Сандра Браун
Горещо утро (2)

I ГЛАВА

Беше сватбеният ден на Бенър Коулман.

Тя се чувстваше булка с всяка своя частица, докато стоеше зад църквата, скрита зад параван от цветя и гледаше хората, които идваха на сватбата й с Грейди Шелдън.

Почти всички в Ларсен бяха поканени. И ако се съдеше по тълпата, която плътно запълваше пейките в църквата, то онези, които бяха получили покани, бяха облекли неделните си премени и бяха дошли.

Бенър леко раздвижи крака, наслаждавайки се на шумоленето на копринената рокля. Полата беше модно набрана, в унисон със сатенените обувки. Останалият плат беше събран в меки дипли отзад, които падаха в къс шлейф. Тюлената яка, отваряща се високо под брадичката, приличаше на лилиев цвят и бе обшита с малки перлички, прозрачна до мястото, където се срещаше с коприната над лекия хълм на гърдите. По начина, по който прилягаше на добре оформената й фигура, моделът беше предизвикателен, но едновременно с това изглеждаше сладко девствен. Дантеленият воал, който покриваше тъмните й коси и лицето беше донесен направо от Ню Йорк. Обикновено Бенър предпочиташе живи цветове. Сватбената рокля с цвят на слонова кост контрастираше с черната й като нощ коса. Лицето й грееше с розовината на кайсия, защото тя обичаше да се излага на слънце, вместо да се прикрива с чадърче, както правеха почтените дами. Беше наследила от майка си луничките около носа. Дамите от висшите кръгове старателно прикриваха тези петънца.

„Малката е толкова хубава, само ако беше по-внимателна със слънцето“.

Бенър много отдавна се беше примирила с лицето си. То не беше класически красиво, но тя харесваше своята необикновеност. И не можеше да се тревожи за нещо така незначително, като няколко лунички, още повече че и мама ги имаше, а мама е красива. Тя беше взела очите и на двамата си родители. Бащините й бяха зелени, а мамините — с цвят на уиски. Нейните бяха нещо между тях — златно проблясваше в зеленото. „Котешки очи“ — казваха някои, но не бяха съвсем прави. В тях нямаше сиво, а дълбоко в зеления цвят искряха топаз и злато.

Тълпата се увеличаваше неспокойна и очакваща. Чуваше се тихо мелодията на църковния орган. Щастието кипеше у Бенър и придаваше на бузите й прасковен оттенък. Тя знаеше, че е красива. Знаеше, че е обичана и се усещаше булка.

Всички места в църквата бяха заети. От централната част изискваха учтиво от хората да се съберат плътно един до друг, за да се намали тълпата. Пролетният бриз, който проникваше през високите внушителни прозорци, по шест от всяка страна на църквата, леко подухваше в лицата през този горещ следобед. Мъжете отпускаха вратовръзките, стегнали плътно яките им. Дамите, с развяващи се ръкави, люлееха дантелени ветрила и изящни кърпички. Аромат на свежо отрязани рози изпълваше въздуха. По листенцата блестяха още капчици роса. Тъй като нямаше любим цвят, Бенър беше избрала от всеки цвят — от рубинено червено до снежно бяло. Шаферките, които се бяха събрали на няколко крачки пред нея бяха облечени с широки шлейфове в пастелни тонове. Те изглеждаха така крехки, като цветята, украсяващи църквата. Това беше най-съвършената сватба, която Бенър Коулман можеше да си представи.

— Готова ли си, Принцесо?

Тя обърна глава и погледна през воала към баща си. Не беше чула да се приближава.

— Татко, изглеждаш толкова хубав!

Рос Коулман й отправи усмивка, която много пъти беше карала сърцата на жените да спират. Възрастта само подчертаваше неговата привлекателност. Сега сребърни нишки пронизваха слепоочията и гъстите му мустаци. На петдесет и две, той беше все така висок и широкоплещест, както в младостта. Усилената работа го беше запазила слаб и стегнат. Носеше тъмен костюм и бяла риза с широка яка, и беше така строен и хубав, както булката би искала да бъде.

— Благодаря — поклони се леко той.

— Не се учудвам, че мама се е омъжила за теб. Така хубав ли беше и на сватбения си ден?

