Сандра Браун
Горещо утро (5)

IV ГЛАВА

Бенър мислеше, че вчерашният ден е най-лошият в живота й. Но се излъга. Оказа се днешният. Днес тя трябваше да презира не само Грейди Шелдън, но също и себе си заради снощния позор. Обръщайки тялото си, сякаш разкъсвано от болка във вътрешностите, тя легна и сви колене към гърдите си. Какво я беше накарало да стори това? Мотивите й бяха ясни. Тя си мислеше, че тази драстична крачка ще я освободи от отчаянието. Джейк беше прав. Това само задълбочи срама й.

Джейк, Джейк, Джейк. Какво ли си мисли сега за мен? Той винаги беше боготворил Лидия, поставяйки я на пиедестал сред останалите жени. Бенър интуитивно усещаше, че затова той не бе се оженил, заради това стоеше далеч от порядъчните жени, които хората си вземаха за съпруги. Той не нараняваше любовта си като беше с проститутки, защото сърцето му не участваше. Простено беше да задоволява плътта си, след като сърцето му оставаше предано на Лидия. Той обичаше Бенър като дъщеря на Лидия. Джейк щеше да знае, че тя не е по-добра от Уанда Бърнс. Беше се хвърлила в обятията му, молейки за любов. Изразът на лицето му, когато най-напред го доближи, се открои в съзнанието й. Той беше шокиран, може би отвратен. Ако не преди, то със сигурност после, когато те… Не, тя не можеше да мисли за самия акт. Срамът й пулсираше дълбоко при тази мисъл. Спомените й се върнаха към тези силни моменти и това как се беше извърнала от него, за да скрие лицето и голото си тяло от погледа му. Поведението й сигурно беше унищожило всяка обич и възхищение, които беше изпитвал преди към нея. Той не я поставяше по-високо от проститутките, с които е бил преди. Тя не беше нищо друго за него, освен една от многото. И не заслужаваше повече уважение заради поведението си.

— Бенър?

Тя подскочи и седна в леглото, като бършеше насълзените си очи. Нервно пооправи коси и плъзна ръка по гърдите си, за да опъне нощницата. Дали изглеждаше различно? Щеше ли майка й да разбере какво е направила? Стана и наметна халата си, сякаш нощницата щеше да издаде тайната й.

— Да, мамо!

Лидия отвори вратата и влезе. Тя беше положила специални грижи за стаята на дъщеря си. Тук беше вложила всичко, което липсваше в младостта й. Металното легло беше боядисано в бяло. Лидия и Мама Лангстън бяха прекарали часове в бродирането на покривката, която го застилаше. Двата прозореца бяха украсени с бели набрани перденца. Первазите — отрупани с възглавници с дантели. Дебел килим покриваше пода. Навсякъде личеше докосването на любящи ръце. За мъжко момиче, каквото беше Бенър, тази женственост не беше излишна.

Лидия замислено се намръщи. Бенър стоеше пред един от прозорците. Стойката й беше горда, но си личеше, че е прекарала по-голямата част от нощта в плач. Лидия затвори вратата след себе си.

— Вече започнахме да се тревожим за теб. Обяснявам си защо не дойде на закуска, но вече е почти обяд. Ще слезеш ли долу, или да го донеса тук?

Нежната загриженост на майка й предизвика нов поток от сълзи, които Бенър се опитваше да задържи. Какво биха си помислили родителите й, ако можеха да я видят лежаща под Джейк? Срамът я окъпа отново като дъжд.

— Наистина не искам нищо, мамо, но ти благодаря. Мисля просто да си остана днес в стаята.

Лидия стисна ръката й.

— Снощи ти слезе долу. Толкова ли ужасно беше?

Тя се надяваше, че Бенър веднага ще се върне в живота, както каубой скача обратно на седлото, след като е бил свален.

— Не, не е това — отвърна Бенър. — Искам през днешния ден да помисля какво ще правя по-нататък.

Лидия взе дъщеря си в прегръдка и погали косите й.

— Не исках да ти споменавам това вчера, тъй като раните ти бяха още твърде пресни. Но сега искам да ти го кажа, а ти го приеми правилно — тя замълча за момент, внимателно подбирайки думите си. — Изпитвам облекчение от това, че не се омъжи за Грейди.

Бенър се отдръпна така, че да може да вижда майка си.

— Защо? Мислех, че го харесваш.

— Харесвах го, даже много. Винаги съм мислила, че е хубав. — Очите й се замъглиха. — И може би затова, че беше твърде хубав. Нямам доверие на мъж без никакви недостатъци.

Бенър почти забрави нещастието си и се засмя.

— Мамо, ти си някакво противоречие. Всяка друга майка би се радвала дъщеря й да се омъжи за такъв млад и неопетнен човек като Грейди.

— Не, че щях да бъда нещастна, просто мислех, че не е достатъчно твърд, или поне не достатъчно за теб.

