Катлийн Удиуиз
Сълзи от злато (10)

Глава девета

Елиза отметна завивките. Леденото утро в стаята прогони и последния остатък от сънливост. Беше толкова студено, че дъхът й замръзваше пред устата. Снегът от последната нощ бе замръзнал по прозорците, които сега блещукаха в светлината на изгряващото слънце. Но и слънцето не можеше да стопли помещението. Елиза помисли дали да не скочи до камината, за да хвърли нови цепеници върху жарта, но студът я уплаши, и тя от сърце си пожела слуги, които да дойдат и да съживят огъня.

— И всичко това само, защото тоя тъпоумен, полудял от любов нещастник си е наумил да отвлече обожаваната си любима! Ще ми плати за това и то скъпо. А що се отнася до мъченията — изплака тя мъката си на стените, — този тип е нищо пред Редбърн.

Елиза извади за проба единия си крак изпод завивките, но веднага го дръпна обратно, щом докосна студения каменен под. Събра всичкия си кураж. Отметна кожената завивка, изскочи, грабна за миг нещата си от едно столче пред камината и се хвърли обратно в леглото. Дрехите бяха ледени, докато ги обличаше под завивката. Накрая стана. Повдигна лице към слънцето, за да улови някой слънчев лъч и пооправи с пръсти, вместо с гребен косите си. По-грижлив тоалет можеше да си позволи, ако стоплеше малко вода, за да се изкъпе. Дяволита усмивка пробягна по лицето й.

Обула меките си кожени обувки, Елиза изтича до камината и провери температурата на водата в кофата, която Фич й бе донесъл предната вечер. Бе толкова студена, че би могла да разбуди и най-безнадеждния сънливец.

С кофа в ръка отиде към вратата и се ослуша. Тъй като не чу нищо обезпокоително, тя внимателно избута вътрешното резе и излезе навън. Отдолу се носеше гръмкото хъркане на Фич и Спенс. Отгоре не се чуваше нищо. Елиза тихо се изкачи по стълбите и на пръсти се промъкна в спалнята на лорда. Със затаен дъх се взря в помещението, където слабата дневна светлина проникваше през прозорците и през дупката в тавана. Около дървения балдахин бе опънато нещо като палатка, което да пази от течението. В огромното, украсено с дърворезба легло, лежеше неприятелят й, потънал в дълбок сън. Хубавото лице с тъмни мигли бе обърнато към нея. Една кожена завивка го покриваше до половината, разкривайки горната част на тялото му. Множество белези по гърба и по гърдите показваха, че животът му не е бил от най-спокойните.

Елиза се отърси от всякакви скрупули. Този тип не заслужаваше нищо друго… Тя повдигна кофата и изсипа цялото й съдържание върху Максим Сиймур.

Нищо неподозиращият маркиз подскочи, брутално изтръгнат от съня си. Той се отърси ужасен и диво я изгледа. Но когато запрати настрана завивката си, за да хукне след нея, тя се вцепени при вида на напълно голото мъжко тяло. Тази гледка — фигурата на Аполон — завинаги щеше да се запечати в паметта й! Но това не бе мраморен бог, а мъж от плът и кръв, жив и истински, смел и мъжествен, при това и обзет от ярост.

Елиза се обърна и хукна. Краката й буквално летяха, когато тичаше по коридора и почти се пързулна надолу по стълбите. Стъпките на преследвача й се чуваха все по-наблизо. Със сетни сили тя достигна вратата на спалнята си и вдигна резето. Треперейки и тежко поемайки си дъх, тя се облегна на нея. Беше на сигурно място! Но миг след това се стресна, когато той задумка с все сила.

— Ще изкъртя тази врата, ако някога го направиш отново, жено! — викаше той, разпенен от бяс.

