Сандра Браун
Горещо утро (26)

XXV ГЛАВА

Шелдън беше мъртъв. Злорадото му изражение стана негова смъртна маска.

Джейк не дочака да види колко време тялото му ще се задържи върху коня, преди най-после да се смъкне на прашната земя. Той се обърна и се спусна към Рос. Лидия се беше навела над него и го викаше, неистово стискайки ръцете му. Джейк отстрани смаяните каубои от пътя си.

— О, Исусе! — въздъхна Джейк. — Той беше изумен, че Шелдън е успял да направи такъв сполучлив изстрел. Ако куршумът изобщо не е засегнал сърцето на Рос, то е било на косъм. Той беше пробил малка, но ясно открояваща се дупка в средата на гърдите, близо до другия белег отляво. Джейк потрепера при мисълта как изглежда гърбът му.

— Лидия? — неестествен, бълбукащ звук излезе от устата на Рос.

Лидия вдигна глава. Лицето й нямаше цвят. Очите й бяха празни и помръкнали.

— Той е ранен, Буба. Направи нещо — помоли тя почти беззвучно.

Джейк посегна към приятеля си. Очите на Рос бяха затворени. Но той не беше мъртъв. Все още.

— Да го внесем. — Той побутна брат си и още няколко от работниците да му помогнат. Лий изглеждаше вцепенен от шока. Той стоеше наблизо и гледаше баща си така, сякаш никога не го беше виждал. Бенър беше бяла като платно.

Джейк осъзнаваше риска, който поемат, пренасяйки Рос, но не искаше да остави приятеля си да умре в праха.

Двама от мъжете го подхванаха под раменете, други двама под хълбоците, а Джейк поддържаше главата му. Повдигнаха го бавно и с отмерена стъпка го внесоха в къщата. Лидия ги следваше.

Те не посмяха да се изкачат по стълбите, а внесоха Рос в кабинета му. Мама, отгатнала предварително какво смята да прави Джейк, вече беше постлала одеяло върху коженото канапе. Мъжете внимателно положиха Рос върху него.

— Идете за доктор, онзи, по-младия — нареди Джейк, без да се обръща специално към някого. Той разкъса окървавената риза на Рос. — И шерифа! — добави вече по-тихо.

Каубоите тръгнаха, обсъждайки ситуацията.

— Какво ти е нужно? — Мама си проправи път към леглото, където Джейк се занимаваше с Рос. Той не обърна внимание на раната над собственото си око, подутата устна и кървящото охлузване на бузата. Дори не си спомняше, че са се били.

Джейк погледна майка си. Очите му казаха, че нищо не може да се направи. После премести поглед върху Лидия, бледа, колкото Рос, и сякаш по-жестоко наранена. Лицето й беше унило. Заради нея той каза:

— Гореща вода и бинтове.

Мама без коментар се насочи към вратата. Тя извика на помощ безкрайната си издръжливост. Беше погребала пет деца и съпруг. Погледна назад към Лидия и отправи молитва, по-младата жена да намери същия извор на сила да преживее това, което й е отредила съдбата.

— Ще извадиш ли куршума? — попита Лидия Джейк със слаб, тънък глас като на дете.

Погледът му улови нейния.

— Не, Лидия. Твърде близо е до сърцето. Това със сигурност ще го убие.

От треперещите й устни се изтръгна ридание и тя падна на колене. Отново стисна ръцете на Рос.

— Той е силен. Той ще живее. Зная.

Рос беше изпаднал в блажено безсъзнание. Но внезапно очите му трепнаха и се отвориха. Изглежда, му беше трудно да се съсредоточи върху някой друг, освен върху жена си. Очите му безпогрешно отиваха все към нея. Той събра сила, вдигна ръка и докосна косата й.

— Остани с…

— Да, да. От очите й потекоха сълзи, спуснаха се по бузите към устните. Тя ги облиза и се наведе да целуне Рос.

— Никога няма да те оставя. Винаги ще бъда с теб. Винаги.

Бенър стоеше до канапето с ръце, сключени под брадичката. Тя гледаше масивните гърди на баща си. Кожата, обикновено със здрав, хубав тен, сега изглеждаше сива и бледа. Раната беше под белега, който винаги беше предизвиквал любопитството й. Родителите й бяха казали, че е от войната между щатите. Сега в нея възникна съмнение. Всички бяха чули, че преди да стреля Грейди беше извикал друго име.

Сони Кларк.

Баща й беше вдигнал глава. Беше откликнал на името. Майка й също. Каква беше тайната, която ги свързваше? Кой беше баща на бебето, което майка й беше родила в гората преди Джейк да я намери? И кой всъщност беше баща й?

