Сандра Браун
Горещо утро (10)

IX ГЛАВА

Джейк последва Бенър в дневната. Той стъпваше внимателно, като осъден, на когото току-що са отсрочили екзекуцията. Тя изглеждаше подчертано спокойна, но Джейк не вярваше на настроенията й. Беше се намесил в личните й работи, след като категорично го беше предупредила, че ще се бори против това. Пък и ако искаше да се развлича с Ренди, кой може да я спре?

После той я беше целунал. Какво го накара да я целуне по този начин? Беше достатъчно вбесен, за да я удуши, но внезапно бе намерил друг отдушник на чувствата си — още по-разрушителен. Не би се учудил, ако беше стреляла по него в момента, когато влезе в двора. Вместо това сега се държеше с него като с крал, завърнал се в замъка си.

— Закачи си шапката, Джейк, — каза тя. — И мисля, че няма да имаш нужда от колана с пистолета тази вечер.

— Бенър, за днес след обед…

— Няма значение.

— Остави ме да се извиня.

— Ако трябва да се извиняваш, извини се на Ренди. Той не направи нищо, за да го заплашваш с пистолет.

— Смятам да му се извиня утре. Не разбирам какво стана с мен, — той безпомощно разпери ръце. — Просто Рос ми каза да те пазя и когато ти изпищя…

— Разбирам.

— А за другото…

— Съжаляваш ли, че ме целуна, Джейк?

Лицето й поглъщаше цялото му внимание. То блестеше в златистата светлина, заобиколено от тъмния облак на косата. Очите й бяха въпросително разширени, като че ли отговорът му беше от изключителна важност. Устните й трептяха влажни, сякаш току-що ги беше целунал.

Отговорът му беше „не“. Но той не можеше да признае това гласно, затова не каза нищо. Тя облекчи напрежението:

— Ела в кухнята.

— Още не съм се измил.

— Можеш да се измиеш вътре. Има топла вода.

Тя сякаш се плъзна, излизайки, и полата й просвистя край нея. Носеше обикновена памучна рокля, но нищо не изглеждаше обикновено върху Бенър. Роклята беше зелена, обточена с кремава дантела. Съчетанието на цветовете подчертаваше тена на лицето й. Престилката с набор беше сложена сякаш повече за украса, отколкото да служи за нещо. Беше вързана на панделка отзад на кръста.

Бенър се обърна към него и улови погледа му.

— Можеш да се измиеш на мивката, докато сервирам.

Той кимна, без да каже нещо.

На масата, вече подредена, имаше ваза с полски цветя. За Джейк, който се беше хранил много пъти от малка чинийка зад отвратителните каруци, масата изглеждаше красива като залата на хотел „Елис“ във Форт Уърт с ленените си покривки и салфетки, сгънати в стройни триъгълници. Откъм печката се носеше възхитителен аромат. Лампите светеха слабо — пламъкът едва мъждукаше върху фитила.

Ако не я познаваше добре, би помислил, че Бенър Коулман има не особено чисти намерения.

— Готвих този бифтек наистина бавно — цял ден, и с лук за аромат — каза тя откъм печката.

Застанал до мивката, Джейк разкопча ръкавите на ризата си и ги нави до лактите.

— Без съмнение мирише добре.

Както му беше обещано, чакаше го легенче с топла вода. Той потопи ръце в нея и ги натърка със сапун.

— Хапнах шунка с яйца в кафето „Мейбъл“ в града, но не ми хареса особено.

Бенър каза с насмешка:

— Това не е вечеря за работещ човек.

Тя му се усмихна през рамо и вътрешностите му се свиха. Той безмилостно продължи да търка ръцете си, сякаш по този начин искаше да измие съвестта си.

— Заповядай. Всичко е готово. Ела, седни, Джейк.

