Катлийн Удиуиз
Сълзи от злато (16)

Глава петнадесета

Николаус фон Рейн бе пристигнал в обичайното си приповдигнато настроение и бе засипал с комплименти Елиза, вървейки към нея с широко разтворени ръце.

— Ах, ама какво е това тук? Едно прелестно момиче, което е станало още по-красиво в нашите географски ширини! На какво се дължи тази промяна? Може би на новата рокля, която е облякло? — Той внимателно я огледа със светлите си сини очи. — Не, има още нещо. Очите й блестят от студа и бузите й се зачервяват. — Той се наведе към нея с дяволита усмивка. — Честно казано, малка госпожице, ако не знаех каква е причината да сте тук, бих се заклел, че сте щастлива.

— А ако аз не знаех каква е причината, капитан фон Рейн, бих си помислила, че имате златна ирландска уста — отвърна Елиза с пленителна усмивка. — Наистина, студът зачервява бузите, а вашата компания радва сърцето ми. Добре дошъл в замъка!

— Вие сте толкова мила, колкото и красива, госпожице.

Максим мълчаливо се съгласи с приятеля си, защото с всеки изминат ден Елиза сякаш ставаше все по-красива. Тази вечер, облечена в златисто-черната си рокля, която бе избрала заради госта, тя изглеждаше възхитително. Висока яка със златна бродерия красеше роклята, на шията й висеше преплетена с перли златна огърлица, обсипана с малки скъпоценни камъчета, подарък от капитана. Косата си бе вдигнала високо, прибрала я бе в прическа, която й придаваше почти кралско излъчване. Дори и госпожа Ханц бе впечатлена от появата й.

Максим се видя оставен на втори план, докато съперникът му усърдно ухажваше Елиза. На маркиза му беше много трудно да се прави на безучастен и да потиска ревността си, гледайки как Николаус безцеремонно обсебва Елиза.

— Дитрих прекара цял ден в приготовление на празничните блюда за вас, Николаус — Елиза посочи към масата. — Всичко е готово.

Николаус пъхна палци в бродирания си колан и каза с широка усмивка:

— Тук някой чете мислите ми.

— Не е необходимо. Всички познаваме пристрастието ви към добрата кухня — отвърна Елиза през смях.

На масата цареше ведра атмосфера, после Николаус се оттегли в един висок стол малко настрани, а Максим остана близо до масата и наблюдаваше как грациозно Елиза им сервира греяното вино.

— Великолепна сте в новата си рокля — каза Николаус очарован. — Не знам дали изобщо е разумно да ви оставя тук при Максим. За всеки мъж ще е трудно да устои на такава съблазън.

Елиза многозначително погледна маркиза и не можа да се въздържи да не направи намек.

— Съмнявам се дали Негова Светлост забелязва присъствието ми. Твърде са примамливи спомените му за Арабела.

Николаус пресуши каната си и стана, за да си долее.

— Максим е отскоро в нашата студена страна. Зимните нощи правят мъжа по-чувствителен към присъствието на женско същество. Това… хм… е въпрос на оцеляване… Макар, естествено, Максим вече доказа достатъчно волята си да оцелее.

— Това качество не е ли присъщо за всички ни? — попита Елиза с непроницаема усмивка.

— О, да, разбира се — съгласи се капитанът. — Но истинската природа на човека се проявява едва при опасност. Някои си плюят на петите и хукват, други пък спират и се предават. Аз винаги съм бил борбена натура и неведнъж съм се бил, но пък обичам живота и жените. И само един бог знае как ще се държа пред лицето на смъртта. — Той посочи към Максим. — Докато при него нещата стоят другояче. Той се изправи лице в лице с врага и го победи.

Иронична усмивка се плъзна по лицето на Максим.

— И аз съм бягал, за да спася живота си. Дори пазачите ми едва не ме убиха, преди да им се изплъзна.

Николаус се облегна назад и скръсти ръце на корема си.

— Приятелю, ти скромничиш и си правиш шеги с бягството си. Но единици са успявали да избягат от затворите на Елизабет и са могли да се шегуват с това.

— А ти вдигаш много шум за нищо — рече Максим. — Освен това не забравяй, че изгубих доброто си име, което бях спечелил в служба на кралицата. Отнеха ми имота, честта и състоянието.

— Имотът и състоянието, може би — Николаус наблюдаваше домакина си със замислена усмивка, — но не и честта.

— Страхувам се, че по този въпрос покровителстваната от мен госпожица яростно ще ви противоречи — забеляза Максим сухо с поглед към Елиза. — Тя смята, че крадците и другите мошеници нямат чест.

— Милорд, аз съм твърдо убедена, че пиратите, предателите и похитителите принадлежат към най-долната измет. — Елиза бавно се приближаваше към масата. — Но от друга страна не знам на какво е способен един мъж от любов, защото ми липсва опит. Все пак съществува възможността да разбера това с течение на времето и да променя мнението си. Както вече доказахте, вие бихте направили всичко, за да сте с Арабела. — Невинно поглеждайки към него тя го попита: — Все пак вашата всеотдайна любов към Арабела бе причината за заплануваното отвличане, нали?

Максим усещаше какво се крие зад думите й, а същевременно усещаше и как силно бие пулсът му, защото нейната близост го привличаше. През изминалите дни му бе станало ясно, че само един поглед, само едно докосване или една усмивка от нейна страна, са достатъчни, за да възбуди тя страстта му по-силно от всяка друга жена. А тя самата сякаш и не забелязваше въздействието, което имаше върху него.

— Да не загубихте дар слово? Обидих ли ви? — продължи да дълбае Елиза.

Максим се усмихна, очите му горяха, но от устните му не излизаше ни дума.

— Ах, днес сте в особено настроение.

— