Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
So Worthy My Love, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 190 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?
Сканиране
gaytanka (2009)
Допълнителна корекция
Еми (2013)

Издание:

Катлийн Удиуиз. Сълзи от злато

Американска. Първо издание

ИК „Ирис“, София, 1993

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Димова

ISBN: 954-455-011-3

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Марина)
  3. — Корекция от Еми

Глава първа

Лондон се бе превърнал в страшно и несигурно място. Мълвата за измяна и ужасни отмъщения пълзеше навсякъде. Към обичайните шумове на града сега се примесиха острите тревожни викове на кралската стража, впуснала се в преследване на съзаклятниците. Озверени викове и шум от бързо бягащи стъпки прокънтяваха в тишината на нощта, последвани от думкането на тежки юмруци по някоя здраво залостена врата. А след това идваха разпитите при светлината на факли. Тези разпити отвеждаха мнозина по пътя към бесилката или завършваха с набучени на копия глави по Лондонския мост. Но посегателствата върху живота на кралицата нямаха край. Напротив, те като че ли извираха направо от царството на злото. Мария Стюарт бе пленница на Англия, на трона й седеше Елизабет Тюдор. Животът и на двете бе в голяма опасност.

 

 

7 ноември 1585 г.

Недалеч от селото Бърфорд,

Оксфордшиър, Англия

Живите пламъчета на безбройните дебели свещи сякаш трепкаха в съзвучие с веселото настроение на сватбарите, понесени в бързия ритъм на курантата. Празничната свирня на музикантите изпълваше големия салон на Бредбъри Хол и пригласяше на веселите смехове на лордовете и техните дами. А причина за празненството наистина имаше — защото честите годежи и също толкова честите осуетявания на сватбите на благородната Арабела Стамфорд най-после се бяха увенчали с брачен съюз. Не по-малко учудващ бе фактът, че смелият кандидат, който толкова настойчиво се бе домогвал до ръката й през всичките тези месеци, досега бе пощаден от съдбата, не го сполетя никакво нещастие. От близо половин дузина кандидати, които бяха имали честта да се нарекат годеници на тази дама, ни един не бе останал жив. Дори и маркиз Бредбъри, в чийто дом сега бе сватбеният пир. Риланд Хъксфорд, граф Чедуик, сметна, че е невъзможно върху едно толкова мило създание да тегне някаква прокоба и не се остави да го отклонят от ухажването, без да мисли за трагичната участ на своите предшественици. Сега той стоеше триумфиращ, завързан с гирлянд от зеленина за своята избраница, докато обвити с кожени ремъци чаши и сребърни бокали се вдигаха в чест на младоженците. Силната бира и виното, което още повече замайваше главите, бяха разпалили духовете. Прислужниците пъргаво притичваха, отпушваха нови бурета с тъмна бира, доливаха непрекъснато чашите с вино — бяло и червено, за да не пада празничното настроение.

Едуард Стамфорд бе извън себе си от радост. Най-после си имаше зет — и с богатство, и с име. Ала все пак не му беше дал ръката на щерка си без известна доза огорчение. С голяма неохота бе склонил на сватбената трапеза да се поднесат повече ястия от обикновено. Сега старият скъперник гледаше с тревога как на изгладнелите гости се предлагат огромни подноси с печени прасенца, пълнени пилета и изкусно декорирани диви птици, как с безпощадно безразличие се поглъщат сочните меса, вкусните пудинги и най-фини сладкиши. Защото всичките тези хора бяха дошли да се възползват от неговата щедрост, проявявана толкова рядко. И ако някой забележеше липсата на апетит у домакина, запазваше откритието си за себе си.

Беше наистина необикновен ден — Едуард Стамфорд да бъде любезен към всички! Знаеха го като хитрец, който дължи богатството си на нещастието или на глупостта на другите. Вярно, че никой не можеше да представи доказателства за това, че неочакваните му печалби се дължат на тънки машинации. Но все пак се знаеше, че Едуард умее винаги да обира чуждите плодове. Неговият най-голям благодетел, сега вече замлъкнал завинаги, бе покойният господар на Бредбъри Хол — Максим Сиймур, маркиз Бредбъри.

Никой не предполагаше колко усилия бе струвало на Едуард да разсее всяко подозрение, че той самият има пръст в убийството на личния шпионин на кралицата. Като стовари вината върху Сиймур, той трябваше да се откаже от всички почести и предимства, които щеше да му донесе съюзът между дъщеря му и маркиза. От друга страна, той трепереше не само от онова, което може да предприеме кралицата, за да си отмъсти. О, той добре знаеше, че навремето маркизът се славеше като един от най-смелите хора на кралицата, прочут с умението да върти меча. В кошмарите си Едуард се виждаше вече забоден на стената с дългата бляскава сабя на благородника.

