Катлийн Удиуиз
Сълзи от злато (33)

Глава тридесет и втора

В залата за приеми на сър Френсис Уолсигъм, Първи министър на кралицата и кавалер на Ордена на жартиерата се бяха събрали толкова много хора с висок ранг и значимост, че помещението, макар и изключително обширно, се оказа съвсем тясно. Редом с рицарите в сребристи нагръдници, херцогините в кожени палта, кавалерите в изкусно везани жилетки, беше и Максим, който винаги се беше откроявал с безупречния си вкус. Сега обаче беше облечен сравнително скромно, също както и сър Френсис, който се появи от глава до пети в черно. Министърът си беше починал след обяд и сега се намираше в преддверието, където проведе няколко не чак толкова важни разговора, преди да се залови с истинските дела. Той веднага отиде при Максим, чието положение, опит и ум ценеше изключително високо. Нетърпелив да узнае как върви издирването, сър Френсис го помоли да му докладва всичко най-подробно.

— Успяхме да получим описание на адвоката, отишъл в Нюгейт — започна Максим своя доклад. — Издирихме една от придворните дами, която наистина е видяла убитата няколко седмици преди смъртта й заедно с нейния любовник. Описанието напълно съвпада с това на пазачите в затвора. Висок. Тъмнокос. С тъмни очи. Би трябвало да е един и същ човек. Може би ще имаме късмет дори да научим името му. Придворната дама ни заведе при един прислужник, който няколко пъти е носил на убитата съобщения от някакъв мъж. Случайно този прислужник отлично помни имена и знае имената на всички хора в двореца, а дори и на тези, които имат някакви връзки с придворните. Ние само трябва да установим дали става дума за един и същи мъж.

— Защо беше убит Хилърт? — попита сър Френсис.

— Предателят е можел да бъде разобличен от своята любовница, а също и от Хилърт. Тъй като Хилърт лежеше в затвора, очаквайки своята екзекуция, мъжът сигурно се е страхувал, че той може да издаде името и ролята му в заговора, преди да умре.

Сър Френсис скръсти ръце и повдигна замислено брадичката си, докато погледът му обхождаше стаята. Освен Максим той имаше още петдесет агенти на служба както в Англия, така и в останалите дворове. Освен това имаше още няколко, чиято дейност беше известна единствено само на него. Един от тези агенти беше Жилбер Жифор, който беше разкрил заговора на Бабингтън. Бяха планирали освобождаването на Мери и убийството на Елизабет. Да, неговите агенти вършеха добра работа, а маркиз Бредбъри беше един от най-добрите.

Сър Френсис въздъхна угрижено.

— Бих си пожелал кралицата да оценява малко повече нашите усилия да гарантираме сигурността й. Моята кесия от ден на ден става все по-тънка и аз постоянно съм принуден да моля Сесил Бъргли да ходатайства пред кралицата да финансира тези дейности, които касаят нейната сигурност.

— Лорд Бъргли познава кралицата по-добре от всеки друг — увери Максим сър Френсис, за да го ободри малко. — Той знае най-добре как да й въздейства, за да финансира тези задачи.

— Между другото, аз съм много виновен пред вас. Съзнавам, че ви е коствало огромна сума да откриете Хилърт и да го доведете тук.

— Забравете това, за мене е по-важно, че възстанових честта си.

— А аз си помислих, че съм изгубил един добър сътрудник, особено след като Едуард Стамфорд ви обвини пред кралицата. Вместо това за вас се откри възможност да проследите Хилърт и да го доведете тук. Учудвам се как се промениха нещата към добро.

— Аз съм облекчен, че можах да докажа лоялността си пред кралицата и че в бъдеще моите деца няма да са застрашени от немилост. — Максим се усмихна леко. — Елиза очаква още тази година нашето първо дете.

— Наистина ли, това се казва добра новина! — извика сър Френсис. — Да пием за вашето щастие.

— Лорд… лорд Сиймур? — Един млад кралски служител дискретно прекъсна разговора и се изкашля, когато Максим се обърна. Грубо облечен брадясал мъж следваше служителя по петите.

— Какво има? — попита Максим, поглеждайки към младия мъж.

— Извинете, господа, но този човек твърди, че има важно съобщение за вас.

— Казвам се Уилям Ханкс — намеси се брадясалият мъж без заобикалки. Той бръкна в изпокъсаната си риза и извади оттам сгънат пергамент, запечатан с червен восък. Притворил очи, той потупа с рулото дланта си. — Трябваше да се закълна, че ще ви предам съобщението лично, а вие може би ще ми дадете за това една златна пара от кесията си.

Максим извади една монета и я подхвърли към брадясалия мъж.

— Това е монетата, а сега се надявам, че писмото си е струвало парите.

Рошавият и мръсен пратеник улови парата във въздуха и с триумфиращ смях предаде на Максим пергамента.