Грейди винаги бе изглеждал на Лидия твърде мекушав. Не беше достатъчно силен за дъщеря й. Тя се страхуваше, че Бенър ще се отегчава с него, а Лидия не можеше да си представи нещо по-ужасно за семейния живот. Тя и Рос се бореха, обичаха се и се смееха. Скуката никога не е била част от живота й с него, и тя не искаше такова съществуване за дъщеря си. Погали бузата й.

— Мисля, че можеше да направиш нещо по-добро. Сигурна съм, че наистина някой прекрасен човек те очаква. Преди да срещна Рос, аз си мислех, че животът ми е свършен. Така се чувстваше и той, когато Виктория умря и го остави с новороденото бебе. Не предполагахме, че ще имаме още един шанс. А погледни какъв добър живот живеем заедно.

Гърлото на Бенър се сви от вълнение. Тя прегърна майка си, за да не види срама, ясно изписан на лицето и. Дори и да имаше прекрасен мъж, който да я очаква, той нямаше вече да я има. Тя беше опозорена, но не от Джейк, а от себе си. Джейк беше мъж. Мъж. Дори и да имаше някакви съмнения, те се бяха разсеяли онази нощ. Тя го беше предизвикала повече, отколкото той можеше да понесе. Той не беше виновен за това, което се случи. Искаше й се да прехвърли част от тежестта на този грях и на него. Ако не друго, поне част. Беше получила точно това, което искаше и трябваше да си плаща.

— Говорихме с Рос за теб — каза Лидия. — Мислим, че може би е по-добре да заминеш за малко. Да направиш пътешествие. Избери си някое вълнуващо място. Сент Луис или Ню Орлеанс, където и да е.

— Не, мамо — отрицателно поклати глава Бенър. — Това не е за мен. Никога няма да избягам и да се скрия. Позорът е на Грейди, а не мой и аз няма да му позволя да ме накара да напусна дома и хората, които обичам — тя си пое дълбоко дъх. — Смятам да поема собствеността си. Искам да се преместя отвъд реката и да живея в ранчото, както бяхме планирали.

Лидия смаяно погледна дъщеря си.

— Но, скъпа, така щяхме да направим, ако се бяхте оженили с Грейди. Така не може да живее сама жена.

Бенър беше осъзнала в ранните часове на сутринта, че сега има само един начин да се спаси и той беше да работи до изнемогване, да се хвърли в проект, който щеше да я погълне умствено и физически и да възвърне самоуважението й.

— Трябва да го направя, мамо. Нима не разбираш?

Лидия кимна.

— Аз разбирам, но не съм сигурна, че баща ти ще разбере.

Бенър хвана ръцете й.

— Убеди го, мамо. Не мога да стоя така и да чакам напразно някой да се появи. Това свърши. Не го искам. Ако не правя нищо и остана бедната, нещастна дъщеря на Рос и Лидия, чиято женитба се е провалила, ще полудея. Имам нужда да го направя.

— Ще говоря с него — увери я нежно Лидия. — Ти си почивай. Сигурна ли си, че си добре? Изглеждаш бледа.

— Добре съм, мамо. Но предай на татко какво съм казала. Копнея за нови планове. И колкото по-скоро имам работа, толкова по-добре.

Лидия я целуна по челото.

— Ще видя какво мога да направя. А ти се пази от импулсите, Бенър. Не вземай никакви прибързани решения.

Защо майка й не каза това вчера? Дали щеше да приеме съвета? Съмняваше се.

— Знам какво правя, мамо — каза меко тя, като се надяваше, че е вярно.

— Само не искам да ти бъде толкова тежко. Иска се време за лекуване на сърдечните рани.

Лидия се беше върнала към темата за Грейди.

След миналата нощ спомените за това, което се беше случило в църквата бяха избледнели.

Когато Лидия си тръгна, Бенър отиде до гардероба, свали халата и остави нощницата да се спусне по тялото й на пода. Тя потопи кърпа в хладката вода и изтри лицето си, притискайки парещите си подути очи. Когато вече нямаше как да избегне това, се погледна в огледалото. Не се беше изменила забележимо, макар да се чувстваше непоправимо променена. Всичко в нея сякаш беше извадено навън, преобърнато, преподредено и върнато обратно в същата форма. Но нищо не беше същото. Тя докосна с пръсти устните си, припомняйки си първия път, когато Джейк ги беше докоснал. Докосна шията си, мъничката следа, толкова лека, че дори майка й не забеляза, и спомените размахаха криле, силни като ураган. Това беше неправилно. Спомените й бяха грешка. Джейк не я беше докосвал, целувал, обладал по начина, по който помнеше. Не. Но тя лъжеше себе си. Тялото й го каза. Затваряйки очи, все още можеше да почувства стоманения му натиск в себе си, милувката на дъха му по кожата и сладкия напор на устните му върху нейните. Колкото и да се опитваше да забрави, не можеше. Колкото и силно да искаше да блокира този спомен в съзнанието си, огънят в кръвта нямаше да й позволи.

