Катлийн Удиуиз
Сълзи от злато (25)

Глава двадесет и четвърта

Бурята вилня шест дни, седмият дойде със слънце и с кучешки студ — дори и орел да искаше да полети в този леден въздух, не би достигнал Хоенщайн. Няколко мили по на север, в Любек вече няколко дни цареше истинска бъркотия. Градът беше претърсен и до най-отдалечените кътчета, но от злосторниците, които бяха убили човек и причинили безредие, нямаше и следа. Когато Хилърт научи, че корабът му на зимното пристанище гори, той се втурна натам, виейки от ярост. Със собствените си очи трябваше да види как горящият корпус се разтърсва. Със смъртоносен поглед проследи той потъването на своята някогашна гордост, докато накрая над почернялата от сажди вода останаха да стърчат само димящите върхове на мачтите. През следващите дни сводовете на Кантората кънтяха от бесните припадъци на Хилърт. Изключителното му чувство за справедливост се грижеше всеки да отнесе от гнева му, без значение дали е благородник или търговец. Който имаше да говори с него, го правеше с неудоволствие и по възможност най-бързо си тръгваше, за да избегне злобния му език или юмрук.

В затрупаната от сняг крепост Хоенщайн дните летяха неусетно. Силните бури навън не помрачаваха задоволството и приятните часове на обитателите й. Вкусният аромат от кулинарното изкуство на Дитрих проникваше навсякъде, от стаите се носеха шумове от работа и веселие. Макар всички да знаеха, че решителната битка ще настъпи, времето им сега беше изпълнено с хармония и дружелюбност.

Никой не се съмняваше, че скоро Хилърт ще напомни за себе си. Обсъждаха се защитни тактики, арбалети се смазваха, мечове и ками се точеха. Докато времето навън беше лошо, мъжете се упражняваха за бой в залата. Там често се чуваше звън на метал и силни подвиквания. Присъствието на Елиза караше мъжете да правят какви ли не номера и щуротии. Особено младите се стремяха да заслужат похвалата й.

В спокойните вечерни часове мъжете се събираха най-често в някой ъгъл на залата и обсъждаха отбранителната си стратегия, при което внимаваха да не бъдат подслушвани от госпожа Ханц. Елиза обикновено се оттегляше в стаята си и чакаше съпруга си. Тя изпробваше изкуството си да бродира върху едно ковьорче, поправяше дрехите на мъжете и тананикаше.

Когато виелиците най-после отслабнаха, мъжете разчистиха пътища през преспите към крепостния вал, и към стопанските постройки и складове. Претърсиха всичко за суров материал, от който се нуждаеха за изработване на нови оръжия. Изтегляха стари дървени части и ги трупаха на сушина, малки метални парчета бяха събирани в бурета и поставяни до барута. От запечатаните делви в мазето изваждаха лой и я слагаха в огромните метални казани, в средата на двора. После кладяха големи огньове под тях, за да разтопят мазнината. След охлаждането им казаните бяха покривани, за да се предпазят от овлажняване. На следващия ден процесът се повтаряше. Спенс, който работеше като ковач в обора, изработваше върхове на копия, стрели и големи болтове за арбалетите.

В своите момичешки представи за любовта Елиза не бе допускала, че затворничеството в една отдалечена крепост може да я дари с толкова щастие. Понякога тя се сгушваше в ръцете на Максим пред камината с пращящия огън. Увити с дебели кожи, те бъбреха с часове, докато огънят изгаснеше. В леглото прекарваха нощи, които надхвърляха фантазиите на всяко невинно момиче…

Два пъти по две седмици отминаха и крепостта продължаваше да бъде защитена от външни посегателства. Сред ледената бяла пустиня извън портите цареше тишина, като че ли всичко беше затаило дъх в очакване на буря. От време на време поривът на вятъра поръсваше снежец от клоните, и той се сипеше към земята, блестейки на слънчевата светлина. Птици хвъркаха по върховете, някоя катеричка скачаше между клоните, под нея самотен елен тръгваше по вече появилата се черна следа към реката.

