Катлийн Удиуиз
Сълзи от злато (4)

Глава трета

Плътната завеса й пречеше да диша, а тежестта на двамата мъже, седнали върху балите със слама, й причиняваше непоносими мъки. Силно стегнатият шнур се врязваше в раменете й, но мисълта й работеше трескаво. Какви ли страхотии й предстоят? Неизвестността правеше страха й още по-голям. Тракането на дървените колела по неравните улици отекваше като ехо на разтуптяното й сърце. След безброй опити тя успя да промъкне ръка надолу към бедрото си. Пръстите й напипаха някаква дупка в гънките на завесата. Тя провря тънката си ръка и започна да търси с пръсти по шнура някакъв възел. Глух звук я накара да замръзне неподвижно. Конски тропот! Преследваха ги! Спасението бе близо…

Каруцата свърна по пътя. Продължи да подскача още известно време и спря. Звукът от копита стана по-силен, премина непосредствено край тях и… заглъхна. Тишината на нощта отново се възцари. Ала не трая дълго. Скоро отново проехтя тропот. Този път конете бяха повече, може би десетина. Дочуха се мъжки гласове. Сред откъслечните подвиквания Елиза долови прегракналия глас на чичо си.

— Давайте бе, хора! Ще го хванем този дявол! Сега вече няма да ни избяга!

Елиза отчаяно се заизвива, отчаяно искаше да привлече вниманието на конниците! Един ритник отгоре я накара да застине. По страните й бликнаха сълзи от отчаяние, когато шумът от бясната гонитба затихна и отново настъпи тишина. Увлечени в преследването, ездачите и не предположиха, че малко встрани от пътя някой лудо очакваше спасение.

Каруцарят предпазливо излезе отново на пътя и пътуването продължи. Измина цяла вечност, така се стори поне на Елиза. Пръстчетата й не напипаха никакъв възел. Лежането върху подскачащата каруца й причиняваше ужасни болки. С всяка миля се чувствуваше все по-изтощена и сломена.

Защо я бяха отвлекли? Какво искаха? Кой можеше да бъде самотният ездач? Сигурно Максим Сиймур ги беше настигнал по пътя, а чичо й и неколцина от гостите му са тръгнали да го преследват… Но тя не можеше да проумее каква полза би имал Сиймур от нейното отвличане. Ако бе искал да я плени, положително щеше да й попречи да напусне залата. А той почти не я удостои с поглед, когато тя излезе… Не, този опасен човек не би поръчал да я отвлекат. Имаше други хора, които имаха много повече основания да я държат в своя власт. Касандра и синовете й, например… Или благородният граф Риланд, жадуващ отмъщение…

Вероятността двамата й похитители да са изпратени от хора, носещи името на собственото й семейство, не правеше положението по-добро. Ако попаднеше отново в ръцете на леля си и братовчедите си, те щяха да сломят цялата й съпротивителна сила…

От дете още Елиза бе слушала немалко за интригите на леля си Касандра. Говореха най-вече слугите, които изпитваха страхотен ужас пред тази отмъстителна жена. Ако можеше да се вярва на слуховете, Касандра била влюбена в своя девер Рамзи, още докато Бардолф бе жив. Изпитвала дива омраза към младата съпруга на Рамзи, момичето с чудните кестеняви коси. Според Касандра, Деидре била просто едно подхвърлено дете, към което Рамзи изпитвал съжаление. Ревността и омразата й се разразили още по-силно, когато младата съпруга на Рамзи родила момиченце. Касандра, която категорично отказваше да признае правата на момичето като член на семейството, твърдяла навсякъде, че Елиза не е Редбърн, а само издънка на някакъв си странстващ певец, като майка си. И тогава бе настъпил онзи зловещ ден, в който Деидре малко преди да даде живот на второто си дете, почина от незнайна болест. Дълбоко покрусен от загубата на жена си, Рамзи прехвърли цялата си любов върху Елиза, за най-голямо разочарование и огорчение на своята снаха.