Едва след като бе минал обедът, Елиза събра смелост да излезе, надявайки се, че маркизът е напуснал замъка. Тя бе още насред стълбите, когато го видя да седи в салона на голямата маса. Пред него имаше полупразна табла, бе обядвал до камината. Тя искаше да се оттегли дискретно, но гласът му проряза тишината в салона.

— Елате да ми правите компания, госпожице Редбърн — извика той студено, показвайки с ръка мястото на другия край на масата. — Предпочитам да ви виждам пред себе си, отколкото да ви усещам зад гърба си.

Тя слезе неохотно по стълбите, изпълнена с предчувствие за надвиснала беда. Погледът му не се отлепяше от нея, когато тя седна сковано срещу него на противоположния край на масата.

Неудоволствието на Максим бе очевидно. Той мълчеше и тишината ставаше все по-тягостна.

— Както виждам, госпожице Редбърн, сякаш сте ми малко сърдита… — започна той най-накрая.

— Малко? Как да разбирам това?

— Е, тогава трябва да се коригирам. Значи вие сте ми много сърдита.

— И това е слабо казано — отвърна Елиза.

Максим прие спокойно отговора й.

— Мога да приема, че ме имате за отвратително, противно чудовище, защото ви поставих в това неприятно положение.

— Докато намеря по-точно определение за вас, това ще е достатъчно — забеляза сухо Елиза.

Максим отново кимна в знак на съгласие.

— Несъмнено никой от нас не храни особена симпатия към другия, но се страхувам, че и двамата сме попаднали в клопка. Поради съвсем очевидни причини не мога да ви пусна да си вървите, а вие не искате да останете. Поради това предлагам да сключим споразумение.

— Моето единствено условие е да ме изпратите обратно с първия възможен кораб. В противен случай не поемам никакви задължения.

Максим я погледна открито.

— Въпреки това бих искал да живея спокойно в собствения си дом…

— Тогава ме пуснете да си вървя.

— Представата за една непрекъсната борба между нас…

— Не сте длъжен да ме задържате.

— Считам се за джентълмен…

— Не споделям вашето мнение.

— … за джентълмен, който взима присърце благополучието на благородните дами.

— Което вече доказахте, като заповядахте да ме отвлекат?

— Неуспешен опит да предотвратя женитбата на благородна госпожица с мошеник.

— Можете да ме пуснете по всяко време! — настоя Елиза.

— По-точно проблем е, че не мога! — Той удари с длан по масата. — Защо сте толкова вироглава?

— Тогава сме в състояние на война — отвърна тя ледено.

— Елиза — опита Максим този път благо, — Елба скоро ще замръзне, а и Северно море през зимата е доста коварно. Помислете за собствената си сигурност. Дори и най-опитните моряци сега изчакват по-благоприятни атмосферни условия.

— Не е ли възможно да се мине по суша до Кале? Оттам може би ще намеря възможност да се върна в Англия.

— Това би било дълго и опасно пътуване по суша. Не мога да ви придружа и не разрешавам да го стори друг.

— Колко мило от ваша страна, Тейлър — подчерта тя арогантно, измисленото му име.

Една паднала главня изригна дъжд от искри и Максим стана, за да прибави още дърва. Елиза го гледаше изпитателно. Макар и благопристойно облечен, той бе извънредно мъжествен. Ръкавите на тъмнокадифения му къс жакет и бухналите му панталони имаха цепки, чиито краища бяха обшити с коприна. Коравата му накъдрена яка се извисяваше високо над врата му. Подобни бели къдри имаше и на маншетите на жакета, който подчертаваше широките му рамене и се впиваше в тясната му талия. Високите ботуши, които носеше върху тъмни чорапи, очертаваха мускулите на краката му.

Елиза изведнъж се почувства съвсем малка и слаба пред него. Оръфаните й дрехи й придаваха ужасен вид, а това неприятно чувство нараняваше гордостта й, когато той я загледа. Тя можеше да си представи много добре каква гледка представляваше в това облекло. Скочи бясно от мястото си.