Той спусна ръкавите си и закопчавайки ги, се приближи към масата. Отпусна се тежко на стола, загледан в отрупаните чинии, в димящото кафе пред него, в цветята. Всичко беше твърде хубаво. Можеше да свикне с такова кралско отношение наистина бързо. Тази мисъл беше опасна. Най-добре да постави нещата на мястото им още сега.

— Проявила си се, мойто момиче.

Очите й учудено блеснаха. Не това искаше да чуе. И Джейк беше още по-доволен, че го каза. Ако Бенър е замислила някоя беля, той трябваше да знае за нея предварително.

Тя бързо се съвзе и се усмихна:

— Ако не се заемеш с това, вероятно ще го излапам сама. — Умирам от глад.

Докато си сипваше, тя го разпитваше какво е купил.

Храната беше превъзходна. Бенър не оставяше чинията му празна и го обслужваше постоянно. Беше оживена, предизвикателна и весела, но в държанието й се долавяше нещо ново, което го заинтригува. Тя беше по-мека и сякаш по-женствена.

Джейк откри, че е хипнотизиран от устата й. Ръцете й грациозно вдигнаха салфетката до устните й, тя ги попи, после я разстла на скута си. Зелени и златисти светлинки проблясваха в очите й при всяко потрепване на фитила на лампата. Една гарванова къдрица кокетно се виеше отстрани на шията й.

Широкият волан на роклята падаше върху плещите и през извивката на гърдите отпред. Беше поръбен с тясна памучна дантела, която потрепваше при всяко движение. Джейк не можеше да откъсне поглед от дантелата. Или от формата на устните, от цвета на очите, от извивката на бузите, от мекотата на косата й. Тя беше напълно завладяваща.

Това беше най-приятната им вечеря заедно, най-приятното, което беше се случило в живота на Джейк. Той съжаляваше, че ще свърши скоро. Беше дяволски хубаво да я гледа. Каза си, че й се наслаждава толкова, защото му напомня на Лидия. И още…

— Свърши ли, Джейк?

Той потупа стомаха си:

— Не мога да погълна и троха повече.

— Може би още една чаша кафе?

Той се усмихна:

— Може ли половин?

Тя отнесе чиниите до мивката и се върна с каничка кафе. Напълни чашката, като му се усмихваше.

— Охо — каза той.

— Може би ти се пие повече, отколкото мислиш.

Той наруши най-главното си правило и вдигна очи към нея. Тя го гледаше. Дали си въобразява, или тя наистина държеше ръцете си протегнати под този неудобен ъгъл по-дълго от обикновено. Това му позволяваше безпрепятствено да гледа гърдите й. Те изпълваха деколтето на роклята.

По дяволите! Членът му се раздвижи и започна да набъбва под колана. Той бързо сведе очи.

Когато тя се върна срещу него на масата и отпи от кафето си, той гледаше настрани. Пиеха мълчаливо. После Бенър се облегна с лакти на масата и подпря брадичка с длани. Сякаш му поднасяше лицето си.

— Ти си щастлив, Джейк, че имаш такова голямо семейство.

Той се изненада от темата на разговора, но от друга страна се успокои. Настъпилата тежка тишина го потискаше, а не му се искаше да говорят нито за тях двамата, нито да спорят.

— Да, но знаеш, че загубих няколко братя и сестри, а също и татко.

— Зная — тя кимна и се усмихна тъжно. — Мама Лангстън ми е разказвала историята на всеки един от тях, пакостите, които са правили по време на пътуването. Там ти си срещнал родителите ми за пръв път.

— Да — той отпи от кафето си.

— Разкажи ми как стана.

— Кое?

— Как се е случило така, че си станал толкова добър приятел с мама и татко.

— Ами, Рос ме нае да се грижа за конете му. Той имаше пет кобили и един жребец — Лъки. Това беше най-хубавият кон, който съм виждал.

