Катлийн Удиуиз
Сълзи от злато (12)

Глава единадесета

Максим седеше на коня си с ръка на седлото. Под обраслата с гори височина, където беше спрял, мирно се виеше река между заледените брегове. На отсрещния бряг сред борови гори, проблясваха снежни преспи, мярваше се и някое животно в търсене на храна. Максим повдигна глава и проследи с поглед малко птиче ято, което прелиташе над долината. Небето бе ведро синьо. От време на време, когато южнякът задухаше топъл през върховете на дърветата, някой облак хвърляше сянка върху потъналите в сняг поляни и просеки. Погледът на Максим се насочи към далечината, но той не виждаше много неща, защото мислите му бяха насочени навътре в него. Той виждаше сини очи, в които гореше огън, червеникавокафяви коси, които падаха на вълни по едва закритите гърди. Представата за нейната красота не преставаше да го преследва. Той бе попаднал в капан. Дългото въздържание го бе докарало до границата на неговата издръжливост, и само с върховно усилие на волята бе потиснал желанието да я сграбчи и да я отнесе в леглото. Сега го болеше, че бе реагирал така остро и я бе заплашил с изнасилване.

Максим наложи на мисълта си да се върне към някога обичаната Арабела. Никой не би могъл да отрече, че Арабела по природа беше идеалът за благородна девича красота. Колко често се бе опиянявал от спомена за нея! Сега обаче откри, че с мъка съумява да извика в паметта си нейната грация, образа на сивите й благи очи и нейните светлокестеняви къдрици.

Представите бяха замъглени и неясни и вече не трогваха сърцето му. Колко бе прав Николаус, докато той самият бе уверен, че е бил обзет от дива страст. В действителност не го ли е водело желанието за отмъщение, за да заповяда да отвлекат Арабела.

Отново го нападнаха представи за Елиза… за гневната Елиза, за спящата Елиза, за Елиза, която му отвръща яростно.

Той трябваше неохотно да си признае, че страстно я желае, но не можеше да се примири с това си чувство. Кое беше това момиче, което се бе промъкнало в живота му, непрекъснато го дразнеше и поставяше на изпитание търпението му, което проваляше всичките му планове? Той бе изгнаник, отхвърлен от родината и ако искаше отново да заеме полагащото му се място, трябваше да постави в ред нещата си, дори това да му струваше живота. Той нямаше време да се отдава на копнежи по опърничава и твърдоглава жена.

Враният му жребец, усетил напрежението у ездача си, започна неспокойно да играе. Максим го сръга с пети и препусна. Известно време следваше равния терен по билото на един скалист склон. После хребетът постепенно се заспуска надолу и Максим тръгна през иглолистната гора. Освободен от улея на стръмните скали, потокът образуваше на отсрещния бряг мочурливо езерце, изпъстрено със заледени храстчета и треви, които блещукаха под слънчевите лъчи.

Той подкара жребеца през един брод, слезе на отсрещния бряг и спря под стар клонест дъб. После свали от рамото си лъка, сложи стрела и се прокрадна с тренирана, безшумна походка към езерцето. В незамръзналата вода край обраслата с тръстика ивица крякаха няколко гъски. Един мъжкар изпърха с криле и в следния миг се спусна като камък към накъдрената от бриза водна повърхност.

Максим донесе птицата, завърза й краката с кожени ремъци и закрепи улова си на седлото. Едно движение между дърветата на отсрещния бряг прикова погледа му и когато обиколи ниските храсти по брега, от там изскочи елен и наведе глава, за да пие от реката. Лъчите на изкачващото се по небосвода слънце просветваха в мъглата и правеха цветовете по-ярки. Максим се отпусна на коляно, сложи една остра стрела и се прицели под врата на Еди. Еленът направи малка крачка и се свлече, улучен в сърцето.

Максим наблюдаваше замислен плячката си. Ако не внимаваше, и него щяха да го пронижат ужасните й стрели. Да, тя щеше да го води за носа като фон Рейн, клетия човечец.

 

 

Елиза стоеше с ръце на кръста в салона и чакаше. Беше се приготвила да изнесе лекция на маркиза и бе разочарована, като видя, че го няма.

— И къде е тръгнал в този ранен час лорд Сиймур? — попита тя Фич.

— Негово Благородие отиде на лов. Искаше да напълни килера на готвача с пресен дивеч — отвърна той. Той вече достатъчно добре познаваше момичето, за да усеща кога е ядосано. И храбро се зае да повдигне настроението й. — Можете да сте сигурна, че няма да умрем от глад, докато с нас е лорд Сиймур. А що се отнася до вас, мадам, господарят ме помоли да ви кажа, че ще ви вземе с него в Хамбург. Около обяд трябва да сте готова.