Той отдръпна очи за момент от нея.

— Доколкото мога да си спомня, не.

Тогава валеше. Той си представи отново измокрената група преселници, събрани пред фургона, изплашеното лице на Лидия, която сякаш щеше да избяга всеки момент и себе си, съпротивляващ се и ядосан. Той не искаше да се ожени за нея и беше разярен. Нямаше и най-малка представа, че това ще се окаже най-хубавото нещо, което е направил в живота си. Той започна да променя мнението си, когато пасторът каза: „Сега можете да целунете булката“, и той я целуна за първи път.

— Вие сте се оженили по време на пътуването, нали?

— Да.

— Мисля, че мама не е имала нищо против, че не си бил така добре облечен.

— Мисля, че не — отговори той малко по-твърдо. Той заоглежда предната част на църквата, докато погледът му се спря върху жената, която беше придружил до първия ред преди няколко минути.

— Изглежда красива днес — каза Бенър, проследявайки погледа му.

Лидия беше облечена в рокля от нежна коприна на точки. Един слънчев лъч, промъкнал се през прозореца, хвърляше червеникави отблясъци по косата й.

— Да, красива е.

Бенър го побутна с лакът и го подразни:

— Ти винаги си мислил, че е красива.

Очите на Рос се обърнаха към дъщеря му.

— Винаги съм мислил, че и ти си красива.

Той внимателно я изучаваше, гледаше роклята и воала, които я правеха някак недосегаема. Скоро тя щеше да принадлежи на друг. Той нямаше да бъде вече най-важният мъж в живота й. Гърлото му се сви при мисълта, че от утре техните отношения ще се изменят завинаги. Искаше тя отново да бъде малко момиченце, неговата малка принцеса.

— Ти си хубава булка, Бенър. Ние с мама те обичаме. Не можем лесно да те дадем дори на такъв чудесен мъж като Грейди.

— Знам, татко — очите й се замъглиха, от сълзи. Повдигайки се на пръсти, тя отметна воала и го целуна по твърдата буза.

— И аз ви обичам. Знаеш колко много трябва да обичам Грейди, за да се реша да ви напусна и да се омъжа за него.

Те погледнаха напред точно когато вратата зад хора се отвори, тържествено излязоха един след друг и заеха местата си под арката от гирлянди и цветя. Сълзите на Бенър пресъхнаха моментално и устните й се разтегнаха в откровено доволна усмивка. Грейди изглеждаше много красив в тъмния си костюм. Кестенявата му коса беше изчеткана до блясък. Той стоеше висок и строен, макар и малко вдървен. Позата му много напомняше на Бенър първия път, когато го видя. Беше на погребението на баща му. Тя не познаваше Шелдънови. Майката на Грейди беше умряла преди да се преместят в Ларсен и да започнат бизнеса си с дървен материал. Смъртта, а не мистър Шелдън беше причината за тяхната среща. За Бенър не беше повече от едно безпокойство, когато родителите й казаха, че трябва да ги придружи на погребението. Това означаваше да прекара деня облечена в рокля, вместо в панталона, който носеше в ранчото, и да отиде в църквата, вместо да гледа как каубоите укротяват непокорна кобила. Беше на четиринайсет. Ясно помнеше, че беше впечатлена от Грейди, тогава на двадесет години, който твърдо стоеше пред гроба. Сега той беше съвсем сам в света. За Бенър, заобиколена от хора, които я обичат, такова нещо беше просто немислимо. Най-лошото за нея беше човек да остане самотен и без любов. Връщайки се назад в спомените си, тя си помисли, че е започнала да обича Грейди тогава заради смелостта му. Винаги, когато можеше, тя придружаваше Рос до дъскорезницата. Беше около година преди Грейди да я забележи. В деня, когато тя отиде в склада на дъскорезницата с Лий и Мика, той я помисли за момче. Тя носеше мъжки дрехи и той зейна от учудване, когато тя свали шапката си и водопад от черни коси се спусна по раменете и над гърдите й, които придаваха форма на иначе безформената памучна риза.

Скоро Грейди я покани на следобедна разходка с неговия кабриолет в неделя, канеше я на танци, на забави, седеше до нея на църковните събрания. Той беше един от многото младежи, които се домогваха до нейното внимание. Скоро стана ясно на всички кандидати, че Грейди е предпочетеният.