Вярно е, че Елизабет даде ухо на повдигнатите от Едуард обвинения, ала той явно бе подценил нейните симпатии към Сиймур. Най-напред кралицата бе раздразнена от това, че един от благородниците, ползващ се с нейното благоволение, е обвинен в убийство и измяна от някакъв си по-нискостоящ. Чак когато свидетелите потвърдиха, че ръкавицата на маркиза е намерена до мъртвия съгледвач, Едуард можа да обърне работата в своя полза. Накрая кралицата му повярва и заповяда Сиймур да бъде посечен незабавно. След това по бързата процедура, която се прилагаше при измяна на кралската особа, титлата на маркиза бе отнета, а имотът му бе присъден на човека, който бе издигнал обвинението. Първоначалното ликуване на Едуард бързо отстъпи мястото на ужасен страх като разбра, че в затворническата си килия в Ламберт Палас маркизът се бил заклел да отмъсти на всички, които са допринесли за загубването на кралското благоволение. Макар че смъртната присъда трябваше да бъде изпълнена само след две седмици, Едуард просто не смееше да склопи очи от страх, че може никога да не ги отвори отново. Най-много се боеше маркизът да не разбере — и с право, както стана ясно, защото маркизът бе изковал план как да избяга от пазачите си, докато пресичат моста по пътя за Тауър. Но съдбата пожела друго. При бягството си Сиймур бе застрелян от стражата. Велико бе облекчението на Едуард като научи тази вест и най-после се почувства толкова сигурен, че започна да мисли как да пренесе цялото си домочадие от своята никаква къща в богатите владения на маркиза.

Бързото премахване на маркиза спадаше към най-забележителните ходове на Едуард, ала и сега, когато покажеше понякога съчувствие или отваряше дома или кесията си, за да помогне на някого, все се намираха хора, които мислеха, че с това той само иска да спечели още по-големи богатства. Точно така изглеждаше и случаят, когато гостоприемно взе в дома си Елиза Редбърн, дъщеря на неговата намерена сестра, починала преди близо петнадесет години. Бащата на Елиза бе изчезнал при обстоятелства, които наложиха бягството й от Лондон и от бащиния дом. Едуард, до когото бяха стигнали приказки за някакво скрито семейно съкровище, й бе предоставил великодушно източното крило на Бредбъри Хол. Но такава прекалена щедрост съвсем не подхождаше на нрава му. Тъй като бе единственият близък, към когото момичето можеше да се обърне, той използва затрудненото й положение, поиска й висок наем и фактически я накара да му работи като икономка в новото имение. Той си намери извинението, че собствената му дъщеря не бива да се товари с домашните задължения, докато е заета с приготовления за сватбата си с граф Чедуик. Преди сватбата Едуард нареди на племенницата си вечер да не сяда при гостите, а да следи прислугата в залата. Най-строго я предупреди да внимава да не се пилее нито капчица, нито трошица и да следи най-вече слугите да не ядат от скъпите гозби.

Въпреки че бе само на седемнадесет години, Елиза Редбърн бе разумна млада дама, съвсем не без опит в управлението на едно голямо домакинство. Няколко години се бе оправяла с дома на своя баща. Сега обаче беше между чужди и трябваше да надзирава слуги, които все още бяха предани на Максим Сиймур, предишния господар на Бредбъри Хол. Колкото по-привързани бяха към Сиймур, толкова по-критично и сдържано се отнасяха към новия собственик, защото и между тях се мълвеше, че Едуард Стамфорд е придобил Бредбъри с лъжа и измама.

Елиза не можеше да прецени кое в слуховете е вярно и кое не. Бе дошла в Бредбъри няколко месеца след като маркизът бе загинал при смелия си опит да избяга и никога не го бе виждала. Единственото й докосване до Сиймур бе, когато се натъкна на неговия портрет в източното крило, където сега живееше. Преди идването й помещенията били заключени, ала в малкия килер, където откри портрета, следите от пръсти по праха и новият калъф показваха, че някой е бил там наскоро. Измъчвана от любопитство защо ли е скрит един толкова красив портрет, Елиза се поослуша дискретно тук-там и разбра, че новият господар с пристигането си е заповядал картината да се унищожи, а прислугата не се подчинила и скрила портрета в източното крило.

Елиза не можеше да вини слугите за тяхната вярност, макар че, като знаеше престъпленията на маркиза, не мислеше, че той заслужава такава привързаност. В края на краищата той бе замесен в заговор срещу живота на кралицата в полза на чужди сили и го бяха осъдили за убийството на личния шпионин на кралицата. Но като се имаше предвид, че повечето от слугите бяха отдавна в Бредбъри Хол, а някои от тях дори и отпреди раждането на лорд Сиймур преди тридесет и пет години, разбираемо бе защо те не вярват на доказателствата за вината му и почитат паметта му. Елиза обаче разбираше и съображенията на вуйчо си, който искаше да премахне от къщата и най-малкия спомен за маркиза. Ако портретът вярно показваше този човек, какъвто е бил наистина, можеше да се приеме, че Сиймур направи силно впечатление на Арабела. Загубата на един толкова представителен кавалер можеше да настрои всяко момиче срещу собствения му баща, стига той да е имал пръст в насилствената смърт на годеника. Само стремежът да запази спокойствието на своя дом оправдаваше донякъде постъпката на Едуард.

