Сандра Браун
Горещо утро (14)

XIII ГЛАВА

Студените сиви очи прегледаха колоните цифри в тефтера и останаха доволни, че сметката излиза. Показваше забележителна печалба. Нека си демонстрират църковните групи с техните глупави лозунги! Нека свещениците заплашват с адски огън и сяра. В „Райските градини“ нещата не можеха да вървят по-добре от това.

На вратата се почука. Присила погледна малкия златен часовник на бюрото си. Беше време за посещението на Дъб Абърнати.

— Влез.

Тя педантично заключи счетоводния си тефтер в най-долното чекмедже. Беше богата. Никой не знаеше точно колко и тя щеше да го запази в тайна.

Дъб връхлетя, както винаги, внезапно и бързо като първи студ. Все пак се обърна и тихо затвори вратата, за да не събуди спящите горе проститутки.

Винаги се беше учудвал как може Присила да издържа будна толкова много часове. Докато проститутките спяха дълбоко до следобед, подготвяйки се за вечерта, тя работеше в кабинета си и забавляваше личните си клиенти. Той знаеше, че не е единствен, но броят на любимците беше ограничен.

Не беше изненадващо, че салонът на Присила е най-проспериращия в града. Само всеотдайност като нейната върви ръка за ръка с успеха. Самият Дъб никога не се задоволяваше с това, което има и винаги ламтеше за повече. Той можеше да разпознае тази алчност у другите.

— Присила, скъпа — той сложи шапката и бастуна на тапицирания със сатен стол до вратата и влезе в стаята.

Поздравът на Присила беше забележимо по-хладен от обикновено.

— Здравей, Дъб.

Той прекоси стаята, за да я прегърне и я целуна силно и дълго. Днес тя избягна прегръдката му, отиде до шкафа и му наля малко уиски.

— Ще пийнеш ли?

— Разбира се.

Той усещаше нейната резервираност, знаеше причината и се упрекваше за това. Тази връзка беше започнала да се усложнява. Той се наслаждаваше на Присила и страшно обичаше това, което правят в леглото. Но може би скоро щеше да се наложи промяна.

Наскоро към църквата се беше присъединила една много привлекателна вдовица. Тя живееше в центъра, в удобна къща с бяла ограда. Едва вчера беше дошла в банката за съвет по финансовите си дела. Това определено беше някаква възможност. Тя сигурно не притежаваше сексуалния опит на Присила, но можеше да се научи. Нали вдовиците са зажаднели за чувства? Тази връзка нямаше да му носи усложнения. Това беше голям плюс в нейна полза.

Присила поднесе на Дъб чаша уиски и наля на себе си. Тя тръгна към спалнята зад кабинета. Дъб я последва покорно като кученце.

— Пропусна срещата миналата седмица — каза тя отпуснато, оглеждайки се в огледалото на гардероба.

— Съжалявам, скъпа. Внезапно ме извикаха на събрание. Нямах друг избор, а и нямах време да те предупредя. Надявам се да не си се разсърдила.

— Не — каза тя на отражението му в огледалото. — Просто добавих обичайната сума към сметката ти.

Тя се засмя, но очите й не се стоплиха. Дъб сподави удивлението си точно навреме, за да попита разкаяно:

— Сърдиш ли ми се?

Тя се обърна и го изгледа. Беше с разпусната по раменете коса, облечена в син сатенен пеньоар. Дългите ръкави падаха около китките й в набор от сребристо-сива дантела. Сатенът подхождаше на прелъстителната фигура под него. Едно гладко бедро се подаваше в процепа на пеньоара.

— Не съм сърдита, Дъб, а разочарована. Миналия път ти обеща да махнеш от главата ми тези религиозни фанатици.

— Не съм обещавал.

— Все едно, че обеща. Мислех, че можеш да промениш общественото мнение.

— Какво може да направи сам човек срещу нарастващата тълпа?