С годините финансовото положение на Касандра ставаше все по-объркано и създаваше много грижи на Рамзи. Той съзнаваше, че след неговата смърт бъдещето на дъщеря му е застрашено. Трябваше да скрие някак имуществата си от алчната Касандра. Откри сметки на името на Елиза при свои доверени банкери. Мълвата говореше, че не много отдавна бил разпродал много имоти, за какво бяха иначе тия тайни пътувания до Стилярдс? Слуховете възбудиха семейство Редбърн. Къде и за какво изнасяше той тези големи сандъци нощем от дома си? Касандра и тримата й по-малки сина бяха научили това от един слуга в къщата на Рамзи. И бяха изтръгнали това с изтезания, смятаха го за най-чиста истина.

Елиза изкриви лице от болка, когато каруцата подскочи на някакъв завой. Петата й се ожули до кръв от нерендосаната дъска. Е, какво пък! Не можеше да очаква по-добро отношение от собственото си семейство. Напротив, Редбърн нямаше да се спрат пред нищо, което би им помогнало да постигнат целите си. Ненаситната алчност на Касандра бе най-страшна. Веднага след отвличането на Рамзи, Касандра и синовете й довтасаха в семейното имение, не за да утешават Елиза, о, не! Те твърдяха, че Рамзи е мъртъв и че неговите имения и скритите му пари не бива да преминават в женски ръце без изрична заповед на кралицата. Цялото имущество по право било собственост на синовете на Бардолф Редбърн, най-стария брат на Рамзи, който бе наследил титлата. Елиза отказа да отстъпи каквото и да е на леля си, а това така я вбеси, че предприе най-строги мерки. Касандра побесня още повече, когато Куентин се опита да спаси Елиза и я заведе в имението си. А отгоре на всичко при втория си опит за бягство Елиза бе нанесла на сина й Форсуърт страхотен удар по главата…

„Сега пак ще ме закарат на някое непознато място, ще бъда в ръцете им…“ — мислеше отчаяно Елиза.

Със сигурност не я чакаше нищо добро. Беше като безпаметна от страх, когато каручката спря и двамата мъже слязоха.

Единият заговори с приглушен глас на каруцаря, докато другият сваляше балите със слама. В светлината на лоената свещ Елиза за пръв път видя своите похитители. През последните месеци бе срещала немалко престъпници — от свръх елегантната, вечно млада на вид Касандра и нейните синове, до злощастните пропаднали главорези в техния квартал в Лондон. За своя изненада трябваше да признае, че нейните похитители съвсем не бяха толкова страшни. Спенс бе едър и силен мъж, въпреки че изглеждаше мършав. Имаше светлокестенява коса и добродушни сиви очи. Фич пък бе дребен, набит и някак си напомняше голяма круша. Косата му бе щръкнала, сините му очи примигваха весело. Човек не би повярвал, че те двамата могат да извършат онова, което вече бяха сторили.

Елиза позна каруцаря — този човек работеше в конюшните на Бредбъри. Тя се зарече, че ще разкрие неговото участие в отвличането, стига да се върне някога отново в имението. Сега тя с отчаяние видя, как той цъкна с език на конете, обърна колата и потегли обратно по пътя, по който бяха дошли.

Бяха слезли до брега на някаква река. Но не се виждаше нито лодка, нито каруца, нито ездитни коне… Какво щяха да правят? Дали нямаше да я убият? Или да се гаврят с нея… В нейните очи те вече се бяха превърнали в чудовища. Когато зърна над главата си отчупен клон, Елиза дебнешком се протегна и пипна единия край. Щом Фич се приближи, тя замахва с всичката си сила и го удари по главата. Човекът силно извика и се олюля към стреснатия си спътник. Именно този момент на замайване използва Елиза и хукна, вдигнала високо поли. Гората беше наблизо. Двамата похитители се съвзеха и се втурнаха да я преследват. Спенс държеше фенер. Бе тъмно като в рог. Черната рокля на Елиза й даваше известно предимство. Светлината на фенера не можеше да стигне до гъстака, в който се провираше. Успя да вземе малко преднина пред двамата мъже, които тежко трополяха след нея. Като малка безплътна елфа Елиза прелиташе между дърветата. От време на време хвърляше поглед назад през рамо. Сърцето й биеше в радостна възбуда, като виждаше как двамата мъже все повече изостават. До свободата оставаше една ръка разстояние…

Но след като мина през една просека, пътят й бе препречен от непроходим гъсталак. Тя се мяташе и търсеше как да се промуши навътре — безуспешно! Сега Елиза внимателно потърси път за отстъпление, отново мина просеката, вече в обратна посока, като търсеше да се скрие пак сред дърветата. Когато светлината на нейните преследвачи приближи, Елиза се отдръпна още по-навътре в гората. Без да помръдне, стаила дъх, тя се сви цялата, ужасена, че кънтящите удари на сърцето й могат да я издадат.

