Катлийн Удиуиз
Сълзи от злато (6)

Глава пета

Корабът пропадна между две високи вълни, на кърмата пръсна пяна, пометена веднага от бурния северозападен вятър. Мощните пристъпи на вятъра спираха дъха на Елиза, студът я пронизваше до кости. Тя бавно напредваше, хваната здраво за релинга. Опитваше се да се добере до задната палуба, където стоеше Николаус фон Рейн, скръстил ръце на гърба си, разкрачил крака, за да устои на люлеенето на кораба. Той й хвърли само бегъл поглед, преди отново да впери очи в компаса. Елиза се уви още по-плътно в дебелата вълнена наметка и потърси местенце на кърмата, което да е по на завет, и далече от зоркия поглед на капитана. Бе й дошло до гуша да стои затворена в каютата, тук на палубата поне имаше чувството, че е свободна. Тя стискаше очи срещу солените пръски и се стараеше да пази лицето си от вятъра.

Капитанът внимателно се вглеждаше в стенещия такелаж, после остави сам моряка на кормилото. Опитният му поглед не пропускаше и най-малката подробност, докато крачеше по танцуващата палуба, спокоен, като че ли в открито море се чувстваше у дома си. Елиза чу приближаващите се стъпки, той спря до релинга на известно разстояние от нея.

Потънала в наметката, Елиза се правеше, че не го забелязва, но усети погледа му върху себе си. Имаше чувството, че някой смъква наметката й и всичките й дрехи — отново гневът й пламна. Тя се обърна, но с изненада установи, че фон Рейн е присвил очи и си гледа платната. Елиза смутено отмести поглед. Дали само си бе измислила този поглед на граблива птица, или той умееше бързо да сменя посоката на очите си?!

Приближаващите стъпки я накараха да настръхне и когато най-после той се изправи до нея, тя го погледна намръщено. Капитанът не се трогна.

— Добре ли сте, госпожице? — запита той. Гласът му въпреки бурята беше все така дълбок и звучен.

Елиза пресрещна въпроса му със стоманеносив поглед, досущ като студеното бурно небе.

— Капитане! — Тя вирна леко нос, съвсем леко, колкото да го накара да почувства нейната неприязън, преди да продължи: — Ако имахте искрица чест и доблест, щяхте да обърнете курса и да ме върнете в Англия! — Усмивката й бе престорена, без никаква топлота. — Все едно къде! Там сама ще намеря пътя за дома.

— Моля да ме извините, но това не мога да направя.

— Разбира се, че не можете! — присмя се тя. — Нали ще загубите възнаграждението си. — Тя хвърли поглед към морето, без да обръща внимание на ледените пръски, които то запрати в лицето й. Но бързо се обърна отново към него: — Все още не ми казвате целта на нашето пътуване. Някаква страшна тайна ли е, която трябва да ми бъде спестена, или мога поне да науча пристанището, към което плаваме? По моя преценка това ще е някое от пристанищата на Ханзата, тъй като вие сте член на този съюз.

Николаус потвърди предположението й с едно кимване.

— Правилно отгатнахте, госпожице. Щом пресечем Северно море, ще навлезем в устието на Елба и ще отплуваме към Хамбург, там ще срещнете своя благодетел.

Леденият вятър безмилостно проникваше през наметката й. Елиза потисна студените тръпки и събра достатъчно подигравка, за да запита хапливо:

— В края на краищата той сигурно е някой ваш сънародник, капитане?

— Може би… А може би и не… — Николаус вдигна безучастно рамене. — Времето ще покаже.

— Да, а времето ще има грижата също така да избесят всички ви за вашите безчинства — довърши Елиза.

— И това ще видим — отвърна той с усмивка.

С кратък поклон капитанът се раздели с нея, за да заеме отново мястото си до кормчията. Елиза поиска да го проследи с поглед, но един пристъп на вятъра я накара да се свие и тя се загърна още по-плътно.

Корабът с мъка си пробиваше път в разбуненото море. Стигнаха най-после северната част на протока. Тук вятърът стана толкова силен, че едва се издържаше. Елиза още стоеше на палубата, макар че от всяка ледена вълна дъхът й секваше, цялата трепереше от студ. Но все пак, въпреки твърдоглавието си, тя можеше да прояви здрав разум. Като особено внимаваше никой да не забележи, че побягва, тя слезе от палубата и с облекчение се приюти в кабината си. Докато сваляше прогизналата си наметка, усети топлинката като истинско спасение. Никога досега не бе мръзнала толкова — притури и този грях на сметката на своите похитители.