— Тълпата е като стадо овце. Отиват там, където ги поведат. Насочи ги към нещо друго. Отклони вниманието от „Дяволското място“.

— Как предлагаш да го направя?

— Не ме е грижа. — Сега тя се разхождаше, ядосано тръскайки глава. — Никога не съм те молила за услуга, Дъб. Не зная. Това, което искам, е да си върша работата като всички други граждани. Защо да съм по-различна от бакалина, хлебаря или сладкаря. Никой не вдига шумотевица около тях. Залагам печалбата си от следващата седмица, че те не са така честни в бизнеса, както аз.

Дъб се отпусна уморено на кушетката и разтърка с пръсти слепоочията си. Беше избягал от задълженията си в банката за един хубав, дързък набег в леглото на Присила, а всичко, което получи тук, бяха няколко чаши от тенеското й уиски. Без спорове. Без сцени. Това той можеше да получи и в столовата.

Дъб я погледна. Беше бясна. Яростта се излъчваше на вълни от нея. Очите й светеха студено и твърдо. Преди не беше забелязвал тези бръчици около устата й. Кога ли са се появили там?

— Ти едва ли осигуряваш същото обслужване като хлебаря, Присила — каза й той сухо. — Как искаш от мен да разпъждам кучетата, като в тази част на града постоянно стават безредици? Миналата седмица едно от твоите момичета беше убито.

Тя седна на мекото столче пред тоалетката. Взе пухчето си и напудри дланите и вътрешната страна на ръцете си.

— Риск на професията. И всяко момиче, което приема клиент срещу заплащане го знае. Просто може да има нещастието да приеме фермер, чиято жена намира този живот по-вълнуващ от кърменето и събирането на яйца, ревнив любовник или праведник, който взема проститутка в леглото, а след това счита за свой дълг пред бога да я накаже, че го е въвела в заблуждение. — Тя красноречиво сви рамене. — Такива неща са се случвали винаги. „Още едно убийство на проститутка…“ — цитира тя познатото заглавие.

— Имало е стрелба по улиците. Трима каубои са се стреляли след игра на покер. Двама са умрели.

— Това не се е случило при мен.

— Но порядъчните хора не…

— Порядъчни хора! — извика тя като стана от стола и отново закрачи напред-назад. — Дотук ми е дошло от порядъчни хора. Какво ги прави порядъчни? Опитват се да съсипят бизнеса ми — това порядъчно ли е? На това ли казва „правене на добро“ техният пастор? — Тя бързо се обърна към Дъб. — Направи нещо с него.

— Не мога. Последователите му все повече се увеличават. Предупреждавах те за него, Присила. Той притиска шерифа. Рано или късно шерифът ще трябва да му обърне внимание. По-голямата част от гласоподавателите са на негова страна, а тази година ще има избори. Ако успее да затвори „Дяволското място“ и издигне бизнеса тази част на града ще си спечели още един мандат. Шерифът е амбициозен.

— Той е подлец. Почти всяка вечер е тук с хората, които хвърля в затвора.

— Зная това — търпеливо каза Дъб. — И ти го знаеш. Но те… — той завъртя главата си в посока на деловата част на града — не. Пък дори и да знаят, не ги е грижа, след като има спокойствие.

— Лайно! — промърмори през зъби Присила.

Тя се тръшна отново на стола и кръстоса крака. Дрехата й се разтвори върху бедрата. Сините й сатенени обувки с високи токове и пухчета отпред се поклащаха напред-назад като яростно махало.

Дъб беше погълнат от формата на краката й. Той все повече се отегчаваше от разговора. Не беше откъснал за това време от натоварената си програма. Очите му се вдигнаха от крака към скута и гърдите й, които потрепваха от вълнение. Зърната им бяха твърди и очертани. Пулсирането в слабините му се усилваше с всяка секунда.

— Мила — каза той примирително. — Зная, че си разстроена.

— Да, по дяволите!

— Правя каквото мога.

— Не е достатъчно.