Мъжете, без да предполагат, че е толкова близо до тях, продължиха нататък, но и те бяха спрени от непроходимия гъсталак. Сега те се разделиха, за да обходят горичката. Елиза събра кураж и излезе от тъмнината, подхвана полите си и затича към мястото, където най-напред се бе скрила в гората. Краката й просто летяха над покритата с окапала шума земя. Отново й се мярна надежда. И тогава токът на обувката й се заклещи в някаква издънка. При падането си Елиза неволно извика и преди да се окопити, Фич и Спенс вече тичаха към нея с исполински скокове.

— Не ме докосвайте! — извика Елиза, когато и двамата клекнаха до крака й. Изненадано отбеляза, че и двамата послушно се дръпнаха. На светлината на фенера тя започна да обира сухите листа и клонки от косата си, изтръска и кадифената си рокля. След като що-годе пооправи вида си, Елиза подаде ръка на Спенс.

— Внимателно, наранена съм! — предупреди тя. В бързината той докосна глезена на Елиза и тя изпищя от болка. — Господи, боже! Глезенът ми!

— Наистина съжалявам, господарке! — заизвинява се Спенс. Той отново се наведе да я вдигне на ръце, този път още по-внимателно.

Явната му загриженост обърка Елиза.

— Искам най-после да зная, какво смятате да правите! — започна тя, като натъртваше всяка дума. — Защо бях отвлечена? Редбърн ли ви наеха? Пари ли ви дадоха, за да ме закарате при тях?

Спенс поклати глава в недоумение.

— Ама не, госпожо! Не познаваме никакви Редбърн.

Думите му не я убедиха. За леля й и братовчедите й бе толкова лесно да наемат хора под чуждо име! Напоследък на Елиза й бе станало вече навик да носи под кринолина си пълна кесия, за да бъде подготвена за всички случаи. Ужасното й положение в момента налагаше да прибегне до тази кесия, но тия двамата не биваше да разберат колко много пари носи у себе си. По-умно беше да остави у похитителите си убеждението, че наградата ще ги очаква в къщата на вуйчо й.

— Ако ме върнете в Бредбъри Хол, ви обещавам хубавичко възнаграждение за труда ви. Кълна ви се, че ще е повече от онова, което очаквате от вашите… от хората, които ви поръчаха тази работа. Моля ви! Трябва да ме върнете… богато ще ви възнаградя!

— На нас ни е заповядано от Негова Светлост да ви заведем в Лондон и така ще сторим.

— Не се ли казва той лорд Форсуърт? — засмя се презрително Елиза. — Ох, ако ви е изпратил той, знайте, че не е никакъв лорд и освен това е беден като църковна мишка!

— Госпожо, не се безпокойте за парите му. За нас това няма никакво значение. Ние сме предани на Негова Светлост повече от рибите на водата.

Чистосърдечният отговор на Спенс явно показа, че те няма да се откажат от своите намерения. Фич носеше фенера, докато другарят му заведе Елиза до брега. Сетне Фич остави фенера и намери в тръстиките някакво дебело въже — започна да го тегли с все сили, докато се появи лодката. Той веднага се зае да нарежда в задната й част мека постеля. Разстла няколко кожи и положи върху тях своята пленница.

Фич се настани в средата на лодката, сложи фенера до себе си и хвана веслата. С мощни удари той достигна средата на реката, където спусна шверта на кила и постави мачта. Мъжете опънаха малкото триъгълно платно и лодката се плъзна надолу по течението.

Загасиха фенера. Нощта ги погълна. От двете страни тъмнееха очертанията на брега. Високите сенки на платното и на двамата мъже тъмнееха над проблясващата като живак водна повърхност. Зад тях тъмнината гълташе светлата водна следа. Елиза придърпа кожите към раменете си и се опита да заспи. Можеше да бъде поне спокойна, че двамата й похитители имаха да изпълняват поръчка и не мислеха нито да я изнасилват, нито да я убиват.

