Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- So Worthy My Love, 1989 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Колектив, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 192 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и начална корекция
- Xesiona (2009)
- Корекция
- maskara (2009)
- Сканиране
- ?
- Сканиране
- gaytanka (2009)
- Допълнителна корекция
- Еми (2013)
Издание:
Катлийн Удиуиз. Сълзи от злато
Американска. Първо издание
ИК „Ирис“, София, 1993
Редактор: Правда Панова
Коректор: Виолета Димова
ISBN: 954-455-011-3
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от Марина)
- — Корекция от Еми
Глава двадесет и девета
Останала без дъх, Елиза със смях го помоли да бъде по-внимателен, докато в галоп препускаха през безкрайните, добре поддържани тревни площи на Уайтхол. Достигнали до реката, те бяха посрещнати от Фич и Спенс, които не можеха да си намерят място от радост и облекчение след тяхното завръщане. Едва отскубнал се от поздравите им, Максим хвана Елиза за ръка и двамата затичаха по стълбите надолу към реката, където ги чакаше голяма лодка. Понесъл Елиза на ръце, той седна на носа на лодката върху пейка, покрита цялата с възглавници.
Веднага след това лодкарят и неговият помощник подкараха лодката към средата на реката, където опънаха широкото триъгълно платно. Скоро заплуваха бързо по течението.
Максим се отдаде на своите желания, които след прекрачването на кралските покои бяха подложени на жестоко изпитание. Това, че не бяха сами, не го притесняваше. Той искаше най-после да прегърне своята жена и да я нацелува до насита. С мъка той спазваше границите на приличието, когато сложи Елиза в скута си, при което очите на помощник-лодкаря щяха да изскочат от орбитите.
Елиза беше замаяна от целувките му и въздъхна:
— Когато влезе и поздрави, щях да получа разрив на сърцето, но само като си помисля колко съм копняла за тези вълнения.
Устата му пиеше от нейната.
— Щом не си при мен, ставам безпомощен като сакат. Мислех, че сърцето ми ще спре да тупти.
— Ако би могъл да чуеш ударите на моето, скъпи, тогава би разбрал как лудо бие то. — Елиза хвана ръката му, търсеща сърцето й и се засмя с блеснали очи. — По-късно, скъпи мой — прошепна тя, — когато сме сами.
Максим като че ли я изпиваше с поглед, лягайки бавно върху възглавниците, без да изпуска Елиза от ръцете си. С весел смях той свали шапката й и я остави настрана.
— Едуард може да напусне Бредбъри, но може и да остане — както вие желаете, мадам. Аз само искам да обитавам предишните си стаи.
— Максим, Едуард е на смъртно легло. Той е тук, в Лондон, в къщата на баща ми, за да бъде близо до своите лекари. Страхувам се, че дните му са преброени.
Максим сбърчи чело.
— Когато го видях за последен път, изглеждаше съвсем здрав. Какво се е случило?
— Заклевам ти се, че бракът с Касандра означава за всеки мъж гроб. — Предпазливо Елиза му разказа историята. — Преди много години сред слугите в бащината ми къща се носеше слухът, че Касандра е отровила майка ми, а след това и своя мъж Бардолф Редбърн. Като дете не проумявах това, а по-късно ги мислех за празни приказки. Сега съм убедена, че слуховете са били основателни. Освен това вярвам, че Касандра, още преди да се ожени за Едуард, е запланувала да го отрови. Ето защо го е накарала да подпише брачен договор, в които се казва, че след неговата смърт тя наследява цялото му състояние. Тъй като Едуард сам не може да чете много добре, винаги кара Арабела да му прочита документите, които трябва да подпише. Ще ми се да се съмнявам, че дъщеря му знае нещо за този ръкопис. Невероятно е Касандра да е получила подписа му, когато е бил психически здрав. Сигурно се е напил, в противен случай би накарал Арабела да му прочете документа.
— Указът на кралицата, който ми връща всички владения, прави невъзможен какъвто и да е опит на Касандра да си присвои мое имущество.
— Касандра добре познава правните документи — каза Елиза отчаяно. — Баща ми не ми е оставил никакви гаранции, или поне аз не зная, че такива съществуват. Откакто той е изчезнал, Касандра непрекъснато се опитва да си присвои състоянието му и твърди, че вече бил мъртъв. Ако бъде открит трупът му, тогава без съмнение тя ще е постигнала целта си. Тя винаги е надушвала как да се добере до богатството.