През време на отсъствието й бяха внесли голям, облицован с кожа моряшки сандък, поставен до тясната койка. Подозренията й отново избухнаха, помнеше сандъка, с който я бяха донесли на кораба. Моряшкият сандък бе заключен. Елиза се сви под пухената завивка на койката и реши да изчака.

Настъпи пладне. Чак тогава някой почука на вратата. Преди да успее да отговори, корабът заби нос във вълните и вратата зейна. Малкият прислужник запреплита крака навътре, сграбчил здраво таблата, която носеше, за да не я изпусне. След като промълви някакво кратко извинение, той каза нещо на чужд език и сложи подноса на масата.

Елиза посочи сандъка, тъй като мислеше, че той го е внесъл.

— Това какво е и защо е тук вътре?

Момчето не я разбра, вдигна рамене и каза само:

— Капитан фон Рейн…

То я погледна с недоумение, тя кимна успокоително и му махна да си върви. Детето бързо хукна навън.

Вкусна миризма, идваща от масата, я накара да се приближи към подноса; двете глинени паници и приборите показваха, че няма да обядва сама. Елиза добре знаеше, кой би имал дързостта да се самопокани — положително самият капитан.

Отново я задави сляпа ярост.

— Май че този наперен хвалипръцко е изгубил и последната искрица разум, щом мисли, че ще му правя компания!

Кратко почукване я накара да подскочи. Тя отговори настръхнала и се обърна нарочно много бавно, тъй като знаеше кой идва. Николаус влезе и свали кожената си барета.

— Този вятър в Северно море ще ни мъчи до утре — каза той и свали подплатеното с кожа палто, цялото в сол и вода.

Преди да го закачи на куката до нейната наметка, той старателно го изтръска. След това потърка ръце, за да посгрее премръзналите си пръсти. Погледът на Елиза бе не по-малко леден от Северното море, което сега пореха, но той я погледна с весело примигващи очи, когато тя застана пред него с предизвикателно скръстени ръце:

— Търсите ли нещо в кабината ми? — запита тя грубо.

— О, хрумна ми една идея — отвърна Николаус весело. — Да похапнем заедно от чудесните неща, които приготвя моят готвач… Той е любител на изискана кухня, както и аз самият. Мисля, че Дитрих е направил нещо специално. Миди от Темза. С удоволствие ще се включа. Ако не възразявате, разбира се.

— И да искам, не мога да ви кажа да си вървите — отвърна тя хапливо. — Мога само да се надявам…

— След като хапнем, разбира се — засмя се Николаус, без да обръща внимание на раздразнението й. Отиде до масата, сипа в две чинии от мидите и ги постави на двата противоположни края на масата. След това наряза на филии малко хлебче. Спокойно кимна към мястото срещу себе си.

— Заповядайте, английска госпожице! Обещавам, че няма да ви ухапя!

Духът на съпротива отново се събуди у Елиза. Капитанът издържа на предизвикателния й поглед.

— Ако с това искате да намекнете, капитане, че се боя от вас — тя злобно се изсмя, — то бъдете уверен, че във вас аз виждам само един надут фукльо, който е най-добре да не бъде забелязан! Но както можете да предположите, не изпитвам никакво желание да седя на една маса с човека, който ме отвлече!

— Щом предпочитате да умирате от глад, моля! — Той прегъна надолу кончовите на ботушите, които стигаха до бедрата му, и се отпусна на стола си. Като видя, че не може да я убеди, Николаус се опря на лакът и прокара замислено пръст по устните си. — Милостива госпожице, ако случайно премислите, знайте, че страшно ще се радвам на компанията ви… Разбира се, ако имате време…

Апетитният аромат, който се разнасяше от блюдата, беше страшно съблазнителен, но Елиза остана непреклонна в своя отказ, докато капитанът утоляваше глада си. Не след много време тя със съжаление видя как прислужникът вдигна масата и не остави нито залък.