— Кой ти даде това? — попита Максим озадачен, че вижда пълното си име, изписано върху писмото.

— Не познавам този човек — обясни куриерът. — Той носеше палто с качулка, а и беше съвсем тъмно, когато почука на вратата ми. Аз идвам от доста далече, а човекът ми даде пари колкото за лодкаря. Ако не ми беше обещал възнаграждение, не бих тръгнал на път. — Той потропа с пръст върху пергамента. — Каза ми, че е важно, и че вие трябва веднага да го прочетете.

Максим счупи печата с нокътя на палеца си и вдигна писмото към светлината. Докато преглеждаше съдържанието му, по лицето му се изписа израз на болка и изненада, което изплаши сър Френсис. Чертите на Максим се изкривиха от омраза, докато сгъваше писмото.

— Случило ли се е нещо?

Максим потисна яда, който напираше в него, разбирайки, че трябва да предприеме ново преследване и процеди през зъби:

— Елиза е била отвлечена като заложница. — Той подаде на Уолсигъм пергамента. — Похитителят й иска откуп.

— Е, струваше ли си парите? — попита куриерът, изпълнен с очакване.

— Задръж парите и изчезвай! — подвикна сър Френсис на отдалечаващия се пратеник и след това нареди на младия придворен слуга: — Кажи на капитан Рид да проследи този човек.

Когато Уолсигъм се обърна отново към Максим, видя как в този момент лордът излиза от вратата. Замислено сър Френсис загледа пред себе си, а след това щракна с пръсти, за да привлече вниманието на един майор от четвърта конна свита и се оттегли заедно с него в покоите си.

 

 

Кралицата тъкмо провеждаше заседание с няколко лорда от северните провинции, когато й беше предадено съобщението на Уолсигъм. Сянка премина по челото й, щом прочете известието и след приключване на заседанието тя бързо се оттегли, за да прочете още веднъж тези няколко реда. След това бързо написа бележка за лорд Бъргли и извика при себе си капитана на трета кралска свита.

Капитан фон Рейн преглеждаше купчина документи в кантората си в Стилярдс, когато Джъстин бегом се изкачи по стълбата и без да чука, се втурна в помещението. Той хвърли съобщението на бюрото и извика, без да даде възможност на капитана да го прочете:

— Известие от Максим! Елиза е отвлечена!

Николаус прегледа набързо писмото, прибра го и скочи. Той изруга и секунда след това двамата изскочиха като фурии, с което събудиха любопитството на Дитрих. Когато се появиха след един час, те го принудиха да ги последва.

Сър Кенет се намираше в своето имение в северен Лондон, където трябваше да уреди множество изостанали дела, когато пристигна куриерът на Максим. Той счупи печата на писмото, прочете го и изпрати веднага човека в Шербърн. След това, вземайки по три стъпала наведнъж, изкачи стълбите, влезе в оръжейната си и потърси необходимата екипировка.

Едуард Стамфорд беше единственият в къщата на Редбърн, който не се събуди, когато Максим дойде, за да се облече за езда. Максим разказа, че Елиза е отвлечена повторно. В общата суматоха никой не забеляза как Арабела слезе тихо по стълбата и напусна къщата. Тя бързаше да отиде в имението на починалия си съпруг, след което даде нареждане да й приготвят една лодка, с която отплува към Бредбъри Хол.

Два пъти омъжваната и останалата веднъж вдовица Касандра се беше отдала на любимото си в последно време занимание да ругае синовете си, когато си бяха вкъщи. Тъй като Касандра беше убедена, че Елиза или Арабела са настоявали за издаване на заповед за задържането й, от страх тя напускаше убежището си съвсем рядко. Това ограничение беше причина да изкарва яда си върху тези, които нямаха основателна причина да я изоставят.

Нахоканите си отдъхнаха облекчено, когато неочаквано се яви един пратеник, беден човек, простичък по природа, който мъчително и бавно повтаряше думите, казани му от почти неграмотния Форсуърт. Тъкмо беше изпълнил тази задача и Касандра го отпрати, давайки му оскъдно възнаграждение, каквато си беше скъперница. Възбудена, тя се щураше насам-натам из стаята и започна да размахва показалец, ругаейки двамата си сина, които бяха в момента в къщата.

— Не мога да повярвам! Този нищожен, жалък Куентин е твърдо решен да ни измъкне съкровището под носа. Форсуърт казва, че е проследил Куентин и неговата малка банда от купени главорези… те са откарали госпожа нейно Високоблагородие в Кенсингтън Кип…

— В тази развалина? — каза подигравателно единият й син. — Та там няма дори покрив.

— В момента са там — отговори Касандра.

— Защо Елиза е трябвало да тръгне с такъв като Куентин? — попита другият син. — Какво има той, което ние нямаме?