В деня, в който той попита Рос дали може да я ухажва, тя го следваше от къщи, яздейки Дъсти по път, където кобилата не беше яздена преди.

— Грейди — извика тя, скачайки от седлото и без да се срамува се затича към него, докато той спираше кабриолета си. Когато скочи долу, тя се отпусна в прегръдките му със светнали очи и порозовели бузи.

— Какво каза той?

— Той каза да.

— О, Грейди, Грейди — притисна се силно тя към него. Но след малко съзнавайки, че не се държи като дама, да не говорим за срамежливост, тя се отдръпна и го погледна през гъстите си тъмни ресници.

— Мисля, че след като официално сме годеници можеш да ме целунеш, ако искаш.

— Аз…, може ли? Сигурна ли си?

Черните й къдрици подскочиха, когато тя нетърпеливо кимна с глава. В действителност, тя си мислеше, че ще умре, ако той не я целуне. Всяка част от нея копнееше да почувства устните му върху своите. Той наведе глава и я целуна целомъдрено по бузите.

— Това ли е всичко?

Той се отдръпна и прочете в лицето й изумление и разочарование. Тъй като тя не правеше никакво движение, за да се отдели от него, той притисна устни към нейните. Беше хубаво, но все още някак разочароващо. Това не беше целувка, за каквито беше чувала от Лий и Мика да шепнат разгорещено, когато не знаеха, че тя е наблизо. Целувките, които те мъчително описваха с най-малки подробности, бяха определено по-интимни. Там участваха и езиците, майка й и баща й не се целуваха с плътно затворени устни и без да допират телата си.

Бенър, подтиквана от любопитство и порив, обви с ръце врата на Грейди и изви тялото си върху неговото. Той изненадано изстена, преди ръцете му да я обгърнат завладяващо. Но все още не беше отворил уста. Останал без дъх, той лекичко я отблъсна от себе си след няколко секунди опиянение.

— Господи, Бенър! Какво се опитваш да направиш с мен?

Тя силно се изчерви. Няколко части от тялото й, които едва беше забелязвала преди, сега я изгаряха. Би желала да можеха да се оженят още същия следобед, желаеше този бавен огън да гори в нея, докато… е добре, докато стане жена.

— Извинявай, Грейди, знам, че не подобава на една дама да се държи така. Това е, защото те обичам толкова много!

— И аз те обичам.

Той я целуна благочестиво още веднъж преди да се качи в кабриолета си и се сбогува.

Въпреки, че Лий и Мика я дразнеха, тя започна да прекарва по-малко време навън около оборите и работниците, и повече в къщата с Лидия и Мама Лангстън, която я учеше да бродира. Тя се трудеше с болезнено усърдие над калъфките за възглавници и кърпите, които внимателно гладеше, сгъваше и подреждаше в куфарите си. Преди винаги се беше ужасявала от седенето в къщи и го избягваше, когато можеше. Но сега започна да помага на Лидия и дори направи предложение за разместване на мебелите в гостната, за смяна на пердетата.

Времето, което прекарваше с Грейди, беше изпълнено с очарование и романтика. Тя беше щастливо влюбена.

Когато той поиска от Рос ръката й, те се носеха на облак от щастие, на което тя все още беше пленница.

Сега гледаше Грейди с любовта, довела я до венчалния олтар. Сърцето й трептеше при мисълта за идващата нощ. С всеки ден беше все по-трудно да потисне копнежа, който предизвикваха целувките между тях. Само преди няколко вечери, когато отиде с него до кабриолета му, спрян под ореха в двора, Грейди загуби контрола, който си беше наложил. Обгърнали се един друг с ръце, те се олюляваха заедно. Бузата й почиваше на гърдите му и тя чуваше сърцето, което биеше като нейното.

— Още пет нощи и ние вече няма да си казваме лека нощ и да се разделяме. Ще можем да си пожелаваме лека нощ в нашето собствено легло.

Той изпъшка:

— Бенър, мила, не говори така.

— Защо?

Той отметна една заблудена къдрица от бузата й.

— Освен заради другото, затова, че ме караш да те искам още повече.