— Както заповяда Негово Благородие — отвърна Елиза с престорено смирение.

Тя обаче нямаше никакво желание да се върне обратно в покоите си и да се пудри, защото сигурно щеше да мине време, преди маркизът да се върне. По-скоро й се искаше да се поразходи из околността. Елиза си наметна пелерината, сложи качулката на главата си и излезе през вратата. Бавно слезе по стълбите, пресече двора и премина по моста. После пое по една пътека, която минаваше покрай крепостния ров.

Тя се спря на един облян в слънчеви лъчи хълм, когато видя, че пътят й е преграден от бодлив храсталак. Сняг потискаше гъстата трева, която растеше под храстите, никъде не се виждаше пътека. Елиза вече искаше да се връща, когато остро убождане я спря. Повдигна си полите, за да измъкне бодила от подметката на обувката си, и се сви, защото си убоде пръста. Докато се взираше в капчицата кръв, изведнъж по лицето й пробягна злорада усмивка. Питаше се как ли би реагирал господарят на замъка, ако намери в леглото си бодливи тръни. Идеята бе примамлива.

Елиза бързо повдигна полите си, развърза връзките на талията си и измъкна една от долните си фусти. Най-лесно беше да постеле малко плат върху тревата и храсталака, така че по него да се налепят бодлите. В кратко време насъбра предостатъчно. Трябваше да побърза, защото Максим можеше да се върне всеки момент.

Елиза отново пресече двора и се прокрадна незабелязано покрай Фич и Спенс нагоре към покоите на маркиза. Тя отметна завивките от леглото му, извади бодлите от фустата си и ги разположи по грубия плат на матрака. После постла отгоре чаршафа и върна обратно завивките.

Стрелна се на пръсти в стаята си и започна да се подготвя за ездата до Хамбург. Настроението й не можеше да е по-добро, когато малко по-късно Максим похлопа на вратата.

— Идвам! — извика тя и отвори, след като трескаво бе взела палтото си.

Максим посочи с кратко кимване към стълбите.

— Тръгваме ли?

Елиза избърза покрай него и затича надолу по стълбите. Максим слисано гледаше след нея и после бързо я последва.

— Позволете — каза Максим, пое палтото й на входа и постави подплатената с кожи дреха на раменете й, преди да отвори вратата с бърз, но любезен поклон.

Елиза бе озадачена от неговия жест, галантната страна от съществото му отново и отново я изпълваше с неудоволствие. Макар и да бе човек, когото тя имаше всички основания да мрази, все пак не можеше да не си признае, че никога до сега не бе срещала по-хубав, по-представителен мъж.

Фич чакаше вече с Еди и подаде юздите на Негово Благородие, преди да отиде до обора и да доведе коня на дамата. Максим разтри меките ноздри на Еди и при това откри по носа на коня малки белези, като от драскотини.

— Но, какво ти е? — потупа той коня си. — Изглеждаш така, сякаш си се борил с котка.

Еди извъртя очи и Елиза имаше чувството, че жребецът й хвърля обвинителни погледи. Тогава чу, че Фич идва с нейната кобила. Гледката не можеше да бъде по-странна. Късокраката бяла кобила, украсена със звънче и вплетени в гривата панделки, изглеждаше направо смешна.

Максим се разсмя звънко, но веднага се овладя, когато осъзна, че слугата му трябва да бе изразходвал много време, за да украси така кобилата за младата дама.

Елиза му хвърли един яростен поглед, скочи на седлото на натруфената си кобила, и си оправи палтото и роклята. Тогава взе камшика и изплющя с него. Тя бързо пришпори коня и запрепуска, без да удостои придружителя си с поглед. Максим я последва с усмивка. Скоро обаче той мина първи, защото тромавата кобила не можеше да мери крачка с расовия жребец.

След като яздиха известно време, Максим спря и изчака тя да го настигне.

— Наред ли е всичко, Елиза? — попита той.

Елиза кимна.

— Ако имате нужда от нещо, само извикайте.

