Катлийн Удиуиз
Сълзи от злато (5)

Глава четвърта

Над реката още тегнеше мракът на нощта, когато лодката стигна до Лондон. Стресната в неспокойната си дрямка, Елиза видя по двата бряга да тъмнеят силуети на кули и сгради. Малката лодка силно се разклати, когато Фич легна целия върху руля. Спенс обра платното и хвърли поглед към своята пленница, топло сгушена в постелята от кожи. Той видя как очите на момичето проблеснаха, докато оглеждаха брега.

— Не мърдайте, госпожо! Стойте си там тихичко като едно мишленце! Сега тоя прът тука — и той удари с ръка по късата мачта — малко ще го наведем, та си пазете главата!

Елиза кимна още сънена, дръпна се от мачтата и загледа как двамата мъже превиха гърбове и целите легнаха на ремъците. Започнаха да гребат, самите те като неясни силуети, от една тъмна сянка към друга. От страничните ръкави и плитчините на реката се носеха воали от лека мъгла и обвиваха все по-плътно лодката, колкото повече приближаваха към брега. Чуваше се само ритмичното пъшкане на гребците в призрачната тишина, докато се плъзгаха край тъмните палати — някои от които разкошни и горди, а други полусрутени. Нощната тъмнина милостиво прикриваше помръкналия от времето блясък на Савой, но не можеше да скрие красотата и величието на Аръндел и Лестър. Оттатък средния и вътрешния дворец по бреговете на реката останаха да се тъмнеят само дървени хижи и полусъборени бараки, използвани за складове. Сега мъжете потопиха дълбоко греблата, за да забавят плъзгането на лодката. Най-после носът се удари в един стар кей, няколко разкривени стъпала стигаха до водата. Елиза се надигна, изпълнена с любопитство, но изведнъж я обзе мрачно предчувствие, като видя къде са пристанали. Зад склада започваше онази част на града, в която Елиза бе бродила да търси баща си, преоблечена като млад скитник. Всъщност, разбираемо бе защо я водят тук — всички знаеха, че на това място се събират крадци, убийци, скитници и проститутки. Дори заповед на кралицата освобождаваше този квартал от окото на закона и неговите пазители. Тук нейните похитители щяха да намерят убежище, да бъдат между свои.

Спенс скочи от мостчето и привърза въжето за един висок кол. Фич го последва, обърна се и понечи да вдигне Елиза на ръце, но тя решително се възпротиви. В момента не й оставаше нищо друго, освен да се примири с участта си на пленница, но бе решена да направи труден живота на типовете, които я бяха отвлекли.

— Мога сама! — процеди тя тихо. Мястото й се виждаше страшно, не искаше да привлече към себе си вниманието на някои още по-долни типове. Когато Фич продължи да настоява, тя гневно възропта: — Няма да се оставя да ме влачите дявол знае къде! Но съм във ваша власт, затова ще ви последвам!

Фич трябваше да отстъпи, задоволи се с това, да й помогне по единствения начин, който тя склони да приеме. Като се хвана за жилестата му ръка, Елиза запретна високо полите си и скочи на мостчето, като се стараеше да щади колкото е възможно болния си глезен. Спенс я следеше зорко с очи, докато Фич помагаше да извадят багажа от лодката. Но нямаше за какво да се безпокои. Елиза не възнамеряваше да се лиши от тяхното покровителство докато се намираха на това съмнително място. Щеше да стане още по-лошо. Не искаше да попадне от трън, та на глог. В бордеите на този известен с лошата си слава квартал просто гъмжеше от тъмни типове, много по-лоши от Спенс и Фич.

Блъсна я тежка воня на влага и разложено. Елиза, която в тази потискаща мъгла се чувстваше като отхвърлена от света, потръпна от отвращение. Смътно се досещаше къде се намират. Мисълта, че наблизо в стария манастир на Белите братя, беше свърталището на скитници и просяци, не можеше да я накара да се чувства на сигурно място. Веднъж, преоблечена като момче, тя се бе осмелила да влезе там, за да търси следите на баща си. Беше се натъкнала на цяла банда най-различни изпечени престъпници, които не биха се побояли да плячкосат дори гробовете или бесилките в Тайбърн. Между тия люде имаше всякакви бивши войници, конекрадци, разбойници. Имаше и такива, които се правеха на неми и сакати, за да могат под закрилата на Белите братя да разиграват дивашките си номера и да се търкалят после в праха от шегите си. Най-невероятни бяха изобретенията на известните със своите трикове измамници. Елиза с ужас си спомняше за един тип, които бе привързал към тялото си изсушен човешки крак, отрязан от някакъв мъртвец, за да се прави на сакат. Тя бе побягнала, за да не повърне. Извън града, където просяците се движеха на групи от по стотина и повече човека, обикновено ги предхождаше предупредителният вик: „Просяците идат!“. Ала тук, в убежището на тази паплач, такива викове не се разнасяха, човек не можеше да знае дали някой тайно не го дебне.