Имаше ли значение? Господи, защо се спира на това след толкова много години? Защо се оставя да я безпокои такова незначително нещо? Баща й умираше и какво значение имаше какво е името му, или как се е оженил за майка й. Тя го обича и една жива част от нея щеше да умре с него.

Живот без баща, без неговата сила, без блясъка на усмивката му под мустаците, които я гъделичкаха, когато я целуваше? Не!

О, господи, те бяха спорили точно преди Грейди да го застреля. Грейди, Грейди, дано изгориш в ада — крещеше душата й. Сълзи замъглиха погледа й. Тя затвори очи и те неконтролируемо потекоха на тънки ручейчета па бузите. За втори път правеше опит да се ожени и той също завършваше трагично.

Джейк проми раната с водата, която Мама Лангстън донесе в малка купичка. Той спря кървенето с ивици от стар чаршаф. Гърдите на Рос се издигаха и спускаха като стари мехове. Той се бореше за всяка глътка въздух.

Но сега беше в съзнание, разбираше всичко, което става около него. И следователно чувстваше и болката. Той погледна към Джейк. Зелените очи бяха замъглени от болка, но не бяха празните очи на бълнуващ. Рос имаше да свърши няколко неща, преди да умре. Той щеше да се погрижи да бъдат направени.

— Извикайте Лий и Бенър — простена той. Струваше му всичките сили да изрече дори само това, но никой не дръзна да му противоречи. Мама побутна Лий напред и той тръгна с преплитащи се крака, още по-тромав заради сълзите в очите. Не можеше да възприеме, че баща му, който винаги изглеждаше висок и силен като дъб, способен да се справи с всяка опасност, сега виси на ръба на живота.

Бенър се свлече на колене до майка си. Лий се изправи до тях.

Рос спря очи на Лий. Той кимна одобрително към прекрасния син, който му беше останал от Виктория Джентри. Лий сам се беше борил за живота си през онези първи дни след като се роди. Той беше станал силен.

Зелените очи се преместиха върху Бенър. Рос се усмихна при спомена за това как тя пропълзяваше в скута му и го молеше да й разкаже приказка. Той и сега усещаше миризмата на фланелената й пижамка, свежа от прането, спомняше си допира на кръглите, розови петички, докато ги топлеше в шепи. Сега тя беше жена, красива жена, чувствителна като майка си.

Лидия. Той погледна към нея. Лицето й изпълваше помръкващия му поглед. Господи, колко я обичаше! Как не искаше да я напусне. Нищо на небесата не можеше да се сравни с радостта, която намери с нея.

За първи път се разгневи на това, което се беше случило. Яростен, безсилен гняв премина през умиращото му тяло. Ако не се беше сбил с Джейк, ако носеше пистолета си, ако нямаше какво да крие на първо място… Ако, ако, ако…

Това бяха безсмислени разсъждения и той нямаше време да им се отдава. Трябваше да умре преди двайсет години, когато го направиха на решето куршумите при банковия обир. Господ беше решил да го остави жив, беше му предоставил втори шанс, беше му направил великолепния дар да живее с Лидия. Той няма да оспори волята на Всевишния.

— Кажи им… — думите, излезли през накъсаното му дишане изискваха всичката сила, която можа да събере.

Лидия разбра без да пита нищо.

— Сигурен ли си?

Той затвори очи в потвърждение. По-добре децата му да разберат защо е трябвало да умре от насилствена смърт, отколкото да останат завинаги в догадки. Каква полза да пази тайната сега? Щяха ли да го обичат по-малко? Той погледна насълзените им очи. Не. Не мислеше.

Лидия докосна косата му. Пръстите й едва преминаха през гарвановочерните кичури, посребрени на места. Тя обичаше допира им. Призрачна усмивка се мярна на устните й.

— Обичам те, Сони Кларк. — Тя целуна челото му, после погледна към децата. — Истинското име на баща ви е Сони Кларк. Израснал е в бордей. След войната е бил обявен извън закона, защото е бил от бандата на Джеси и Франк Джеймс.

С твърд, почти лишен от чувства глас, тя им разказа невероятната история на живота му — как е бил изоставен умиращ, как го е спасил сред хълмовете на Тенеси един отшелник на име Джон Сакс.

— Когато вече е бил достатъчно добре, той е сменил самоличността си и е отишъл в долината да търси работа. Бил е нает в имението на Джентри. Там е срещнал майка ти, Лий. Тя е била от аристократично семейство, но се е влюбила в него. Разбирам я — добави Лидия, поглеждайки към съпруга си.