— Аз смятам, че тя ще бъде издирвана по заповед на кралицата.
— Тя трябва да е напуснала страната. Но аз не съм спокойна, че е изчезнала, тъй като един ден отново ще се появи, за да ни причини някое зло.
— Ако семейство Редбърн направят друг такъв опит, ще бъдат подведени под отговорност. За всеки случай, ако нещо ме сполети, скъпа моя, ти трябва да знаеш, че вече съм предал на Уолсигъм писмен документ, в който те определям за моя наследница.
— От твоето състояние нищо не ми принадлежи — увери го тя. — Искам само теб… и нашето дете.
— Нашето дете? — Максим се отдръпна назад, за да види лицето й. — Какво говориш?
Елиза срещна погледа му с пламтящи очи.
— Аз нося твоето дете.
Максим, който беше така поразен, че в първия момент не можа да каже нито дума, само я притегли отново към себе си и я наметна, за да не изстине.
— Ще направя всичко възможно, за да изпълня желанието ти, защото и моето сърце копнее за това, да живея само за теб и за нашето дете. Но преди това трябва да намерим баща ти.
Те мълчаха, докато лодката тихо се носеше по реката. Звездите огряваха нощното небе, луната се изкачи на небосвода и кацна над покривите на града. Елиза лежеше завита в ръцете на своя съпруг, завладяна от такова щастливо чувство, което не беше изпитвала след раздялата им.
По-късно те тръгнаха бавно ръка за ръка към къщата на Елизиния баща, в която бързо се беше разпространил слухът, че господарката се завръща заедно със своя съпруг, прочутия лорд Сиймур. Естествено беше любопитството на слугите, когато двойката прекоси салона. Младите прислужнички изпаднаха в радостно вълнение поради факта, че един такъв смел и представителен кавалер е влязъл в къщата. Скоро обаче радостта им беше изместена от голямо разочарование, когато наоколо започна да се говори, че лордът възнамерява още на следващата сутрин да отведе съпругата си в своето имение.
Докато Максим изкачваше стълбата редом с Елиза, той се подготвяше за срещата с Едуард, но когато влезе в спалнята му и видя немощния образ на своя някогашен противник, обхвана го само чувството на съжаление.
— Сиймур? — прошепна Едуард мъчително. Болният се опита да се изправи въпреки слабостта си, но се строполи обратно и се изненада, когато Максим му помогна да седне и сложи зад гърба му една възглавница. — Молех се да се върнете… — шепнеше болният.
Максим хвърли към Елиза питащ поглед, но тя поклати глава, тъй като нямаше представа какво мисли той.
— Едуард, защо сте се молили за моето завръщане? — попита Максим стареца.
— Трябва по-скоро да пречистя съвестта си — изхърка Едуард с пресипнал глас. — Стоварих вината върху вас, за да не обвинят мене. Аз съм виновен за смъртта на шпионина.
— Едуард, знаете ли какво говорите? — Признанието, направено от смъртния одър, дойде напълно неочаквано за Максим. — Как го убихте?
— Слушайте! — изпъшка умиращият. — Аз не съм го убил, но нося вината за смъртта му.
— Обяснете ми по-точно! — настоя Максим. — Аз трябва да зная какво се случи през онази нощ.
Мътните очи погледнаха зад спуснатите клепачи и Едуард почака малко, докато събере сили. Гласът му прозвуча почти плачливо:
— Исках да проследя Рамзи… за да разбера какво е намислил. Бях чул, че е скрил съкровището си… Мисълта, че компрометираният Стилярдс може да го открие, ме отвращаваше. Ето защо непрекъснато стоях на реката и чаках, докато той се върне при лодката си… със сандъка.
Измина дълга, изпълнена с паника пауза, докато Едуард се опита да си поеме дъх и изглеждаше така, като че ли това е последната му глътка въздух. Максим го повдигна, за да улесни дишането му и поднесе чаша вода към белите му устни. Едуард отпи една глътка, кимна в знак на благодарност и отново се облегна назад.
— Агентът на кралицата многократно ме забеляза, че чакам и по-късно, когато дойде в Бредбъри, за да говори с вас, той разпозна в мене човека, чакащ край реката. Той ме принуди да говоря и ме обвини за съучастник в заговор, целящ убийството на кралицата. Господ знае, че това не беше вярно, но глупакът не искаше и да чуе. Той ме хвана за ръката доста здраво и ме разтърси.