— Помня го. Застреляха го, когато бях около петгодишна. Мама плака дни наред след това. Повечето от конете в Ривър Бенд са потомци на Лъки. — Тя сгъна и разгъна отново салфетката, изглаждайки ядно ръба на масата. — А мама? Кога я срещна?

Какво й е станало? — чудеше се Джейк. Защо е този внезапен интерес към миналото? Джейк знаеше, че Рос и Лидия крият някои моменти от миналото си от своите деца и си каза, че не той ще е човекът, който ще издаде някаква тайна.

Отговори й с грижливо подбрани думи:

— Ние с брат ми Люк я намерихме в гората. Беше се загубила. Заведохме я при мама. По това време жената на Рос умря и остави Лий. Мама заведе Лидия в неговия фургон да… ъ-ъ-ъ…

Знаеше ли Бенър, че Лидия е кърмила Лий? Че майка й току-що беше родила мъртво дете, когато те с Люк я намериха? Реши, че сигурно не знае и нямаше намерение да й го казва.

— … да му помага да се грижи за Лий — добърши той.

— Но какво е правила в гората? Откъде е идвала? Имала ли е семейство?

„Кланси Ръсел“, помисли си Джейк и лицето му застина. Той сви юмруци при спомена за човека, който беше убил брат му без никаква причина, от чиста злоба.

— Не — каза той кратко. — Не знам да е имала семейство.

Бенър се замисли върху това и го погледна подозрително, сякаш знаеше, че я лъже.

— Иска ми се да имах голямо семейство с баби и дядовци и братовчеди.

— Но около теб са Лангъстови — каза оживено той, мъчейки се да отклони разговора в друга посока.

— Да, и аз съм доволна. Но не е съвсем същото като да имах кръвни роднини. Никой никога не е казвал „Бенър прилича на леля еди коя си.“ или „Как е подаграта на братовчеда еди кой си?“.

— Мисля, че нито Рос, нито Лидия имат семейства, за които да говорят.

— Именно. Те никога не говорят за това — обясняваше Бенър. — Дори не са споменавали за умрели роднини. Като че ли не са съществували преди да се срещнат. Това винаги ме е безпокояло.

— Защо?

— Не зная — тя съкрушено разпери ръце. — Чувствам се така, сякаш има някаква ужасна тайна, която ще се разкрие някой ден и ще унищожи всички ни.

Джейк трябваше да пази своята тайна. Той не знаеше дали е по-добре да не знае и да е разстроена, или да знае и да трябва да се бори с призраците от миналото.

— Няма значение, Бенър.

Тя го погледна разочаровано:

— Така ми казваше и старият Мозес.

Джейк се усмихна:

— Той беше предан на родителите ти. Сигурно знаеш, че от него не можеше да се изкопчи нищо.

— Толкова го обичах — каза тя, отново разчувствана. — Той беше един от първите ми приятели. Обръщаше ми внимание, когато мама, татко и Лий бяха твърде заети и ме пренебрегваха. Водеше ме със себе си за риба. Учеше ме да дялкам, но аз никога не можах да се науча. Първите кукли, с които играех, ми направи той. Аз бях тази, която го намери, когато умря.

Джейк гледаше очите й — пълни със сълзи. Той инстинктивно протегна ръка и покри с длан нейната.

— Не знаех това.

Тя кимна с глава:

— Отидох в стаичката му рано една сутрин. Канехме се да берем малини. Той седеше до вратата — тя внезапно се изправи и гласът й се измени. — Знаеш, че той не даваше татко да прави нищо за него. Казваше, че веднъж вече е бил роб и повече не иска да зависи от никого. Сам си построи тази барачка край потока.

Джейк кимна.

— И така — продължи тя — той седеше отпред. Когато се приближих, видях, че държи главата си някак смешно. Извиках го, но той не помръдна. Разбрах, че е мъртъв. Заплаках и побягнах към къщи.

Пръстът на Джейк рисуваше кръгчета по дланта й.