Тя разказа как Рос се е оженил за Виктория, за неодобрението от страна на баща й, как са решили да емигрират в Тексас и да поемат земята, приписана на Рос от Джон Сакс. Тази земя сега се нарича Ривър Бенд.

— Виктория явно не е била така уверена в бъдещето и е взела кесия със скъпоценности, когато са тръгвали. Баща й предположил, че Рос ги е откраднал и тръгнал след тях.

— Той дори не е знаел, че тя е бременна с теб — каза Лидия на заварения си син. — Нито, че е умряла при раждането ти. Той не вярваше, че си негов внук и се опита да убие баща ти, за да отмъсти за смъртта на Виктория. Детективът от Пинкертън, на име Мейджърс, го застреля.

Рос леко побутна ръката й.

— Застреля… теб — прошепна той.

Лидия наведе глава, после погледна невярващите лица на децата си.

— Белегът на рамото ми… — каза тя неловко. — Опитах се да спася живота на Рос.

Настъпи тишина. Единственият звук беше тиктакането на часовника в ъгъла.

— Какво е станало с този детектив, Мейджърс? — попита хрипливо Лий.

— Никога повече не го видяхме — отговори тихо Лидия и се усмихна на Рос. — Той ни пусна. Мисля, той разбра, че баща ви не е престъпник. Той не беше Сони Кларк. Той беше вече наистина Рос Коулман. Тези скъпоценности са у нас, Лий. Запазихме ги за теб, тъй като принадлежаха на майка ти и нейното семейство. Смятахме да ти ги дадем като навършиш 21.

— И никой друг ли не знаеше за миналото на татко? — попита Бенър.

— Никой, дори Мама — каза Лидия, поглеждайки към по-възрастната жена, която хлипаше. Мама я потупа по рамото.

— А Джейк? — прошепна Бенър, като търсеше очите на мъжа си.

— Отчасти — отвърна тихо той. — Не всичко.

— А как е разбрал Грейди? — зададе Бенър въпроса, който се въртеше в главите на всички. Не последва отговор. Тогава тя продължи:

— Мамо, имала ли си друго бебе преди да срещнеш татко?

От лицето на Лидия се отдръпна и малкото цвят, който беше останал. Объркана, тя погледна въпросително Мама, която поклати отрицателно глава. Джейк отговори на неизречения въпрос:

— Присила трябва да й е казала.

— Присила? — повтори Лидия. — Присила Уоткинс? Кога? Как?

— Във Форт Уърт. Причакала Бенър на улицата. Говореха, като ги заварих.

Всичко в Лидия посърна. Тя политна напред. Нейният най-голям срам, срамът, който искаше да заличи, я споходи в този най-лош ден от живота й. Тя почувства как Рос стисна ръката й. Приближи ухото си до устните му.

— Това… никога не е имало значение за мен. — Сълзите й падаха солени върху лицето му. Сега тя открито плачеше от любов. Сърцето и душата й бяха препълнени с нея и тя се изливаше навън.

— Рос, Рос — плачеше тя умолително. За момент положи глава на корема му.

Бенър приглади косата й, толкова разкошна, колкото и нейната.

— Всичко е наред, мамо. Всъщност няма значение. Наистина няма. Аз те обичам. Бях любопитна, това е всичко.

Лидия поклати глава:

— Не, най-добре е всичко да бъде казано — тя замълча, за да си поеме дъх. — Аз бягах, когато припаднах в гората и родих бебето. Мислех, че съм убила баща му. Той беше мой заварен брат. Не моя кръв — побърза да каже тя, като видя ужасените им лица. — Майка ми се омъжи за човек, на име Отис Ръсел, когато бях около десетгодишна. Той и Кланси превърнаха живота ни в ад.

Тя се опита да разкаже за насилието на Кланси.

— Той… той… аз забременях от него. Когато мама умря, избягах, но той тръгна след мен. Намери ме и аз се опитах да го убия. Мислех дори, че съм успяла, но продължавах да бягам, защото се страхувах да не ме обвинят за смъртта му. Не съжалявах, че бебето се роди мъртво — самата аз исках да умра. Но когато се свестих, Буба беше там.

Лидия погледна към него и се усмихна. Нещо удари Бенър болезнено като суха пръчка.

— Лангстънови се погрижиха за мен — продължи Лидия. — После, когато млякото ми дойде, ме заведоха при Рос. Виктория току що беше умряла и го беше оставила с бебето. Аз те кърмих, Лий. Винаги съм те обичала като собствено дете.

— Зная. — Младежът се опита да се пребори с немъжките сълзи, но не успя.