— Стоите си тук като великия господар на тази руина, докато аз трябва да нося тези жалки парцали, а на всичкото отгоре твърдите, че не можете да ме върнете в къщи. Чувствата на една дама ви интересуват точно колкото и дървото, което току-що хвърлихте в огъня.

— Сигурно знаете, че в Англия ме търсят с публична обява — отвърна Максим, — ако сега се върна, ще попадна незабавно на ешафода.

— Което и заслужавате — потвърди Елиза.

Максим се надигна от мястото си и пресече салона като зъл великан от някое старо предание. Фич и Спенс си бяха избрали най-неподходящото време, за да се появят. Като се изправиха пред Негово Благородие, те видимо се ужасиха от лошото му настроение.

— Трябва да замина за Хамбург — уведоми ги той. — Но щом в мое отсъствие не вършите нищо полезно, то поне се погрижете за това момиче, и оправете вратата на спалнята ми, ако още ви е мил животът — изръмжа той, — за да съм защитен от нападенията на тази луда! — при което показа с палец зад гърба си.

— А сега за вас! — той се обърна рязко към Елиза. — Би било уместно да помогнете на тези безделници и също да свършите нещо. За всички ни ще е от полза, ако се работи тук.

Той се обърна, за да си върви. Елиза обаче го спря с прелестен жест.

— Милорд, това е невъзможно, защото аз съм пленница, която трябва да се ограничава с покоите си, и не бива да си позволява да излиза от тях, за да спести на пазачите си неудобни ситуации. Но би било добре, ако доведете от града поне един готвач и едно-две момичета, за да почистят. Страхувам се, че тези двамата от вашата свита не са в състояние да се справят дори що-годе с домашните си задължения.

Максим се обърна безмълвно, взе си пелерината и ядно затръшна вратата зад себе си. Тя се откачи от пантите и гъст облак прах се завихри, когато падна с трясък на пода. Максим изруга наум и продължи към конюшнята. Малко по-късно, вече върху седлото на врания си жребец, той препусна през двора, а двамата му приближени се бореха с вратата, която трябваше да окачат.

 

 

Тази събота Ханс Руберт остана по-дълго в намиращата се точно до кея канцелария, за да допълни още няколко данни в счетоводните си книги. Седнал пред писалището си на висок стол без облегалка, той замислено прокарваше перо по пергамента, когато усети зад гърба си въздушно течение и звънецът на вратата му показа, че е влязъл посетител. Тъй като в този район човек винаги трябваше да е нащрек, преди да се обърне той хвана една дебела дъбова тояга.

Клиентът му бе едър мъж, който му се стори някак познат, макар лицето му да се закриваше наполовина от ниско нахлупената качулка. Мъжът изтръска снега и кишата от фините си кожени ботуши, а Руберт, измамен от изтънченото облекло на посетителя, успокоено седна обратно на стола си.

— Извинете, господине — започна той. — Мога ли да… — Въпросът остана недовършен, когато мъжът повдигна глава и той го разпозна.

— Господин Сиймур! — възкликна той.

Под погледа на пронизващите зелени очи на посетителя по гърба му преминаха тръпки на ужас.

— Мистър Руберт! — Гласът бе тих и беззвучен и би трябвало да послужи за предупреждение, ако Руберт вече не бе изплашен до смърт.

— Аз… хм… — В главата на Руберт мислите му се гонеха. — Господине, не знаех, че сте в Хамбург!

Без да му обръща внимание, маркизът свали кожените си ръкавици и пелерината си и ги сложи на една облегалка. Когато Максим благоволи да погледне Руберт, по горната устна на търговеца просветнаха малки перли пот.

— Платих ви значителна сума, за да наема за половин година в града една къща, която заслужава това име. Хиляда дуката, ако не греша… — В тези думи се чувстваше едва сдържан гняв. — Но за свое учудване намирам хората си в една почти лишена от покрив и гъмжаща от паразити купчина развалини.