— Познаваше ли Уинстън Хил — човекът, с когото Мозес е дошъл в Тексас? — попита накрая тя, като попи очите си със салфетката.

— Да, той беше джентълмен от Юга, много възпитан. Беше болен.

— Мозес ми е казвал, че е умрял по пътя.

„Но не и как е умрял“, помисли Джейк. Хил беше застрелян в гърдите, защото защити Лидия от заварения й брат. Никой, освен Джейк, не знаеше това. Той беше чул Кланси да се хвали пред Лидия, че е убил Уинстън Хил и Люк. Кланси не живя дълго след това.

Джейк беше само шестнадесетгодишен тогава, но щеше да отиде в гроба със спомена за празния поглед на Кланси Ръсел в момента, когато ножът на Люк хлътна в корема му и той разбра, че ще умре.

Джейк осъзна, че е стиснал здраво ръката на Бенър и бързо я отпусна. Когато вдигна очи към нея, тя го гледаше със странен поглед. Не му се искаше тя да разбира, че той крие своя собствена тайна. Той се насили да отпие равнодушно глътка кафе.

— Нищо от това, което се случи онова лято не може да се разкаже.

Люк. Люк. Той много би искал да й разкаже за него, но не можеше да излее душата си. Дори след толкова години болката продължаваше да е все така жестока.

— Опитвах се да накарам мама и татко да ми разкажат за това пътуване, но те не го направиха. Или ако разказваха нещо, веднага спираха, щом започвах да задавам въпроси.

— Беше много отдавна. Може да не си спомнят за толкова далечни неща. — Тя го стрелна с язвителен поглед и той продължи. — Искам да кажа, сигурно са били толкова очаровани, че имат такава дъщеря, че са забравили всичко, което се е случило преди. — Той се наведе над масата и прошепна: — Знаеш ли, мисля че са те заченали по време на това пътуване.

Тя прехапа горната си устна, повдигна рамене като се усмихна закачливо:

— И аз мисля така. Рожденият ми ден е точно девет месеца след датата на пристигането им в Тексас.

Джейк се засмя и се изправи:

— Една порядъчна млада дама не бива да обсъжда такива неща с мъж. Тя дори не трябва да ги знае.

Очите й се замъглиха. Бавно се плъзнаха по лицето му, по гърдите и отново се вдигнаха да срещнат неговите:

— Зная това, Джейк.

Започваше да изглежда прекалено интимно. Каквото и да знаеше тя за отношенията между мъжа и жената, беше го научила върху конско одеяло, на купчина слама и го беше научила от мъж, който нямаше право да я учи на това.

Джейк извади една пура от джоба си. После я прибра и промърмори:

— Извинявай.

— За какво?

— За пурата. Повечето дами не обичат миризмата на тютюневия дим.

— Харесва ми как миришат пурите ти. Пуши, ако искаш.

Той знаеше, че трябва да си тръгне преди разговорът им отново да е приел личен характер, но въпреки това извади пурата, отряза връхчето и внимателно го постави върху чинийката до чашата си с кафе. С пура между зъбите, той напразно затърси кибрит по джобовете си.

— Заповядай. Приготвила съм го за теб. — Преди да успее да й възрази, Бенър беше изхвръкнала от стола към печката и донесе кутия кибрит. Той протегна ръка, но тя поклати глава и го отвори сама. Драсна клечката и я поднесе към крайчето на пурата, докато блесна червено пламъче. Джейк издуха облак дим. Без да сваля очи от него, Бенър деликатно сви устни и духна да загаси клечката.

Джейк почти се задави от дима. Желанието го прониза като стрела, попаднала точно в целта. Слабините го заболяха от равномерно пулсиращата в тях сила. Той сведе очи, защото се страхуваше, че ако още една секунда гледа това предизвикателно лице, ще захвърли пурата и напук на всичко, което си беше обещавал на път за града, ще я привлече към тръпнещото си тяло.

Бенър седна. Тя подпря брадичка на ръцете си и невъзмутимо го загледа как пуши.