 

 

— Хей, Джейк.

Той влезе в бараката.

— Какво? — обърна се той, след като си наля силно кафе.

— Рос иска да те види веднага след като закусиш — осведоми го един от каубоите. — Помоли ме да ти кажа.

Чашата спря на половината път към устата му.

— Каза ли какво иска?

— Не.

— Благодаря.

Джейк не би се изненадал, ако бъде посрещнат тази сутрин от дулото на пистолета на Рос. Това беше сигурно. Ако Рос разбереше какво се бе случило в конюшнята снощи, той би го убил, застрелвайки го в гърба без дори да има угризения. Преди години Лий беше дочул изказването на един от каубоите за съблазнителната фигура на Бенър. Лий се сби с него, за да защити честта на сестра си. Когато Рос ги разтърва, каубоят беше принуден да повтори грубия си коментар. Рос беше толкова разярен, че щеше да пребие до смърт младия човек, ако Джейк и още няколко работници не го бяха спрели. Никоя от жените не разбра за инцидента, но работниците около Ривър Бенд никога не го забравиха. Те уважаваха Рос като работодател и човек, но го отбягваха, когато нервите му се отприщваха. От този ден те не правеха грешката да поглеждат към Бенър, независимо колко привлекателна беше тя. Всички наети по-късно бяха предупреждавани от другите, че дъщерята на шефа е забранена територия.

Джейк седна до дългата маса и изпи кафето си горещо. Той поклати отрицателно глава, когато един от работниците му предложи чиния с бисквити и бекон. Не, Рос не знаеше за миналата нощ. Ако знаеше, Джейк щеше вече да бъде мъртъв. Дори приятелството не би го запазило от гнева му, предизвикан от това, че се е докоснал до Бенър. И, по дяволите, можеше ли да го погледне сега? Как? Как човек можеше да погледне приятеля си, след като току-що е насилил дъщеря му? Той я беше обезчестил. Малката, сладка Бенър. Отвратен от себе си, той за малко не повърна кафето.

— Чух, че идваш от Форт Уърт, Джейк?

— Да — лаконично отговори той.

— Посети ли „Райските градини“? — попита друг от зяпналите каубои.

Лий и Мика, за които той беше легенда, бяха разпространили репутацията му и сред работниците в Ривър Бенд. Повечето от тях бяха твърде млади за дълги пътешествия, а каубоите, които ги бяха правили, се бяха върнали вече.

— Бях там за кратко.

— Е, как беше?

— Страхотно.

— Така ли? Бил си в „Райските градини“? Чувал съм, че проститутките на мадам Присила са най-добрите. Тренирани са в Ню Орлеанс. Така ли е?

— Ню Орлеанс ли? — Джейк се ухили на младежите. Имаше ли смисъл да ги разочарова? — Да, предполагам, че поне някои от тях.

— Спа ли с някоя?

— Дявол да го вземе, сигурно — каза друг, надсмивайки се на своя приятел. — Сигурно даже с всички. Джейк е бил за тях като тоник. Чувах, че докато не си тръгнал, мадам Присила не е могла да изтрие усмивките от лицата им. Изглеждали съвсем сочни. Ухилени като маймуни.

Всички около масата се разсмяха. Джейк само сви рамене и отпи от кафето. Той не се гордееше особено с репутацията си на женкар, въпреки че беше направил всичко необходимо, за да си я спечели. Беше свикнал със закачките за подвизите си в леглото. Тази сутрин беше твърде разтревожен за срещата си с Рос, за да се обръща внимание на познатите подмятания. Сексът и всичко свързано с него беше обичайна тема за разговор между самотните каубои, които често биваха лишени от компанията на жени в продължение на месеци. Нямаше женска история или похождение, които Джейк да не беше повтарял стотици пъти около лагерните огньове. Те вече не го впечатляваха, както по-младите мъже, които бяха готови да ги приемат за чиста монета. Леки подигравки и преувеличения се разменяха, докато един от каубоите каза:

— Как се оправи в такава нощ като миналата? Или успя да доведеш някоя в конюшнята?

Джейк скочи от стола, измъквайки пистолета си толкова бързо, че смехът заседна в гърлата на всички. Оръжието се оказа на сантиметри от носа на нещастния каубой, когато Джейк попита през зъби:

— Какво искаш да кажеш?

Каубоят се смрази от страх. Беше чувал, че Джейк Лангстън може да бъде опасен, когато нервите му пламват и нямаше мъж, който да може да му се противопостави. Сега той се убеди в това и се проклинаше, че не си беше затъкнал устата с бисквитите на Коки, защото изречените думи можеха да му струват живота.

— Н-нищо, Джейк, нищо. Само се пошегувах.