— Искаш ли ме, Грейди?

Не можеше и дума да става, че тя не знае какво иска той. Тя не можеше да порасне в ранчото без да добие знания за чифтосването. Пък и такива претенции биха противоречали на натурата й. Никога не би й хрумнало да се преструва, че не разбира.

— Да — каза той, — искам те.

Устата му твърдо се допря до нейната. Устните й се разтвориха. Той се поколеба само за миг преди да докосне устните й с език.

— О, Грейди!

— Извинявай, аз…

— Не! Не спирай. Целувай ме така още.

Той й показа нов начин на целуване, такъв, че я караше да остава без дъх, стопляше я и замайваше главата й. На вместо това да облекчи копнежа на тялото й, той се усилваше. Тя се притисна до него.

— Бенър — въздъхна той. Ръката му се спусна от рамото към талията, но по пътя си се натъкна на изпъкналите й гърди. Той остана върху тях и ги притисна. Усещането, което прибяга по тялото й, беше нещо повече от това, което очакваше да получи. Уплашена от напиращата сила, тя се дръпна.

Грейди присви очи за част от секундата, после наведе глава и се загледа в обувките си засрамен и презирайки се.

— Бенър — започна той.

— Моля те, Грейди, не се извинявай — мекият й глас го накара да вдигне отново очи към нейните. Аз поисках да ме докоснеш. И още го искам. Но знам, че не бива момичетата да издават, че им е приятен, ъ-ъ-ъ, основния аспект на семейния живот. Не искам да си мислиш лошо за мен. Затова те спрях.

Той стисна ръцете й в своите, поднесе ги към устните си и ги целуна горещо.

— Аз не мисля лошо за теб. Обичам те.

Тя се засмя със своя гърлен, малко хриплив смях, който беше карал не един каубой, нает в ранчото, да губи съня си нощем мислейки какво ли би било да е с Бенър Коулман.

— Няма да имаш срамежлива булка, Грейди. Няма да трябва да ме примамваш в леглото си.

Когато по-късно тя се прибра вкъщи, дочу Лидия и Рос да си говорят тихо в гостната.

— Мислиш ли, че е готова да се омъжи? Та тя е едва на осемнадесет години — казваше Рос.

— Тя ни е дъщеря, Рос. През целия си живот е гледала как се обичаме. Не мисля, че семейният живот крие някакви тайни за нея. Готова е. Колкото до възрастта, повечето нейни приятелки са вече омъжени. Някои вече имат деца.

— Те не са ми дъщери — изръмжа той.

— Ела тук и седни. Ще изтъркаш килима от ходене.

Бенър можеше да чуе движенията им, докато баща й сядаше близо до майка й на канапето. Тя можеше да си представи неговата ръка, прегърнала Лидия, която се притискаше в него интимно.

— Заради Грейди ли се безпокоиш?

— Не — каза Рос неохотно. — Мисля, че той е такъв, какъвто изглежда — стабилен, амбициозен. Вижда се, че обича Бенър. Господи, дано да се държи добре с нея, иначе ще си има работа с мен.

Тя почти виждаше как майка й успокоително прокарва пръсти през косата му.

— Ако има нещо, Бенър ще се справи. Тя е твърдоглава малка жена. Или не си го забелязал?

— Чудя се от кого ли го е взела? — усмихна се Рос нежно. Последва тишина. Бенър знаеше, че се прегръщат по начин, който удивляваше приятелките й — те никога не бяха виждали родителите си да се докосват. Тя чу шумоленето на дрехите им, когато се настаняваха по-удобно, след като целувката свърши.

Рос проговори пръв.

— Искам толкова много за нашите деца! Много повече, отколкото ти и аз сме имали като малки.

— Не помня нищо до деня, в който те срещнах.

— Не, помниш — меко отрече той. — Аз също. Не се безпокоя много за Лий. Той може сам да се грижи за себе си. Но Бенър — той въздъхна. — Ще убия всеки мъж, който я нарани. Предполагам, че се отървах от опасността най-големият от страховете ми да се осъществи.

— Кой беше той?

— Че някой нещастен каубой ще дойде един ден и ще я отведе.

— Тя не се впечатлява от каубоите. Израснала е с тях.