— Толкова ли е приятно на вкус, колкото мирише?

— Понякога да, както например сега.

— Нека да опитам. — Изпълнена с любопитство, тя се изправи и дантелите, които покриваха гърдите й потрепнаха.

— Не.

— Моля те.

— Какво си въобразяваш, момиче?

— Искам да опитам.

— Не. Родителите ти ще ме убият.

— Моля те, Джейк. Те няма да разберат.

— Ами ако разберат?

— Ще им кажеш ли?

— Не.

— Аз също. Моля те. Какво лошо има?

— Дамите не пушат.

— Някои пушат.

— Тогава те не са дами.

— Познаваш ли жени, които пушат? — попита тя с разширени очи. Допускаше, че това е възможно.

— Да, няколко.

— Кои?

— Ти не ги знаеш.

— Проститутки?

Джейк се закашля и очите му се насълзиха:

— Къде си чула тази дума?

— Има го в библията — когато той недоверчиво присви очи, тя призна: — От Лий и Мика.

— Те са ти говорили за проститутки? — попита Джейк изумен.

— Не съвсем. Но понякога случайно чувам по нещо.

Джейк се разсмя:

— Защо, малка подслушвачке? По-добре внимавай с това — той посочи с пурата към нея. — Можеш да чуеш нещо, което не трябва.

— Не съм малка. Не знаех думата, но се досещам какво означава. А сега ми разкажи за една жена, която пуши. Тя е проститутка, предполагам — Присила Уоткинс.

В продължение на няколко секунди тя го изненадваше за втори път.

— Къде си чула това име?

— Лий и…

— Мика — довърши той. — Господи, те са извор на информация, нали?

Бенър притвори клепки:

— Те казаха, че я познаваш тая Уоткинс, която е толкова известна.

Той усещаше как тя го гледа изпод съблазнителните си мигли. В този момент не можеше да си представи лицето на Присила, дори това да струваше живота му. Или лицето на коя да е друга жена. Виждаше единствено Бенър, но се помъчи да изглежда невъзмутим.

— Да, познавам я.

— Те казаха, че с нея сте приятели.

Той сви рамене:

— Може и така да се каже.

— Но тя е проститутка.

Той цъкна с език и изтръска пурата в чинийката:

— Определено.

— Посещаваш ли я?

— Понякога.

— В нейната непристойна къща?

— Да.

— А ти… — гласът й се сниши до бърз шепот. — Спиш ли с нея?

Тя дръзко срещна погледа му с горещи очи, които му попречиха да я излъже.

— Не. — Каза го толкова спокойно, толкова отчетливо и честно, че Бенър разбра, че й казва истината.

— О — каза тя тихо.

Джейк я гледаше отблизо. Можеше да се закълне, че тя ревнува. Мъжкото честолюбие го караше да се пита какво би направила, ако й беше казал, че е любовник на Присила. Днес следобед, когато видя ръцете на Ренди върху Бенър, се бе държал като собственик. Тя очевидно ревнуваше от Присила. Ревността между тях беше опасна. И той го знаеше. И колкото по-скоро сложи край на тази уютна вечер, толкова по-добре. Той отмести стола си и стана.

— Трябва да тръгвам.

— Не, почакай. — Тя скочи и пристъпи бързо. Когато той я погледна така, сякаш беше обезумяла, тя отстъпи крачка назад. После хвана ръцете си и изрече със заекване:

— Искам да те помоля за една услуга. Ако… ако имаш време.

— Каква?

— В дневната. Искам да закача една картина и си мислех дали ще пожелаеш да ми помогнеш?

Той погледна през рамо към средната стая. Една малка лампа светеше в ъгъла. В стаята беше затъмнено и интимно, както тогава в конюшнята. Пък и днес се бяха целунали именно в гостната. За Джейк би било по-добре да не му се напомня за това.