Очите на Едуард като че ли щяха да изскочат от хлътналите им орбити, когато той започна да моли за разбиране:
— Аз го отблъснах от себе си, той се спъна и падна. Удари главата си в камината и остана да лежи там, потънал в кръв. Тогава чух вас, Сиймур, да идвате по коридора и се скрих навън в лоджията.
— Мъжът все още беше жив, когато аз коленичих до него — обясни Максим. — Защо казвате, че сте отговорен за смъртта му?
— Ако не бяхме се сбили и ако не бях избягал, когато вие чухте, че съм в лоджията, той нямаше да бъде пронизан по-късно.
— Ако вие искате опрощение за едно убийство, Едуард, то бъдете спокоен, грехът ви е опростен, вие сте невинен — успокои го Максим. — Вие ме оклеветихте, за да си измиете ръцете, но злината, която целяхте, се превърна в добрина. Една много по-мъдра ръка от вашата или моята така обърна събитията, че аз винаги ще бъда благодарен, дето нещата се подредиха точно така.
— Какво ще правите? — изпъшка Едуард.
— Кралицата възстанови титлата и именията ми. Утре се връщам в Бредбъри.
— Имайте предвид, че аз няма да живея още дълго, за да се порадвам на това — каза с мъка Едуард. Изведнъж той сбръчка лицето си и се запревива от болки. — Къде е моята прелестна Касандра? Защо не съм я виждал от няколко дни?
— Вуйчо Едуард, не знаеш ли какво ти е сторила тя? — Елиза нежно погали ръката му.
— Напротив, много добре зная! — Чичо й, разкъсван от болки, започна да се облива в пот. — Тя поставяше главата ми на меките си гърди, когато имах спазми. Тя облекчаваше болките ми и ми даваше едно добро лекарство за подсилване. Да, този сироп! — Той посочи с мършавата си ръка към едно малко тъмнозелено шишенце върху нощното шкафче. — Подай ми го, момиче!
Елиза повдигна шишенцето към светлината и се загледа в жълтеникавата течност. След това махна корковата запушалка, помириса го и отвратена запуши нос. Максим се приближи до нея, взе шишенцето от ръцете й и близна с пръст от течността. След това се наведе и се взря в бледото лице на Едуард, в жълтеникавия цвят на очите му, в сините кръгове под тях, в дланите и пръстите на ръцете му, придобили същия цвят.
— Едуард, съмнявам се, че знаете какво има в това шишенце. Кристалите, които правят течността толкова горчива, се съдържат в желязната руда. Има може би жени, които пият от това, за да стане кожата им блестяща и бяла, но то може да действа и смъртоносно.
— Моята мила Касандра никога не би… Тя се закле, че това е същото питие, което нейният първи мъж… — Едуард млъкна, когато си спомни за съдбата на нейния първи мъж, и зяпна от ужас. Несъзнателно той направи връзката. — Но защо?
Елиза отново погали нежно ръката на вуйчо си.
— Спомняш ли си дали в деня на сватбата ви си подписвал брачен договор?
Едуард сбърчи гъстите си вежди.
— Съвсем смътно си спомням, че поставих името си под брачното свидетелство, но нямаше никакъв брачен договор.
— Касандра твърди, че притежава такъв документ — откри му Елиза. — Тогава ти трябва да си го подписал несъзнателно.
— Какво би могло да пише в него? — попита той и си спомни за напиването си в деня на сватбата, от което изтрезня чак на следващия ден.
— Касандра е посочена там като твоя единствена наследница — отговори Елиза без заобикалки.
— По дяволите! Не е тя! — Той хвана Елиза за ръката и се опита да стане от леглото. — В моето семейство аз няма да търпя такива измами!
Максим отново го подпря на възглавниците.
— Едуард, пазете се заради Арабела! Трябва да напишете ново завещание и да посочите нея като единствена наследница.
— Доведете ми нотариус — изплака Едуард. — Бързо! — След това намръщи чело. — Но като се замисля, нямам какво да завещая на своята дъщеря, след като вие сте получили обратно състоянието си. — Веждите му едва доловимо трепнаха. — Но за Арабела няма защо да се притеснявам. Тя притежава собствено състояние. Риланд й остави всичко, което имаше.