Джейк разбра, че мъжът казва истината и беше смутен, че е загубил самообладание дотам, че да вади пистолет. Но само ако беше проронил и дума, само да беше намекнал, че е видял Бенър да влиза в конюшнята, Джейк би го застрелял преди да позволи да я компрометира. Той спусна предпазителя и прибра пистолета в кобура.

— Извинявай. Сигурно нямам настроение за жени тази сутрин — засмя се той дружески, но непринудеността на масата не можа да се възстанови.

Постепенно хората върнаха чиниите си на Коки, който се занимаваше в кухнята, взеха си шапките, ръкавиците и въжетата и тръгнаха на работа.

Джейк изпи още една чаша кафе. Когато нямаше вече как да отлага, той стана и се запъти към къщата. Анабет и Лидия седяха отпред, наглеждайки малките, които играеха в двора.

— Добро утро — каза Джейк.

— Здрасти, Буба — отвърна Анабет.

Лидия му се усмихна.

— Добро утро. Нямаше те на закуска.

— Разходих Сторми. Все още не е добре с копитото.

— Ял ли си?

Той кимна, въпреки, че не беше.

— Да, в бараката. Къде са останалите?

— Хектор помага на Мама — усмихна се Анабет. — Децата играят, а Маринел учи, както винаги.

— Как е… Бенър? — това беше съвсем нормален въпрос. Нито сестра му, нито Лидия можеха да заподозрат нещо в него, или да забележат напрежението, когато го зададе.

— Преди малко се качих да я видя — каза Лидия. — Очите й са подути. Трябва да е плакала цяла нощ — Лидия гледаше как най-малкият Дръмънд се опитва да се изкачи на гърба на сестра си и не забеляза разкаяние в ъгълчетата на устните му. — Говорихме. Мисля, че е време да се оправи.

Вината се беше загнездила у Джейк и не си отиваше. Бенър можеше да се възстанови от предателството на Шелдън. Но да се възстанови от миналата нощ? Не. Нямаше измъкване от това, което той й стори. То беше завинаги.

— Вкъщи ли е Рос? Един от работниците ми каза, че искал да ме види.

— Да — потвърди Лидия и очите й внезапно светнаха. — В кабинета си е.

Джейк се поклони на двете жени и се упъти към портала.

— Безпокоя се за него — прошепна Анабет, когато той се отдалечи.

— Безпокоиш ли се? Защо?

— Откакто татко почина и той отиде на това пътуване за добитък, се държи странно. Погледни как живее. Каквото изкара го прахосва и не мисли за нещо по-добро. Иска ми се да се ожени и установи, да има деца и да престане да скита. Той вече е възрастен мъж. Не може да се държи така.

— И Мама се тревожи — отбеляза Лидия. — Аз също.

— Знаеш ли какво? — продължи Анабет. — Мисля, че той никога не можа да превъзмогне убийството на Люк. Знам, че звучи налудничаво. Минаха двадесет години, но оттогава той не е същият. Може би, ако убиеца беше открит и наказан, Джейк нямаше да го приема така тежко.

Лидия сведе очи. Джейк знаеше кой е убил брат му. Нейният заварен брат — Кланси Ръсел. И той сам му беше определил присъдата — смърт. Беше на шестнадесет, когато пое вината за убийството на Люк. Лидия беше единственият човек на света, с който той сподели тайната си. Това беше връзката между двамата и тя никога нямаше да я прекъсне.

Джейк мина през сенчестия вестибюл и като стигна до дъното, почука на вратата. Той се чувстваше толкова неудобно, както когато се срещна за пръв път с Рос. Изминаха години и неизбежното възмъжаване на Джейк заличи разликата във възрастта. Но греха, който беше извършил, го караше да изглежда като момче, което се бои от възрастните.

— Рос?

Рос вдигна тъмната си глава. Той изучаваше купчината книжа на бюрото си.

— Влез, Джейк. Да не те отвличам от нещо?

— Не — той седна срещу бюрото и се опита да се държи както обикновено, като кръстоса крака. Свали шапката си и я метна на кожения диван до стената.

— Мисля да остана днес повече с Мама.

— Добре — каза Рос тържествено. — Ти й липсваш.

— Да, знам — потвърди той. Не беше справедливо, че я напусна веднага след смъртта на баща си. Но не можеше да понася повече фермерския живот. Би полудял, опитвайки се да създаде порядъчен урожай върху каменистата земя, на която беше накарал родителите си да отглеждат добитъка. Но всичко, от което те разбираха, беше фермерството и нямаше никакъв начин да ги разубеди. Чувстваше се виновен, че е изоставил майка си. Като най-голям син, той трябваше да поеме отговорността за семейството. Винаги, когато му плащаха, той изпращаше вкъщи пари, но знаеше, че те се нуждаят от него повече, отколкото от парите.

Беше сторил зло. Сега срещна очите на човека, когото беше наранил.

— За какво си искал да ме видиш, Рос?