Еди отново зае челното място. Елиза се учудваше на хармонията между кон и ездач. За разлика от Риланд, който непрекъснато използваше шпорите и властно опъваше юздите, Максим не се нуждаеше от тяхната помощ и въпреки това жребецът под него сякаш танцуваше. Елиза повдигна поглед към широките рамене на ездача. Представяше си как тя, величествено облечена, влиза в дворцов салон ръка за ръка с него, и в мислите си виждаше как всички онемяват, когато обръщат поглед към тях и дамите оглеждат с неприкрито възхищение придружителя й. Вълна от чувства я заля. „Но как се случи това? — питаше се тя. — Промени ли се отношението ми към този човек? Друго ли изпитвам към него?“ Елиза смутено пропъди тези фантазии и проследи полета на ято птици, което литна от един храсталак. Тя извика в съзнанието си жестоките изпитания, които бе преживяла заради него, старателно подсили всеки отделен случай, докато не усети отново познатия и търсен прилив на яд и отвращение.

Те стигнаха границите на града и скоро след това бяха заобиколени от суетата и кипежа на градския живот. Максим яздеше до нея из тънещите в киша улици, докато накрая спряха пред няколко малки магазинчета. Елиза със страх очакваше слизането от коня, защото се притесняваше, че ще си изцапа обувките и дрехите. Това придаде на лицето й угрижен вид, който Максим веднага забеляза, когато пристъпи към нея и пое юздите от ръцете й.

— Имате ли нужда от помощ? — попита той развеселен.

Тя веднага си възвърна ироничния вид.

— Да не би да ми предлагате помощта си?

— Да, предлагам ви я.

— Тогава с благодарност приемам.

Максим свали с бързо движение шапката си и направи учтив реверанс.

— Ваш слуга, очарователна госпожице.

С едната ръка на гърба й, с другата под коленете й, той я повдигна от седлото. Притискайки я към гърдите си, той направи няколко несигурни крачки назад в кишата. Тя затаи дъх и стисна здраво очи, очаквайки всеки миг да се озоват в някоя локва. Когато ги отвори отново, погледна право в неговите очи, които изведнъж бяха така близко. Тогава тя забеляза, че в паниката си бе обвила двете си ръце около врата му.

Максим видя изчервяването й, кимна незабележимо и още повече я смути, като каза тихо:

— За мен е удоволствие, мадам.

Елиза свали дясната си ръка от врата му. Можеше да усети твърдостта на гърдите му и силата на неговите ръце. Нечакани спомени от предишната сутрин нахлуха в нея и тя още по-силно се изчерви под погледа му. Щом стигнаха вратата на магазина, Максим ловко повдигна резето с един пръст и отвори вратата с рамо. Вече вътре, той внимателно я остави да стъпи на пода. Грижовността му я правеше несигурна и главата й се замая. Бавно се съвземаше отново.

Максим пъхна в ръката й една голяма кесия.

— Това би трябвало да стигне, за да се облечете прилично.

Подигравката и иронията бяха изчезнали, вместо това погледът му я бе обгърнал топло и почти нежно, когато допря ръката й, подавайки кесията.

— Докато мога да си позволя по-луксозен гардероб за вас, ще трябва да се задоволите с това — измърмори той.

— Милорд, не е необходимо да си пръскате парите за мен — отвърна Елиза. — Като ваша пленница едва ли ми се полага да очаквам подаръци.

Максим сложи ръце на гърба си и я погледна.

— Стига да не си падате по модни екстравагантности, новите ви неща няма да са прахосничество. Във всеки случай може да си избирате по ваш вкус и на ваша отговорност. Искам да ви виждам добре облечена.

От дъното на магазина се чуха тежки стъпки и Максим се обърна към едрата жена, която се появи.

— Добър ден, мадам Райнхард. Казвам се Максим Сиймур. Приятел съм на капитан фон Рейн.

— Ах, така ли! — отвърна шивачката на безупречен английски и се засмя бодро. — Радвам се да ви видя. Капитан фон Рейн ме уведоми, че ще дойдете.

— Предвидливостта на фон Рейн е достойна за похвала — отвърна Максим учтиво. — Той държи на качеството, затова ми препоръча да се обърна към вас.

Кръглото лице се изчерви от удоволствие. Мадам Райнхард, една истинска англичанка, от три години вдовица, бе въпреки напредналата си възраст все пак не толкова стара, че да е нечувствителна към чара на един красноречив английски джентълмен.

— Вие можете да съперничите на капитана по любезност. — Тя посочи с жест дрехите и пелерината на Елиза. — Спомням си как капитанът поръча тези дрехи. За мен е радост да видя как добре ви стоят.

— Мадам, тези доказателства за вашия талант ни накараха да потърсим пак помощта ви. Бихте ли се погрижили за нуждите на тази дама?

— Но, разбира се, сър. Тя е ваша…

— В момента аз я закрилям — прекъсна я Максим.

Той се покашля и опипа един от платовете.