— Но Кланси не беше умрял. Той ме откри в пътуващия керван. По някакъв начин той също беше разкрил самоличността на Рос. Знаеше за скъпоценностите, които подозираха, че е откраднал Рос. Заплашиха ме. Бях ужасена. Страхувах се, че може да стори нещо на Рос или Лий. — Тя погледна младежа. — Имаше време, когато дори подозираше, че ти си негово дете и че аз го лъжа, че неговото бебе е умряло. Той беше способен на жестокост, знаех го.

Тя стана и отиде до Мама Лангстън. Взе ръцете й в своите и се вгледа в покритото с бръчки лице, което обичаше от толкова отдавна.

— Мама, моят заварен брат Кланси беше този, който уби Люк. Прости ми, че не ти казах. Но не можах. Толкова се срамувах.

Единствената реакция на Мама беше кратко помръдване на устните. Тя протегна ръка и придърпа Лидия към себе си. После успокоително я потупа по гърба.

— Ти нямаш нищо общо с това. Не виждаш ли, че няма значение кой убива. Нито тогава, нито сега.

Лидия се отдръпна:

— Кланси уби и Уинстън Хил. Той умря, защитавайки ме. Това беше другото бреме, с което трябваше да живея.

— Какво стана с него? — попита Бенър, мразейки човека, когото за щастие, не познаваше.

— Той е мъртъв. — В гласа й звучеше окончателност, която никой не посмя да наруши. С изключение на един.

— Аз го убих.

Трите думи отекнаха в стаята. Всички очи се обърнаха към Джейк. Дори Рос реагира. Цялото му тяло потрепера, когато се опита да обърне глава към Джейк.

— Дочух го да заплашва Лидия, че ще доведе хората на закона при Рос, същата вечер, когато пристигнахме в Джеферсън. Той се хвалеше, че е убил Люк. Проследих го в града и изчаках, докато остане сам на тъмната алея и разпорих корема му със собствения нож на Люк.

Той се обърна към майка си:

— Мамо, ако това може да е някакво утешение, убиецът на Люк е наказан преди години.

Тя се приближи и погали най-големия си син по бузата. После, загубила самообладание, го обгърна с пълните си ръце. Това обясняваше толкова много неща, горчивината, отчуждението от хората, самотата, която сам си беше наложил. Той беше поел бремето на семейството върху себе си, когато беше още почти момче и тя страдаше заради него.

— Буба.

Хрипливият глас дойде откъм дивана. Джейк бързо се спусна към Рос. Сякаш по безмълвно споразумение всички се отдръпнаха, оставяйки ги сами. Джейк коленичи:

— Рос?

— Благодаря ти. — Думите, макар и едва изречени, бяха искрени. Изумрудените очи сега бяха замъглени не само от болката. Те блестяха от сълзи на благодарност. — Исках… аз да… бях го убил.

Джейк се усмихна горчиво:

— Говориш, като че ли вече много пъти си го правил.

Рос се опита също да му се усмихне, но излезе повече като гримаса на болка:

— Извинявай за…

Джейк поклати глава.

— Знам, че не си искал да се биеш с мен, Рос. Не си струва да се извиняваш.

— Бенър… ти ще…

— Аз я обичам, Рос. Не мислех, че това ще се случи, но…

— Е, добре — той хвърли поглед към Лидия — понякога се случва така.

— Но ти беше прав. Тя носи бебе от мен. — Зелените очи внезапно се избистриха, после отново се напълниха със сълзи. Джейк бързо продължи. — Не мога да ти кажа колко съм горд, че ще имам дете с твоята кръв, Рос. То ще бъде особено, необикновено дете.

Устните на по-възрастния мъж трепереха, но той се усмихна.

— Ти и аз, аха?… Сигурно ще излезе опасен кучи син.

Джейк се засмя:

— Сигурно.

— Пази… пази щастливата новина за Лидия. Тя ще има нужда от това. Очите на Джейк също блестяха от сълзи. Той кимна.

— Ти стана… добър човек, Буба.

Джейк затвори очи и ги стисна силно, за да спре сълзите. Когато ги отвори, видя лицето на приятеля си през потрепваща влага.

— Запомни това, което ти казвам. Никога не съм обичал мъж така, освен, може би, брат си. — Рос се усмихна и помръдна глава в подобие на потвърждение. — И това продължава още. Дяволски ще ми липсваш.

Двамата мъже стиснаха ръцете си. Годините приятелство и мълчаливо разбиране преминаха между тях.

— Грижи се за Лидия и…

— Да.

— Сбогом, приятелю.

— Сбогом, Рос.