— Както обикновено — за това, за което искам да те видя всеки път, когато идваш в Ривър Бенд — за работа.

— Отговорът ми е същият — не.

— Защо, Джейк?

Джейк се размърда неудобно на стола. Досега причината беше Лидия. Бенър беше уцелила много точно снощи. Той не можеше да остане, защото я обичаше прекалено много. Рано или късно това щеше да проличи и то би разрушило приятелството му с нея и Рос. Не си струваше риска. Но сега имаше нова причина. Той не можеше да погледне Бенър отново. Още повече, че единствено той беше виновен. Да, тя беше дошла при него. Да, тя го беше предизвикала. Но той й беше отговорил. И без особено усилие от нейна страна. Той беше отговорил твърд, горещ, гладен. Той беше по-възрастен, разбираше по-добре. Тя беше наранена, с разбито сърце, нуждаеща се от покой и увереност. Беше дошла при него за едно, а искаше друго. И все пак, знаейки това, знаейки, че прави грешка, знаейки, че жертва приятелството си с Коулманови, той я беше взел. Господи, тя сигурно го презира сега. Беше се отдръпнала със страх от докосването му. Едва го погледна, а когато го направи, очите й приличаха на хванато в капан животно. Толкова ли много я беше наранил? Не можеше ли да прояви малко повече нежност? О, не, не и Принца от палатите на удоволствията. Беше се отнесъл с нея като дивак. Веднъж влязъл в нея, той беше забравил, че е девствена и неопитна. По дяволите! Тя сигурно си мисли, че той е животно. Колкото по-скоро излезе от нейния живот, толкова по-добре. След като прекара малко време с Мама трябваше да изчезне. Днес, ако Сторми беше достатъчно добре за отпътуване, щеше да напусне.

— Не мога да остана — каза той на Рос.

— Бих искал да го обсъдим преди да вземеш окончателно решение.

— Както искаш. Пилеем твоето време, а не моето.

— Малко кафе?

— Не, благодаря.

— Уиски?

— Не — ухили се Джейк. — Какво се опитваш? Да ме подкупиш?

Рос също се засмя.

— Ако това ще те накара да останеш. Знаеш, че искам да работя с теб още от времето, когато пристигнахме в Джеферсън и се разпиляхме.

— Тогава беше невъзможно заради нашите. Сега също.

— По дяволите, защо? — Рос удари с юмрук по бюрото. — Имаш ли друга работа, която да те чака. Каза, че си напуснал Пенхиндъл.

— Да.

— Тогава?

— Ще намеря нещо друго.

— Защо, когато аз ти предлагам работа направо тук? Страхотна работа.

Рос стана и заобиколи бюрото. Като се изключат сребърните нишки в тъмната му коса, той си беше останал същият човек, от когото Джейк винаги се бе възхищавал. Стомахът му се присви от нов спазъм на отвращение. Ако знаеше Рос какво беше направил с Бенър, сега би го погребал, вместо да го моли да остане.

— Искам да станеш управител в ранчото на Бенър. Отвъд реката.

Главата на Джейк трепна при споменаването на името й.

— Ранчото на Бенър? Какво ранчо?

Рос беше окуражен от внезапния интерес на Джейк.

— Отделих малко земя за двамата — за Лий и Бенър, преди няколко години. Взех я евтино, парцел по парцел на различни места. В по-голямата си част е необработена. Щях да дам на Бенър и Грейди нейния дял като сватбен подарък. — Зелените му очи забележимо се втвърдиха. — Да знаеш как исках да убия това копеле вчера.

— Знам. И аз усетих същото.

Джейк беше видял Рос вбесен. Той знаеше достатъчно за миналото му, за да е уверен, че Рос може да бъде смъртно опасен… в буквалния смисъл. Джейк не се съмняваше, че Рос е способен да убие и беше благодарен на провидението, че го предпази от убийството на Шелдън. Това нямаше да донесе нищо повече от нови неприятности на семейството.

— Бих убил всеки, който стори нещо на Бенър — казваше Рос. — Шелдън практически не ме удовлетворяваше за съпруг на Бенър, но си мислех, че всеки баща счита, че няма мъж достатъчно добър за дъщеря му. Мислех си, че това е безопасен избор. В нищо не мога да упрекна Шелдън. Откакто тя порасна достатъчно и взе да привлича вниманието на мъжете, все се страхувах, че някой недодялан каубой ще се появи и тя ще си изгуби ума по него.

— Имаше право да се боиш от това.

— Той щеше да се ожени за нея и нямаше да й донесе нищо освен деца и нещастия, докато изхарчи парите ми по проститутки, хазарт и пиене.

Джейк се усмихна мрачно.

— Шелдън поне имаше свой бизнес и положение в обществото. Не се безпокоях за морала му. — Той изруга мръсно. — Това показва колко зле познавам хората.

