Катлийн Удиуиз
Сълзи от злато (8)

Глава седма

Вечерта Елиза бе на ръба на изтощението, едва успя да се завлече до спалнята си. В стремежа си да свършат колкото се може повече, тя бе изпаднала в истинска треска. Но като помислеше за огромната работа, която й предстоеше, направеното през този ден й изглеждаше като една драскотина по голям каменен блок. Напълно изнурена, тя едва затвори вратата на стаята и рухна на колене пред камината, омагьосана от пламъците. Сълзи натежаха по гъстите й мигли. След толкова време сега отново се замисли за баща си. Затворен ли беше? Дали го измъчваха? Беше ли изобщо жив?

Тя затвори очи и остави сълзите да текат. От тъмните дълбини на мисълта й изникна образът на баща й да крачи неспокойно в някаква тъмна килия. На краката и на ръцете му имаше окови, лицето му слабо и изпито, дрехите изпокъсани и мръсни. Виждаше го загърнат в единственото топло нещо, което му бе останало — разкошната му някога наметка. Бе вперил празен поглед в насрещната стена, устните му шепнеха беззвучно неразбираеми слова…

Елиза захлупи лице в ръцете си и се разхълца сърцераздирателно. Нямаше по-съкровено желание от това да види баща си свободен, отново да усети закрилата на ръцете му. Беше се уморила да се блъска и да търпи унижения. Жадуваше за по-лесен живот, изпълнен с радост, закачки, танци… Искаше й се поне веднъж да почувства, че животът е създаден за нея, че светът е в краката й. Но всичко бе толкова различно, мечтите й никога нямаше да се сбъднат!

Постепенно риданията затихнаха, Елиза свали ръце от лицето си и огледа непознатото помещение. Бяха измили пода, почистили стените и наредили пред камината нещо като легло върху няколко кожи. Ето, това беше действителността, това студено, мръсно, голо място, с чужда тежка миризма, а отгоре на това и непрекъснатото течение — въздухът нахлуваше през безбройните пукнатини, дупки и цепнатини. Но ако се отдадеше само на мечтите за някакъв друг свят, без да направи нещо за собствената си участ, щеше завинаги да си остане пленница. Щом искаше по-друг живот, по-разкошен и безгрижен, трябваше здраво да се потруди, за да го има.

 

 

На сутринта обаче при вида на оскъдната закуска, състояща се от твърд хляб, осолено месо и лепкава овесена каша, добрите намерения на Елиза сякаш се прекършиха. Когато спомена да потърсят в Хамбург готвач, Фич сви сковано рамене и отвори уста, но като знаеше какво ще й каже, Елиза не му даде да проговори.

— Добре де! — изпъшка тя. — Няма защо да ми го казваш. Сигурно не ти стигат парите.

— За което ужасно съжалявам, господарке! — побърза да добави Фич.

— А ужасно ще съжаляваме всички, ако никой от нас не вземе да се научи в най-близко време да готви. Аз имам известен опит в управлението на едно домакинство, но никога не съм готвила.

Фич и Спенс се спогледаха въпросително, поклатиха отрицателно глави, и изгубиха всяка надежда, че ще ядат нещо свястно в близко време. Елиза с въздишка захапа коричка хляб. Постепенно започваше да изпитва желание Негова Светлост да побърза да дойде, преди да са умрели от глад.

— И кога ще дойде този ваш лорд ли, граф ли, херцог ли? — запита тя. — Къде е той сега и защо не си бе на мястото, да се погрижи за финансовите въпроси?

— Трябваше да се погрижи за нещо по-важно. След няколко дни ще е тук.

— Това по-важно нещо сигурно е някое мошеничество! — промърмори Елиза.

Тя сбърчи нос с погнуса, докато се опитваше да почисти едно петно от вълнената си рокля. Може би настроението й щеше да е по-добро, ако имаше да облече за чистенето нещо друго. Но изборът й бе ограничен: или роклята, която носеше, или красивият син тоалет, който пазеше за по-добри дни.

— Едно е сигурно. Трябва веднага да идем до Хамбург — обясни Спенс. — Храната няма да стигне и до утре.

— Но сигурно е също така, че нямаме повече пари — подметна Фич.

— Ще трябва да намерим някакъв търговец, който да повярва, че Негова Светлост лордът ще заплати всичко, като дойде.

— Ами ако Ханс Руберт е разправил наоколо, че господарят ни е загинал в морето? Кажи си честно, Спенс, ти вярваш ли, че ние двамата можем да направим нещо?

— Но трябва да опитаме! — възрази Спенс и удари с юмрук по масата. — Ако не опитаме, никога няма да разберем дали можем да получим вересия.

След като бе изяснено, че разходката до Хамбург е неизбежна, изникнаха нови въпроси. Спенс не вярваше, че Фич може да намери търговец, който да се вслуша в молбите им и да даде на вересия, нито пък смяташе, че Фич е способен да пази Елиза. Тук трябваше някой, който може да се пазари по-умело, а пък що се отнася до таланта на Фич като пазач, тяхната пленница се бе оказала къде-къде по-изобретателна.