— Лидия… — каза Мика от вратата. — Докторът току що дойде. Джейк, шерифът иска да те види.

 

 

Присила движеше пиличката около нокътя си, оформяйки острия му връх. Тя беше изкъпана, напарфюмирана и напудрена, приготвяйки се за посещението. Пеньоарът й беше красиво ушит, в любимия й нюанс на светло-виолетово. Тя беше вдигнала косата си високо. Изглеждаше изискано.

Ликуваща усмивка изкриви устните й, а очите й хитро се присвиха като си помисли, че само преди няколко седмици беше загрижена за бъдещето. Сега пред нея се очертаваха светли години.

Ако Грейди Шелдън си мисли, че ще напусне жив източен Тексас, след като застреля Рос Коулман, както бе заявил, че ще направи, то той е по-голям глупак, отколкото беше подозирала. Тя го беше напомпала със самоувереност, гъделичкайки гордостта и омразата м, докато той достигна до такъв фанатизъм в желанието си да убие Рос Коулман, че заприлича на самурай, хвърлил се в самопожертвувателна мисия.

Присила беше чувала, че Ривър Бенд е впечатляващ. Коулман не беше земевладелски барон в сравнение с други в щата, но несъмнено имаше своята малка армия от конници, които нямаше да стоят и гледат как го убиват без да се намесят. А дори и да не беше така, Джейк нямаше да остави Шелдън да поеме и дъх след смъртта на Рос.

Присила беше сигурна, че партньорът й не е за дълго на този свят.

Тя се беше подсигурила преди той да напусне будоара й предишния ден. С помощта на довереник, верен покровител от години, те бяха подписали договор. Грейди беше толкова опиянен от сила и страст, че дори не прочете всички клаузи от договора. Една от тях гласеше, че в случай на смърт на единия партньор, целият капитал се прехвърля върху другия. Тя можеше уверено да предскаже, че без дори да е похарчила и един цент за инвестиции щеше да притежава и контролира процъфтяващия бизнес с дървен материал утре по това време.

Затананика си тихичко, като остави пилата настрана.

— Какво има? — извика тя, когато на вратата се почука.

— Гостът Ви е тук, мис Присила — обяви пазачът.

— Покани го да влезе.

Шумът от салона се засили, после — със затварянето на вратата — отново стихна. Присила не каза нищо, докато не видя сянката на Дъб Абърнати да преминава през гостната. Представляваше картина на пълното женско съвършенство, когато той влезе в стаята.

Тя отметна глава назад и го погледна през спуснатите си ресници.

— Сърдиш ли ми се? — попита тя тихо.

Сърдеше се. В продължение на седмици след срещала им на улицата, не се беше появявал. Дързостта на проститутката го беше ужасила. Лесно би й извил врата. Тя беше превърнала живота му в ад. Едва тази седмица си беше възвърнал благосклонността на жена си, след като й обеща почивка в Ню Йорк. Този следобед беше получил скромна, написана на ръка бележка, в която тя го молеше да дойде да я види.

Всяка черта на Присила изразяваше съжаление, когато уморено остави лака за нокти и стана. Тя се увери, че полите на виолетовия й пеньоар падат точно както трябва, докато пристъпваше колебливо към бившия си покровител.

— Съжалявам, Дъб. Беше от ревност — каза тя, като разпери умолително ръце. — Жена ти те има през цялото време. Видях как я качваш в кабриолета и побеснях. Не е честно тя да живее с теб, а аз да чакам удобен момент, за да те видя. — Тя се придвижи още и застана достатъчно близо, за да може да го докосне. — Съжалявам, ако съм те разстроила или съм ти донесла някакви неприятности. Моля те, прости ми.

Дъхът й го докосна. Ухаеше на бренди. Любимата му марка бренди. Тялото й беше гладко като слонова кост, но топло като прясна сметана. Устните — влажни, блестящи и пухкави. Беше с високи токове и чорапи, както той обичаше, но под корсета нямаше нищо. Гърдите й прелива над сатенените чашки. Ако поемаше по-дълбоко дъх, връхчетата щяха да се покажат. Тази мисъл предизвика горещ гейзер в слабините му, а горната му устна започна да се изпотява. Беше проститутка, но нямаше равна на себе си.

Той хвърли шапката и бастуна си на канапето. С учудваща подвижност за мъж с неговото телосложение грабна Присила и я придърпа към себе си, притисна с ръка косата й и болезнено я опъна.

— Никога повече не прави така! — Устните му връхлетяха върху нейните. Той не прояви и следа от нежност или ласка, а брутално проникна с нараняващ език в устата й. Когато се отдръпнаха един от друг, очите на Присила блестяха от възбуда.