Струваше й се, че са изминали само няколко мига, когато се събуди от тъп удар. Тя вдигна очи нагоре — клоните на голямо дърво образуваха прозирен свод над малкото й плаващо легло. Над високите клони в небето се носеха тежки сиви облаци, дърветата се огъваха под силните напори на вятъра. Той напираше все по-силно, фучеше в дърветата, шибаше водата и вдигаше все по-големи вълни. Вързана с дългото въже, лодката подскачаше, удряше се в ствола на едно изкоренено дърво и след това се люшваше отново към тръстиките, които опасваха брега.

Неприятното хъркане на мъжете стържеше в утринната тишина и веднага напомни на Елиза къде се намира. Тя предпазливо опита да се изпъне, за да освободи малко мускулите си. Успя да се изправи. Най-първо погледът й падна на Фич, който спеше под едно дърво на брега. Бе проснал под себе си завивката, за да се пази от студената влага на шумата, елека си бе сгънал като възглавница под главата.

Погледът на Елиза се плъзна към дебелото въже, вързано с единия край на носа на лодката. Другият му край бе завързан за надвиснал клон. На дървото, възседнал един чатал, спеше Спенс. Явно той е бил на пост там, за да наблюдава по-добре пленницата. Свободният край на въжето той бе овързал около глезена си, да пази лодката, ако се случи да задреме. Сега и той хъркаше звучно като своя другар, който спеше в шумата.

Докато трескаво преценяваше възможностите за бягство, съдбата заплете цяла верига от събития. Вятърът духна още по-силно, течението отмъкна лодката толкова навътре в реката, че въжето опъна клона, той се счупи, падна и клупът се изхлузи. Лодката просто се стрелна към талвега на реката, течението я грабна. Натоварена само на носа, където седеше Елиза, лодката се въртеше като пумпал около собствената си ос, въжето се омота около румпела, изпъна се и Спенс изхвърча от своето гнезденце. Разперил ръце и крака, той пльосна във водата и потъна. Водата тук бе плитка, едва достигаше до кръста му и кракът му стъпи за миг на дъното, но лодката теглеше с такава сила, че го повлече отново във водата. Спенс нададе сърцераздирателен вик.

Викът му стресна Фич. Не можеше да не долови паниката в гласа на другаря си. Фич подскочи. Бос, с издути долни гащи и развята риза, той изглеждаше страшно смешен, но това бе нищо в сравнение с вида на другаря му, вкопчил се върху една пясъчна ивица, докато лодката продължаваше да пори с нос надолу по реката. Мисълта за Негова Светлост, който ги бе предупредил изрично, че в никакъв случай не бива да изпуснат момичето, удесетори силите му. С гигантски крачки, гребейки във въздуха с ръце като с весла, той хукна по брега — търсеше място, където да пресрещне лодката. Елиза погледна Спенс, който газеше във водата. Бе успял да хване въжето. С пръхтене и сумтене той се приближаваше към лодката. Елиза пропълзя назад към румпела, но въжето се бе заплело така, че не можеше да се освободи. Тя грабна едно от веслата и се приготви да попречи на своя полуудавен пазач да се качи на лодката. Спенс напразно отправяше закани и молби.

В това време Фич скочи триумфиращ от една плоска скала право пред лодката. Плюейки вода, той си пое въздух и заплува към тях.

Лодката силно се заклати. Големите ръце на Спенс търсеха да се хванат за борда. Елиза отново опита да вземе греблото, ала то се оказа твърде тежко и неудобно, за да може да го върти като оръжие. Задният край на греблото се удари толкова силно в мачтата, че Елиза едва не изхвърча през борда. Фич бе стигнал до лодката и се изкатери тържествуващ. С гневен писък Елиза се втурна да го отблъсне с греблото, но изгуби равновесие, когато Спенс се прехвърляше през борда и случайно се блъсна в румпела. Лодката се изправи като мъжки кит през любовния период и… Елиза бухна в ледената вода. Безпаметна от ужас, тя изплува, като се бореше да поеме въздух. Само гневът й помогна да дойде бързо на себе си: двамата мъже отново владееха лодката.

Смаяните им погледи й подсказаха каква ли гледка представлява — с тръстики по главата, мокри кичури, полепнали по лицето, хубавата и колосана яка провиснала като гирлянд на някаква злощастна сирена.