— Но никога досега не е била на осемнайсет години и не е имала този поглед. Той е откакто стана на шестнайсет.

— Какъв поглед?

— Такъв, какъвто ти добиваш всеки път, когато започна да си разкопчавам ризата.

— Рос Коулман. Ти, самодоволен…

Речта на майка й секна и Бенър не се съмняваше, че устните на баща й са причината за това.

— Нямам никакъв поглед — слабо възрази тя, след няколко минути.

— О, имаш го. Всъщност — Рос понижи глас, — имаш го и сега. Ела тук, моя женичке — прошепна той, преди да е настъпила следващата пауза.

Усмихната, Бенър изгаси лампата в коридора и се качи в стаята си. Погледна се в огледалото над масата и притисна нос в блестящата повърхност, изучавайки очите си.

Притежаваше ли тя „онзи поглед“? Затова ли Грейди беше дръзнал да я докосне на едно от онези забранени места, за които нейните приятелки си шепнеха? Беше ли лошо, защото искаше да бъде докосната? И беше ли Грейди лош, че я иска? Ако за нея беше трудно да се съпротивлява, какво ли му беше на бедния Грейди, който беше мъж и му беше по-трудно да се контролира.

Тя си легна и се опита да заспи. Главата й тежеше от въпроси, а тялото — от желание да изпита непознатото.

Е, нямаше да чака още дълго, помисли си тя, като гледаше групата шаферки на централната пътека в църквата, както беше отрепетирано предния ден.

— Наш ред е, Принцесо — покани я Рос. — Готова ли си?

— Да, татко.

Тя беше готова. Беше готова за мъжка любов, готова тлеещият огън в тялото й да бъде запален и след това изгасен. Беше готова да принадлежи на мъж, да има някого, когото да държи в нощта и той да държи нея. Беше уморена да се чувства виновна за откраднатите целувки и моментите, когато страстта заплашваше да премине границите на приличието.

Рос я поведе. Те тръгнаха по пътеката и музиката на органа се издигна след драматична пауза.

Всички станаха и гледаха как тръгва този бавен марш. Море от приятелски лица, повечето от които познаваше от дете.

Банкери, търговци, занаятчии, адвокати, фермери от съседните ранчо със семействата си бяха дошли на сватбата на Бенър.

С необичайна смелост за булка, Бенър се усмихваше на всички.

Лангстънови стояха непосредствено зад Лидия. Първо Мама, обляна в сантиментални сълзи. До нея Анабет и съпруга й. Мика беше между Маринел и Лий. Нейните мъчители.

Даже сега, когато им отправи дълъг поглед, тя беше сигурна, че те едва се сдържат да не избухнат в смях, твърде неподходящ за случая.

Помрачените погледи на мама и Рос бяха единственото, което стоеше между нея и радостта.

Момчетата бяха станали големи приятели, откакто Мика, заедно с майка си, се премести в Ривър Бенд. Отначало Бенър ревнуваше от Мика, който я раздели от единствения й другар. Той и сега й напомняше за времето, когато беше сложила репей под одеялото на седлото му. Конят го хвърли, но за щастие не последва сериозно нараняване или смърт, за които шестгодишната Бенър егоистично се молеше. Тя все се мъкнеше след момчетата, готова да участва в белите, които замисляха. Те понякога я допускаха, но главно като изкупителна жертва, ако ги хванат.

Независимо от караниците, тя горещо обичаше и двамата. Днес те изглеждаха толкова хубави един до друг. Лий, с тъмната си коса и блестящи кафяви очи, наследени от майка му, Виктория Джентри Коулман, и Мика — светъл като всички Лангстънови.

Бенър отмести очи към последния човек от реда. Той посрещна светлата й усмивка.

Джейк.

Джейк, когото тя обожаваше отдавна, откакто се помнеше. Живо си спомняше всяко от редките му посещения в ранчото. Той я вдигаше високо над главата си и я държеше така, смеейки се в лицето й, докато тя започваше да рита и да моли за помощ, като същевременно се надяваше той да не я пусне.

Нямаше друг толкова висок като Джейк. И толкова силен. И никой — толкова рус. Никой — толкова смел. Никой не можеше да хвърля ласо по-изкусно и никой не можеше да разказва толкова добре истории за призраци.