Придружителите на Елиза бяха не по-малко нервни от нея, оглеждаха се страхливо, докато се качваха нагоре по стълбите. За бягство не можеше да става и дума. Елиза се чувстваше напълно безпомощна, докато я водеха из плетеницата от тесни улички. Повдигаше й се от вонята на гнили боклуци. Най-после стигнаха до истински лабиринт от ниски къщурки и спряха пред висока тясна къща с остър покрив. Очуканата табела над вратата съобщаваше, че се намират пред „Кръчмата на червения монах“.

Притиснат дълбоко в сянката на входа, Фич се огледа напрегнато нагоре и надолу по уличката, преди да почука на дъбовата врата. Нищо не помръдна, той опита още веднъж. Най-сетне отвътре се обади някакъв глас, последван от шум на стъпки. Издрънча верига, резето щракна, ръждивите панти проскърцаха, после вратата се открехна и се прокрадна светлина. В тясната пролука изникна лице на жена над светлината на запалена свещ. С мътни сънени очи тя се вгледа в късните гости.

— Раймонда, ти ли си? — попита Фич недоверчиво.

Погледът на жената се плъзна бавно към Елиза и остана вперен в нея. Кривата подигравателна усмивка показа разядените й зъби. Тя рязко се обърна към Фич:

— Тебе те помня… Нали вие ми доведохте лорда.

— Ние бяхме… — Фич хвърли подозрителен поглед през рамо и пристъпи напред. — Господинът каза, че си щяла да ни подслониш…

Вратата се отвори със силно изскърцване и Раймонда им направи знак да влязат.

— Влизайте бързо, преди да ви е видял някой!

Фич хвана Елиза за наметката и я повлече със себе си. Неговата припряност му спечели гневния поглед на пленницата.

— Вървете, госпожо — помоли той, решен да не се разправя на това място, където и той беше външен като нея.

С двамата силни мъже от двете й страни Елиза нямаше избор. Като загърна наметката плътно около тялото си, тя мина през тясната врата, следвана от пазачите си, които от бързане едва не я настъпиха по петите. Едва-що бяха влезли в къщата и вратата бързо бе залостена отново. Фич и Спенс въздъхнаха облекчено.

— Не се бойте! — Раймонда разтегли устата си в усмивка и подаде на Спенс свещ. — Тука сте на сигурно място.

Двамината не изглеждаха убедени. Човек не можеше да знае какво дебне из тия тъмни ъгли. В огнището просветваше слаба жар, душна миризма на вкисната бира, на дим и потни тела тегнеше в ниската стая.

Елиза усети изпитателния поглед на Раймонда върху себе си и му отвърна хладно и недоверчиво. Това беше третото лице, което трябваше да запомни за деня на разчистването на сметките! Жената бе на около тридесет и не изглеждаше зле, въпреки че нелекият й живот бе оставил отпечатък върху лицето й. Големият шал върху нощната й риза беше почти покрит от червения водопад на гъстите й коси.

— Ама ти си още много млада! — Гласът на Раймонда издаваше някакво безпокойство.

Елиза долови това и отговори бързо, за да просвети Раймонда относно собствената й роля в този заговор:

— Може би, мадам — отвърна Елиза. — Но съм достатъчно възрастна, за да зная, че ще увиснете в Тайбърн заедно с тези двама негодници, само ако ми се случи нещо тук.

Раймонда отметна дългата си рошава коса и отвърна с гърлен глас.

— Не бой се, детенце! Тука нищо няма да ти липсва, макар че си блъскам главата защо ли изобщо си тук. Доколкото знам, Негова Светлост имал да си урежда някакви сметки.

— И кой е този тайнствен лорд? — запита Елиза.

Знаеше, че както Риланд Хъксфорд, така и Форсуърт Редбърн търсеха начин да си отмъстят. Самомнителният Форсуърт нямаше право да носи титлата „лорд“, ала не пропускаше случай да се представи за такъв.

— Скоро ще разберете — отвърна Раймонда уверено.