Касандра стисна клепачи и сивите й очи се превърнаха в тесни процепи. Тя хвърли на сина си унищожителен поглед.

— Идиот такъв! Тя не е отишла там доброволно! Той я е отвлякъл! Отмъкнал я е със сила и неговата разбойническа банда му е помогнала!

— Ха! Тогава Елиза би трябвало да е побесняла от гняв — каза по-младият брат злорадо.

— Защо Куентин е отвлякъл Елиза, след като ни упрекна, когато ние я отвлякохме? — размишляваше по-големият. — Тогава той каза, че Елиза вероятно не знае абсолютно нищо за съкровището. Какво мисли той, че ще спечели от отвличането?

Касандра мислеше напрегнато, докато изведнъж се сети:

— Той трябва през цялото време да е държал насила Рамзи при себе си! Той го е отвлякъл! Така трябва да е! Но с помощта на моя добър Форсуърт ние сега ще му дадем добър урок.

— Какво трябва да правим?

— Вземете няколко мускета и се пригответе за езда — заповяда тя.

— А откъде да вземем коне? — попита по-малкият син.

— Ако е необходимо, откраднете ги, но ги намерете на всяка цена! — извика жената и със заповеднически жест ги изпрати навън.

 

 

Първото доказателство за отвличането на Елиза беше кученцето, което дотича до къщата, отзовавайки се на загрижените викове на Ани. Неговото джафкане и скимтене бяха накарали най-после прислугата да започне да търси Елиза, при което беше намерена окървавената градинска ножица. Ани, разпознала веднага, че това е нейната ножица, се строполи, изпаднала в безсъзнание.

Без да губят нито секунда, Фич и Спенс яхнаха конете и започнаха преследване, при което най-после попаднаха на следите на похитителите — дири от копита, по които можеха да се ориентират. Те водеха в северна посока към пътя и двамата слуги, въоръжени с лъкове, стрели и мускети, вървяха по тях още известно време.

Малко преди полунощ Максим пристигна в Бредбъри Хол и се задържа в къщата само докато се въоръжи и оседлае Еди. След това той започна преследването.

Нощният въздух беше пропит с мъгла и изпарения, които се стелеха над гората, но Максим яздеше неуморно като някакъв отмъстителен дух. В колана му бяха пъхнати два пистолета, а за седлото бяха привързани още няколко. Дългата му сабя висеше на кръста, а под жилетката си беше скрил кама.

Малко след изгрев-слънце той спря до един извор и напои коня си. Точно тогава съзря триада ездачи на хълма и веднага посегна към оръжието. В следващия момент той разпозна Николаус фон Рейн и неговите двама придружители.

— Хей, Максим! — извика капитанът, дърпайки юздите на коня. — Накъде си тръгнал?

— На запад! — извика Максим и отново скочи на седлото.

Капитанът пришпори коня си с едно: „Дий!“.

Скоро след пладне те се спряха на върха на един хълм, за да огледат местността. В далечината съзряха двама ездачи и веднага разпознаха, че това са Фич и Спенс. Максим им извика силно и те спряха. След това обърнаха конете и изчакаха, докато четиримата ги настигнат. Сега вече бяха шестима.

Преди настъпването на тъмнината малката група на Максим стигна до края на една гора, намираща се в падината. Тук спряха, за да почакат, докато изгрее луната. Беше изминал един час, когато Фич, на когото се беше паднало първото дежурство, събуди спящите с полугласно предупреждение:

— Идва някой. Струва ми се, че са двама ездачи.

Максим хвърли бърз поглед към нощното небе. Беше излязъл свеж северозападен вятър, който люлееше върховете на високите дъбове. Той носеше гъсти, черни облаци. Максим препаса сабята си и заповяда на групата да пази край пътя.

Не мина много време и две тъмни сенки се появиха от мрака. Няколко сърдити думи прозвучаха и извадиха Максим от скривалището му. Той излезе на пътя и застана пред приближаващите се ездачи с разтворени ръце.

— Сър Кенет!

Вироглавият по природа кон на рицаря се изправи при вида на появилия се внезапно мъж и едва не събори от седлото изтощения ездач. Ругаейки високо, сър Кенет се опита да успокои изплашеното животно. Шербърн се приближи до него и го удари силно по гърба.

— Ето ти още една причина да кастрираш жребеца, приятелю. Някой хубав ден той ще ти разбие черепа.

Шербърн слезе от коня и с уверени крачки тръгна към Максим.

— Дойдохме колкото е възможно по-бързо — обясни той и го хвана за ръката. — Знае ли се къде са я затворили? Ти имаш ли вече някакъв план?

— Все още не — въздъхна Максим.

Започна да вали и мъжете трябваше да потърсят подслон под една скала. Кенет стъкна малък огън, а Дитрих приготви вкусно ядене. Мъжете се сбутаха в тясното пространство на сушина, за да се посъветват и да хапнат.