— След втората вахта ще надиплим платната за през нощта, за да не бие в тях вятърът — съобщи той и отново я погледна право в очите. — За вечеря Дитрих винаги приготовлява истинско малко пиршество. Ще очаквам да ме удостоите с компанията си.

Елиза вирна упорито брадичка. Ако той си въобразяваше, че ще се подчини на желанието му, много се лъжеше!

— Моля ви, не се безпокойте за мен! Аз мога всичко да понеса, а и разбрах междувременно, че съм държана тук като пленница.

— Вижте какво, уважаема госпожице! — Николаус я спря с едно движение на ръката. — За мен е важно собственото ми благополучие. Доброто ядене е втората ми страст и аз просто ви помолих да го споделите с мен, докато… Как го казвахте вие англичаните? Докато се налага да търпим заедно несгодите. Това наше плаване не изисква от мен да търпя лишения, в края на краищата — той се изправи и й се закани шеговито с пръст — и вие трябва да го разберете!

— Дори самото ми присъствие на този кораб ме изпълва с възмущение! — подхвана Елиза. — Не зная какво ме очаква, а вашите брътвежи не са много окуражаващи. Отвлякоха ме от къщи и ме доведоха на този кораб… Не съм сигурна дали ще издържа до края това плаване. Общи несгоди, казахте? В какво се състоят вашите несгоди? Мисля, че съм единствената, която ги понася.

Бе застанала пред него, подпряла ръце на кръста, въплъщение на пламенност и красота. Въпреки простите й дрехи, гледката спираше дъха! Той се наслаждаваше на всяка подробност, която скриваше дебелата рокля, прилепнала плътно върху меките женствени форми… На челото му се образуваха дълбоки бръчки, когато неочаквано видя през прозорчето сивите мъгли, които се кълбяха, сякаш извираха от водата, потъмнялото небе… Бързо отиде до сандъка, извади от джоба на кожения си жакет голям ключ и го отвори. Вдигна капака и поседя на колене пред сандъка. После огледа отново Елиза от глава до пети.

— Ще станат. Не сме сбъркали с избора…

Елиза потисна любопитството си, но го наблюдаваше как извади два големи вързопа. Сложи ги до себе си на пода, извади още един по-малък, след това и четвърти, най-малък. Той пусна капака, стана и отиде до койката. Започна да развързва вързопите.

— Несъмнено ще се чувствате много по-добре с тези неща. Искам да ги облечете… — После Николаус бързо отстъпи назад. — За съжаление, не мога да остана по-дълго. Дългът ме зове. Като се мръкне, ще дойда отново.

Той опря ръка до шапката си, навлече дрехата си и излезе отново на палубата. Елиза постоя още само миг и се втурна към двата вързопа. О, какво съкровище! Грижливо нагъната рокля от царскосиньо кадифе, манто, подплатено с кожи от сребърна лисица, втора рокля с бяла, поръбена със сребро плисирана яка и бухнали горе ръкави, целите извезани със сребро! В по-малкия вързоп имаше долни дрехи, кринолин, ризи и страшно красиви фусти. В четвъртия вързоп намери чифт копринени обувки, които отиваха на цвета на роклите. Това бяха много скъпи дрехи! Прекалено скъпи за една пленница, каквато беше тя!

Сега се сети за погледите на капитана и лицето й моментално помръкна. Започна бързо да сгъва дрехите и да ги прибира обратно. Какви бяха намеренията му, не можеше да знае, но положително тези подаръци не бяха направени без умисъл. Разбира се, за него би било лесно да я вземе насила, той беше по-силният. Но ако се надяваше да я превърне в покорна робиня и съучастница на своята страст, като я съблазнява със скъпи дрехи и деликатеси, страшно се лъжеше! Никой не може да купи нейното благоволение.

 

 

Започна да се мръква. Платната над кабината вече не плющяха така силно, вятърът бе поутихнал. И корабът вече не се люлееше толкова силно. Явно капитанът бе прибрал платната и сега плаваха по вятъра. Наближаваше време той да се появи.