Максим и Елиза се оттеглиха в покоите си и след като залостиха здраво вратата, той я придърпа към себе си и започна да я целува с цялата жар на своя дълго сдържан копнеж. Той разпусна косите й и свали роклята и фустите й. Докато се събличаше бързо, погледът му жадно се плъзгаше по тялото й. Той се наслаждаваше на заоблените й гърди и на добре оформените й хълбоци, прозиращи под нощницата.
— Не я изгасяй — помоли той, когато Елиза посегна да духне свещта. — Искам да опресня спомените си.
— Толкова ли много си забравил? — попита го Елиза със съблазняващ поглед, докосвайки дантелата, покриваща рамото й.
Мъжът й леко се засмя.
— Твоят образ се е запечатал в съзнанието ми. Не се страхувай, аз никога няма да го забравя.
Когато свали панталоните си, тя беше тази, която го оглеждаше с удивен поглед. Той се приближи до нея, поглъщаше я дълго и жадно, докато свали и втората презрамка от рамото й. Наведе се и докосна с устни меката й кожа. Тя изстена от удоволствие, когато Максим покри гърдите й с целувки. Нощницата й падна на земята и тя затаи дъх, когато устата му проникна в нейната. Накрая Елиза го прие в себе си със страстта на влюбена жена.
Така премина нощта, а когато се развидели, тя пъхна глава под възглавниците, не искайки да отговори на тихото почукване по вратата.
— Госпожо, будна ли сте? Вие и господарят искахте да бъдете събудени навреме. Нося ви закуската.
Елиза изпъшка тежко под възглавницата. С тиха усмивка Максим хвърли отгоре й пухената завивка. Бързо си облече един халат, за да отвори вратата и да поеме от момичето таблата, след което я затвори с рамо.
— Ела, скъпа моя — подкани я той и постави таблата върху леглото между двамата. — Трябва бързо да се прибирам в къщи. Ще си доспиш в лодката.
Той протегна ръка и погали завивката, под която се очертаваха заоблените части на тялото й. Споменът за изминалите часове го накара да се засмее и в мислите му изплуваха различни картини. Ако много жени се мъчеха да изпълняват съпружеските си задължения без какъвто и да било интерес, Елиза се състезаваше с него в стремежа си да му покаже удоволствията на любовта. Тя се наслаждаваше на интимността и потъваше в сладострастие, с което още повече увеличаваше неговото желание и наслада. Нито една любовница не би могла така да плени сърцето му. Максим беше завладян изцяло от своята млада съпруга.
— Ела, любима, след нощ като тази, човек трябва да се подкрепи — канеше я той, намирайки се в най-добро настроение. — Има маринована сьомга, сирене, сметана и сладкиши. — Той се протегна към нея, хвана единия край на възглавницата, за да надникне отдолу. Едно око го погледна през разпилените коси. Максим звучно се засмя.
— Не е честно, сър — измърмори тя, — след като цяла нощ съм ви следвала с цялата си страст, сега да нямам сили да ям, да се облека и да стана. Моля ви, не бъдете така жесток и ме оставете да поспя още малко, за да се съвзема. Не нося ли аз вашето дете? Не заслужавам ли малко внимание?
Максим милваше тялото й, очертаващо се под завивката.
— Аргументите ви ме убедиха. Удоволствие ще бъде за мен, мадам, да ви оставя да спите, докато аз се облека. Имате ли нещо против да се изкъпя?
— Много добре, милорд — промърмори тя и се пъхна отново под чаршафа.
Максим остави таблата настрана, тъй като искаше да изчака, за да закусят заедно. След като дръпна завесите около леглото, за да не безпокои жена си, той нареди на прислужниците да му донесат вода за къпане.
Елиза бавно се разсъни, стана от леглото и се приближи към ваната, разпуснала дългите си чупливи коси. Красотата на нейното голо, обляно от утринната светлина тяло, привлече вниманието на Максим и когато тя застана до него, за да го целуне нежно, той я хвана с мократа си ръка и я задържа до себе си.
