтори отново, то какво друго им оставаше?

Тя се спусна на най-ниския клон и оттам скочи на земята. Избърсваше ръцете си в панталона, докато отговорът се оформи в нея.

Ще накарам Джейк да се ожени за мен.

Не можеше да му постави ултиматум. Това щеше да го раздразни. Трябваше да изглежда така, сякаш е негова идея. Ако тя започне да се държи с него като съпруга, той може да започне да мисли за нея по този начин. Налагаше се да не изпуска нервите си и да бъде мека и внимателна, така както мъжете обичаха да се държат с тях техните дами. Или поне дамите, за които са женени.

Бенър никога не оставяше нещата на съдбата, затова направи план. Щом човек иска нещо, трябва да преследва целта си. Всеки сам гради бъдещето си такова, каквото иска да бъде.

Тя успя да се справи с лошото си настроение и сготви вкусно ядене. Изми се бързо. Всичко трябваше да е готово, когато той се върне. Тя имаше време до залез. Той нямаше да я остави сама, след като каубоите си отидат в Ривър Бенд.

Когато Джейк вкара каруцата в двора, Бенър се показа на прага. Струящата от прозореца светлина сияеше в косата й, прибрана в хлабав кок. Няколко палави къдрици се виеха по тила и около ушите й.

— Здравей, Джейк, — поздрави го тя нежно.

— Здравей.

— Успя ли да свършиш работа? Купи ли всичко, което трябваше?

— Да. Сметката набъбна доста. — Той скочи от каруцата. Не я беше погледнал в очите, така че тя трябваше да пристъпи към двора. Дори и да беше забелязал роклята, заменила омразните панталони, той не каза нищо.

— Няма да разтоварваш тази вечер, нали?

— Трябва. — Най-после той вдигна очи към верандата.

Тя можеше да се закълне, че очите му се разшириха от приятната изненада, но това можеше и да е ефект от светлината на лампата в падащия мрак. Тя стисна ръцете си.

— По-късно, тогава. Пазя ти вечерята топла.

— Казах ти да не ме чакаш — изрече бързо той.

В този момент нервите почти й изневериха, но тя се овладя. Като си пое дълбоко дъх, продължи спокойно:

— Ял ли си в града?

— Хапнах нещо.

— Но можеш още малко? Бифтек с картофи?

Той вдигна рамене и подпъхна пръст под колана си.

— Мисля, че мога да хапна още малко.

— Хайде, тогава, влизай.

Тя му обърна гръб и измина тези дълги, мъчителни крачки до вратата. Едва когато чу тропането на обувките и подрънкването на шпорите му зад себе си, тя си пое дъх и го изпусна в дълга въздишка на облекчение.