— Не съм много добър в закачането на картини — отклони той.

— О — тя махна небрежно с ръка. — Ти си свърши работата за днес, а и не влиза в задълженията на управителя да закача картини, предполагам.

По дяволите. Тя си мисли, че той не иска да й помогне. Тя изглеждаше съкрушена и разочарована, че не може да си окачи картината и смутена от това, че го е помолила за помощ, а той й е отказал.

— Предполагам, че няма да отнеме много време, нали?

— Не, не — каза тя, като нетърпеливо поклати глава. — Всичко е готово.

Тя се стрелна край него към гостната.

— Взех чук и пирон от конюшнята днес, докато те нямаше. Опитах се да я сложа сама, но не знаех дали я слагам на нужното място.

Тя бърбореше без да си поема дъх. Джейк си помисли, че е нервна като него. Но тя не си направи труда да засили лампата или да запали друга. Вместо това се насочи към отсрещната стена. Дали по този начин искаше да му каже, че му прощава за държането му днес следобед и че не се страхува да остане с него в празната къща дълго след като слънцето се е скрило? Дали всичко, което тя правеше тази вечер е умиротворителен жест? Ако е така, той й беше благодарен. Не можеха да продължават без някой от тях да убие другия, или… Щеше да направи по-добре, ако не мисли за това „или“. Особено след като тя отново го погледна.

— Мисля, че трябва да я закача на тази стена, някъде тук — тя посочи с пръст като наклони глава нататък.

— Добре би било — той се чувстваше толкова компетентен в окачването на картини, колкото в избирането на дамска шапка.

— На нивото на очите?

— На чии очи — твоите или моите?

Тя се разсмя:

— Ясно — тя сложи длан над главата си и се придвижи, докато ръката й опря в гръдната му кост. — Стигам ти само дотук, нали?

Когато вдигна поглед, дъхът му спря някъде между дробовете и гърлото. Как изобщо е могъл да смята това създание с омагьосващи очи за дете? Бивал е с проститутки, които се гордееха със способностите си да накарат кръвта на мъжа да закипи. Но нито една не е имала такова въздействие върху него. С изключение, може би, на Лидия през месеците на пътуването.

Любовта му към нея се беше смекчила оттогава. Той не изпитваше вече приливи на страстно желание всеки път, когато я види. През онова лято, когато пътуваха между Тенеси и Тексас, той беше непрекъснато възбуден. Период на желание — за Лидия, за Присила, просто за жена.

Беше на шестнадесет — соковете на младостта течаха сладко, но болезнено през тялото му. Но нещо такова чувстваше той сега всеки път щом погледнеше към Бенър. Сякаш отново беше юноша и с не по-голям контрол върху тялото си, отколкото тогава.

Полата й прошумоля. Гърдите й се издигаха болезнено близо до неговите. Тя ухаеше твърде хубаво, за да е позволено. Той долавяше дъха й. Преди да е потънал в очарователните дълбини на очите й, той каза:

— Може би е по-добре ние…

— О, да — прекъсна го тя бързо. Взе едно трикрако столче и повдигайки полата си над глезените, стъпи на него. — Картината е върху масата. Подай ми я, моля те и иди назад, за да ми кажеш кога е добре.

Той повдигна картината.

— Хубава е.

Беше пасторална сцена с коне, които пасяха на безкрайни, зелени ливади.

— Прилича на Плъм Крийк — тя го погледна дръзко, очаквайки той да каже нещо по повод на името.

— Нищо не съм казал.

— Не, но знам какво си мислиш.

Той само се усмихна мрачно и й подаде картината. Бенър я нагласи.

— Как е?

— Може би малко по-ниско.

— Тук?

— Мисля, че е добре.

Тя наклони глава, както държеше картината долепена до стената.

— Наистина ли така прецени или просто се опитваш да свършиш по-бързо?

— Правя всичко, което мога — обади се той. — Ако не си доволна от помощта ми, би могла да помолиш някой друг.