— Замъкът Хоенщайн? — престори се Руберт на учуден. После набърчи чело, сякаш се съмняваше в думите на англичанина. — Е, когато бях там за последен път…

Безцеремонният отговор на Максим задуши още в зародиша всеки опит да се оправдае.

— Хващам се на бас, че последните обитатели са оставили костите си в кръстоносните походи.

С това извинението на Руберт — а също и печалбата му — бяха зачеркнати. Той започна бързо да смята наум числа, докато търсеше друго извинение.

— Сигурно си спомняте все още, че бе уговорено да се нанесете в къщата преди края на годината. Ако това не станеше, нямаше аз да нося отговорност за това обстоятелство. Е, чух да се говори, че сте загинали при злополука.

Когато Максим направи крачка към Руберт, той побърза да се скрие зад една дълга маса. Маркизът се хвърли върху нея, така настойчиво втренчен в него, сякаш искаше да го прониже с поглед.

— Трябва да призная, че името ви не бе никаква препоръка. — Той направи една многозначителна пауза, а Ханс Руберт се опита да преглътне буцата в гърлото си. — Но както и да е! — продължи маркизът. — Зная, че преди около година някои членове на Ханзата са искали да закупят имоти в друг град и са връчили за целта една внушителна сума на посредник. Когато предявили претенции към собствеността си, е трябвало да научат, че плащанията не са били извършени, а посредникът изчезнал. Е, Ханзата умее да си отмъщава, при което невинаги се придържа към законите. Ако измамените знаеха къде се намира посредникът, опасявам се, че сами биха се заловили с него.

Въпреки студа Руберт извади една носна кърпа и избърса с трепереща ръка обляното си в пот чело.

— Ханзата въобще не ме засяга — продължи маркизът по-приятелски. — За мен тя представлява куп ужасно безсърдечни и алчни типове. Ако мъжът, които е успял да си присвои част от техните пари, беше почтен човек, не бих го предал.

— Аз… аз… аз… естествено, г-н Сиймур — заекваше Руберт, — както казвате, аз съм честен човек.

— Моите хора са платили наем, достатъчен, за да могат да купят Хоенщайн и земята с него.

— Нека е така! — побърза да се застрахова Руберт и трескаво затърси в едно чекмедже договора, на който положи подпис и печат, посипа го с пясък, за да изсъхне мастилото и го подаде на посетителя си. — Заповядайте! — каза той, но смехът му звучеше принудено. — Имотът ми бе в тежест, откакто го притежавам. Радвам се да се отърва от него. Сега е ваш!

Максим посегна към договора и набързо го прегледа, после леко отстрани пясъка от пергамента, нави го и го прибра в жакета си.

— А що се отнася до предплатата за къщата в града…

— Ще ви я върна! — прекъсна го бързо Ханс Руберт и преглътна мъчително. — Дадох къщата под наем на моята овдовяла и често боледуваща сестра… естествено, едва след като научих за нещастието, което ви се е случило. Като честен човек не бих могъл просто така да взема двоен наем.

Максим кимна утвърдително, а Руберт извади едно дървено ковчеже, обковано с желязо, загреба монети и отброи няколко от тях в една кесия. След като Максим подписа квитанцията, Руберт побутна кесията през масата.

— Г-н Сиймур, както обещах, връщам ви сумата изцяло. — Той се усмихна широко. — Има ли още нещо?

Максим претегли кесията в ръка и я прибра. Сложи си пелерината и ръкавиците.

— Истинско удоволствие е да сключваш сделка с човек, който знае цената на почтената търговия.

Ханс Руберт изпусна дълга въздишка. Най-сетне се престраши и попита:

— Тогава Ханзата никога… — Той преглътна тежко.

Максим му кимна.

— Не от мен — обеща той, изскочи навън и затвори зад себе си вратата.