Постепенно слънцето се изкачваше все по-високо на небосвода и сгряваше дните, а зимният студ забележимо отстъпи. Максим беше струпал много дърва преди още да им донесат горещата вода за баня. Изкъпаха се и той излезе да разтъпче коня си. Тръпки преминаха по тялото на Елиза. Тя знаеше, че околността вече не бе безопасна.

Тя изпусна дълга, замислена въздишка и се облегна назад във ваната. Пред очите й минаваха събитията от изминалите месеци. Откакто напусна Англия, толкова много неща се промениха. Сега тя се носеше на крилете на любовта. Максим беше любящ, нежен съпруг, с много разбиране към нея. В същото време притежаваше страст и чувственост, които съответстваха на нейната буйна природа и гореща кръв. Единствен поглед пробуждаше цялото й същество. А само при вида на неговата мъжественост тя вече изпитваше желание. Неговата любовна увертюра беше винаги толкова вълнуваща, колкото и онези мигове, когато той ненаситно я вземаше и отприщваше нейната страст.

Внезапно очите на Елиза се разшириха и тя изправи гръб във ваната. Започна трескаво да брои дните на пръстите си… Възможно ли е? Тя отново преброи, този път по-бавно. Глупави притеснения. Там, където има любов в изобилие, трябва да има радост за всичко… и за кълнящия живот също.

Усмивка премина през лицето й, когато се опита да си представи в кой ли от моментите тяхната любов е дала живот на това малко чудо. Е, това не можеше да се знае точно, но не беше и нужно. Струваше си да се запомни всеки отделен миг.

Още една седмица премина в идилично спокойствие. Когато дните нарастваха, мъжете по-често започнаха да излизат на открито, патрулираха или ходеха на лов. Фич и Спенс дежуреха на смени край портала.

Една сутрин Елиза слезе в кухнята и видя, че мъжете вече бяха закусили и работеха на двора. Тя пиеше чая си край огнището, когато външната врата с трясък се отвори и Кенет връхлетя вътре.

— Извинете, милейди… аз… ъъъ… — заеквайки, Кенет търсеше правдоподобно обяснение за забързаността си. — Няма да ви преча. Ще взема само един щит и меч.

При мисълта за Хилърт Елиза помръкна.

— Какво има? Да не би… — Тя не можеше да произнесе името. — Идва ли някой?

— Няма нищо страшно. — Кенет се опита да я успокои. — Нищо важно. Едно от мулетата е изчезнало. И госпожа Ханц не се вижда никъде. Като че ли е заминала нанякъде. Лордът нареди да впрегнат конете. Ще проследим следите… а и ще огледаме състоянието на пътя.

— Вещае ли изчезването й нещо лошо за нас? — подозрително попита Елиза.

Кенет се покашля.

— В нашето положение не трябва да отслабваме бдителността си — опита се той да избегне отговора.

— Разбира се. А това за Ханц означава да сме нащрек. Опасявам се, че тя никога не е била на наша страна.

— Точно това смята и господин лордът — призна Кенет. — Той очакваше тя да изчезне и й даде тази възможност.

Елиза мълчаливо обмисли новината. Рядко нещо убягваше на мъжа й. Преди да тръгнат за Любек, той не й обръщаше внимание, едва след завръщането им подозрението му се пробуди. Приближаваше ли се госпожа Ханц, когато той обсъждаше нещо с хората си, те бързо сменяха темата или млъкваха, докато тя си отидеше. А щом събереше мъжете на съвещание в спалнята си, той поставяше Фич или Спенс на пост пред вратата.

— А вие не се тревожете за този Хилърт — каза той, отгатвайки мислите й. — Помнете думите ми, не всеки би могъл да победи съпруга ви.

Думите му я накараха да се усмихне.

— Радвам се да чуя това. Благодаря.