В този момент вратата се отвори и възбудена, Арабела се втурна вътре, без да спира да приказва:
— Елиза, тъкмо чух новината! Моята вярна приятелка е яздила презглава, за да ми я съобщи. Максим се е върнал…
Думите се спряха в гърлото й, когато погледът й попадна върху влюбената двойка. Тя беше напълно шокирана от сцената, която виждаше. Елиза беше твърде изплашена, за да се помръдне, докато Максим със съжаление срещна учудения поглед на Арабела.
— Трябваше да заключа вратата.
— Какво става тук? — извика Арабела.
— Аз се къпя, а жена ми тъкмо искаше да влезе при мене във ваната — отговори Максим спокойно.
— Твоята жена? — почти му изкрещя Арабела. — Но ти ме обичаше! Не дойде ли миналата година, за да ме отвлечеш?
— Да — отвърна Максим. — Но моите хора по погрешка са взели Елиза.
Арабела свенливо се опита да загърне с пеньоара гърдите си, тъй като голотата на Елиза подчертаваше още по-болезнено мършавото й тяло, което през последните месеци беше станало още по-слабо. В цветущата красота на Елиза нямаше нито един недостатък, затова Арабела въздъхна с облекчение, когато тя бързо се покри с хавлията.
Освен това тя искаше да чуе как така любовта на Максим към нея е станала жертва на едно глупаво недоразумение.
— Ясно ми е какво се е случило, но бях сигурна, че ти ще съхраниш любовта си към мен и че ще ми останеш верен, вместо да се… с тази… тази…
— Арабела, дръж си езика зад зъбите — прекъсна я Максим. — Вината е само моя. Няма да търпя да обиждаш Елиза. Тя е невинна във всичко.
— Невинна? — каза подигравателно Арабела и се приближи. — Струва ми се, че невинната малка повлекана се е пъхнала доброволно в леглото ти! — Погледът й се спря върху широките му рамене и се плъзна надолу във водата. В сравнение с недодяланата грубост на починалия й съпруг Максим Сиймур приличаше на бог със златна кожа.
— Арабела, това, което се опитваш да видиш, принадлежи вече на Елиза — пошегува се Максим, тъй като беше забелязал нейния учуден поглед.
Тази забележка разгневи Арабела.
— Тя е една крадла! Тя ми отне мястото! Тя нямаше право!
— А какво право имаш ти да стоиш тука и да ни обвиняваш? — каза властно Максим. — Той грабна една хавлиена кърпа, изправи се във водата и уви кърпата около хълбоците си.
Арабела го погледна объркано.
— Но аз бях твоя годеница!
— Колко бързо забравяте, графиньо! — Той произнесе титлата й с презрение. — Сега ти си вдовицата на Риланд Хъксфорд. Чрез женитбата си с него ти си обезсилила всякакъв годеж. Може би един ден си страдала за мен, а след една седмица си дала дума на някой друг.
— Твоята предполагаема смърт беше едно от многото изпитания — оплака се Арабела. — Аз съм преследвана от нещастия. Загубих всичките си женихи при трагични обстоятелства, а сега и баща ми е на смъртно легло.
Максим я наблюдаваше замислено, като че ли я виждаше в нова светлина. Тя винаги беше изтъквала многото трагедии в своя живот, имаше склонност към драматични изблици, които да предизвикват съчувствие у околните… всичко това винаги му беше правело впечатление. Колко често тя беше налагала волята си на баща си, заплашвайки, че ще получи припадък или депресия, от които след това много бързо се възстановяваше.
— Арабела, аз не мога да се отърся от подозрението, че ти се наслаждаваш на тези трагедии — каза той накрая. — Или най-малкото привличаше чрез тях вниманието върху себе си. Никога не съм те виждал по-щастлива от моментите, в които всички изпитваха съжаление към теб. Ти страдаш от някакъв особен стремеж към признание, но аз вече нямам желание да удовлетворявам тази твоя потребност.
Вземайки Елиза в ръцете си, той отправи безучастен поглед към разтрепераната Арабела.
— Онова, което някога ни свързваше, е толкова мъртво, колкото и твоят съпруг. Елиза е единствената жена, на която ще бъда верен до смъртта си, една клетва, която няма да ми бъде трудно да изпълня. Тя ще бъде майка на децата ми и аз ще я уважавам до края на дните си.
Като в транс Арабела напусна стаята и остави на Максим да затвори вратата след нея. За свое учудване той забеляза, че дори и сега изпитваше съжаление към нея. Копнежите на Арабела преследваха цели, които не би изпълнил нито един мъж.