С безразлично вдигане на рамене тя сложи край на разговора и кимна да я последват. От коридора по тясна паянтова стълба се качиха на горния етаж. Тук водачката им ги предупреди да пазят мълчание. Елиза внимаваше да не шукне, докато минаваха по дългия коридор с редица врати — знаеше ли човек какви типове спяха там! На края на коридора имаше врата към друго стръмно стълбище. Глезенът на Елиза, пък и целите й крака, я боляха, когато най-после стигнаха горе.

Раймонда влезе в малка стаичка точно под острия покрив на къщата и постави свещта на масата. Елиза и мъжете я последваха. Стопанката посочи решетките на прозореца.

— Тук дамата ще е на сигурно място, докато вие си свършите работата в Стилярдс.

Елиза веднага забеляза, че прозорчето е заковано, така че да не може да се отвори отвътре. Бе изключено всякакво бягство, а не можеше и да се размени и дума с минувачите от улицата. Стаичката трябваше явно да бъде неин затвор, наистина сравнително приятно обзаведен — тясно легло, стол и малка маса; на умивалника бе поставено най-необходимото за един тоалет: леген и кана, кърпа и сапун.

— Виждате, че оттук няма излизане — похвали се Раймонда.

— Все пак ще е добре да я държиш под око — предупреди Фич. — На такава отракана жена като нея вяра да нямаш!

Раймонда вдигна изненадано вежди и погледна на няколко пъти ту нежното момиче, ту огромния мъжага. Сега, като се позагледа, забеляза белега на бузата му.

— Малката ли те одраска? — ококори се тя.

— Дивата котка е нищо пред нея! — оплака се Фич, без да се смути. — Негова Светлост е за ожалване, ако не успее да я отучи от тия мурафети…

— Хм, лордът май има да проклина деня, в който нареди да я доведете — каза Раймонда, като тайно се надяваше, че нейната работа скоро ще приключи.

— Слушайте — опита се Елиза да смени тона. — Ако смятате, че ще причиня само беди на бедния лорд, който и да е той, защо не му направите добро и не ме пуснете? Аз съм готова да проявя великодушие и да забравя, че съм ви виждала някога вас тримата.

— Неговата Светлост ще се ядоса! — обясни Фич.

Раймонда бе свела поглед, никой да не отгатне тайните й мисли. Насили се да скрие ревността и омразата си.

Спенс, който досега бе мълчал, прекъсна грубо разговора, като се обърна към Раймонда:

— Момичето има нужда от почивка и нещо за ядене. Погрижи се за нея, докато ни няма. Като се уреди всичко, ще си получиш обещаните пари… ако свършиш добре работата…

Спенс ръгна с лакът Фич в ребрата и двамата излязоха и затвориха вратата след себе си. Когато се обърна отново към Елиза, в очите на Раймонда имаше озлобление и завист. Беше готова да се влачи по корем, за да услужи на лорда, ала като видя каква красавица беше отвлякъл, осъзна, че той бе поискал твърде много от нея. Ако помогнеше да изведат това момиче от Англия, Раймонда щеше да му намери друга жена, защо не тя самата… Нима друга щеше да го желае толкова много? В нея забушува жестока борба, още щом видя наивното младо същество, каквото й се стори Елиза. Омраза. Ревност. Завист…

О, тя добре знаеше колко безнадеждни са нейните копнения. Вероятността чувствата й към Максим Сиймур да прераснат във връзка, бе твърде малка. Той бе стоял съвсем кратко под нейния покрив, за да долови страстното й желание. Погледът на Раймонда се плъзна презрително по грубата наметка на момичето. Това не бяха дрехи за дама, ала блестящите коси, царствената осанка и грижливо гледаните ръце още по-убедително говореха за произхода на красивото момиче. За Раймонда бе особено унизително, че тя самата не можеше да противопостави нищо на тези предимства.

— Вие може да сте самата изтънченост, детето ми — присмя се тя, — ама там, дето отивате, животът ви няма да е песен.

— А къде отивам? — Елиза изви изящната дъга на веждата си с надежда, че най-после ще получи отговор.

Раймонда, която се наслаждаваше на малкото си отмъщение, отвърна:

— По дяволите, навярно.

Елиза реагира с равнодушно повдигане на раменете.

— Едва ли ще е по-гадно от тук!

Раймонда присви гневно очи. Отмъщението не беше сладко, щом можеха да го отхвърлят с едно повдигане на раменете. Завист я разяждаше, искаше й се да причини болка на това момиченце, но се боеше да си навлече гнева на лорда. Раймонда бе готова дори да даде възможност на момичето да избяга, стига да можеше да прехвърли вината върху някой друг.