Ето как още от самото си пристигане Елиза трябваше да ръководи прислуга, която бе посрещнала с неприязън новия господар. И ако хората усърдно и съвестно изпълняваха възложената им работа, това ставаше само от уважение към предишния им господар. До явна разправа се стигаше, само след като дълго бяха натрупвали недоволство срещу Едуард и онова, което той беше направил. Елиза винаги даваше ясно да се разбере, че никой не може да пренебрегва нарежданията на господаря, та дори те и да изглеждат понякога безсмислени.

И тази вечер не представляваше изключение от това правило. Точно бе наругала неколцина слуги заради не твърде ласкавите сравнения между сегашния и предишния господар, когато зърна един друг да се навърта около току-що отворената бъчва. Беше с плащ, качулката покриваше изцяло главата му и лице не се виждаше. Беше се навел и широките му рамене препречваха погледа на Елиза, явно си пийваше — непростим грях в очите на вуйчо й!

Готова за нова словесна схватка, Елиза изправи рамене, дръпна и приглади с ръце роклята си от черно кадифе върху широкия кринолин, опитвайки се да влезе в ролята на господарка на голям дом. Въпреки младостта си, тя изглеждаше много авторитетно, за което допринасяше не малко и семплата й скъпа рокля, която й придаваше елегантност и благородство. Плисирана яка от бяла дантела — но тесничка и скромна в сравнение с пищните придворни тоалети — окръжаваше деколтето й и се издигаше отзад на врата, така че подчертаваше хармоничното й овално лице. Розов отблясък грееше като отражение върху изящните й скули и подчертаваше красотата на сините й като сапфири очи, разположени малко косо на лицето и засенчени от гъсти тъмни мигли. Веждите й, същински разперени крилца върху чистата кожа на лицето й, не бяха обръснати, както правеха това повечето дами. Разделената на път по средата гъста кестенява коса бе покрита с малко боне от черно кадифе, издигащо над челото двете си дъги. Два дълги наниза от перли обвиваха врата й под твърдата яка и се спускаха надолу върху гърдите й. Малка емайлирана миниатюра служеше като закопчалка на огърлицата. Бе изобразен профил на жена, която според баща й приличала на нейната майка.

Сега Елиза искрено се надяваше, че прави същото добро впечатление като жената на портретчето, за да може да извика у прислужника необходимото уважение. Елиза спря зад прислужника и запита почти любезно:

— Какво, харесва ли ти виното?

Покритата с качулка глава се извърна бавно към нея, така че се видя само отворът за лицето над едно широко рамо. Качулката бе придърпана толкова надолу, че покриваше наполовина лицето като маска. В сянката й проблясваха само тъмни очи, в които се отразяваше светлината на свещите. Елиза нямаше възможност да види чертите му. Човекът бе висок и изглеждаше някак различен от останалите слуги и Елиза сметна, че са го докарали от друга част на имението.

— Извинете, господарке, ама майсторът на избата поръча да опитвам виното, да не би да стигне до небцето на изисканите гости някакъв по-долен сорт…

Говореше като прост човек, но гласът му беше звучен, топъл и приятен. Той вдигна изпитателно каната, понаведе я и огледа съдържанието, след това почука с показалец по тумбестия съд:

— Помнете думата ми, господарке, това вино тука е от стара реколта! Вкусът му е мек и богат, съвсем различен от онзи киселяк, който Стамфорд предлага на гостите си.

Елиза погледна смаяно човека. Дързостта му направо я обърка и нарани чувството й за приличие.

— Съмнявам се, че скуайър Стамфорд се интересува от твоето мнение. Неблагодарник! Кой си ти, та да нямаш вяра на човека, който те храни? Срамота! — извика тя възмутено, но и с малко подигравка.

Прислужникът изпусна уморена въздишка.

— Срамота, да! Наистина срамота! — повтори той.

Елиза сложи ръце на кръста си и със светнали от гняв очи подхвана проповед:

— Така, това било значи! Искаш да се жалваш? Така ли? Знай, че господарят ще даде ухо по-скоро на един просяк от улицата, отколкото на оплакванията на прислугата от кухнята. Кажи си направо, че моето присъствие ти попречи на пиенето!

Човекът избърса устата си с ръка, обвита цялата в какъв парцал.

— Нямаше да е лошо господарят сам да опитва бъчвите си. Истинска беда е, че оставя да поднасят на гостите му тази вкисната помия!

— Ти толкова ли разбираш от вино или са те закърмили от люлката не с мляко, а с високомерие? — подхвърли Елиза надменно.

— Високомерие? — Той презрително се изсмя. — Е, може да се каже, че съм видял и аз нещичко от префинените господари.

Елиза гневно го сряза:

— Тогава знай, че си ги дебнал да видиш повече, отколкото трябва!

Без да се засегне от забележката й, човекът отвърна само с безучастно свиване на раменете.

— Не е високомерие. Просто различавам добро от лошо. Правда от кривда… А се иска малко ум, за да усетиш разликата… — Той пристъпи към бъчвата и започна да пълни втора кана. — Ако Негова Светлост лордът беше сега тука…

— Така значи! Пак плачем за маркиза? Каква размирна сган! — възкликна Елиза, без да престава да следи с очи пълните подноси, които внасяха. С нетърпелив жест тя посочи на прислужниците да сервират на гостите, седнали на една скована набързо маса, докато сложи на място този невъзпитан слуга. — Тебе никой ли не те е учил на уважение?

