Катлийн Удиуиз
Сълзи от злато (1)

Пролог

Мъжът бе още млад, някъде в средата на трийсетте, но дълбоките бразди, които изтощението и лишенията бяха вдълбали по лицето му, се подчертаваха още по-силно от няколкодневната брада и правеха лицето му да изглежда по-старо.

Бе седнал на един голям дялан камък, откъртил се от порутената стена зад гърба му. На вълнена завивка в краката му момиченце на около две годинки скубеше безучастно вълнистата коса на куклата си. Детето гледаше в далечината, изпълнено с очакване.

Мъжът вдигна лице, за да се погрее на топлото обедно слънце. Вдъхна дълбоко хладния бриз, носещ острия мирис на треви откъм блатата. Главата му клюмаше — тежеше умората на една дълга безсънна нощ. Ръцете лежаха морни на коленете. Целите гърди го боляха от товара на мъката му.

Постепенно тежестта, която усещаше в тила си, понамаля, той въздъхна. Беше дошъл тук, за да търси следите на онези светли, радостни дни, когато бяха все още трима и бродеха щастливи по меките склонове.

Малката Елиза не можеше да разбере, че нещо е изчезнало завинаги. За нея това тук бе само мястото, където едно любящо и нежно създание си беше играло с нея и с весел смях се бяха търкаляли заедно в уханните треви. Детето очакваше с нетърпение да дойде тази изпълнена с обич жена, но времето минаваше, а тя не идваше.

Над главите им се появиха облаци, закриха слънцето. Изведнъж подухна северен вятър и стана студено.

Мъжът отново въздъхна и отвори зачервените си клепачи — някой галеше лекичко ръката му. Дъщеричката му се бе свила до него, вдигнала въпросително очички към него. В погледа на детето имаше болка, сякаш разбираше по свой детски начин, че споменът не може да върне истинския живот и е безсмислено да чакат повече.

Мъжът се взря в тъмносините очи, кестенявата косичка, в нежната извивка на брадичката и плътните, изразителни устни — в тях той виждаше приликата с жената, която бе обичал. Той притисна детето към себе си, за да потисне риданието, което се надигна в гърдите му. Не можа обаче да сдържи сълзите, те се стичаха по бузите му и капеха по копринените къдрици на детската главичка.

Мъжът се покашля и погледна момиченцето. Погледите им се срещнаха отново. И в този миг помежду им бе сключен съюзът, който нищо на този свят нямаше да може да разруши. Докато и двамата носеха в сърцето си спомена за онази, която бяха обичали, този съюз винаги щеше да хвърля мостове между тях, където й да са, през прегради и разстояния, винаги.