Руберт се върна обратно на стола си и угрижено запрелиства страниците на счетоводната си книга, за да нанесе някои корекции. С дълбока въздишка той я затвори. Днес се бе измъкнал на косъм. Разумът и почтеността го бяха спасили, макар и да го бяха направили по-беден.

Максим пресече една кишава улица и се върна в гостилницата. Едва-що бе изтръскал от пелерината си мокрия сняг, когато от един ъгъл на задимената кръчма един глас му викна:

— Хей, Максим!

Сиймур разтърка подлютените си от пушека очи и се взря във вътрешността. Николаус фон Рейн седеше пред една отрупана маса и се отдаваше на втората си голяма страст. Максим му кимна, преди да закачи пелерината си на две куки, за да се суши. После си свали ръкавиците, отиде до масата на фон Рейн и седна срещу капитана.

— Греяно вино, госпожице — поръча той, когато към масата пристъпи едно изпотено младо момиче с дълбоко изрязана блуза. Люлеейки се на задните крака на стола, той добави: — Цяла кана и много горещо, ако обичате.

— Разбира се, господине — момичето направи бърз реверанс и изчезна.

Николаус фон Рейн, който тъкмо се наслаждаваше на пикантно приготвена агнешка плешка, наблюдаваше мъжа срещу себе си, без да спира да дъвче. Както личеше, приятелят му имаше грижи, защото седеше, потънал в мисли и отсъстващият му поглед блуждаеше из помещението.

Капитанът веднага усети, че приятелят му има нужда да се изприкаже. Освен това бе събудено и любопитството му. Той остави настрана кокала, бутна чинията настрана и си избърса устата с голяма ленена салфетка.

В този миг келнерката постави пред маркиза голяма кана с горещо греяно вино. Ароматът на мед и подправки погъделичка приятно носа му, и още първата глътка го изпълни с живителна топлина.

— Навън е отвратително, нали? — започна фон Рейн. — Възможно най-неподходящият ден за дълга езда.

Максим издаде нищо незначещо сумтене. Той си топлеше ръцете на каната и отново обходи с поглед гостилницата.

— При това време старият замък трябва да е студен и негостоприемен — продължи да дълбае Николаус, — а отоплените помещения са сигурно почти… — Той остави последната дума да виси във въздуха, но Максим не реагира и се ограничи с едно кимване, докато отпиваше глътка.

На Николаус фон Рейн, моряк и търговец, който говореше седем езика и познаваше основно нравите и обичаите, необходими за успешно сключване на сделки, му се наложи да използва цялото си умение, за да измъкне отсъстващия си приятел от черупката му.

— Момичето сигурно е прелестно, а?

Максим се сви. Той свъси заплашително вежди, а в зелените му очи просветнаха искри. Слисан, фон Рейн искаше да зададе още някакъв въпрос, когато от устата на Максим изригна внезапно истински водопад от думи.

— Жени ли? Кълна ти се, приятелю, жените са истинска напаст за човечеството! Всички са едни и същи, набили са си в главите да ни свалят на колене. Не могат да мислят логично и разумно! Не са нито честни, нито справедливи!

Думите на Максим объркаха капитана.

— Но твоята любима… исках да кажа, годеницата ти…

Юмрукът на Максим се стовари по масата.

— По дяволите, на мен ли, мъж с чувство за отговорност, трябваше да ми се случи хората ми да отвлекат не която трябва, и сега Арабела е останала при онзи, а вместо нея са отвлекли братовчедка й.

— Не която трябва? — Очите на капитана се разшириха слисано. Той се отпусна назад и гледаше с широко отворена уста приятеля си.

— Да, горката Арабела, нежна и сладка, е останала в лапите на алчния си баща. Сега е оженена против волята й и трябва да се отдаде на оня… оня жребец… а аз, без нищо да подозирам за грешката, се втурнах при пристигането си нагоре по стълбите, за да прегърна жена си, бях посрещнат от една фурия.