— Все пак — продължи той, прокарвайки пръсти през косата си, сякаш за да изтрие мислите за Грейди Шелдън — построихме малка къща за нея и Грейди на онази земя. Бенър вече му беше съобщила, че не иска да се мести в града. Сега Лидия ми каза, че тя въпреки всичко иска да отиде да живее в тази къща и да създаде ранчо. Без Грейди. Сама.

Джейк нервно прекъсна обясненията на Рос.

— Това е лудост. Тя не може да го направи.

Рос само изпъшка, с което искаше да каже, че никой не може да й обясни това.

— Обещах й конюшня и двойка коне за начало, но тя иска да опита с отглеждане на биволи на едно от по-малко богатите пасища.

— Какво, по дяволите, разбира тя от добитък?

— Абсолютно нищо. Аз също не разбирам повече от това как трябва да е сготвен бифтека ми. — Очите му пронизаха Джейк, — но ти разбираш. Това е най-добрият участък от имението, Джейк. Можеш да направиш чудеса с него.

Всеки друг път Джейк би подскочил при такъв шанс. Той би бил в стихията си. Би могъл да управлява ранчото както си знае. Господи, какво изкушение — като зрял плод, готов да бъде откъснат. Но беше невъзможно да приеме, така, че нямаше нужда да спорят.

Той стана и отиде до прозореца, пъхайки ръце с дланите навън в задните джобове на джинсите си.

— Съжалявам, Рос, не мога.

— Изтъкни, по дяволите, поне една нормална причина защо.

— Бенър — каза Джейк като се обърна. Тя би побесняла, ако чуеше разговора им. Той беше сигурен, че тя не иска и помен от него, а какво остава за това да види как нейният прелъстител управлява ранчото й. — Тя ще иска да си наеме собствен управител. Сигурно вече си е набелязала някого.

Рос се подсмихна приятелски.

— Може и да е така, но факт е, че собствеността е още моя. Не мисля, че тя би искала да си играе, още повече, че Лидия ми каза, че бърза да се премести. Но — каза той, сочейки с пръст тавана — ще види земята друг път, ако си мисли, че ще я оставя да си живее там сама и да си управлява ранчото. Първо, това физически не е възможно. Бенър е амбициозно момиче, но не е по силите й да върши тази работа. Никоя жена няма да се справи.

— Можеш да наемеш работници.

Рос сви вежди.

— Каубои, които само чакат да сложат лапи на дъщеря ми?

Джейк бързо се обърна към прозореца.

— Ъхъ. Когато всички чуят за вчера, ще плъзнат слухове. Знаеш как говорят мъжете за жените. Ще считат, че Бенър толкова е възбудила Шелдън, че той е бил докаран до нуждата да потърси някоя като оная кучка Бърнс.

— Тя е красива млада жена, Рос — каза внимателно Джейк. — Може би ще са прави.

— Може би — изръмжа Рос. — Но ние сме я възпитавали правилно. Тя не го е възбудила над точката на скъсване нарочно, кълна се. И ако му се е втвърдявал понякога, би могъл и да потърпи. Във всеки случай, не искам тълпа от каубои, които се наемат само за да й хвърлят поглед. Това ще я безпокои още дълго. Лидия и аз адски се тревожим. Точно сега е много уязвима. Тя ще се опитва да възвърне самочувствието си. Някой нещастен каубой може да се появи и да използва това. Ще го убия на място, но това сигурно би я съсипало.

Родителите й я познаваха добре. Джейк сви юмруци на перваза. Искаше му се да разбие с тях стъклото, да си причини болка, да си наложи напълно заслужено наказание. Вината горчеше като жлъчна отрова в гърлото му. Тя не го оставяше, разяждаше го подобно язва. Той изпитваше болка от нея и Рос неволно я засили повече.

— Ти си единственият човек, на когото ние с Лидия можем да се доверим, Джейк. Моля те, направи това за нас. Приеми работата. Това би било чудесно за Бенър и за теб.

Джейк стоеше със затворени очи, желаейки да може да затвори и ушите си. Накрая бавно се обърна. Той се взира дълго в пода под краката си преди да каже:

— Не мога, Рос. Съжалявам.

— Сто и петдесет долара на месец.

Това беше съдба.

— Не става въпрос за парите.

— Тогава за какво?

— Не мога да стоя на едно място. Аз съм скитник.

— Това са глупости.

Джейк се усмихна унило.

— Сигурно. Пълен съм с тях. Ти не искаш стар нехранимайко като мен да управлява ранчото на Бенър, нали?

— Не, искам, по дяволите. Ти си най-добрият коняр, когото съм срещал, след мен, разбира се — той се ухили самодоволно преди отново да стане сериозен. — Не мога ли да променя решението ти?

Джейк поклати глава.

— Помисли си още докато си тук.

Джейк взе шапката си и се запъти към вратата. Беше я дръпнал вече, когато Рос го спря:

— Джейк?

— Да?