— Е, учили са ме… — Качулката заглуши плътния глас, когато слугата се опита да изтрие с ръкава си разлетите капки. — Негова Светлост, маркизът… Аз следвам неговия пример.

— Тогава значи учителят ти е бил лош! — го прекъсна грубо Елиза. — Цял свят знае, че лорд Сиймур беше убиец и че измени на кралицата!

— Тия приказки и аз ги чувах — отвърна мъжът и се засмя, — ама никога не съм ги вярвал.

— Не са само приказки — настоя Елиза. — Поне кралицата беше на това мнение. Тя конфискува имотите му и ги даде на вуйчо ми, сигурно защото е видяла, че е по-достойният…

Човекът рязко остави каната и се наведе напред, като че ли искаше гневно да възрази. Не го бе грижа, че качулката се плъзна и откри долната част на лицето му, покрита с остра светлокафява брада. Изпод надвисналите над горната му устна мустаци той разтегли уста в презрителна усмивка:

— Момиче, как можете да съдите така? Никога не сте виждали лорд Сиймур, а не познавате и скуайъра, щом казвате, че той бил по-достойният!

Елиза издържа погледа на очите, които сякаш я пронизваха от сянката на качулката. Гневът, който припламна в тях, за миг я стъписа, но тя вирна гордо брадичка и отвърна на атаката.

— Ти да не си ясновидец, та знаеш дали го познавам или не?

Мъжът се изправи в целия си ръст, отстъпи малко назад и скръсти ръце на гърдите си, насочил към Елиза поглед, пълен с подигравка. Елиза стигаше едва до брадичката му, тя вдигна глава към него, та чак шията я заболя, защото иначе трябваше да гледа само грубото зебло, което покриваше гърдите му.

— Прощавайте, господарке! — С ръка на гърдите, той й се поклони. — Не съм ви виждал тука, докато лорд Сиймур ни беше още господар, та си помислих, че не сте го срещали.

— Така е — призна Елиза, смутена от кроткия му тон. Този човек не заслужаваше да му дава обяснения и тя сама се упрекваше, че все пак разговаря с него. Без да обръща внимание на насмешливата му усмивка, тя важно додаде: — И все пак аз го познавам.

— Наистина? — Из дълбочината на качулката я стрелна любопитен поглед. — И сте в състояние да заявите, че е той, макар че никога да не сте го срещали?

Дързостта на този човек отново запали гнева на Елиза. Той явно се съмняваше в думите й! Сигурно само здравият разум го възпираше да я нарече лъжкиня! Но тя не можеше да прогони от главата си спомена за портрета. В първия миг бе помислила, че е възхитена само от майсторството на художника. Зеленият ловджийски костюм на маркиза изтъкваше представителната му фигура; двете големи кучета до него — същински вълци — извикваха представа за чудни приключения… Но всъщност изящното му аристократично лице, тъмните мигли и зелените очи, леко насмешливата усмивка се бяха оказали по-съществени, те привличаха погледа й отново и отново към онзи портрет.

Елиза долови, че този недодялан слуга се хили някак снизходително, като че нейното мълчание е вече доказателство, че просто се е похвалила. Раздразнението придаде острота на гласа й:

— Смееш се, защото знаеш, че не мога да докажа твърдението си. Маркизът бе убит при опит за бягство.

— Да, това и аз го чух — кимна нейният събеседник. — По пътя за Тауър било, измъкнал се от стражарите и го застреляли… — Мъжът отново се наведе и промълви толкова важно, като че ли му бяха поверили някаква тайна: — Ама знае ли някой какво е станало, като паднал от моста? Никоя човешка душа не го е зървала от тогава, а пък и нищо не намериха… — Той тежко въздъхна. — Виж, рибите яко са се угостили онази нощ.

Ужасната представа, която думите му извикаха, накара Елиза да потръпне. Тя събра цялата сила на волята си, за да се овладее — той явно говореше нарочно така, за да я смути, съзнателно насочваше вниманието й към такива ужаси.

— По-добре да мислим за тазвечерната гощавка… — Елиза млъкна, защото не знаеше как да се обърне към своя събеседник. — Майка ти сигурно ти е дала някакво име?

— Ами да, господарке, дала ми е. Тейлър се казвам. Просто Тейлър.

Елиза направи знак към насядалите на дървената маса и му напомни задълженията:

— Добре, Тейлър, сега се погрижи за гостите на скуайъра и за техните чаши, преди той да ни е потърсил сметка за разтакаването.

Слугата потъна в пресилен поклон:

— На вашите услуги, госпожо!

Смаяна от държанието му, Елиза не можа да сдържи забележката си:

— Няма що, добре имитираш обноските на своя господар.

Мъжът придърпа още повече качулката над лицето си и се засмя сдържано.