Преди това обаче малкият прислужник дойде да нареди масата. Покривка от фин бял лен, прибори с емайлирани дръжки, сребърни чинии и бокали за вино с посребрени дръжки — нищо не липсваше! След това той донесе истинска гощавка: гълъби, пълнени с червени боровинки, маринована сьомга, гарнитури… Момчето излезе; Елиза вече очакваше идването на капитана. Изведнъж мисълта за предстоящата вечер я накара да настръхне от напрежение. Ако му откаже, той може да стане брутален, нямаше човек на борда, който да я защити от него. Макар че Фич и Спенс се мяркаха понякога, то беше само за да види как лошо понасят плаването. Но и да бяха напълно здрави, от тях помощ не можеше да се очаква. Елиза беше забелязала, че те изпълняват безпрекословно всяка заповед на фон Рейн и не биха се противопоставили, ако им нареди да изчезнат. Вродената й решителност този път я изостави, тя направо трепереше от страх. Можеше да разчита само на хитрост…

Когато на вратата се почука енергично, Елиза се позабави за миг, за да набере сили. Тя поглади роклята си и застана до шкафа с бастун в ръка. Стоеше там като някакъв древен боец в очакване на вражеско нападение. След като го покани, Николаус отвори вратата, но застина ядосан на прага. Подчертано бавно той я изгледа от главата до краката. Нямаше съмнение, бе разочарован от това, че не бе пожелала да облече подарените дрехи.

— Ах, госпожице! Виждам, че продължавате да се правите на бедна, нещастна пленница!

— Точно така, капитане. Защото съм наистина такава.

Николаус се приближи. Беше облечен скъпо и елегантно. Върху тъмнокафявата златотъкана жилетка носеше широка подплатена с кожа наметка, шлицовете на бухналите му над коленете панталони бяха подплатени със златиста и сребриста тъкан. Носеше тесни ботуши с ниски кончови. Несъответствието с бедните дрешки на Елиза не можеше да бъде по-крещящо. Тя приличаше на малката гъсарка пред нейния принц.

— Все още ли държите да бъда сам на масата? — запита той разочаровано.

— Ще се радвам да ви правя компания — отвърна тя.

— Чудесно!

Николаус извъртя един кратък поклон, преди да й предложи ръка и да я поведе към масата. Тя позволи да й държи стола. След това обаче той насочи цялото си внимание към лакомствата на масата, докато Елиза само ровеше в чинията си и се питаше кога ли най-после ще започне голямата схватка. Бе видяла вече как веднъж капитанът се накара на един юнга и как след това юнгата си тръгна като попарен, макар че Елиза не бе разбрала нито дума от гневните му думи. Бе подготвена за най-лошото, когато Николаус отмести назад стола си и се взря в нея.

— Тук вие не сте пленница — подхвана той с поучителен тон. Елиза вирна мъничко нос, за да изрази без думи, че е на обратното мнение. — Предоставям ви удобствата на собствената си каюта, а имате и известна свобода, доколкото това е разумно, на моя кораб. — Той дойде по-близо и хвана ръкава й. — Но вие упорствате да се представяте отвлечена, окъсана, жертва на моите намерения.

Само сапфирите на очите й му отговориха, че не се лъже.

— Възможно ли е дрехите да не са ви харесали?

— Напротив, капитане — отвърна тя спокойно. — Дрехите са прекрасни. Но не ми казахте нищо за цената… — Тя нарочно направи пауза. — Несъмнено такива разкошни дрехи струват скъпо, цена, която при сегашните условия аз или не мога, или не искам да заплатя.

Николаус я изгледа мрачно, преди да потопи пръсти в купата с розова вода, за да ги изплакне.

— Аз съм капитан на Ханзата и като такъв съм положил клетвата за безбрачие, докато натрупам известно богатство…

— Една клетва не значи много нещо… — пресече го Елиза. — Дори и да твърдите, че сте почтен човек, досега не съм видяла потвърждение на думите ви. Не ви познавам, но познавам онова, което направихте!

Той стисна устни, докато търсеше отговора. Сетне най-неочаквано заяви:

— Уважаема госпожице, вие не сте разбрала правилно моите намерения! Подаръците не идват от мен, а от вашия благодетел. Той плати дрехите. Не е ли повече от справедливо да ви възстанови роклята, която бе съсипана при отвличането?

Замислена, Елиза прекара върха на пръстчето си по ръба на винената чаша.

— Но мисълта за моето отвличане не ми дава покой! Все се питам дали то няма някаква връзка със съдбата на моя баща. Дали е възможно, наистина?

Николаус вдигна рамене, за да изрази съжаление.