Тя се освободи от дрехата и я остави да се плъзне по тялото й на пода. Дъб разкопча кукичките на корсета и го отвори. Кокалчетата на пръстите му се забиваха в меката плът. Както в мечтите му, гърдите й се изсипаха в очакващите му шепи, със зачервени и вече твърди от нетърпение зърна. Той безжалостно ги засмука, причинявайки й болка, но тя ликуваше от нея.

Ръцете й се движеха неистово, разсъбличайки го. Когато беше вече гол, се преместиха на леглото. Той се отпусна по гръб и я дръпна да го възседне. Проникна в нея брутално, но не по-диво отколкото тя го яхаше, докато достигнаха кулминацията извиващи се, удрящи, стенещи, останали и двамата без дъх.

След няколко минути, Присила, загърната само в прозрачен пеньоар, дойде в леглото с бутилка бренди, и я подаде на Дъб. Той отпи, като гледаше как тя се отпуска на възглавницата до него. Посегна към нея и разтвори дрехата й.

Тя отново обви ръце около главата си и изви гръб в нагло безразличие към горещия поглед, който обхождаше голотата й.

— Харесва ли ти? — измърка тя.

Той потопи пръст в брендито, след това го прокара около зърното на гърдата й и го облиза.

— Хареса ми.

— Жалко, че за последен път сме заедно.

Той беше толкова зает с това, което правеше, че изминаха секунди, преди да вдигне глава и да я погледне в очите. Те вече не блестяха от страст, а от нещо по-пламенно.

— Какво искаш да кажеш?

Тя го отблъсна от себе си и стана. Отиде до масата, взе четката и като извади фибите от косата си, спокойно започна да я разресва.

— Продавам „Райските градини“ и напускам града.

— Продаваш? Не разбирам. Къде отиваш?

— Това си е моя работа, Дъб — каза тя на вцепененото му отражение в огледалото. Той наистина изглеждаше смешен, както седеше гол в леглото с глупаво изражение на лицето, като жаба, попаднала в светлината на лампата.

Беше решила да се премести в Ларсен. Независимо дали Грейди остане жив или не, тя имаше намерение да се заеме с компанията отсега. Между другото, в Ларсен беше Джейк. Той може да си мисли, че всичко между тях е свършено веднъж завинаги, но, по дяволите, тя по-добре знае. Нямаше да спре, докато Джейк сам не застане пред леглото й като просяк, молещ за късче хляб.

— Преминавам на работа в друга област.

Дъб се засмя, стана от леглото и започна да се облича.

— Е, желая ти късмет, но се съмнявам, че в другото ще бъдеш така добра, както в това.

Присила изпъна гръб и го погледна лукаво:

— Радвам се, че се забавляваш днес. Може би няма да ти е толкова весело утре, мистър Абърнати. В утрешната поща ще има писмо от мен до свещеника. В него признавам всичко и особено това, как съм отклонявала от правия път такива като теб.

Дъб замръзна с ръце върху жилетката.

— Не си го направила! — изръмжа той.

Тя се усмихна сладко:

— О, да, направих го. Моля го, разбира се, да прочете молитва за прокълнатата ми душа. Но в същото време съм посочила имена. Твоето оглавява списъка, написано е с главни букви. — Тя отметна глава назад и се изсмя. — Бях добра за следобедно развлечение, но ти не помогна онези диваци да се махнат от главата ми. По-скоро би ме видял да загина, отколкото да се помръднеш. На улицата гледаше сякаш през мен. Е, вече е време ти и другите като теб, лицемерни кучи синове, да си платите за услугите.

— Ти, проклета кучка — извика той.

— Ако ме удариш, ще отида да покажа лично на свещеника белезите. — Думите изскочиха бързо в момента, когато той тръгна към нея с вдигната ръка, готова да я удари. Той отпусна ръката си, но лицето му се изкриви от ярост, а гърдите му тежко се повдигаха, търсейки изход от обзелата го злоба.

С вдървени пръсти той дозакопча палтото си.

— Да не си забравиш шапката и бастуна, скъпи — извика тя сладко, докато той се препъваше към вратата. Смехът й остана да звучи след него, докато затръшваше вратата.

Присила затанцува из стаята. Накрая се тръшна на леглото сред купчината объркани завивки. Трудно ще е да се справят с Мадам Присила Уоткинс.

В този миг за Дъб Абърнати целият свят беше окъпан в червено от ярост, докато си пробиваше път през тълпата в салоните. Очите му светнаха при вида на едно потно лице. Той направи движение с глава, и малко след като излезе от „Райските градини“ беше последван по тротоара от една сянка. Разговорът беше кратък, инструкциите бяха дадени ясно.