— Ще ви донеса нещо за ядене — заяви тя със скърцащ глас. — Искате ли малко овесена каша? Сега или по-късно?

Елиза отхвърли това не особено примамливо предложение.

— Засега ще се въздържа.

— Както желае госпожицата — каза жената кисело. — Няма да седна да й натрапвам моята овесена каша я! Ще вземе да й се развали апетита за по-фина храна!

Твърде изнурена, за да спори, Елиза замълча под презрителния поглед на Раймонда. Най-сетне жената взе една свещ, излезе и заключи вратата. С въздишка на облекчение Елиза се отпусна на леглото, безкрайно щастлива, че не се наложи да търпи физически унижения. Не че се боеше от Раймонда, макар тя да бе с половин глава по-висока и тридесет фунта по-тежка. Но добре бе запомнила съвета, който й даде момчето на слугинята от кухнята: щом човек не може да избегне битката, поне трябва сам да избере мястото и времето…

Елиза се разсъблече и се пъхна под завивката. Чак сега осъзна колко е уморена. Усещаше се без капчица сила. Очите й се затваряха, мислите й блуждаеха безцелно, докато накрая потъна в дълбок сън без сънища.

Изведнъж Елиза подскочи, вслушвайки се в някакво трополене из къщата. Пламъчето на свещта гореше спокойно, но изведнъж започна да мига като при течение. Погледът на Елиза се отправи към вратата, единственото място, откъдето можеше да нахлуе въздух. Вратата бе отворена. Сърцето й заби по-бързо, сети се за многобройните врати, край които бе минала и зад които дебнеше опасност.

Едва не въздъхна с облекчение, когато влезе Раймонда. Елиза се опита да запази спокойствие, лежеше неподвижна и гледаше изпод спуснатите си мигли. Жената носеше към масата поднос с месо, хляб и една кана. Елиза гледаше като омагьосана отворената врата, сърцето й отново заби лудо. Ето възможност за бягство, нямаше време за колебание!

Не загуби и секунда. С един скок бе на крака, спусна се към вратата, като силно блъсна Раймонда — така, че тя полетя към стената заедно с пълната табла. Елиза бе вече навън, хлопна вратата зад себе си и хладнокръвно я заключи. Пое дълбоко въздух и се опита да овладее страха, който изведнъж я връхлетя.

Затича по стъпалата надолу, изтръпнала от страх да не срещне някого на долните етажи. Предупреждението на Раймонда да пазят тишина на втория етаж още звучеше в ушите й. Отчаяно се молеше да мине по коридора, без да я види някой.

В подножието на стълбите Елиза се приближи предпазливо към някаква врата и притисна ухо към дъската. Но откъм дъното на коридора долови провлечени стъпки и приглушени мъжки гласове. Тя изчака с надежда, че мъжете ще влязат в някоя от стаите. Ала стъпките приближаваха безмилостно! В главата й се блъскаха въпроси! Какво да стори? Къде да се скрие, преди мъжете да влязат в коридора? Погледът й литна нагоре, преценявайки дали ще успее да изкачи стълбата достатъчно бързо. Това бе единственият изход.

Леките й стъпки затопуркаха по стъпалата с ритъма на разтуптяното й сърце. Не бе изминала и половината стълба, когато Фич се показа на долната врата. Веднага разбра какво става.

— Хей, това е тя! Избяга! — изрева той.

Тежки скокове разклатиха паянтовата стълба. Появи се висок рус човек, следван по петите от Спенс. Зад двамата пъшкаше Фич с голям сандък на гърба.

Елиза се затича нагоре отчаяно, но дългокракият чужденец, който взимаше стъпалата по три наведнъж без усилие я настигна. Една дълга ръка я грабна през кръста, тя изгуби равновесие и се намери притисната към широките му гърди. С яростен вик тя зарита с голи пети глезените му. Напразно. Една широка длан запуши устата й и заглуши по-нататъшните й викове; силна ръка я вдигна и я понесе нагоре по малкото останали стъпала. Пред вратата на стаичката непознатият се отстрани, за да даде възможност на Спенс да отвори вратата. Раймонда стоеше до прозореца — беше наблюдавала, надявайки се тайно, че Елиза ще успее да избяга. Толкова по-разочарована бе тя сега, когато внесоха момичето обратно.