— Негова Светлост на младини имаше толкова много учители, колкото пъпки има жабата. На мене ми беше интересно да слушам като го учат.

Тя вдигна вежди любопитно:

— А за какво си покриваш така главата и все си криеш лицето? Нима е студено в залата?

Отговорът му дойде много бързо:

— Не, господарке, не е студ, а зарад един белег от рождение. Да ви кажа, един само поглед върху клетото ми лице стига, за да падне човек в несвяст. Благородните господа направо могат да се задавят, като ме видят.

Елиза се въздържа да го разпитва повече, за да не се наложи да гледа уродството на този човек. Тя рязко го отпрати и го проследи с очи, за да се убеди, че ще започне да си гледа работата. Той обикаляше масите, допълваше тук и там някоя чаша или подаваше нов бокал. Наливаше ту от едната, ту от другата кана — на дамите и възрастните от едното вино, на по-яките мъже — от другото. Елиза продължи да го наблюдава, учудена колко е съобразителен и сипва по-леко вино на ония, които не могат много да носят.

След като огледа залата за други заплеснати слуги, Елиза видимо си отдъхна — всички усърдно си изпълняваха задълженията. Докато местеше поглед от маса на маса и точно си отбелязваше къде какво трябва да се поднесе, Елиза не забеляза, че един от гостите се е приближил и е застанал зад гърба й. Някой свойски обгърна с ръка тънката й талия и преди тя да успее да се възпротиви, я целуна леко зад ухото, точно над плисираната яка.

— Елиза… Уханно цвете на нощта… — чу тя един плътен сладникав глас. — Душата ми жадува вашето благоволение, сладко дете! Имайте милост към онзи, който чезне по вас! Нека да вкуся нектара на вашите устни…

Сега вече търпението на Елиза се изчерпа. Не бяха по вкуса й такива галантности. Тя настръхна, реши да сложи веднага този мъж на място. Извърна се с вдигната ръка, готова да лепне плесница на нахалника и да прекъсне глупавите му брътвежи. Очакваше да види зад себе си Девлин Хъксфорд, префърцунения братовчед на Риланд, който цяла вечер я зяпаше. Но пред нея бе едно мургаво лице с тъмни очи, в които танцуваха искрици смях.

— Куентин! — провикна се тя с облекчение. — Ти пък какво правиш тук?

Грейнал в усмивка, той плъзна тънките й пръстчета по устните си.

— Днес изглеждаш вълшебно, братовчедке! Виждам, че преследванията на семейство Редбърн съвсем не са ти навредили. — В ъгълчетата на устните му трепна закачка. — Майка ми никога не ще прости на братята ми, че позволиха да им се измъкнеш!

— Как можеш да говориш с такъв тон за собствената си плът и кръв! — упрекна го Елиза. — Макар че е вярно, че лошо ми се пишеше. Истинско чудо е, че успях да избягам.

— Горкият Форсуърт, още го боли главата от твоя удар. Разбира се, мама здраво го наруга, че си е обърнал гърба и те е оставил… — Куентин въздъхна театрално и поклати глава. — Бедното момче, никога няма да е вече същото. Ти го повреди.

— Лорд Форсуърт, както той сам се нарича, си беше побъркан и преди да го ударя по главата — присмя се тя. — Честно казано, мога само да се чудя, че и ти си от същото семейство. Ако говорим за ум и знания, ти си далеч, далеч пред братята си, да не говорим за добрите маниери!

Куентин притисна ръка към финото сукно на жакета си и прие комплимента с лек поклон.

— Моите най-дълбоки благодарности, благородна госпожице! Когато си най-големият син, все пак имаш известни предимства. Както знаеш, баща ми остави на мен семейното имение и имуществото, което бе отделно от майчините ми богатства. Това са един вид утешения, които ти позволяват да се спасиш от боричканията и интригите в семейството.

Елиза вирна носле, за да покаже, че не желае да слуша извинения за грешките на неговото семейство. Вдовицата и по-малките синове на Бардолф Редбърн бяха създали около себе си една арогантна клика от благородници, които използваха своята мощ като да беше меч, с който обезвреждаха всеки, изпречил се на пътя им.

— Чичо Бардолф се показа също така великодушен и към Касандра. Богатството й можеше да стигне и за нея, и за братята ти доста дълго време. И ако сега всичко се е стопило, виновна си е тя с нейната глупост. А сега иска да измъкне и онова, което баща ми отреди за мене, все повтаря, че принадлежало на синовете й, защото било част от наследството на Редбърн. Да вървят по дяволите и тя, и тримата ти братя! Знаеш, че баща ми е вторият син и е трябвало сам да спечели всичко, нищо не идва от семейството. И ако не ме бяха затворили и насилвали да им кажа къде са скрити парите, щях да съм склонна да помисля, че именно те имат пръст и в отвличането на баща ми!

Куентин смръщи чело в размисъл, скръстил ръце на гърба си.

— Имаш право. Малко е вероятно да искат да ти изтръгнат тайната със сила, ако държаха чичо Рамзи в ръцете си. — Куентин тежко въздъхна. — Безпокоят ме игричките, които замислят майка ми и братята ми, за да трупат още богатства.