Мъжът се върна в салона, а Дъб Абърнати отиде пеш до мястото, където беше оставил кабриолета си. Той се качи и изцъка с език на конете. Подкара в спокойната нощ към къщи, където го чакаше семейството му.

 

 

Шугар Далтън се събуди по-рано от обикновено. Още не беше се разсъмнало, когато се размърда с горчив вкус в устата и болка в лявата ръка, която не й даваше да спи.

Уморено седна на ръба на леглото. С разтреперани ръце хвана главата си, превивайки се на две в усилието си да стане от пропадащия дюшек, където беше прекарала години, развличайки толкова много мъже, твърде много, за да знае точния им брой.

Какво беше яла снощи, та й беше така зле? Или по-скоро — кога беше яла за последен път? Като получи обещаната награда, ще я изхарчи за уиски.

Тя се запрепъва надолу по тъмните стълби, решила, че има нужда да излезе навън. Премина през полутъмните стаи и се озова на задната врата.

Почувства студената, влажна роса с босите си крака, докато преминаваше тясната ивица трева между вратата и тоалетната. Повдигна края на роклята си и пристъпи леко. Когато вдигна поглед, викът застина в гърлото й.

Сивата, неясна утрин придаваше още повече мистичност на ужаса, който срещнаха очите на Шугар.

Мадам Присила беше прикована към стената на тоалетната. Камата, инструмент на убийството, още стърчеше от врата й. Лицето й беше синьо. Устните и езикът, който се показваше, бяха виолетови. Очите й бяха грозно изблещени. Кичурите пепелно руса коса ужасяващо се полюляваха от слабия ветрец и изглеждаха печални и сиви като див мъх, висящ от клоните на изсъхнало дърво. Кръвта беше засъхнала на ръждиви петна по китките и стъпалата, където беше прикована към стената.

Тя беше гола.

Шугар се опита да извика. От гърлото й излезе само хриптене, а лявата й ръка сякаш се откъсна от тялото от болката, преминала през нея. Тя се опита да побегне, но коленете й се подгънаха. Сърцето, натоварвано с алкохол години наред, беше спряло да бие още преди меката, влажна земя да поеме тялото й.

По-късно през деня свещеникът беше учуден, че пощата в дома му не се получи. Такова недоглеждане беше непростимо и той щеше да го каже на началника на пощата. Но донякъде се успокои от заглавията на вестниците. Отвратителната смърт на Присила Уоткинс и Шугар Далтън щеше да му осигури гориво за адски огън и сяра за проповедта, която пишеше за неделната служба.

Жителите на Форт Уърт тъжно клатеха глави над ужасите, описани във вестника. Две мръсници бяха умрели, едната — от насилствена смърт. Жалко беше за тях, но писано е, че всеки жъне това, което е посял. По-късно през деня новината за смъртта на Присила и Шугар беше вече остаряла.

Няма нищо истински ново. В „Дяволското място“ постоянно умираха проститутки.

 

 

Това беше чудо. Рос беше още жив.

Нощните часове пълзяха бавно. Лидия чуваше биенето на часовника, чуваше как с всяка изминала минута дишането му става все по-затруднено.

С върховно усилие успя да се сдържи да не закрещи, когато докторът тъжно поклати глава след като прегледа раната му и меко каза, че нищо не може да се направи. Дори Джейк, когото лекарят отбягваше, чул за характера му от своя колега, не се опита да спори. Очевидно беше за всички, дори за Лидия, че ако Рос не беше толкова силен, би умрял веднага след попадението на куршума.

Рос също го знаеше. Преди няколко часа се беше простил с децата си. Бенър беше плакала неудържимо, вкопчена в баща си. Лий се беше опитал да бъде по-сдържан, но в очите му имаше сълзи, докато излизаше от къщата. Мика го беше последвал с думите:

— По-добре да сме заедно. — Те излязоха на конете си от двора и повече не ги видяха.

Лидия не се боеше за Лий. Той щеше да се справи.

Тя беше по-загрижена за дъщеря си. Болеше я за Бенър, защото нямаше радост за нея в сватбения й ден. Лидия беше развълнувана от новината, че Джейк е вече част от семейството.

— Рос е реагирал като баща. Ако беше имал време да помисли, щеше да е доволен като мен.

— Ние вече сключихме своя мир — беше й казал Джейк. Когато Рос разговаря за последен път с Бенър. Той взе ръката й, потупа я и се усмихна:

— Радвам се за теб и Джейк. Бъдете щастливи — прошепна той.