Внезапно непознатият силно изруга и дръпна ръката си от острите зъби. Но те се забиха отново. Мъжът хвана тъничките китки на Елиза и сложи край на всичките й опити да се освободи. Тя отметна дългите коси от лицето си. Чак сега видя леденосините очи на мъжа, които я гледаха развеселени под светлите му мигли. Беше облечен като благородник с кадифен жакет и бухнали тъмносини панталони със златна нишка. Той бавно плъзна поглед по тялото й и Елиза почервеня, когато задържа очи на гърдите й. Накрая русият се засмя одобрително.

— Сега вече ми е ясно — продума той като на себе си, преди да се представи, вече с по-силен глас: — капитан фон Рейн от Ханзейския съюз е на вашите заповеди, госпожице! — Германският му акцент ясно личеше. — За моите приятели съм Николаус, за вас също, ако желаете.

— Вие!… Вие, мръсник такъв! — изписка тя гневно. — Пуснете ме!

— О, и дума не може да става! — Капитан фон Рейн й се закани с пръст. — Само след като бъдете на сигурно място зад заключена врата!

С кратко кимване той прати Спенс да помогне на Фич, чиито стъпки се чуваха все по-близо. Почти веднага Фич влезе задъхан, като влачеше тежкия сандък зад себе си.

— Направи място! — нареди Спенс от другия край на стаята. Другарят му се дръпна настрана и Спенс с един силен тласък вкара сандъка вътре и затвори вратата.

— За мене беше удоволствие, госпожице! — засмя се фон Рейн и пусна своята пленница.

— Проклети да сте всички! — извика Елиза, отдръпна се и започна да разтрива китките си. — И най-вече вие! — стрелна тя яростно капитана. — Вие не сте по-добър от тези жалки типове, въпреки хубавите ви дрехи и завъртяния ви език!

— Естествено — съгласи се с нея Николаус. Но като видя как помръкна лицето й, се засмя. — Доста живописна група сме, нали?

— Виж, това беше точно! — Тонът на Елиза не можеше да бъде по-подигравателен. — Именно живописна… ако вземем предвид и квартала!

— Вие сте поразително любезна, госпожице! — Николаус направи изящен поклон.

Раймонда се приближаваше малко по малко към вратата, с надежда да се измъкне незабелязано. Напразни усилия, тъй като капитанът от Ханзата изведнъж насочи цялото си внимание към нея.

— Не ти ли бяха обещани пари да пазиш момичето?

— Това зверче ме блъсна и избяга — заоплаква се Раймонда, като търкаше някакво място на главата си. — Сам виждате, че е същинска малка вещица! Щом се обърнах с гръб и тя ме халоса изотзад…

Елиза отметна презрително глава, като чу оправданията на Раймонда.

— Хайде, хайде, драга! — присмя се тя. — Както беше оставила вратата отворена, просто помислих, че ме каниш да изчезна.

— Това е лъжа! — изкрещя Раймонда и се спусна да удари момичето.

Но спря стъписана, прочела в сините очи леден, презрял смъртта кураж. Малката не изглеждаше много яка, ама имаше в очите й нещо, което обещаваше жестока разплата. Фич ненапразно я бе предупредил да се пази. Раймонда сметна, че няма да е много умно да се разправя с нея сега. По-добре беше да си трае. Искрено се надяваше, че лордът няма да научи за цялата работа.

Капитан фон Рейн не си мръдна пръста, да попречи на нападението. Бе наблюдавал двете жени с весело любопитство. Той тихичко се засмя, когато Раймонда обърна гръб и започна да събира храната от пода.

Николаус се наведе над сандъка и вдигна сводестия капак. Като пъхна ръце вътре, сбърчи обезпокоен чело.

— Не е много по мярка, но ще свърши работа…

Елиза го гледаше любопитно и надменно попита:

— Да не си носите златното съкровище, капитане?

Хапливата й забележка го накара отново да се разсмее.

— Опитайте се да отгатнете, госпожице!

Сочейки роклята си, Елиза подхвърли иронично:

— Не ми се вярва да мъкнете този сандък за моя богат гардероб…

— Не е нито за моите богатства, нито за вашите тоалети — отвърна младият човек. — Просто ще ви сложа вътре, за да ви отнеса на моя кораб.

Елиза се изсмя подигравателно, но постепенно осъзна, че той не се шегува. Взря се в него със зяпнала уста:

— Сър, вие или сте побъркан, или сте пиян! Дъхнете ми, за да разбера кое от двете!