— Удоволствието е мое.

Той я остави сама, изтича горе, след малко се появи и хукна към двора. Тропотът от копита по мостчето, подрънкването на решетката на портала показаха, че са тръгнали.

Сама в тихата зала Елиза усети как напрежението й отминава. Истинско облекчение бе за нея, че не е нужно да понася мрачните погледи на госпожа Ханц. През деня настроението й съвсем се подобри, тя се загърна в едно топло палто, сложи здрави обувки и излезе. След като обеща на дежурния край портала Шербърн да не се отдалечава много, той склони и я пусна.

Елиза тръгна по една тясна пътека, по която слънцето беше стопило снега, следвайки зида на крепостта на изток. Лек повей на вятъра от юг донесе дъх на пролет. Елиза свали качулката си и спря, за да усети милувката му по лицето си. За известно време тя остана така, наслаждавайки се на живителната топлина. После продължи и съзря едно малко цветно петънце в основата на зида. От една пукнатина в него се показваха малки зелени листенца, примамени от слънчевата топлина. И сред листенцата… Елиза клекна, за да види по-добре. Невероятно! Едно мъничко бяло цветче! Тя свали ръкавицата си, протегна ръка и предпазливо го откъсна.

Веднъж, преди много години, тя береше цветя на ливадата, за да изплете венец за баща си. Тя потъна в спомени и пред нея изплува морски бряг, ограден от стръмни скали, с многобройни пещери в тях, където вълните безпрепятствено нахлуваха. Елиза бе обхваната от онова усещане за свобода, което имаше тогава като малко момиченце, когато тичаше боса по брега, надбягвайки се с баща си. Тя виждаше мочурливите места, обраслите с дървета хълмове, кулите и развалините, по които тя се катереше, за да докосне облаците. Баща й обичаше това място и я заклеваше отново да се върне там, да се разходи през мочурищата, да поседи върху камъните, да влезе в пещерите, където въздухът беше влажен и сякаш полепваше по кожата. Той я накара да обещае, че след смъртта му ще вземе портрета на майка си, ще дойде тук, и ще се разходи по техните места.

Елиза вдигна глава и като че ли чу глас от миналото, който я викаше — „Върни се, върни се“.

След малко викът се повтори от кулата. Тя извърна глава, заслони очи с ръка и примижа срещу слънцето. От долу по пътя се задаваха двама ездачи. Сърцето й заби по-силно, като разпозна Максим. Тя повдигна поли и затича обратно по неравната пътечка. Приглушеният тропот на копитата по моста я изпълни с радостна възбуда. Мъжете влязоха в двора, тя ускори ход и изтича по моста.

Максим слезе от коня и чу стъпките й след себе си. Тъй като изрично беше разпоредил на Шербърн да бъде нащрек заради Хилърт, доста се изненада да я види на моста. Първата му мисъл беше да смъмри Шербърн, че я е оставил да се скита сама. Но когато младата му жена приближи, той забрави всичко, пленен от красотата й. Задъхана, със заруменели страни и с коси, падащи свободно по гърба й — това беше миг, който той щеше да запомни завинаги.

Максим свали шлема, пусна го на земята и тя се хвърли в прегръдките му. Той я вдигна, завъртя я в кръг, а тя възбудено се смееше. След това спря, потърси устните й, без да обръща внимание на околните.

Сър Кенет свали шлема си и обърса лицето си с ръкавица, като наблюдаваше двойката. Въпреки загубата на титли и богатства, маркизът се радваше на щастие, завистливо си помисли той.

Максим пусна жена си, тя бавно отвори юмрук и му показа бялото цветенце. Погледна го, а той откри в погледа й копнеж за дома.

— Пролетта дойде — прошепна тя замечтано. — Чудовището далече ли е още?

Максим свали ръкавица и нежно прокара пръста си по устните й.

— Скъпа моя, в Любек бяхме на територията на Хилърт и пак победихме. А това тук е нашата крепост.