Вместо да я направят щастлива, думите на баща й само задълбочиха призрачния, отсъстващ поглед в очите й.

Тя не можеше да бъде успокоена дори от мъжа си. Най-накрая Мама Лангстън я накара да полегне на дивана в гостната. Джейк седна до нея.

Лидия се беше върнала в кабинета на Рос и се беше отделила от целия останал свят. Ако това трябваше да бъде тяхната последна нощ заедно, те щяха да я прекарат сами.

Сега, сякаш го беше повикала безмълвно, той отвори очи и я погледна с ясен поглед. Бог предоставяше своите неочаквани милости. На Рос беше позволено да може да благодари на Джейк за това, че е убил Кланси. Сега беше благословен с достатъчно сили, да каже сбогом на жената, която обичаше повече от живота си.

Без видимо усилие, той вдигна ръка и прокара пръсти през косата й.

— Помниш ли… как винаги се смеех… на това.

Тя наведе глава, налагайки си да не съсипе тези прекрасни мигове в плач. Когато вдигна глава, очите й искряха.

— Да. Обичаше да се закачаш.

— Обичам и сега — пръстите му си играеха с непокорните кичури.

— Обичам те — прошепна тя.

— Зная — отговори той спокойно. Придвижи ръка от косата към бузата й. — Спомням си първия момент, в който те погледнах. Аз се изгубих в теб, Лидия.

Ридание разкъса гърлото й. Тя се насили да се усмихне с треперещи устни.

— Ти имаше нужда от бръснене.

— Спомням си всичко.

— Аз също. Всеки миг с теб беше прекрасен. Не бях живяла преди да те срещна. — Тя потърка челото си в неговото. — Ако Джейк не беше убил Шелдън, аз щях да го направя. Все пак, защо ли го направи?

— Шт, шт… Това можеше да се случи по всяко време през последните 20 години. Ние имахме толкова време да бъдем заедно, колкото не очаквахме. Нека не бъдем егоисти.

— Когато се отнася до теб, винаги ще бъда егоистка. Никога няма да ти се наситя. — Тя горещо целуваше ръцете му.

Тялото му се сгърчи от болка и тя се отпусна от стола, на който седеше, на колене. Сложи едната си ръка върху корема му. Другата обви около главата му. Косата му беше къдрава и жива под пръстите й.

Когато най-лошото от болката премина, той погледна към нея:

— Как ще понасям небесата, докато ти дойдеш?

— О, Рос! — лицето й се изкриви и агонията, която тя с такава мъка се опитваше да крие, не можеше повече да бъде сдържана. Сълзите й рукнаха.

— Времето ще мине бързо за теб. Но аз? Как ще живея? Не мога. Нека да дойда с теб.

Той поклати глава и вдигна ръка да я успокои. Мислеше за внучето, за което тя дори не знаеше.

— Не може. Децата ни се нуждаят от теб. Лий ще бъде объркан и наранен. Помогни му да се справи с това. Бенър…

— Бенър има Джейк. Те се обичат.

— Желая им… това, което имахме ние.

— Никой не може да има това, което имахме ние.

Той се усмихна:

— Всички влюбени мислят така.

— В нашия случай е истина — настояваше тя, докато пръстите й се плъзнаха по устните, които обичаше, над гъстите му мустаци. — Заради теб.

Очите му се замъглиха от болка:

— Не, моя любов, заради теб. — Той сляпо посегна към нея. Тя сграбчи ръката му и я сложи на гърдите си. — Лидия… Лидия… Лидия…

Остави го спокойно да се плъзне в другия живот, защото не можеше да гледа болката, която понасяше в този. Но часове след това тя остана все тъй неподвижна.

Бенър се събуди внезапно. Сънят я напусна с брутална жестокост. Тя разбра всичко изведнъж. Розовата утринна светлина се процеждаше през пердетата на гостната, тихото похъркване на Мама Лангстън се чуваше откъм стола, където най-после си беше позволила да отдъхне. Тя знаеше, че баща й е мъртъв.

Разбра, че Джейк вече не е в стаята. Отметна одеялото, с което я бяха покрили, когато най-сетне се беше съгласила да легне и безшумно, по чорапи, тръгна към коридора.

Спря на вратата.

В бледата светлина на новото утро, която се процеждаше през стъклото на вратата, стояха майка й и съпругът й.

Лидия се беше притиснала към него и плачеше на рамото му. Той я беше прегърнал и успокоително я галеше с ръце, а устните му се движеха в косата й.

Бенър се върна преди да я забележат.