— Ако можех да гадая, бих се съгласил с вас, но кой може да каже какво става в сърцето на един човек? Та вие самата си струва да бъдете отвлечена. Има ли нещо чудно в това, че един мъж е толкова луд по вас?

— Луд? — Елиза не разбра. — За какво говорите, капитане?

— Смятате ли, че не е нормално някой да се влюби във вас?

— Да! — отвърна тя убедено. Никой от мъжете, които бяха търсили благоволението й, не се бе опитвал да я ухажва по този начин.

— Повярвайте, госпожице, това е най-естественото нещо на света!

Елиза срещна погледа му и се изненада от необикновения, почти жаден израз в очите му. Ако това беше страст, то в тази страст имаше примесена много нежност. Странно трогната, тя се извърна и отвърна сухо:

— След всичко, което трябваше да преживея, съм по-склонна да мисля, че човекът, който е наредил да ме отвлекат, храни към мен дълбока омраза.

Николаус тихичко се засмя.

— Не, не е така! Не бих ви завел при него, ако имах и най-малкото опасение, че има зли намерения.

— Защо се колебаете да назовете името му?

— Негова Светлост поиска името му да не се споменава, докато сам не ви се представи. Иска лично да ви обясни своите съображения, за да не се настроите срещу него.

— Уверявам ви — заяви Елиза натъртено, — че каквото и да е името му, аз вече го мразя!

 

 

На сутринта бурята бе стихнала. В замяна на това бе станало ужасно студено. За да не създава впечатление, че е слаба, Елиза се яви на задната палуба. Веднага носът и бузите й почервеняха, не усещаше пръстите си от студ, макар че бе скрила ръце под наметката. Както и предния ден Николаус се приближи и като погледна надолу към лицето й, цъфна в усмивка:

— Отбелязвам вашето постоянство, госпожице! Да прекосяваш Северно море след деня на Свети Мартин, е все едно да предизвикваш Бога. А пък дама, която има кураж в такова време да излезе на палубата, е достойна за един морски капитан!

Елиза го дари с хладен поглед.

— Да не ми правите предложение?

Капитанът избухна в смях и поклати глава:

— Не, не! Вие наистина сте цяло изкушение, но моята чест ме обвързва…

— И толкоз по-добре! Така ще си спестя поне отказа! — пресече го тя остро. Без да каже нито дума повече, тя се отдалечи, докато той продължи да гледа развеселен след нея.

Въпреки жалките си дрехи, тя оставяше впечатление на истинска дама, не допускаше да проличи тревогата й, която сигурно не бе малка.

„Една храбра англичанка!“ — промълви той на себе си.

Тази вечер, когато се стягаше за вечеря, Елиза взе синята кадифена рокля от моряшкия сандък. Струваше й се все пак редно и нормално човекът, който бе виновен за загубата на собствената й рокля, да я замени с нова. Той бе й причинил не малко щети и Елиза можеше да си позволи да вкуси от лукса, който й се предлагаше.

Сега тя се гласеше особено внимателно. Една сребърна табла послужи чудесно за огледало. Среса косите си във висока сложна фризура. И ако все пак й бяха останали известни съмнения за външния й вид, те моментално се изпариха при влизането на капитана. Усмивката му стана по-широка, очите му светнаха. Без да откъсва погледа си от нея, той кимна възторжено.

— Страшно ви отива, госпожице!

— Хубава изработка — отбеляза Елиза, защото нищо друго не й хрумна. Не знаеше как да реагира на пламенния му поглед. — Моят благодетел, както го наричате вие, трябва да е много състоятелен, щом може да си позволи такива скъпи неща…

Николаус се засмя сдържано.

— Той още не е получил сметката.

Елиза вдигна въпросително вежда:

— Това с дрехите не беше ли негова идея?

— Да, разбира се, но поради липса на време подробностите остави на мен. — Капитанът сви рамене. — Помолих една шивачка да приготви нещо топло и красиво за една дама и й дадох кожите, които бях купил в Новгород. Хората от Изтока са затворили пристанищата си за Ханзата, но от време на време имам сделки с един от техните корабни капитани. Шивачката сама нарисува моделите. Казах, че няма значение колко ще струва…

— Но моят благодетел може да ви укори за вашата щедрост?