— Ще опитам още нещо — подхвърли той.

Вече губеше търпение. Как смееше тази проститутка да говори с него — Дъб Абърнати, като с равен. Онази хубавичка вдовица беше кротка като овца вчера в кабинета му, говореше мило, плачеше тихо, поглеждайки го с влажни очи, изпълнени с плахо уважение.

— Хайде. Да не искаш да прахосам този час извън банката в спорове? — Той наду устни към нея като малко момче.

Присила не се впечатли от театралниченето му. Дъб беше ловък и хитър и тя го знаеше. Знаеше също, че ако работата опре до това дали да защити нея или себе си, за него изобщо нямаше да стои този въпрос. Трябваше сама да се погрижи за себе си. Имаше дяволски късмет, че е живяла добре досега.

Тя бавно се изправи. Хвана предниците на пеньоара си и ги дръпна, за да ги разтвори. Отдолу беше съвсем гола. С чувствено движение на раменете тя се освободи от дрехата и я остави да се спусне по тялото й и да падне в краката й.

— Не съм искала да споря с теб, Дъб. Но добре си го намислил. Визитите ти при мен са твърде изискани и твърде кратки, за да губим време за делови въпроси. — Тя прокара ръце надолу по бедрата си, докосвайки с пръсти снопчето косми между тях. — Може би ще започна да идвам в банката за делови срещи?

Той вдигна очи от ханша й. Внезапно пребледнелите биволски бузи й доставиха удоволствие. Той се засмя с кратък, нервен смях и се размърда неудобно на стола.

— И двамата знаем, че не можеш да го направиш — той се засмя принудено, като не знаеше дали тя се шегува или говори сериозно.

Тя направи малка крачка напред:

— Тогава предлагам да се заемеш с този пастор и да ме отървеш от него, за да няма делови въпроси, по които да говорим, когато си тук.

Сега тя стоеше точно пред него. Той посегна към гърдите й, към корема и бедрата.

— Какво ще кажеш, Дъб? Ще направиш ли това за мен?

— Разбира се, Присила, разбира се. Можеш да разчиташ, че ще се погрижа за това. Винаги съм изпълнявал, нали?

— Винаги. Не ме разочаровай сега.

— Няма, няма — мълвеше той върху нея, докато пъхаше ръка между бедрата й.

Тя го придърпа да стане и го зацелува страстно, спускайки ръка към цепката на панталона му.

— Аз завися от теб — прошепна, когато копчетата се откопчаха. Тя свирна от престорена изненада, когато обви пръсти около него.

— Ти си толкова твърд. Толкова силен.

Очите му се присвиха, зъбите се оголиха и стиснаха, Дъб несвързано шепнеше. Аргументите и обещанията бяха изтрити от ловка ръка. Той беше изпратен направо на небесата от един от най-прославените ангели на Сатаната.

 

 

— Лий! Мика!

Бенър щастлива се хвърли да ги прегърне. Те бяха влезли след Джейк в кухнята.

— Не очаквах да ви видя тази вечер.

— Има ли достатъчно ядене за нас?

— Ще се оправим.

Тя се радваше, че ги вижда. Техните високи, ъглести тела сякаш стесниха кухнята, но шумът и суетенето бяха добре дошли за нея. Напоследък къщата беше станала прекалено тиха.

— Решихме да пояздим преди да се стъмни, за да поогледаме — каза Лий, като я целуна по бузата.

Мика невъзпитано се пльосна на стола.

— Май ще одобрим това място, а?

Тя се спусна към него и се опита да изрити крака на стола изпод него. Той беше по-бърз и успя да опре предния крак на стола в пода преди да е загубил равновесие.

— Чувствай се като у дома си, Мика — подразни го тя.

— О, разбира се, така и смятам — той обви ръка около облегалката на стола и се огледа.

— Седни, Лий. — Изведнъж Бенър се смути и стана нервна.

Тя никога не беше готвила за друг, освен за Джейк. Дали ще й се смеят?