Максим не забеляза, че фон Рейн прикриваше, кървавочервен, пристъпа си на смях в една носна кърпа, додето не наведе глава, не можейки вече да се сдържи.

— Заклех се на това чудовище, че заради собствената й сигурност няма да я върна по развилнялото се море, но тя иска на всяка цена да наложи волята си и не ще да разбере, че рискувам живота си, ако се осмеля да стъпя на английска земя.

Фон Рейн отпи една голяма глътка от чашата си и съумя да потисне смеха си, докато Максим полека се успокояваше.

— Така значи! — Николаус с мъка се овладя и сложи чашата си обратно на масата. — Сега всичко ми е ясно, Максим. Но кажи ми, коя е младата дама? Забелязах, че е много красива и привлекателна…

— Красива? — прекъсна го Максим. — Привлекателна? Наистина, ако ти е мила кожата, можеш да се приближиш до нея с гол нож в едната ръка и щит в другата. — Той отново отпи. Колкото повече се подобряваше настроението му, толкова по-гладен се чувстваше. Той посегна към парче риба. — Казва се Елиза Редбърн. Племенница на Стамфорд. Арабела сигурно току-що е била излязла от покоите си, и по една глупава случайност тъкмо оная е влязла там, когато хората ми, които не могли да различат едната от другата, я отвлекли и я докарали тук. — Бръчките на челото му се задълбаха. — Николаус, какво да правя с това момиче? Тя просто ме отчайва. Но не мога да я върна в Англия.

Николаус вдигна рамене.

— Ако ти е мил животът, приятелю, отговорът е много прост. Трябва поне за известно време да се примириш с присъствието й. Но кажи ми, Максим — той едва овладяваше любопитството си, — тъй като ти самият… не я харесваш, то може би няма да имаш нищо против, дамата да бъде… как го казвате всъщност вие англичаните… ухажвана от друг?

— Какви ги дрънкаш? — Максим гледаше приятеля си като треснат от гръм. — Кой би ухажвал момиче като нея?

Николаус отхвърли иронията на приятеля си, свивайки рамене и наклони глава с едва доловима ирония.

— Намирам тази дама за привлекателна, имам предвид много красива. Е да, тя има твърда воля, но освен това и много чар. Живо предизвикателство за мъж с опит и търпение.

Максим изсумтя.

— Нямам какво да кажа по този въпрос, защото не мога да се разпореждам с нея. Ако те иска, то поне ще се освободя от нея. Но те предупреждавам, като се всели в нея дяволът…

— Много добре — фон Рейн се засмя. — Още днес ли се връщаш?

Максим хвърли един поглед към вратата. Навън вятърът виеше, а и гъстият снеговалеж притъпяваше желанието му да се прибира, но нямаше какво да се прави.

— Ще трябва — въздъхна той, — преди двамата ми будали да направят нови поразии.

Фон Рейн посегна към една печена ябълка, обели я и с наслада я захапа.

— Приятелю, както виждаш масата е богато отрупана, а и ти трябва да се подкрепиш преди път. Бъди мой гост. — С това той постави пред него едно блюдо с печена гъска и потри ръце. — Твоята история събуди апетита ми.

Двамата се заеха охотно с ястията, а когато Максим се нахрани до насита, отпи последната глътка от греяното си вино.

Капитанът вдигна ръка.

— Моля те за една услуга. Като видиш Елиза, кажи й, че искам да я посетя идния петък. Около обед, мисля. Разбира се, ще взема нещо за хапване. Както чух, обслужването там май не е на ниво.

Максим се изсмя и ставайки, потупа фон Рейн по рамото.

— Страхувам се, че ще се върнеш с разбити надежди… но аз ще рискувам и ще осведомя момичето за посещението ти. — Той извади кожената си кесия. — Преди това искам да си ти върна взетото на заем, преди тя да те е сломила.