Фич пък се съмняваше в умствените способности на своя другар — само като се сетеше за дръгливите коне, които бе купил…

— Ти нямаш набито око за коне…

— За тия пари, дето ги имах — заоправдава се Спенс, — какво можеше да се очаква? Нали ти хвърли парите на Негова Светлост за тази тук съборетина? Тия коне бяха най-доброто, което можехме да си позволим.

— Искам да ви предложа нещо — обади се Елиза, след като се наслуша на препирните им. — Ако дойда с вас, мога да ви помогна. Вярно е, че не знам езика, но пък познавам обноските и държането на изисканите люде. Съвсем ясно е, че не можем да идем като просяци и да искаме кредит!

Фич, който моментално се обяви против, поклати глава:

— Ако побегне… Какво ще ни прави Негова Светлост?

— Ами какво ще ни прави, ако не сме запушили покрива — присмя му се Спенс. — Казвам ти, че е права! Ние не сме хората, дето могат да изкрънкат вересия!

— Знаеш колко е хитра. Какво ще правим, ако вземе да разправя на хората в града, че е била отвлечена? Тя може да насъска по нас цял Хамбург!

— Абе, какво ги е грижа хамбургчани за нея! Нали е англичанка…

— Да, ама красива като капка! Някой може да я хареса и да ни я отмъкне.

— А пък аз ти казвам, че трябва да дойде с нас! — настоя Спенс. — Ще я държим под око. Ще следим и да няма мъже.

Фич се призна за победен.

— Тя ще ни съсипе! Ако не ни обесят търговците, Негова Светлост ще го стори…

Съмненията на Фич отново избухнаха, когато видя пленницата да слиза по стълбите, облечена елегантно в разкошната синя рокля. Бе облякла и красивото манто. Кестенявата й коса бе разделена на път в средата и прибрана строго на кок, само няколко тънки къдрици се спускаха по врата. Сякаш бе господарка на някой дворец. Нищо не напомняше за мръсното отрудено момиче, което от самото им пристигане заедно с тях бе влачило, търкало, чистило и кърпило.

Този път ездата до Хамбург се стори на Елиза не толкова уморителна, колкото на идване. Може би настроението й бе повишено от възможността отново да попадне сред хора, да бъде на цивилизовано място. Проблемите с чуждия език щяха да са огромни, но поне временно щеше да разнообрази живота си на пленница, а и кой знае, може би щеше да се отвори някаква възможност за бягство в този пристанищен град.

Преди да стигнат до пазара, Елиза усети вълшебна миризма, която идваше от близката странноприемница. Закуската не й бе понесла и стомахът й се свиваше от глад. Фич също вдигна нос и започна да души като гладно ловджийско псе. Нямаше място за приказки, и тримата насочиха конете към странноприемницата. Щом слязоха от тях, двамата мъже опряха глава до глава и започнаха да броят монетите.

— Вярно е, за съжаление! Надали ще ни стигнат да изкараме до идването на лорда — призна ядосан Спенс, след като бе преброил всяка монета. — Защо ли трябваше да дадеш толкова за онази развалина!

Почервенял от гняв, Фич вдигна ръце:

— Ами ти колко даде за тия сакати кранти? Глупак излезе!

Спенс се засегна.

— Ти си глупак! Ако беше настоял Руберт да си ни даде къщата, дето я бе наел лордът, коне нямаше да ни трябват! Голяма част от парите дадохме за храна…

— Виж какво, аз вдигам ръце! — и Фич посочи към странноприемницата. — Ти заведи дамата, аз оставам тук на студа да пазя тия негодни кранти!

— И дума да не става! Нямам желание да слушам после жалби и оплаквания, че съм си натъпкал корема, докато ти си мръзнал гладен навън.

Мъжете бяха толкова погълнати от спора, че не забелязаха изчезването на Елиза. В дъното на улицата тя бе зърнала корабни мачти и доловила някакъв шанс.

Надеждите й нарастваха, колкото повече наближаваше кея. За да не буди подозрение обаче, тя забавяше стъпките си, като се оглеждаше тревожно да не се натъкне на капитан фон Рейн. Дръпна качулката върху лицето си, без да забелязва сензацията, която предизвикваше всред всичките тези моряци и продавачи. На пристанището рядко се появяваха жени. Ако се мернеше някоя, тя бе уличница. Но това момиче изглеждаше особено привлекателно. Бе младо, красиво, богато облечено. Не беше то за простите моряци.

Един възрастен белокос капитан, застанал наблизо, побутна младия човек до себе си, за да насочи вниманието му към момичето. Леденосините очи на младия се ококориха от изненада, след това в тях трепна веселие. С кратко извинение Николаус остави своя събеседник и си запробива път през тълпата. Беше се надявал, че ще прогони спомена за нейната хубост, ала като застана сега зад нея, установи с почуда как нейната близост ускори ударите на сърцето му. Бе вече мъж на тридесет и четири, а се почувства като момче, влюбено за пръв път.