— Дори и аз да приема отказа ти, Лидия не би го приела, а знаеш каква е, когато си науми нещо.

 

 

Намери го да лови риба на брега на реката още същия следобед. Без да поздрави, тя се отпусна на тревата до него.

— Хвана ли нещо?

Очевидно не беше. И също така беше очевидно, че не го е грижа за това.

— Случайно ли си тук? — попита той с пура между зъбите.

Бяха поне на половин миля от къщата. Тя му се усмихна точно като двадесетгодишната жена, която за пръв път бе грабнала юношеското му сърце.

— Мама ми каза къде си.

— А тя откъде знае? Нейната способност да ме открива точно когато не искам, е страхотна. Веднъж ме намери, когато оправях Присила Уоткинс в потока. Мислех, че ще ме скалпира. Тогава бях на шестнадесет години — той издуха облаче синкав дим. — Сега съм на тридесет и шест, а тя все още се бърка в работите ми.

— Тя те обича.

— Знам — отвърна той загрижено. — Това е ужасно. Отидох при нея за обяд. Всички бяхме там. Мама, Анабет и челядта й, Маринел и Мика. Но и толкова много от нас липсваха. Татко, бебетата, които никога не пораснаха, Атланта и Самюъл, Люк — Джейк се загледа във водата.

— Той все още ми липсва, Лидия.

Тя сложи ръката си върху неговата.

— Винаги ще ти липсва, Буба.

Той поклати глава и се засмя леко.

— Толкова отдавна беше. Но има дни, когато ми се струва, че чувам смеха му. Знаеш ли, понякога се хващам, че се оглеждам да го видя.

— Старият Мозес ми липсва по същия начин. Чернокожият мъж беше присъединил силите си към тях, когато керванът се разпадна. Неговият работодател, Уинстън Хил, беше убит и той нямаше къде да отиде.

Мозес беше приятел и защитник на Лидия по време на онези първи тежки седмици на женитбата им с Рос. Когато се установиха на земята и Рос беше зает със строежа на къщата, а тя с Лий, помощта му беше неоценима. Тя още го считаше за един от най-скъпите си приятели.

— В деня, когато го погребвахме си спомних как носеше тялото на Люк между фургоните. И как плачеше с достойнство, когато убиха Уинстън. Той беше един от най-състрадателните хора, които съм познавала.

Джейк притисна ръката й върху своята.

— Това лято промени всички ни, нали?

— Рос и мене със сигурност. — Тя се взираше в профила на Джейк. Възрастта му все още я изненадваше. Винаги, когато го поглеждаше, очакваше да види момчето с конопена коса и кръгли сини очи, което я намери в гората. — И теб, Джейк. Мисля, че то промени най-много теб.

Той трябваше да признае това. Неговата невинност беше изчезнала през това лято. През тези няколко месеца той преживя повече нещастия, отколкото човек за цял живот. Буба Лангстън израсна много бързо. Човек не можеше да възмъжее така рязко без това да остави трайни следи.

Лидия вдигна колене, обгърна ги с полата си и подпря брадичка на тях.

— Говорих с Рос.

— И той ти каза отговора ми.

— Надявам се да променя решението ти.

— Не разчитай на това, Лидия. Не разчитай на мен за нищо.

— Но аз разчитам. Разчитам на приятелството ни.

— Да, но…

— Нуждаем се от теб сега. Помогни ни, за да може Бенър да преживее тази беда.

— Не съм аз човекът за тази работа.

— Ти си! Имаш опит, какъвто се иска за това.

— Не говоря за работата, а за… Бенър.

Лидия се засмя.

— Признавам, че е трудно понякога да се справи човек с нея. Тя е своенравна, поривиста и непостоянна. Вече е голяма, но ние с Рос не можем да я оставим да направи грешка, за която след това ще съжалява.

— Не съм полицай — подхвърли той.

— Аз и не очаквам да бъдеш. Очаквам това, което винаги си бил за нея — приятел, съюзник. Ще сме спокойни, ако е с теб.

По дяволите, той би искал да престанат да го повтарят! Чувстваше се като в ада от това. Дали щяха да продължават да му напомнят за измяната му?

— Ще си намерите някой също толкова способен и може би повече заслужаващ доверие. За нула време ранчото ще заработи.

— Не разбираш, Джейк. Рос няма да й позволи да го направи, ако ти откажеш да се занимаваш с ранчото й.

Русата му глава се обърна.

— Не е честно. Той ще накаже Бенър за моето решение.

— Той е твърд в това отношение. Каза ми след разговора си с теб, че няма да й позволи да се премести, ако ти не останеш.

— По дяволите!

Той стана и започна нервно да се разхожда напред-назад. Пурата му изгасна с шипене, когато я запрати в ленивото течение на реката. Извади пръчката на въдицата от калта, където я беше закрепил и я захвърли настрана.