Николаус въздъхна.

— Твоят заем не ми донесе много лихви. Ще трябва да вложа парите си другаде, за да припечеля нещо от тях.

— Не виждам никаква пречка — отвърна Максим, отброявайки му монетите. — Сега имаш на разположение повече средства, които можеш да инвестираш.

Ханзейският капитан въздъхна.

— Да, и аз не виждам проблеми. Бих могъл да участвам в търговска операция с някой друг. Печалбата би била по-висока, но удоволствието — по-малко.

— Удоволствие? — Максим погледна с любопитство приятеля си. — Кой въобще би инвестирал в моето начинание?

— Не ме слушай какво говоря, приятелю — махна с ръка Николаус, — само поздрави момичето от мен.

 

 

Когато Максим достигна замъка Хоенщайн малко преди полунощ, всичко бе потънало в дълбока тишина. Слугите му спяха на сламениците близо до камината. Максим тихо залости оправената входна врата и се качи нагоре по стълбите. Преди да се изкачи на горния етаж, той напрегнато се ослуша пред вратата на Елиза. Нищо не се чуваше. Той натисна любопитно бравата. Вратата бе залостена отвътре. Кимна замислено. Точно това бе и очаквал.

В стаята му огънят още гореше. До камината бяха струпани предвидливо дърва, за да прибави при нужда, до тях имаше съд, в който можеше да се стопли вода. Един поглед нагоре му показа, че хората му бяха запушили дупката с една врата от обора. До камината съхнеха мокри завивки, на леглото бе постлан нов сламеник. На рамката на вратата бяха заковани подпори, а до тях бе облегната една добре издялана греда. Максим залости вратата, сложи допълнително още няколко клина, за да е защитен надеждно от набезите на младото момиче.

После Максим разстла пелерината и кадифения си жакет пред огъня, притегли една пейка и си събу подгизналите ботуши. Неспокойно се изправи пак и закрачи из стаята. Спря при камината, потънал в мисли, облегна се на стената и се взря в жарта. Голямо бе учудването му, когато част от дървената ламперия поддаде внезапно под тежестта му. Опипвайки внимателно с пръсти, той откри пантичка и малко, хитроумно скрито в дървото желязно резе. Той го повдигна и натисна, докато цялата касетка от ламперията не поддаде и се разтвори навътре към едно тясно, мрачно помещение. Той запали свещ от камината, отвори вратата в ламперията още по-широко и пристъпи напред.

Намираше се в малко по-нисък коридор. По-нататък той успя да различи една стръмна, тясна, виеща се стълба. Обхванат от неукротимо любопитство, заслиза по стълбата, докато тя не свърши пред друг къс коридор. Максим откри малко резе, подобно на това в неговата стая. Той го повдигна и вратата поддаде на лекия тласък. Беше изумен, когато застана на прага на помещението, което обитаваше Елиза Редбърн!

Огънят в камината бе угаснал, а Елиза изглеждаше дълбоко заспала. Той се приближи безшумно до леглото й. Дългите й мигли лежаха като тъмни сенки на страните й, меките устни бяха полуотворени, едната ръка обвиваше като безупречна дъга от слонова кост главата й и разкриваше рамото и горната заобленост на гърдата й. Максим спря поглед на лицето и примамливата пълнота на гръдта й. В съня си малката изглеждаше напълно безпомощна и невинна.

— Хм, може би Николаус е видял в нея нещо повече от мен — мислеше си той. Елиза бе изключително красива, с красота, която бе много по-жизнена от тази на бледата Арабела. Максим пристъпи към камината и добави дърва върху тлеещите въглени, после безшумно се отдалечи.

Като се върна в стаята си, той засили огъня и в своята камина, оправи завивките на леглото си и се съблече. На устните му играеше усмивка, докато в мислите си той се бе върнал към гледката отпреди малко, преди да потъне в дълбок сън, в който този път не присъстваше Арабела.