Николаус свали шапка и светлите му коси блеснаха на светлината.

— Милостива госпожице? — каза тихичко той.

Елиза подскочи и се взря в него уплашена, не можеше да повярва, че щастието й толкова бързо й е изневерило. Точно пък капитан фон Рейн!

Наклонил глава, Николаус я оглеждаше от горе надолу и на устните му трепкаше неуловима усмивка.

— Да не би да сте избягали от своите пазачи и сега търсите кораб за бягство?

— Така и така няма да ми повярвате, ако ви кажа, защо тогава да ви отговарям? — В гласа на Елиза се бореха ярост и отчаяние.

— Зимата наближава, много малко кораби ще излязат сега в открито море…

Това неочаквано съобщение я накара да го изгледа още по-мрачно. След това рязко се обърна и се взря в далечината.

Без да обръща внимание на мълчанието й, капитанът запита:

— Къде оставихте Фич и Спенс?

Елиза с брадичка посочи към уличката.

— Там някъде… Карат се кой от нас може да си позволи да се нахрани в странноприемницата.

Николаус бе изумен:

— Проблеми ли имате?

— О, никакви проблеми, трябват ни само една по-тежичка кесия и един добър готвач — отвърна тя. — Негова Светлост, да го благослови Бог, е оставил двама тъпаци да се разпореждат с парите му. Почти ги привършиха, а никой от двамата не умее да готви.

— Негова Светлост има кредит при мене — предложи Николаус. — Колко?

— Всичко! — отговори Елиза. — Като се почне с покрив над главите ни.

Раменете му се разтресоха от тих смях.

— Невъзможно е да е чак толкова лошо! Много добре зная къщата, която лордът нае. Великолепна къща!

— Така ли! Ние живеем в замъка Хоенщайн — не стига, че е далеч, но е абсолютно порутен!

— Хоенщайн?! — На капитана му трябваше време, за да се ориентира. След това гръмко се разсмя. — Значи все пак Ханс Руберт успя! Значи измами лорда! Е, скоро ще си понесе последиците заради своята алчност. Негова Светлост съвсем няма да е очарован!

— Ако някога изобщо дойде — присмя се Елиза.

— Колко е хубаво, че ви виждам отново, малка англичанке! — възкликна радостно Николаус, като не откъсваше очи от нея. — Ще сключа с вас една сделка, искате ли? — И след това тихичко продължи: — Ако през пролетта все още настоявате да се върнете в Англия, ще ви заведа вкъщи с моя кораб!

Елиза онемя от изненада.

— Давате ли ми честната си дума?

Николаус се усмихна:

— Да, обещавам ви.

— А какво ще искате за превоза? — запита тя предпазливо.

— Милостива госпожице, вашите пари не ми трябват, достатъчно ще бъде присъствието ви.

— Но аз мога да платя! — подвикна тя остро. — Нямам нужда от милостинята ви.

— Задръжте си парите, скъпа! Или по-точно, използвайте ги така, че да ви донесат лихва.

— Но кой би ми помогнал за такова нещо? — сви тя рамене презрително. — Може би Ханс Руберт?

— Не мога да се отърва от чувството, че Руберт ще има да пати. Не, госпожице, тази услуга ще ви направя аз, като доказателство, че можете да ми имате доверие. Дори ще прибавя съдържанието на собствената си кесия, докато спечелите. Вие само кажете колко можете да вложите?

Елиза го измери внимателно с поглед и установи, че може да се довери на неговата почтеност, поне що се отнася до парични въпроси. Тя измъкна изпод наметката си кожената кесия, в която държеше една трета от цялото си имущество. Останалата част бе скрита под кринолина й.

— Тука са петдесет златни суверена, можете да правите с тях, каквото намерите за добре. След месец ще си искам обратно парите, с една прилична печалба. Много ли е къс този срок?

Николаус претегли с ръка кесията. След това се усмихна:

— Времето е достатъчно. Аз вече зная кой има нужда от пари.

— Капитан фон Рейн! — Викът насочи вниманието им към Спенс, който дотърча с разперени ръце. Следваше го Фич, задъхан и успокоен.

— Вие ли я намерихте? — пъхтеше Фич, като не можеше да си поеме въздух. — Майко пресвета! Едва не полудях, като видях, че пак е изчезнала… — Той протегна ръка и хвана мантото й. — Сега вече няма да може да избяга! Аз ще се погрижа за това. Ще я държим затворена, докато дойде лордът. Точно така ще сторим.

Елиза хвърли към Фич пренебрежителен поглед. Но той изобщо не го забеляза, защото капитанът му подаваше една тежка кесия.

— Това би трябвало да ви стигне, докато дойде лордът — каза Николаус с усмивка. — Сигурен съм, че цялата тая работа със замъка Хоенщайн и Ханс Руберт ще се нареди много скоро. — Той се поклони пред Елиза.

— Довиждане, мадам! След месец ще чуете отново за мен.

Тя прие думите му с мила усмивка.

— И така, довиждане след един месен!