— Седни и ти, Джейк — каза тя, като открито срещна очите му за пръв път, откакто беше влязъл. — Вечерята е готова.

— Благодаря.

— Ще трябва да извадя още две чинии.

Тя бързо се обърна за чинии от шкафа. Почти не си бяха говорили с Джейк, откакто беше идвал Грейди. Не можеше да не забележи, че той се навърта по-близо до къщата и се заема с работа, която му позволява постоянно да я наблюдава. Той изпълни това, което беше казал. Имаше намерение да я държи настрани от Грейди. Тя беше едновременно обидена и благодарна — обидена от неговата ненатрапчива бдителност, и благодарна, че скоро нямаше да се наложи да се бори с Грейди. Не искаше да се омъжи за него и се надяваше да отлага отговора колкото е възможно.

— Това е обикновена яхния с говеждо — каза тя извинително, като се приближи до масата с порцеланов супник и започна да сипва.

— Но това е рецепта на Мама, а всички знаят, че никой не може да прави яхния с вкус на амброзия.

Лий си гребна пълна лъжица.

— Добре, детенце.

— Не е лошо. — Мика подсили думите си с намигване. Джейк не каза нищо, а механично се зае с яденето. Бенър донесе царевичния хляб, доволна, че се е надул добре. Беше златист и хрускав отвън, светъл и пръхкав отвътре. Мама беше гарантирала, че рецептата е без грешка.

Бенър се присъедини към тях на масата, но почти не можеше да се храни от смях. Лий и Мика бяха както винаги пълни с невероятни истории.

Беше толкова приятно да се смее. Джейк беше мълчалив. Те водеха откъслечен разговор за ранчото. Това беше всичко. Той вече не ходеше в града след мръкване, но тя знаеше, че го прави, за да не дойде Грейди в негово отсъствие.

Нямаше вече нежни целувки като онази, след като беше плакала. Можеше изобщо да не я е имало. Внимаваха изключително много да не се докосват.

— Нямам никакъв друг десерт, освен малко миналогодишно сладко от боровинки.

— Звучи прекрасно — каза Мика, като си отряза нова филия.

— За мен също.

— Ако вие двамата бяхте предупредили, че ще дойдете на вечеря, вместо да се изръсвате така, — каза Бенър — предизвикателно натъртено — щях да се приготвя по-добре.

— Вината е моя — Джейк премести чинията си и се върна на стола. — Срещнах момчетата на реката и им казах да дойдат насам вечерта. Ще можем по-лесно да тръгнем сутринта, ако те вече са тук.

Бенър се върна от килера с бурканче сладко:

— Къде ще ходите?

— Отиваме във Форт Уърт да докараме добитъка — каза Лий възбудено. — Джейк не ти ли е казал?

Тя обърна очи към него:

— Предполагам, че е пропуснал да ми спомене.

— Казах ти на партито.

— Но не ми каза кога.

— Утре е голям ден! — Мика си сложи пълна лъжица конфитюр върху филията — Имаме намерение да…

— Мика!

Мика обърна предупредително очи към Бенър.

— Имате намерение да се развилнеете? — запита тя сладко.

Мика преглътна залъка без да го сдъвче:

— Само исках да кажа…

— О, зная какво, Мика. Не съм глупачка. Може би Джейк ще ви запознае с приятелката си Присила?

Лий изпусна лъжицата и тя издрънча на масата. Той зяпна сестра си:

— Ти знаеш за нея?

Бенър скрито погледна към Джейк, чиито светли вежди бяха гневно свъсени.

— Джейк ми е говорил много за нея. Тя пуши пури.

Двете момчета се обърнаха към Джейк за потвърждение. Той пренебрежително махна с ръка:

— Тя се е досетила.

Бенър само се засмя:

— Е, може би и аз ще мога да видя известната Присила Уоткинс. Колко време ще останете?