Въпреки че тук реката не бе дълбока, Елиза не можеше да се изправи, пречеха натежалите й поли. Тя отчаяно търсеше да стъпи, изправи се и усети как елегантната й обувка се заклещи между камъните. Колкото и да се мъчеше, остана клекнала във водата.

Фич бе успял да улови веслата и сега се опитваше да изправи лодката. Отблъсна я и я докара до Елиза. Подаде й ръка с красноречива гримаса.

Вирнала високо глава, тя му обърна гръб и зашляпа с мокрите си поли през тинята към брега. Щом стигна твърда почва, вече не можеше да се сдържа, зъбите й тракаха от студ. Мъжете изтеглиха лодката на суша. Като избягваха да срещат отровните погледи на Елиза, те се заеха да запалят огън. Завесата, служила за увиване на пленницата, те окачиха на въжето, опънато между две дървета. Елиза можеше да се прикрие зад нея.

Зад този импровизиран параван тя свали дрехите си, но най-първо скри кесията с пари в хралупата на дървото. Мъжете простряха мокрите дрехи край огъня, докато Елиза се видя принудена да се увие с кожите. Спенс бе успял да улови заек. Сега, одран най-грижливо, той цвърчеше на шиш над пламъците. Хляб, сирене и вино допълваха закуската им. Наистина, заекът бе ужасно жилав, но храната стигаше да утолят глада си. Елиза поблагодари хладно за своята порция.

— Сега трябва да си починете — я посъветва Спенс. — Щом мръкне, ще продължим.

Кадифената й рокля надали щеше да изсъхне дотогава.

— А какво ще облека? — запита тя. — Роклята ми е съсипана, загубих във водата едната си обувка. Всичко е още съвсем мокро.

Спенс се отдалечи за малко и се върна с чифт кожени обувки, някаква раздърпана вълнена рокля и дебела наметка.

— Ето тук нещо, ако сте съгласна да го носите… Прости дрехи, ама ще свършат работа. Така ще стигнем до целта си, без да правим впечатление…

Елиза го погледна мрачно. Нямаше понятие защо трябва да бъде облечена бедняшки. Явно нямаше да попадне в някаква луксозна обстановка. Тя взе дрехите, тъй като би било глупаво да стои с мокра рокля, а кожените завивки не бяха достатъчни. Изсуши косите си пред огъня, пооправи ги с пръсти и ги пусна свободно по раменете. Щом долните й дрехи се поизсушиха, тя отново се скри зад своя параван, взе кринолина си и направи в него джобче за кесията си. Облече фустите, стегна елечето на вълнената рокля и върза шнуровете около талията си, обу кожените обувки. С благодарност усети колко топла е тази дреха. Накрая спусна ниско качулката на сивото наметало.

Нощта бе вече настъпила, когато някой кротко побутна Елиза да става. Тя с неохота подаде кожите, за да ги отнесат отново в лодката, където пак можеше да си легне.

— Мога да умра — оплака се тя, — но вас какво ли ви интересува? Двама безсърдечни негодници, това сте вие! И в гроба пак ще търся възмездие, кълна се!

— Не е така, госпожо. За нас вашата сигурност е по-важна и от собствения ни живот! — възрази Спенс.

Елиза го погледна разколебана.

— Е, добре, Спенс! Но аз мога да свидетелствам, че ти не успя да изпълниш задълженията си. Предпочитам да слушам воя на призраците в царството на мъртвите, отколкото да разчитам повече на твоите грижи. Клетото ми тяло не може повече да ги понесе!

Спенс не намери думи, за да й отговори — права си беше. Не можеше да й се сърди, че хвърля цялата вина на него и на Фич. Негова Светлост им бе наредил да пазят тайна и Спенс нямаше да наруши клетвата си, макар че май започваше да прилича на истински негодник.

Най-добре щеше да е, да стъкми за момичето едно топло местенце в лодката. И той се зае да го прави, разстла кожите, но най-пухкавата от тях остави за завивка, да я пази от нощния хлад. Мокрите й дрехи също уви в една кожа, прибра ги на лодката, макар че едва ли някога пак щяха да потрябват. Той помогна на своята пленница да се качи в лодката и грижливо я зави, защото този драгоценен товар бе поверен в неговите ръце.