— Достатъчно е само да ви погледне и всеки гняв ще се изпари!

Елиза остана безмълвна, загледана в капитана от Ханзата. Той бе човек с образование и култура, а не от онези, които лекомислено се присъединяват към пиратите, и то не за да отвличат безпомощни жени. Много би искала да узнае какво го е подтикнало към това решение.

— Като собственик на кораб и търговец сигурно печелите много от вашите странствания?

— О, да. Тук-там пада по някоя жълтица и за мен — отвърна той пренебрежително.

— Би трябвало по-скоро да кажете „по някое съкровище тук и там“!

— Хората от Ханзата са търговци до мозъка на костите си… — подхвана Николаус. Не знаеше тя накъде бие.

— Да, чувах за това… А както казахте, те се обричат на безбрачие, като духовниците, докато се замогнат. — Елиза замислено присви очи. — Имате ли жена?

Николаус поклати глава, на устните му се изписа усмивка.

— Тепърва ще се боря за такъв ранг.

— И все пак… зная, че разполагате с много повече средства, отколкото бихте искали да признаете. А това вече говори, че не сте се занимавали с дребни кражби или с отвличания…

Николаус отмина забележката с небрежно махване с ръка.

— Това беше услуга за един стар приятел, нищо повече.

— Щом можете да бъдете купен — продължаваше да упорства тя, — питам се колко ще струва да промените решението си и да ме върнете в Англия?

Капитанът звънко се изсмя и продължаваше да се смее, въпреки враждебното изражение на Елиза, докато просто се умори от смях. С жест на извинение, той каза:

— Дал съм дума на приятел. Не ми остава нищо друго, освен да я сдържа.

— Но какво означава дума, дадена на един негодник! — избухна най-сетне Елиза. — Говорите за чест, за обещание, но честно ли е самото обещание? Дали честта на престъпника предполага, че може да се хвали с името си, докато прерязва кесията на жертвата си или отвежда някаква пленница в чужда страна?

Николаус понечи да каже нещо, но Елиза се врътна на токчетата си и с едно движение на ръката си повели да мълчи.

— Оставете ме да се изкажа, капитане! Тъй като сигурно сте претръпнал от престъпни дела, всичките ми опити да апелирам към вашата съвест ще са навярно безплодни. Въпреки това ви моля да ме изслушате. Сключили сте договор с дявола, аз съм в капан и вие сте тъмничарят. И невинна да съм, аз ще бъда въвлечена в тъмните козни на онзи безименен подлец, а вие сте седнал да ми говорите за чест. Сър! Вашето благоприличие намирисва зловонно на варварство! Вие и вашият долнопробен приятел няма да се спрете и пред най-страшни престъпления! Макар и да действате само по негови указания, вие сте не по-малко виновен от него!

— За съжаление, нямам думи за свое оправдание — призна Николаус. Харесваше му как святкат очите на Елиза, когато е ядосана. — Признавам се за виновен по отправеното обвинение.

Елиза видя, че всичките й аргументи отидоха напусто. Николаус фон Рейн бе човек, който здраво държеше на своето, дори когато знаеше, че е погрешно. Угризенията на съвестта явно му бяха непознати.

Николаус слушаше нейните обвинения и се питаше, дали след време тя пак така строго ще съди неговата постъпка, или ще я вижда в друга, по-добра светлина.

Обстоятелството, че по време на плаването, тя бе напълно в негова власт, за добро и зло, изглежда ни най-малко не намаляваше нейната смелост. От цялото й държане лъхаше прелест и вродено достойнство, подплатено с непреклонност и сила. Боже мой! И то в такива силни дози, каквито рядко се срещат.

Като малко, плахо дете, което иска да му позволят да каже нещо, той я подръпна за ръкава.

— Ако и след една година вие продължавате да съжалявате за това наше пътуване, можете да ме накажете — промълви той. — Аз се уповавам на това, че то е за ваше добро, и за доброто на моя приятел.

След като надникна в топлите му сияещи очи, Елиза се отдалечи на няколко крачки. Николаус пое тежко въздух. Трябваше да се бори с все по-силното си желание да я утешава, да бъде неин покровител и обожател. Започваше да разбира, че един мъж може да хлътне толкова по някоя жена, че да забрави и чест, и клетви за вярност.