Без да помръдва друг мускул от тялото си, Джейк спусна очи към нея:

— Мика, Лий и аз оставаме няколко дни.

— А аз?

— Ти няма да дойдеш.

Бенър грижливо изтри устни със салфетката, после я сгъна и я остави до чинията. Когато вдигна очи, те бяха също толкова решителни като сините очи, с които се сблъска.

— Да, аз идвам.

Един мускул заигра по бузата на Джейк. Иначе той остана съвършено неподвижен.

— Не и този път, Бенър.

— И този път, и всеки друг път, когато реша. — В гласа й звучеше определено превъзходство.

— Ами ние… ние ще тръгваме — каза Мика. Той стана от стола прекалено бързо, събаряйки го. Изруга и се наведе да го вдигне.

— Така е. Имаме да вършим още работа — каза Лий. — Хайде, Мика, да се захващаме.

Те се засуетиха и запрепъваха към вратата.

— Трябва да изтупам хубаво одеялото на седлото и…

— И… ъ-ъ-ъ, о, да, какво още имаме да направим, Лий?

Лий избута Мика:

— Просто ще си легнем в плевнята. До утре — извика той през рамо.

Бенър и Джейк изобщо не забелязаха разигралата се комедия. Те продължаваха да се гледат като борци в двата ъгъла на ринга.

— Ще дойда.

— Не.

— Ще видим.

— Няма да взема жена във Форт Уърт да купува крави, и това е, Бенър.

Тя скочи от стола и се изпъна като стрела:

— Това е моето ранчо. Не мислиш ли, че трябва да се консултираш с мен преди да отидеш да купуваш добитък?

Джейк скочи по същия начин:

— Аз се консултирах с теб.

— Не ми каза никакви подробности.

— Не зная подробности. Онази вечер на партито Рос се беше свързал с брокера. Той ми определи среща за този петък. Там. Това са подробностите, но ти все пак няма да дойдеш.

— Ще имаш нужда от помощ.

— Помолих Лий и Мика да дойдат, защото не искам да откъсвам Пит, Джим и Ренди от работата, която има да се върши тук.

Едно насмешливо дяволче подскочи в мислите й. Тя знаеше, че е по-добре да не казва това, но не се сдържа:

— Не те ли е страх, че Ренди може да се опита да се възползва, докато „бавачката“ ми я няма?

Джейк пристъпи заплашително към нея с пламнало лице:

— Няма да стоиш сама тук. Ще отидеш в Ривър Бенд докато ме няма. Уговорил съм това с Рос и Лидия.

— Е, просто можеш да отмениш уговорката, мистър Лангстън. Защото аз отивам във Форт Уърт.

— Вече съм купил билетите за влака.

— Напълно съм способна да си купя билет — повдигна тя брадичка.

Той разбра, че е безполезно да спори. Борбата я правеше още по-упорита, ако това изобщо беше възможно. Така, че той се обърна към разума й:

— Това е груб град, Бенър.

— Била съм там.

— Кога?

— Преди няколко години. С мама и татко.

— Този път ще е различно. Няма да ти хареса. Не е безопасно за сама жена.

— Няма да съм сама. Ти, Мика и Лий ще бъдете с мен.

— Но не през цялото време — извика той.

Тя му хвърли подозрителен поглед:

— Защо си толкова против да дойда? Каква е истинската причина? Не ме е грижа какво ще правиш там. Ако мислиш, че ще ти се бъркам в пиенето, играта на покер и ходенето по проститутки, се лъжеш.

— Права си по дяволите, че няма да се бъркаш.

— Тогава защо крещиш?

— И ти крещиш.

— Защо трябва да ходиш чак до Форт Уърт, за да задоволиш пороците си? Няма ли го всичко това тук, в Ларсен? Не ходеше ли за това в града всяка вечер?

— Да, затова ходех — каза той като заобиколи стола и го отмести. — Но не съм бил напоследък, а това което се предлага в Ларсен е много блудкаво за моя вкус.