— Съвсем трезвен съм, уверявам ви! — каза твърдо той, като многозначително опипа върха на една игла, забодена на колана му. — Ще ми бъде противно да малтретирам една дама, но ще ви отведа, ако не будна, то в безсъзнание. Сама решавайте!

Елиза повдигна едната си вежда, вторачи се в него, за да го смути, както бе направила с Раймонда. Изражението на капитана остана сериозно, макар че ъгълчетата на устните му леко се разтегнаха. Любопитството му към това прелестно, макар и уморително същество нарастваше заедно с възхищението му от нейната сърцатост.

Колкото по-продължително го фиксираше Елиза, толкова по-широка ставаше усмивката му, докато накрая, объркана и разтревожена, тя първа сведе поглед. Раймонда, която още пълзеше по пода да събира храната, подсказа на Елиза повод за отсрочка.

— Отдавна нищо не съм яла… — продума тя. — Толкова отдавна, че вече не помня кога беше за последен път…

Спенс вдигна пръст и припомни:

— Вчера беше. Вчера вечерта в лодката…

Той изведнъж се сети как го бяха теглили на буксир зад лодката и се изчерви от срам. За да скрие смущението си, втурна се да помага на Раймонда. Вдигна хляба, изтри го о мръсния си жакет и го сложи на една смачкана салфетка. После избърса с ръкав прахта от парче сирене и го постави до хляба. С неловка усмивка ги предложи на Елиза, като че бяха някаква скъпоценност.

Елиза гледаше храната с отвращение, но капитанът посегна, събра четирите крайчеца на салфетката и й я подаде.

— Прощавайте, госпожице! Късно е и трябва да бъда на кораба преди мръкване. Ако сте благоразумна, можете да хапнете, докато ви носим.

— И мога ли да знам, къде трябва да бъда доставена? — попита тя с леден тон. — И защо ще ме разнасяте в тоя сандък?

— Предпазливост. На никого няма да направи впечатление, ако качим сандък на борда. Но ако повлечем една съпротивляваща се дама, може да събудим нежелателен интерес.

— А след това? — запита тя обхваната от лоши предчувствия. Корабите се правеха, за да плават. Да плават към чужди земи и градове. Въпросът просто опари устните й: — И къде ще ме водите, след като ме качите на кораба си?

— Вдигнем ли платната, ще отговоря на въпроса ви.

— Трябва да ме махнете от Англия, така ли? — продължаваше да напира тя.

— Точно така.

— Не желая да заминавам! — извика Елиза, обхваната от паника.

— Нямате друг изход, госпожице!

Елиза мрачно го изгледа. В очите й светеше гняв, като че искаше да изпепели капитана от Ханзата. Но Николаус кимна към сандъка, твърдият му заповеднически поглед не допускаше съпротива. Със закани и проклятия Елиза грабна от ръцете му храната и се покатери в сандъка. Почука с кокалчетата на пръстите си твърдите дървени стени и саркастично констатира:

— Бога ми, при комфорта, който предлагате, може и да не изляза жива от този сандък!

— Простете! — впусна се Николаус, взе една завивка от леглото, сгъна я и я постла на дъното на сандъка, след това сложи там и възглавницата. С високо вдигнати вежди, скръстил ръце на гърдите си, той очаквателно я погледна:

— Има ли още нещо, малка англичанке?

Извърнала очи, Елиза с неохота седна в сандъка. Подадоха й обувките, капитанът се приведе към нея:

— А сега, уважаема госпожице, тържествено ми обещайте…

— Вие сте полудял!

Николаус не обърна внимание на прекъсването.

— Обещайте ми, че няма да се опитвате да привлечете нечие внимание, иначе ще трябва да ви запуша устата и да ви вържа. Обещайте ми, че ще бъдете кротка, докато се качим на борда. За вас ще бъде по-лесно, ако не се налага да ограничаваме свободата ви още повече.

— Какво ли друго ми остава? — възкликна Елиза горчиво. — Ако поискате — може и да ме погребете в това тук — аз нищо не мога да сторя.

— Наистина. Ала аз от своя страна ви давам думата си, че ще ви занеса на борда невредима, стига и вие да сдържите обещанието си.

Светлосините му очи бяха твърди като стомана.

— Държа на живота си, сър, и явно, че трябва да ви дам дума, за да си го запазя. — Тя наведе глава. — Така че… Имате думата ми.

Много внимателно Николаус натисна главата й надолу и пусна капака. Едва след като остана в тясната си тъмна килия, Елиза забеляза няколко светли точки — дупки, през които се виждаше светлина. Поне се бяха погрижили да влиза въздух. Оставаше й все пак утехата, че тези негодници не възнамеряваха да я задушат.