— Ренди например?

Тя се беше опитала да се пошегува, но Джейк го прие сериозно. Веждите му се сключиха, като гледаше как тя държи картината до стената с високо вдигнати ръце. Поне два инча от дантелената й фуста се показваше над стройните глезени. Задният край на фустата се беше измъкнал. Панделката на престилката, която достигаше това привлекателно закръглено задниче беше дразнител, на който никой мъж не може да устои. И начинът по който изпъкваха гърдите й с ясно очертаната си форма. Не, не Ренди, никой друг освен Джейк.

Този път той определи по-грижливо мястото на картината.

— Малко вляво, ако искаш да е по средата.

Тя я премести.

— Там! Идеално е.

— Пиронът трябва да се забие около шест инча по-високо заради връвта. Донеси го заедно с чука. Можеш да го забиеш докато държа рамката.

Като се опитваше да не я докосва, той няколко пъти нагласява ръцете си и все незадоволително.

— Просто протегни едната си ръка между моите, а другата — отгоре.

Той преглътна и притаи дъх, опитвайки се да не забелязва гърдите й и ръката си, провряна между тях. С другата ръка държеше пирона, въпреки че това не беше лесна работа, тъй като трепереше отвътре.

Това беше смешно! Колко жени беше обладал? Престани по дяволите да се държиш като дете и просто си свърши работата, за да можеш да се махнеш оттук! — крещеше си той мислено.

Внимателно извади ръката, с която държеше чука. Лакътят му се опря в нея. Едното му коляно се удари в нейното. Кокалчетата на ръката му потънаха в гърдите й.

— Извинявай — промърмори той.

— Няма нищо.

Той удари пирона, молейки се да влезе само с един удар. Но не успя. Направи го пак и пак, докато не видя, че влиза. Тогава злобно го засипа с удари.

— Достатъчно добре е — каза той троснато, отдръпвайки ръцете си.

— Да, и аз мисля така, — гласът й звучеше несигурно като неговия.

Тя обви копринено шнурче около главичката на пирона и се наведе назад, доколкото можеше да пази равновесие на стола.

— Как е?

— Добре, добре. — Той остави чука на най-близката масичка и избърса с ръкав потта от челото си.

— Права ли е?

— Малко по-надолу отляво.

— Така?

— Не съвсем.

— Така?

„По дяволите“, изруга безмълвно той. Трябва да се махне оттук, или ще експлодира. Той тръгна напред, за да изправи картината и да може да излезе да глътне малко въздух. Главата му беше размътена. Но в бързината закачи с обувката си едното краче на стола и той заплашително се залюля. Бенър изпищя уплашено и разпери ръце. Многото години живот в опасност бяха създали у Джейк рефлекс, бърз като лятна светкавица. Той обви ръце около нея и за секунда я притисна до себе си. Задържа я на няколко инча от земята, докато столът падаше на една страна.

Едната му ръка беше около кръста й, а другата — притисната до гърдите. Вместо да я пусне, той се наведе заедно с нея.

Но когато краката й достигнаха пода, Джейк не я пусна. Той беше разтворил широко крака, за да предотврати падането й и сега бедрата на Бенър се притискаха между неговите.

Бузата му лежеше до нейната и когато близостта, топлината и ароматът й станаха твърде силни, за да им се противопоставя, той изви глава и потърка нос в ухото й. Ръцете му се стегнаха около нея. Той промълви името й.

Как може нещо толкова хубаво да бъде толкова грешно? Господи, той я искаше. Знаейки дълбоко в себе си, че това, което се случи онзи път е ужасяващо за приличието, той я искаше отново. Беше предал приятелството, което означаваше за него повече от всичко на света.

Аргументите се разпръснаха подобно на мъгла в слънчев ден, когато устните му потънаха в косата й и той вдъхна нежния аромат.

— Бенър, заповядай ми да те оставя.