— Не са само игрички — поправи го Елиза с леден тон. — Касандра и празноглавите й синове постъпиха много по-зле с мен. — Тя млъкна, защото не искаше да го обижда повече. — Прости ми, Куентин! Без да искам те нараних! Ти се различаваш толкова много от семейството си, че понякога забравям да сдържам езика си. Просто недоумявам, защо рискува да си навлечеш гнева на майка си, като ме прибра у вас.

Той се разсмя.

— Боя се, че благородната ми постъпка тогава не беше много далновидна. Трябваше да осигуря къщата срещу нахлуването на майка ми. Тогава нямаше да се наложи да бягаш втори път.

— Братята ти дойдоха, когато те нямаше. Промъкнаха се като същински крадци в нощта, за да ме върнат в Лондон. Ти нямаш вина, Куентин!

Тъмните му очи я погледнаха въпросително:

— Все си задавам въпроса… — започна той колебливо. — Но искам или не искам, все пак трябва да те попитам, Елиза. Какво направиха те тогава с тебе?

Нежните й рамене леко се напрегнаха, не й се искаше да си спомня жестокостите на леля си и братовчедите си. Тормозът не бе останал само в границата на обидите… Бяха я били, а когато това се оказа безполезно, я лишиха от храна и най-елементарни удобства, превърнаха спалнята й в истинска килия за изтезания.

И сега дори, когато бе отново на свобода, тя знаеше, че заради собственото си вътрешно спокойствие и равновесие трябва да прогони всеки спомен от онези ужасни седмици.

— В крайна сметка… не останаха никакви външни белези…

Въпреки тези сдържани думи, само мисълта за кошмарното й пленничество накара Елиза да потрепери. Като се насили да се усмихне, тя погледна братовчед си:

— Ти още не си ми казал защо си тук? Мислех, че не понасяш вуйчо Едуард.

— Не отричам — засмя се тихо Куентин. — А съм готов и в гнездо на граблива птица да вляза, само да видя най-красивото бижу…

— Но ето, че закъсня, Куентин! Брачната клетва е изречена! Арабела е вече съпруга на графа.

— Скъпа Елиза, не съм дошъл заради Арабела. — Куентин говореше бавно и натъртено. — Ти си тази, която исках да видя.

— И ти обичаш да се шегуваш, скъпи братовчеде! Ако бе казал, че искаш да посетиш вуйчо Едуард, повече щях да ти повярвам. Арабела е истинска красавица. Днес сигурно ще се появи някой и друг отблъснат поклонник, за да й каже нежно сбогом…

Куентин се приведе към нея и промълви страстно:

— Сладка Елиза! Възпявал ли е досега някой галантен трубадур твоята красота? Или е занемял пред твоето съвършенство? — Съмнението в погледа на Елиза го накара да въздъхне престорено. — Благородна девойко, това е самата истина! Очите ти са като скъпоценни камъни, блестят като най-благородни сапфири в своя тъмен обков. Веждите ти са като криле на птица, косата ти грее с топлия блясък на черешово дърво, уханието й упойва. А кожата ти е като седеф и обещава вкус на амброзия…

Без да се трогне от пламенните му признания, Елиза продължи да го гледа развеселена и невярваща.

— Ако ти мислиш, че мога да повярвам на тия брътвежи, значи виното е помътило разсъдъка ти!

— Не съм пил нито капка! — възрази буйно той.

Елиза въобще не обърна внимание на думите му и продължи:

— Куентин, чуват се разни работи за тебе. Смея да твърдя, че нещо устата ти много работи! Колко ли женски същества са слушали вече твоите хвалебствия?!

— Как можеш да го помислиш, красиво дете?! — Куентин сложи патетично ръка на гърдите си. — Толкова си несправедлива към мене!

— А пък вие, сър, можете да си спестите този жест! И двамата добре знаем, че съм права! Вие, сър, сте един изпечен женкар! Само преди две седмици ви чух да говорите почти същите думи на Арабела…

— О, ти ревнуваш, красавице? — Куентин ликуваше.

Ала Елиза най-невъзмутимо продължи:

— Като годеница на Риланд Арабела положително е била достатъчно разумна да те отблъсне. И понеже съм ти братовчедка, няма да те издам!

— О, благородна! — проплака той драматично. — Езикът ти работи умело и бързо като на хаплива Ксантипа! Това гаси цялата ми жар!

— Виж, в това много се съмнявам! — Елиза потисна смеха си.

Женският й инстинкт й подсказваше, че благодарение на хубавата си външност и на своя чар Куентин Редбърн е спечелил не малко женски сърца. Ала тя знаеше също, че шеговитите му думи и пламенни признатия са се превърнали в досада за не една от тези красавици. Колкото и да се радваше на неговата компания, все пак бе твърде благоразумна, за да допусне името й да бъде споменавано в неподобаваща близост с неговото.

Елиза млъкна, защото чу, че в другия край на залата някой извика името й. Обърна се и видя вуйчо си, който й махаше нетърпеливо. Намръщеното чело на Едуард показваше, че е недоволен от нещо, а тя чудесно можеше да си представи от какво може да бъде. Никой не би могъл да каже, че той понася Куентин. Сега тонът на вуйчо й бе сприхав:

— Ела веднага, момиче! И побързай!