Капакът бе заключен с катинар и Фич и Спенс прекараха въжета под сандъка, за да свалят по-лесно тежкия товар по стълбите. Николаус отвори вратата, за да се увери, че е чисто. Спенс носеше по-тежката предна част, докато Фич отзад насочваше свалянето. Той спря ужасен, когато долови тъп удар и приглушен вик от болка, последван от цял порой неясни думи. Продължиха да слизат с още по-голямо внимание. Като стигнаха долу, Фич и Спенс нарамиха въжетата, вдигнаха сандъка, като го придържаха с ръце да не се клати.

Елиза усещаше техните къси, пружиниращи крачки, когато вървяха по улицата. На настланата с калдъръм улица те поспряха за малко; сандъкът бе вдигнат високо, Елиза усети силно друсване, когато го сложиха на някаква по-висока платформа. Мъжете изтеглиха въжетата. Последвалото тракане, друсане и люшкане показваше, че карат сандъка с малка ръчна количка. Недоверието й нарасна, като установи по колко заобиколни пътища вървят и какви проклятия сипят. Предоставена в ръцете на тези мъже, тя се свиваше при всеки удар и се притискаше към стените, за да се предпази, доколкото може.

Едното колело на возилото изглежда попадна в коловоза и изведнъж спря. Сандъкът обаче се плъзна напред. В продължение на няколко секунди Елиза имаше чувството, че нейният тесен свят се клатушка на ръба на пропаст. След това отново закрепиха сандъка на количката. Чу как мъжете въздъхнаха, разнесе се звук на течаща вода. Елиза реши, че е по-добре да не знае какво правеха навън. Но като си помислеше, че сандъкът можеше сега да потъва в тъмните талази на Темза…

Отново я вдигнаха и понесоха с тежко пъшкане. Най-после качиха сандъка на борда на някакъв — както предположи Елиза — малък кораб, може би беше и същата лодка, с която бяха дошли до Лондон. Тя долавяше тихото плискане на водата по стените на съда, след това чу скърцането на весла, докато се оттласкваха. Стори й се, че са минали часове, когато тишината бе нарушена от приглушени гласове. Сандъкът бе обърнат най-напред на едната, след това на другата страна, вдигаха го — той целият скърцаше — може би чак до небето. При спускането се завъртя… И най-после застана неподвижен на здрава опора. Пак понадигнаха сандъка, опитваха се да го подхванат… Някакви пръсти бръкнаха и вдигнаха капака.

Елиза засенчи очи срещу ослепителната светлина на някаква лампа, която държаха над главата й. Можа да различи тъмните очертания на трима мъже, наведени към нея, а зад тях — ниския таван на корабна кабина. Мъжете изглеждаха вцепенени от ужас, ала страхът на Елиза бе още по-голям. Тя с мъка поизправи раменете си, опита се да извади едната си ръка. Краката отказваха да й служат, когато понечи да се изправи в тесния сандък. Тя погледна с укор тримата мъже и отметна няколко разбъркани кичура, паднали над челото й.

— Когато дойде времето, някои от вас или всичките да бъдете пребити с камшици до кръв, ще дам мило и драго, ще да черпя палача с чай и сладкиши, да има повече сили!

Като се опита да приседне, краката отново й изневериха. Капитанът разбра, застана пред нея и й помогна. Спенс и Фич също се завтекоха да помагат. Преди Елиза да може да реагира, капитанът сложи едната си ръка под гърба й, а другата пъхна под коленете. Вдигна я леко от сандъка и я сложи да стъпи.

Нахлуващата кръв в изтръпналите й крака бодеше с хиляди иглички, Елиза несигурно залитна. Капитанът веднага обгърна раменете й и я подпря с широките си гърди.

— Простете, госпожице! — Топлият му дъх облъхна бузата й. — Чакайте, нека да ви помогнем…

Елиза с ужас помисли за причината за прекомерното му усърдие, ето за какво я бяха отвлекли! Обхвана я паника. С остър писък тя се дръпна от капитана, препъна се и се удари в някакъв шкаф, върху който бе опрян дъбов бастун. Търсейки опора, ръката й се плъзна по гладката дръжка на оръжието. Беше наистина оръжие, поне за Елиза. Тя грабна решително бастуна и замахна така, че всички отстъпиха. Раздърпана, изцапана, бясна от ярост, Елиза се облегна на шкафа. С тази меднокестенява коса, разпиляна по цялото й лице, с някакво черно петно по носа, тя приличаше на луда. Очите й искряха от гняв.