Той беше нейният герой, нейният рицар в блестяща броня. Дните, когато идваше в Ривър Бенд бяха най-щастливите дни от живота и, тъй като присъствието му караше и всички останали да се чувстват щастливи. Мама Лангстън, Лидия, Рос, Лий и Мика, старият Мозес, преди да умре — всички очакваха посещенията на Джейк. Единственото лошо нещо беше, че те свършваха твърде бързо и бяха твърде нередовни.

Когато тя порасна и осъзна колко рядко идва той, мисълта за заминаването му често засенчваше радостта, че е с тях. Тя не можеше да изпита пълно задоволство от присъствието му, защото знаеше, че той ще си отиде и ще измине цяла вечност преди да го види отново.

Ето защо настъпи такова вълнение, когато тази сутрин Мика и Лий дойдоха за закуска и Лий съобщи:

— Гледайте какво намерихме в плевнята тази сутрин.

Той побутна Джейк през задната врата, който веднага се оказа заобиколен от смеещи се и бъбрещи хора. Всички говореха едновременно.

— Джейк!

— Сине!

— Е, дявол да те вземе.

— Рос, мери си приказките. Има деца!

— Защо си спал в плевнята?

— Когато снощи слязохме от влака, на коня му влезе камъче под копитото.

— И ние пътувахме с влак, чичо Джейк.

— Да, и нея я беше страх, а мене — не.

— Не ме беше страх.

— Откъде? От Форт Уърт ли?

— Да, от Форт Уърт. Беше късно и не исках да ви безпокоя.

— Ти не би могъл да ни обезпокоиш.

Майка му го прегърна силно, притискайки го към едрото си тяло и присви очи, просълзени от умиление. След като възбудата премина, тя веднага започна да му чете лекции, че е много слаб.

— Седни. Ще ти донеса малко бисквити и сос. Този собственик на ранчо в Пенхендъл не храни ли добре работниците си? Виждала съм змии по-дебели от теб. Изми ли си ръцете? Маринел, вдигни носа си от книгата и налей на брат си малко кафе. Анабет, успокой децата. Вдигат повече шум от падащи камъни.

Джейк седеше и на всеки крак държеше по едно хлапе Дръмънд. Третото беше взело шапката му и си я мереше. А това, което още не можеше да ходи, пълзеше между краката му и удряше с лъжица тока на обувката му. Анабет заобиколи децата, за да целуне брат си по бузата и промърмори в ухото му:

— Мама се поболя по теб.

След това издърпа децата от Джейк и ги изпрати навън, като натовари най-голямото да се грижи за бебето. Лидия се спусна към разтворените обятия на Джейк.

— Толкова се радвам, че дойде. Безпокояхме се дали ще ти бъде възможно.

— Не мога да изпусна това — каза той, докато сините му очи се местеха от едно любимо лице върху друго.

— Здравей, Рос — каза той, протягайки се през Лидия, за да разтърси ръката му. — Как си?

— Чудесно, чудесно, Буба, а ти? — все още понякога го наричаше с детското му име. — Средна хубост, предполагам. Как е работата?

— Напуснах.

— Напусна? — Мама се връщаше с чиния горещ сос в ръцете.

Джейк сви рамене, очевидно не искаше да проваля хубавото настроение, говорейки за своите неуредици.

— Дошъл съм да видя булката, нали? Къде е тя, впрочем?

Очите му внимателно обиколиха стаята над главите на групичката около него, търсейки Бенър. Тя се беше оттеглила назад, защото искаше да има цялото му внимание, когато го поздравява.

— Джейк Лангстън, знаеш, че аз съм булката — тя се спусна в ръцете му. Той обви талията й и я повдигна. Завъртя я два пъти преди да я пусне.

Отблъсквайки я от себе си, той каза:

— Не може ти да си булката. Бенър Коулман, която аз познавам има плитки, обелени колене и дупки на чорапите си. Дай да видя чорапите ти, за да се уверя.

Той се наведе да повдигне полата й. Тя изпищя и се замята в ръцете му.

— Повече никога няма да ги видиш, нито дори дали коленете ми са обелени или не. Вече съм голяма, или ти не го забеляза?