— Жалко, затворническият ти надзирател те вика — прошепна Куентин презрително.

— Моят надзирател? — вдигна вежди Елиза.

Куентин се засмя.

— Знаеш ли, ако Едуард можеше да направи онова, което иска, щеше да те е затворил в някоя кула и да е хвърлил ключа, само да не се приближа до тебе. Той се бои, че може да изгубиш или съкровището, на което е хвърлил око, или своето целомъдрие…

— В такъв случай опасенията му са неоснователни! — Засмяна, Елиза поглади с ръка дрехата на Куентин. — Не че ти няма да се опиташ да грабнеш и едното, и другото. Само дето аз нямам намерение нито да загубя богатството си, нито да допълвам списъка на твоите завоевания!

Куентин отметна глава назад и се разсмя с цяло гърло, възхитен от откровеността на тази привлекателна жена. Елиза представляваше истинско предизвикателство за всеки мъж. Струваше си човек да се бори за нея.

Елиза изтръпна от смущение. Знаеше, че смехът му ще вбеси вуйчо й. Наистина, тя не се боеше от Едуард, беше свободна да напусне къщата му, ако той се опита да бъде груб с нея. Все пак в повечето случаи се стараеше да избягва раздори, още повече, че днес бе сватбата на Арабела и това налагаше особено внимание.

Като потъна в дълбок реверанс, тя се извини на Куентин.

— За съжаление, трябва да се откажа от толкова приятната ти компания, скъпи ми братовчеде. Но както ти се изрази, вика ме моят надзирател.

Куентин широко се ухили:

— Този път се измъкна от злия вълк, благородна девойко, но уверявам те, че той скоро ще дойде пак!

Елиза си проправи път през навалицата към вуйчо си, който гледаше презрително след младия човек. След това намусено се обърна към Елиза:

— Аз не ти ли наредих да изпълняваш задълженията си? — говореше полугласно, но не и сдържано. — Да съм ти разрешавал да се занасяш с този тип? Нямаш ли чувство за приличие?!

— Защо трябва да се срамувам? — запита Елиза с половин глас и предизвика още повече недоволството на вуйчо си, като допълни най-сериозно: — В присъствието на всичките ти гости съм разменила няколко думи с братовчед си. Не мога да видя нищо лошо в това.

Кръглият череп на Едуард изглеждаше като насаден направо между месестите му рамене.

— Стига! Нали ви видях как се смеете и си шушукате двамата. Сигурно пак някаква неприлична история.

Тънките вежди на Елиза се извиха възмутено. Как можеше вуйчо й да проявява така невъздържано своето презрение? Начинът, по който кривеше подигравателно устни, й беше отвратителен! Все по-често усещаше, че този човек я отблъсква неудържимо, така че бе започнала да се радва, че той не е кръвен роднина на майка й, която била намерена от родителите на Едуард, подхвърлена на стъпалата на черквата. Този факт й беше достатъчен, за да се чувства освободена от всякакви морални задължения към него, които биха били задължителни при кръвна връзка. Тези противоречиви чувства много я затрудняваха, когато трябваше да кори другите, че не го уважават.

— Би трябвало да се срамуваш от начина, по който се държиш с този нехранимайко! — изблея Едуард.

Той протегна ръка и посочи към Куентин, готов да заклейми племенницата си, но видя, че красивият млад кавалер е застанал до собствената му дъщеря. Изглежда Куентин пак бе казал нещо забавно, защото и двамата звънко се смееха.

Едуард се наду като боен петел и гневно избоботи:

— Гледай го само тоя! Май няма друга работа, освен да се върти край дамите!

— Да не би кралицата да е обявила някакъв държавен траур, та не бива да се смеем и веселим? — запита Елиза с престорена тревога.

Едуард я позагледа подозрително, преди да разбере, че племенницата му направо се подиграва. Той рязко смръщи бухналите си вежди:

— Виж какво, глупачке! Ще ти бъда благодарен, ако си сдържаш езика и престанеш с глупостите си! А не би било зле и ако си гледаш повечко задълженията, та да не трябва аз да ти ги припомням!

Надутият му тон засегна гордостта й. Опитвайки се да спазва добрия тон, тя също се почувства задължена да му припомни някои неща:

— Вуйчо, аз плащам наем за източното крило, и то повече от достатъчно. Освен това ти помагам, с каквото мога. Колкото и да ми е приятно, че съм ти в помощ, все пак искам да ти напомня, че на мене въобще не ми се налага да работя, баща ми е оставил достатъчно пари. Дали да остана или не, зависи само от мен! Ако това положение не ти харесва, ще си отида и ще си потърся друг дом.