— Не мога да повярвам! — Те се гледаха войнствено. Гърдите им почти се докосваха при тежкото дишане. Накрая Бенър каза непреклонно:

— Аз идвам.

Джейк беше готов да експлодира, но знаеше, че не може да я спре.

— Тръгваме рано сутринта — изръмжа той.

— Ще бъда готова.

На сутринта Бенър се погрижи да не се налага да я чакат. Тя беше готова рано и седна първа в каруцата, още преди Джейк да е извел Сторми от конюшнята. Тя щеше да пътува до града с каруцата, в която возеха малко багаж.

Джейк хвърли намръщен поглед към костюма й, който включваше дори шапка с воал и се обърна без да каже нищо повече от едно „добро утро“. Но Бенър беше твърде развълнувана, за да се остави да й се развали настроението. Тя дори не се притесни, когато тримата работници дойдоха за работа. След като обяви, че отива във Форт Уърт, Пит погледна тревожно към Джейк.

Джейк само сви рамене и се метна на седлото. Те щяха да оставят конете в конюшня в Ларсен. Щяха да имат нужда от тях да докарат добитъка на връщане.

Мика и Лий кипяха от радост и веселието им беше заразително. Те яздеха от двете страни на каруцата и караха Бенър постоянно да се смее на шегите им. Изглежда, само Джейк беше настроен сериозно по време на пътуването.

Гарата беше безлюдна в този час на сутринта. Джейк скочи от Сторми:

— Отивам да купя билет на Бенър и да проверя дали влакът се движи по график. После ще закараме конете и каруцата в конюшнята и ще се върнем.

Докато Лий и Мика обсъждаха какво ще правят във Форт Уърт, Бенър видя Джейк да се връща. Той наистина беше впечатляващ с широките си рамене и тесен ханш и тази отпусната каубойска походка. Джейк беше взел най-хубавия си костюм в багажа за срещата с брокера, но за пътуването беше облечен в обичайните си каубойски дрехи, шпори и всичко останало. Дрехите му бяха чисти, а шапката — изчеткана. Когато влезе в гарата, той я свали. Светлорусата му коса приюти слънчевите лъчи.

На Бенър не й се искаше да мисли, че той е най-красивият мъж, когото някога е виждала. Беше му разгневена дори само за това, че си е помислил да я остави вкъщи. Беше й така ненавистен!

Той не й каза нищо за облеклото. Беше костюм, подходящ за пътуване, най-стилният и настина й стоеше най-добре. Горната част прилягаше плътно към гърдите и талията. Коприната с цвят на праскова подчертаваше тена на лицето й, а подходящите ръкавици и шапка я правеха по-женствена и красива. Но Джейк й отправи само насмешлив поглед, по-нараняващ, отколкото ако я беше обидил гласно.

Тя подръпна дантелата, с която беше поръбена ръкавицата. Дали Джейк ще се измъкне да се види с Присила във Форт Уърт? Какво да направи, за да предотврати това? И как ще преживее болката, ако той го направи?

При мисълта за него и за друга жена я заболя стомахът. Дали ще бъде така нежен с другата, както с нея? Ще я целува ли също така страстно? В съзнанието й премина картина как той люби някаква безименна, безлика жена. Силно стисна очи.

Бенър не видя кога той се появи откъм сградата и ругаейки нахлупи шапката си, но момчетата видяха.

— Какво, по дяволите, става с него? — попита Лий.

— Не зная, но надявам се, че не аз съм виновен — каза тихо Мика, когато Джейк наближи.

— Този проклет влак не върви.

— Не върви? — попитаха всички в един глас, след това Бенър добави — Защо?

— Стачка. Работниците стачкуват. Блокирали са пътя на няколко места от тук до Далас. Управата иска да избегне насилието, а няма как да се отстранят стачкуващите от релсите без да ги застрелят. Така че са спрели работа до свършването на преговорите. Дявол да го вземе! — той ритна с крак буца пръст.