— Господа… или джентълмени… или жалки отрепки! Слушайте ме добре! През последните часове към мен се отнасяха безобразно! Блъскаха ме и ме изпотрепаха! Вързаха ме като някакво говедо… — Гневът й растеше заедно с изброяването. — Влякоха ме като чувал, против волята ми. И ме доведоха тук… на този… — Очите й огледаха кабината, докато търсеше подходяща дума. — За това безобразие сигурно са ви обещали награда, но ви предупреждавам — и Елиза размаха бастуна, — само ако някой ме докосне… — очите й се впиха в капитана — или само ако се опита да ме насили, кълна се, че ще си получите наградата веднага — и херцози, и слуги! Ако ще да ми струва живота, всеки, който ме пипне, ще си плати за това!

Странното бе, че никой от мъжете не се усъмни, че е способна да превърне думите си в дела. Всички имаха основание да й вярват, момичето бе показало вече неведнъж, че е страшно смело.

Капитан фон Рейн удари токове и се поклони стегнато. Не можеше да скрие усмивката си.

— Бих желал да се извиня още веднъж, уважаема госпожице. Не знаех, че сте толкова крехка, исках само да ви бъда в помощ.

— Крехка, така ли? — Елиза насочи вдигнатия бастун към него. — Ще ви покажа аз колко съм крехка, та свят ще ви се завие, пък после на място ме убийте с тая сабя или с тая алебарда! — Очите й се спряха на двете оръжия, окачени на стената. В сините дълбини на очите й се таеше див блясък, когато отново се обърна към тримата. — Аз зная само, че ми бе нанесено оскърбление. Повече няма да търпя! Хайде, започвайте! Довършете своето престъпление, за да сложим край на всичко!

С високо вдигната брадичка и стиснати зъби тя се опита да прикрие тръпката на ужас. Ако тези мъже бяха действително негодници, съдбата й бе решена.

— Не се тревожете, милостива госпожице! — опита се капитанът да я успокои. — Кълна ви се, че всички ние най-много желаем да сте добре. Ще ви придружим в едно пътуване, за което после ще ни благодарите, обещаваме ви! Приемете нашите услуги и закрила, докато ви предадем в ръцете на човека, който заповяда да бъдете отвлечена.

— Закрила! — С подигравателен смях Елиза потропа с края на бастуна по пода. — Нека небето и всички светии да са ми свидетели! Ако трябва и да се радвам на тая закрила, тежко ми! По-добре човек да има вълча глутница по петите, отколкото вас за закрилници! Закрила! Услуги! Не ме карайте да се смея!

Капитанът упорито опита още веднъж:

— Госпожице, всичко това не бе с лоши намерения… Повтарям, че сме на вашите услуги. Можем ли да изпълним някакво ваше желание?

— И още как, капитане! Най-съкровеното ми желание е да се махна оттук и да се намеря час по-скоро на път за дома.

— Съжалявам, милостива госпожице! — Плътният глас на капитана отново прозвуча развеселено. — Това е услуга, която трябва да ви откажем, поне за момента.

— В такъв случай моето второ желание е вие тримата повече да не ми се мяркате пред очите!

С кимване капитанът даде знак на останалите да си вървят, заповед, която те изпълниха с охота. Той понечи да ги последва, но се поспря на вратата и извади от джоба си голям месингов ключ.

— Докато се виждаме от брега, ще останете тук долу. — Той залюля ключа пред очите й. — Дотогава вратата, естествено, ще остане заключена. И ако не искате да претърпим всички корабокрушение в Северно море, ще ви помоля да не разбърквате нищо тук. Тъй като моята кабина е единственото помещение на борда, подходящо за една дама, понякога ще се налага да ви помоля да идвам да си взема картите и уредите. Уверявам ви, че ще ви безпокоя колкото се може по-малко.

— Ще го повярвам, ако ми дадат резе, с което да залоствам вратата си срещу нежелателно нахлуване — отвърна Елиза недоверчиво.

— Преди да вляза, че чукам силно — бе отговорът. — Не мога да ви обещая нищо повече.

— Колко любезно, капитане! — театрално изви глас тя.

Николаус не обърна внимание на нейния сарказъм и докосна шапката си за поздрав.

— Сега трябва да ви кажа довиждане и да си гледам задълженията. Щом Англия изчезне от кръгозора ни, можете да излезете на палубата. Приятна вечер, уважаема госпожице!