Заядливият отговор бе на езика на Едуард, но той бе достатъчно умен да се овладее и да не излива гнева си върху момичето. Залогът тук бе къде-къде по-голям от някакъв си наем, макар този наем да беше толкова висок, че Елиза можеше да изисква по-почтително отношение… Но Едуард трудно понасяше хора, които му противоречат, а още по-малко пък, когато ставаше дума за член от неговото домакинство или за представителка на нежния пол. Собствената му съпруга, която цял живот търпеше и се подчиняваше, щом той беснееше, се затваряше в спалнята си, за да лекува с портвайн наранените си чувства — навик, който й остана чак до смъртта. Арабела също никога не се бе осмелила да му възрази, винаги признаваше неговия авторитет, сякаш самата тя нямаше собствени желания. Ала Елиза бе доказала от самото начало, че е направена от друго тесто. Още с пристигането й в Бредбъри Хол, Едуард трябваше да се примири с факта, че тя има собствен ум и собствена воля. Твърдото й намерение да намери баща си, я бе тласнало в какви ли не опасни ситуации, на каквито Едуард охотно сам би я изложил, ако не беше алчността, с която се домогваше до нейните пари. Своята решимост тя доказа, когато, преоблечена като окъсан скитник, се бе метнала на някаква карета за Лондон, за да потъне в лабиринтите на прословутата Флийт стрийт, свободната територия на престъпниците. Воден от жаждата за скритите пари, Едуард реши тогава да се намеси, изпрати един от хората си да намери Елиза и да я доведе вкъщи. Но малко след връщането й се стигна до други ужасни събития, между които и онзи свръх неприятен сблъсък с Риланд. Сега вече Едуард се убеди напълно, че Елиза Редбърн просто притежава невероятен талант да създава неприятности.

И точно когато спокойствието и редът се възцариха отново в дома му, Елиза пак избяга, този път в Стилярдс, някакво място, което баща й бе избрал, за да превърне част от имуществото си в злато. Едуард винаги бе знаел, че трябва да се страхува от онази паплач от свободната територия на Флийт стрийт, но чужденците от Ханзата направо го ужасяваха. Те имаха влияние и богатство, което подчиняваше крале и князе. Макар че кралица Елизабет отдавна бе доказала, че е достатъчно властна и непреклонна, мнозина от поданиците й бяха станали жертва на Ханзата. Едуард бе изгубил вече всяка надежда, че ще види някога племенницата си, когато тя се върна, съпровождана от един юнкер на Ханзата, самата тя преоблечена като юнкер. „Момиче с панталони! — бе възкликнал ужасен Едуард. — Това вече надхвърля всички граници!“

Ако знаеше тогава, колко безпокойства щеше да причини в живота му тази племенница, Едуард положително щеше да й поиска по-висок наем… Но засега Елиза печелеше в тази сделка. За всяка монета, която получаваше от нея, Едуард трябваше да заплаща с двойно по-големи унижения.

Той се помъчи да се успокои, като се извини с вид на обиден:

— Грижа се само за доброто ти име. Куентин не е човек, който би ти направил чест. Мога да те посъветвам само да не му правиш никакви отстъпки!

— Не се страхувай, вуйчо! — успокои го Елиза. — Нямам никакво намерение да се оставя на един мъж да ме води по криви пътеки.

Нарочно каза онова, което старият искаше и се страхуваше, че ще загуби заради Куентин. Едуард отдавна вече не успяваше да скрива алчността си толкова умело, колкото би му се искало. И сега той изобщо не долови същината на ироничната й забележка, зает да я наставлява. Нали в края на краищата, обзета от смъртен ужас, тя бе потърсила убежище под неговия покрив?

— Цял свят знае, че баща ти продаде всичко и скри златото за тебе, та да не падне в алчните ръце на Касандра и синовете й, след като той си отиде от този свят. Едно нещо ще ти кажа, момиче: докато съкровището си остава скрито, ще има да носиш тежък товар, всеки прахосник и всеки ловец на зестра ще се върти около тебе. Трябва ли да ти припомням как дойде при мен, за да те защитя от семейството на баща ти? А ето сега тоя дявол от Редбърновци, дето само чака да ти вземе парите…

— Куентин има достатъчно собствени пари — напомни тя на вуйчо си. — Не са му нужни моите.

— Ами, ами! Я ми покажи някого, в чиито сандъци няма място за още злато. Едно ще ти кажа: Куентин ще те вземе и ще изпразни кесията ти. Помни ми думата! Стой настрана от нехранимайковци като Куентин и някой хубав ден може да вземеш мъж като Риланд или като братовчед му Девлин.

„Господ да ми е на помощ!“ — помисли Елиза ужасена, докато на глас изрече с цялото си чувство за хумор:

— Ах! Нима разюздаността трябва да се възнаграждава?

— Какви ги приказваш? — избухна отново Едуард, засегнат от остроумния й отговор. — Той стисна юмруци, за да се овладее. — Загубила си си ума, ако мислиш, че братовчед ти е по-добър от Риланд.

— Е, може! — повдигна безучастно рамене Елиза и си тръгна, без да го уверява, че неговата преценка за Куентин съответства на собственото й решение да избягва всякакви по-сериозни връзки с братовчед си. Тя бе заета твърде много с мисълта за баща си, за да изпитва удоволствие от ухажването на някакъв мъж, а най-малкото пък на един Хъксфорд.