— Какво ще правим? — попита колебливо Бенър.

— Проклет да съм, ако зная.

— Срещата ти с мистър…

— Кълпепър — помогна й Джейк.

— …с мистър Кълпепър е в петък, нали?

— Да. Имаме няколко дни, но… — Внезапно Джейк се сети нещо и обърна глава. — Ще отидем с коне. Момчета, имате ли нещо против да нощуваме на открито? — попита той Лий и Мика, които стояха омърлушени и мълчаливи, мислейки че мечтаното пътуване ще се провали.

— Прекрасно. Нали, Лий? — каза Мика нетърпеливо.

— Точно така.

— Добре тогава — кимна Джейк с усмивка. — Вие двамата идете да купите каквото е необходимо. Малко боб, един-два пуда бекон, малко кафе и пакет брашно. Една кутия патрони. А, и един-два тигана и евтино кафениче. Няма да ни трябват одеяла, тъй като можем да спим на тези от седлата.

Те кимнаха.

— Добре, вървете. Ще се срещнем тук след десет минути да натоварим. Мисля, че трябва да вземем резервен кон, така че ще отида до конюшнята.

Момчетата бързо се отдалечиха. Те не се сетиха да кажат довиждане на Бенър. Изглежда, Джейк също я беше забравил, докато не се обърна и почти се блъсна в нея. Той я хвана за раменете с облечените си в ръкавици ръце.

— Бенър, скъпа, аз почти бях забравил за теб. Ще можеш ли да се върнеш в Ривър Бенд сама?

— Разбира се.

— Чудесно. Кажи на вашите какво се е случило. Ще платя в магазина от парите за билетите. Може би ще отсъстваме малко повече, отколкото бяхме планирали. Възможно е влаковете вече да се движат, когато стане време за връщане. Началникът на гарата каза, че стачката няма да продължи дълго. Довиждане.

Той я придърпа към себе си и бързо и звучно я целуна по устата. Но тя разбра, че дори не е осъзнал, че я целува. Той яхна Сторми и го пришпори към конюшнята без дори да се обърне назад.

 

 

— …така до петък вечер всичката работа ще е свършена и ще можем да се забавляваме. — Зъбите на Джейк светнаха на светлината на огъня, когато устните му се разтегнаха в широка усмивка. — Как ви се струва?

Мика се преметна назад в тревата. Лий широко отвори очи.

— Ще можем ли да останем и в събота вечер?

— Ра-а-азбира се — каза Джейк като се протегна и опря гръб в седлото, което му служеше за възглавница. Той удовлетвори момчетата с кралска благосклонност.

— Обещах ви да прекарате добре, нали?

— Не мога да чакам, докато…

— Шшт!

— Какво? — попита Лий, като сниши глас.

— Шт — махна му с ръка Мика.

— Какво има?

— Мисля, че чух някого там при конете. — прошепна Мика през огъня на по-големия си брат.

Джейк беше излязъл от ленивата си поза и се вслушваше във всеки звук. Той сложи ръка на кобура и измъкна своя 6-патронен Колт.

— Стойте тихо! — предупреди той.

Тримата наостриха уши да доловят някакъв друг шум освен свистенето на вятъра в дърветата и пукането на сухи клонки.

Чуха съвсем недвусмислени звуци от пращене на съчки под обувките на приближаващ се човек. Три чифта очи прорязваха тъмнината и едновременно различиха младия каубой, който влезе в кръга, осветен от огъня. Той беше облечен като тях, с джинси и работна риза, жилетка и шалче, но беше крехък и слаб. Широкополата шапка мистериозно криеше чертите на лицето му. Докато го гледаха, една бледа, слаба ръка се вдигна да свали шапката. Облак коса, тъмна като нощта се спусна по раменете — твърде тесни, за да принадлежат на момче на каквато и да е възраст. Познат глас, знойно женствен, изпълнен със смях, достигна до тях:

— Добър вечер, господа!