— Това е изнудване — каза той. — Бенър също няма да го приеме спокойно. Рос трябва да разбере колко важно е това за нея. Особено сега.

— Той знае. Но е упорит като магаре. Мисли, че това е най-доброто за нея. Никакви сълзи и изблици на гняв не могат да го накарат да си промени мнението.

Джейк се приближи до водата и се загледа в мрачните й дълбини. Раменете му се раздвижиха под ризата, сгърчвайки се внезапно. Той беше притиснат до стената и това не му се нравеше. Дори никак. Може би можеха да заставят Бенър, но не и него. Той не обичаше да му слагат юзди. Не можеше да ги търпи. Дяволите да го вземат! Какво им дължи? Раменете му увиснаха и престанаха да се движат. Дължеше им всичко след миналата нощ. Не можеше да им върне целомъдрието на Бенър, но можеше да опита да оправи нещата като остане, щом това се иска от него.

— Трябва да останеш тук все пак, Джейк — каза Лидия, — Мама остарява. Не искам да те тревожа, но тя вече не е така силна както беше. Ако ти заминеш и отсъстваш пак с години, може и да не я завариш жива.

Петите му издълбаха дупки в мократа земя, когато се обърна и се взря в Лидия със синия си поглед. Тя виновно наведе очи.

— Мама е здрава. Ти също ме шантажираш, Лидия.

Тя се изправи с ловкост и грация непривични за възрастта й. Приближавайки се до него, Лидия отметна глава назад и срещна открито погледа му.

— Е, добре. Не играя честно. Но аз се боря за дъщеря си, за живота й, а щом се отнася за нея, аз нямам гордост. Тя има нужда от теб. Аз те моля, Джейк, моля те, остани този път. Не, ни напускай.

Той погледна лицето, което винаги изпълваше съзнанието му. Беше го обичал толкова дълго, че почти не помнеше времето преди това. Усети как неговата съпротива намалява, разплитайки се като старо въже. Можеше ли да откаже, когато Лидия го молеше за нещо? Веднъж бе убил заради нея. Беше я освободил от заварения й брат, който й беше донесъл само нещастие и позор. Това, че Кланси беше убиецът на Люк беше само съвпадение. Той би бил доволен да отстрани Кланси Ръсел от живота на Лидия независимо от всичко.

— Не ми отговаряй сега — каза тя, нежно стискайки ръката му. — Премисли го тази нощ. Утре ще ни кажеш.

Тя се изкачи по склона, спускащ се към реката и изчезна зад билото му. Джейк закрачи по брега. Тревата под обувките му беше буйна и зелена. Короните на дърветата бяха избуяли с нови листа, а във въздуха се носеше дъх на диви цветя. Но той не забелязваше нищо. Какво да прави? Дължеше това на Рос и Лидия, защото дълги години беше техен близък приятел. Но дори да работеше за тях всеки ден отсега нататък, той нямаше да може да изкупи миналата нощ. Те бяха прави, че той е най-подходящ за работата. Дявол да го вземе, как можеше да я върши! Нямаше колебание за това. Но можеше ли да вижда Бенър ден след ден? Майка му се нуждае от него. Бе я изоставил. Никога не го беше молила, но би била доволна, ако той се установи на едно място. А Бенър? Мисълта му непрекъснато се връщаше към нея. Тя се нуждаеше от силен гръб, от защита. Аргументите на Рос тежаха. Всеки селяк, на когото му се прииска, ще се влачи след нея сега. Джейк трябва да направи всичко, за да я запази. Нямаше да позволи да я докосне мъж, преди да го е убил. Той беше изненадан от дълбочината на своето собственическо чувство. Предполагаше, че това е свързано с факта, че тя е дъщеря на Лидия и това няма нищо общо с начина, по който нейната уста му отговаряше, с това, колко сладко се притискаше тя в прегръдката му и колко хубаво се чувстваше той обгърнат от нея. Плътно, и топло, и… По дяволите! Ще престанеш ли да мислиш за това и да се върнеш на въпроса? Ако той не остане, Бенър нямаше да получи земята си. Рос можеше да бъде толкова упорито убеден, че прави това в неин интерес. Лишавайки я от девствеността й, щеше ли да й отнеме и земята? Бенър се нуждаеше от ранчото сега, за да се отвлече от мислите за Шелдън. Тогава какъв ще бъде неговият отговор?

Щеше да остане. Само докато тя се изправи на крака и нещата потекат гладко. Тя няма да е доволна. Ще бъде ужасно. Той беше свидетел на някои от нейните избухвания и знаеше, че е наследила характера и на двамата си родители. Разбира се, той ще изясни още отначало, че трябва да забравят миналата нощ и да се държат така, сякаш никога не е съществувала. Той ще я убеди, че остава за нейно добро. Независимо от това дали тя иска, той ще бъде неин управител.

Мис Бенър Коулман ще трябва да приеме идеята Джейк Лангстън да е около нея.