— Не мога.

Тя отмести глава, откривайки му достъп до себе си. Устните му докоснаха шията й.

— Не позволявай това да стане отново.

— Искам да ме задържиш.

— И аз искам, искам.

Той придвижи ръката си от гърдите й нагоре към шията, брадичката, докато леко покри лицето й. Дъхът през разтворените й устни беше горещ и забързан върху дланта му.

Подобно на слепец той описа всяка черта от лицето й с мазолестите си пръсти, внезапно придобили чувствителност да улавят всеки нюанс. Погали веждите, за които знаеше, че са гарваново черни и красиво извити. Пръстите му се плъзнаха по скулите. Там бяха луничките. Той обожаваше всяка една от тях. Носът й беше съвършен, макар и леко вирнат.

Устата й.

Прокара пръсти по устните. Бяха невероятно меки. Топлият дъх, който се процеждаше през тях, овлажни пръстите му.

Той притисна устни до бузата й, до ухото, в косите й. Ръката му на кръста й се отвори широко под гръдния й кош. Обви пръсти около стегнатата плът и тя изхлипа. Той се бореше със себе си, но ръката му продължаваше да се плъзга по идеалната извивка на ребрата и да обхваща гърдите. Стоновете им се застигнаха. Зрялата пълнота изпълни ръката му, центърът се втвърди и набъбна от желание под кръговите движения на пръстите му.

— Джейк…

— Колко е сладко.

— Това се случва понякога.

— Кое?

— Така — отвърна тя с въздишка, когато той обви пръсти около зърното.

— Те стават така понякога… когато те гледам.

— Мили боже, Бенър, не ми го казвай…

— Какво означава?

— Означава, че не трябваше да оставам.

— И те нямаше да се успокоят. Или поне дълго време. Стоят така в някакъв копнеж…

— О, стига.

— … и това става, когато искам…

— Какво?

— … да бъдем отново в конюшнята и ти да си…

— Не го казвай.

— … в мен.

— Исусе, Бенър, спри.

Той направи люлка от дланта си, с която обхвана бузата й и постепенно обърна главата й към себе си. Заедно с главата се обръщаше цялото й тяло. Полите на дрехата й се мятаха около него като вълни по морски бряг. Дрехите все още ги разделяха, поставяха преграда между тях.

Очите им се срещнаха жадно и той наведе устни към нейните. Проникна с езика си дълбоко в устата й, докато тя се притискаше в набъбналото му тяло. Тя раздвижи втвърдения му член между бедрата си.

Той откъсна устни от нея:

— Не, Бенър. Аз те нараних преди, не помниш ли?

— Да, но не плаках за това.

— А защо?

— Защото започна да ми става добре и… помислих, че ме мразиш за това, което правя.

— Не, не — шепнеше той трескаво в косата й.

— Ти беше толкова… голям.

— Съжалявам.

— Аз просто не очаквах, че ще бъде така… и… така…

— Беше ли ти хубаво наистина, Бенър?

— Да, да. Но свърши много скоро.

Той опря коравата си буза до нейната. Дишането му беше затруднено, не можеше да помръдне.

— Твърде скоро?

— Чувствах, че нещо се готви да се случи, но не стана.

Джейк застина. Беше ли възможно? Той познаваше проститутки, които го симулираха. Но нямаше никакъв опит с порядъчните жени. И със сигурност не с девствени. Никога с девствени. Не му се беше случвало да е с жена, към която да изпитва нежност.

Но сега го обливаше нежност към Бенър. Той взе лицето й в ръце и се взря в очите й, търсейки истината. Не видя там страх, а само желание като неговото. Изстена и отново наведе глава.

— Хей! — чу се жизнерадостен глас отвън. — Има ли някой вкъщи?

Едва сега чуха дрънченето на сбруя и недвусмислените звуци, идващи от каруца, която спира отвън.

— Бенър? Къде си?

Беше Лидия.