Тя зае дръзка поза, която ясно да покаже, че е пораснала. Сложи едната си ръка на хълбока, а другата изви около силно отметната си назад глава.

Лий захихика, Мика невъзпитано подсвирна и плесна с ръце. Джейк преценяващо огледа дъщерята на Коулманови, която познаваше от люлката.

— Да, разбира се, че си — отбеляза той сериозно, — съвсем си пораснала.

Той положи ръце на раменете й и се наведе да я целуне с уважение. После, за неин ужас, отворената му длан се приземи върху задника й със звучно шляпване.

— Но за мен си още сополанка. Намери ми стол да си изям бисквитите преди да са изстинали.

Тя беше твърде щастлива, за да обърне внимание на това което стана, въпреки, че всички й се смееха. Сега сърцето й подскочи, когато срещна очите му. Тя толкова се гордееше с него. Гордееше се, че този висок мъж със светлоруса коса и брилянтно сини очи принадлежи към нейното семейство. Е, почти.

Той беше заменил каубойските си дрехи с бяла риза и черно кожено елече. Вместо червеното шалче, което винаги носеше, сега имаше тънка черна вратовръзка. Но пистолетът му и сега висеше на хълбока. Бенър предполагаше, че някои навици е трудно да бъдат забравени.

Предполагаше, че поведението му няма да издържи един по-критичен поглед. Вероятно беше направил някои неща, за които беше по-добре хората на закона да не знаят. Тя беше сигурна, че пие, играе покер и се занимава с такива жени, за които тя дори не трябва да знае. Но никое от тези неща не можеше да я накара да спре да го обича. Дръзката и опасна атмосфера го правеше още по-привлекателен. Нищо чудно, че девойките от сватбения офис искаха да му бъдат представени. Едно от тези кристално сини очи, заобиколено със слънчеви мигли, се затвори, отправяйки към Бенър бързо и тайно намигване. Тя му намигна в отговор, спомняйки си всички случаи, когато той й беше казвал тайни, за които се кълнеше, че не знаят дори Лий и Мика. Тя му вярваше, защото искаше да му вярва. Дружбата между тях ревностно се пазеше. Всяка дума, която беше прошепнал за нея беше съкровище. Тя беше свирепо ревнива към всичко, към което неговото внимание се концентрираше.

Бенър знаеше, че има нещо, което го свързва с родителите й и особено с майка й, нещо тайно, свещено. Те никога не говореха за това. Но с детската си интуиция тя винаги го беше усещала. Каквото и да беше то, тя беше доволна, че го има, защото задържаше Джейк в живота им.

Бенър погледна към майка си, когато те с Рос дойдоха до първия ред.

— Обичам те, мамо — прошепна тя.

— Аз…, ние също те обичаме — отвърна тихо Лидия, включвайки и Рос в ласкавото си твърдение. Сълзи напираха в очите й, но тя се усмихваше.

Бенър се усмихна преди да се обърне към свещеника, а Рос зае място между нея и Грейди.

— Кой дава тази жена за омъжване?

— Майка й и аз.

Рос погледна лицето на дъщеря си. Зелените му очи бяха замъглени. Стисна ръката й и я постави в ръката на младоженеца. После се присъедини към Лидия на първия ред.

Бенър чу шумоленето на тълпата, когато всички седнаха. Тя гледаше лицето на жениха, изпълнена от мисълта, че в този момент няма по-щастлива жена в света от нея. Грейди беше мъжът, с когото щеше да прекара целия си живот. Щяха да се обичат както майка й и баща й. Тя щеше да го прави щастлив през всеки един ден от живота му, без значение какво би й струвало това. Когато Грейди я погледна, тя прочете в очите му същата любов.

Пасторът започна церемонията. Патетичните думи приемаха за Бенър нов смисъл. Да, фразите изразяваха точно това, което чувстваше…

„Тряс“.

Грохот разтърси безметежното спокойствие на църквата. Вибрацийте връхлитаха Бенър като падащи парчета стъкло.

Викове.

Силен тропот се разнесе откъм събралата се тълпа.

Бенър обърна глава. Грейди се свлече до нея. На тъмния му сватбен костюм се отвори зееща червена дупка.