— Тя бе… непредвидено откъсната от чичо си… естествено, без самата да има вина за това. — Обръщайки се, той хвана ръката на вдовицата и я дари с една усмивка. — По причина на сигурността й, мадам, бих се радвал до завръщането ми, младата дама да остане при вас.

— Естествено, мистър Сиймур. Толкова привлекателна млада дама винаги е изложена на опасност навън, ако е без придружител.

— Добре, тогава ще се сбогувам с вас. — Един поглед към Елиза го увери, че на нея й е крайно неприятно, дето е превърнал тази жена в нейна пазителка.

— Бъди послушна като дете, докато се върна — предупреди я той и я целуна бегло по бузата. Той усети как тя се вцепени, когато я докосна. — Ще побързам.

— Ах, ще се справя добре и без вас — увери го Елиза. — Не бързайте прекалено.

— Точно така, сър — подкрепи я мадам Райнхард.

Елиза натъпка кесията на Максим в чантата си, когато вратата се затвори зад него. Не й убягна, че той отведе със себе си и Еди, и нейната кобила, оставяйки й по този начин само възможността да избяга пеша. Тя рязко се извърна към мадам Райнхард.

— Искам да изпратя известие на капитан фон Рейн. Сещате ли се за някого, който би могъл да му го занесе?

Вдовицата скръсти ръце. Категоричният тон на младата дама издаваше, че мистър Сиймур не без основания й търсеше надежден компаньон да я наглежда.

— Аз… Бих могла да изпратя съседското момче…

— Добре. Ще му платя за това.

Елиза свали пелерината си и я остави на един стол. Тя видя съмнението в очите на жената и сложи ръка върху нейната успокоително.

— Мадам Райнхард, става дума за нещо съвсем обикновено. Въпреки че лорд Сиймур за сега е мой… покровител, капитан фон Рейн управлява сметките ми. Ако искам да платя гардероба си, трябва да вляза във връзка с него. Моля ви, изпратете момчето при него, за да можем да започнем с избора на платове.

Това убеди мадам Райнхард и тя излезе навън да потърси момчето и да го изпрати за капитана с надеждата за възнаграждение. При завръщането й клиентката вече бе потънала в избора. Вдовицата Райнхард разполагаше с платове от частна колекция, които пазеше в един стенен шкаф в най-отдалечения ъгъл на магазина. Очевидно бе оставила шкафа незаключен. Тя се учуди доста, защото момичето си бе избрало най-фините и скъпи платове. Тъй като жената се съмняваше в платежоспособността на момичето, тя извади няколко топа от по-евтините платове. Елиза учтиво прецени всичко, но при всеки топ поклащаше решително глава.

— Тези тук по ми подхождат — каза тя и посочи фините коприни, пищните кадифета и великолепния брокат от стенния шкаф.

— Е, скъпа моя, тези платове са много скъпи, сигурна ли сте, че ще можете да ги платите?

Елиза се извърна и измъкна изпод полата си една кесия, от която извади няколко златни монети.

— Това е предплата за моята поръчка. Капитан фон Рейн ще потвърди, че мога да ви платя и остатъка.

Шивачката претегли тежките златни монети в ръка. Тя провери една със зъби, и после започна трескаво да ги брои. Всички бяха нови и блестящи.

— Предплата? Но това е достатъчно за две рокли от тези платове.

— Знам много добре какво мога да получа за тази сума, мадам, но искам да се облека много по-добре. В последно време не можах да похарча нищо за гардероба си и искам сега да променя положението по най-бързия начин. — Тя се наклони напред и пошепна доверително: — Знаете ли, двама заможни господари ми искат ръката. Сигурно разбирате, че не мога да им се представя бедна като църковна мишка, защото иначе може би ще се усъмнят в чистотата на моите намерения.

Това не бе съвсем лъжа. Николаус наистина бе заможен и я ухажваше. Дрехите, които бе притежавала досега, бяха от добро качество, но доста сдържани по отношение на цветове и кройка. Към тях си бе набавила само най-необходимото. Сега обаче казваше си тя, трябваше да е подходящо облечена за всички случаи, които можеха да се изпречат на пътя й в търсене на баща й. Когато Николаус я представяше на по-влиятелните членове на Ханзата, трябваше да има дрехи, достойни за случая. Освен това тя имаше и други, по-лични причини да промени стила си. Арабела винаги бе обръщала голямо внимание на външния си вид, нещо, което досега не бе я интересувало. Но откакто Максим й бе дал да разбере, че може да я оцени за задоволяване на ниските си страсти, но не й признава иначе стила и изтънчеността на Арабела, тя се бе почувствала обидена и предизвикана. Сега бе важно той да бъде вразумен.

Въодушевлението на мадам Райнхард отговаряше на силата на нейната фантазия. Такава възбуждаща фигура явно привличаше множество пламенни обожатели. Можеше да се предположи, че ще спечели някой богат мъж за женитба. А също така бе повече от вероятно, че такъв мъж би затрупал младата си жена с дрехи, което от своя страна бе добре за нейната работа.

— Смятате ли, че ще се справите с тази задача? — попита Елиза.

Мадам Райнхард се изправи в цял ръст.

— В цял Хамбург няма да намерите по-добра шивачка.

Елиза поглади роклята си.

— Вижда се, че сте сръчна. Въпросът е дали ще можете да ми доставите дрехите преди края на месеца? Времето е малко.

— Веднага ще се захвана с това — обеща мадам Райнхард. — Може би няма да мога да доставя всичко наведнъж, но това зависи от размера на вашата поръчка.

— Тогава, мадам, бих искала да си осигуря вашите услуги.

— Няма да съжалявате.

— Добре, да започваме. Имам да направя и други покупки…

— Но мистър Сиймур каза, че трябва да останете тук.

Елиза отклони това с усмивка.

— Ако желаете, можете да ме придружите, но аз трябва да си купя още обувки, шапки и аксесоари.

Тъй като мадам Райнхард ясно усети, че младото момиче в никакъв случай няма да се откаже от намеренията си, тя се съгласи.

Николаус бе научил междувременно за пристигането на Елиза. След като пита в множество магазини, той я откри най-сетне в една обущарница, в която тя си избираше фина кожа за чифт дамски ботуши. Обущарят изглеждаше изключително очарован от тази поръчка и с готовност прие да изработи ботушите колкото е възможно по-скоро и да ги изпрати за проба в замъка Хоенщайн.

— Аз пък мислех, че съм намерил във ваше лице една жена, която пази състоянието си и не го пръска за модни финтифлюшки — засмя се Николаус на излизане от магазина.

— Финтифлюшки? Но какво говорите, Николаус? — запротестира тя. — С изключение на това, което нося на гърба си, всичко ми е отнето. Ако сега не си купя нещо, скоро няма да имам какво да облека.

— Максим носи отговорността за това да се чувствате добре. Нека той се погрижи за вашите потребности — каза Николаус хитро.

— Купувам си дрехите на своя глава. Ах, хрумва ми… — Тя пъхна ръка под роклята си и извади кесията на Максим. — Искам да вложите краткосрочно тази сума, с висок лихвен процент. Възможно ли е?

Николаус разпери ръце.

— Разглезил съм ви, госпожице.

С прелестна усмивка тя положи ръка в неговата.

— Така е. Никога не съм се надявала, че ще спечеля толкова, колкото вие постигнахте за мен. Мога да си помисля, че сте прекалено щедър. Ако ми откажете сега, бих могла да ви разбера.

— Да откажа? — той положи ръка върху нейната. — Дори да поискате сърцето ми, не бих могъл да кажа не. Бих ви го предоставил с радост.

Елиза си издърпа ръката. Възхищението, което четеше в сините му очи, я притесняваше, без да може да каже защо. Когато Николаус я бе посетил в Хоенщайн, тя бе в добро настроение и го бе насърчила, но същевременно бе обзета и от желанието да изтрие от лицето на Максим онази иронична усмивка и да му докаже, че и нея може да я желае друг мъж така, както той самият бе желал Арабела.

Николаус я придружи при излизането от магазина.

— Негово Благородие взе и моя кон — оплака се Елиза. — Ще си опропастя обувките, ако пресека улицата.

— Скъпа моя, не се притеснявайте. Ще извикам карета, която ще ви докара до гостилницата — предложи Николаус. — Там можем да се освежим, докато се върне Максим.

— Николаус, вие сте ясновидец — каза Елиза облекчено. — Наистина умирам от глад.

— Нима? И при това с моя готвач? — Николаус се изсмя високо. — Не, не, момичето ми, вие сте заплашена от напълняване с Дитрих. — Намигайки, той се опита да разгадае фигурата й под пелерината. — Може би трябва да си го взема обратно, да не ми развали хубавата гледка.

— Засрамете се. Говорите като необуздан епикуреец, а не като въздържан по монашески ханзейски капитан.

— Какво да кажа? Че с удоволствие гледам красиви момичета и че вие сте най-красивата? Аз имам очи, само Максим е заслепен. Той се топи по това, което не може да има, и при това изпуска съкровището до себе си. Ако имах време, бих му предал няколко урока, но се страхувам, че думите ми ще отидат на вятъра при един толкова твърдоглав тип като него.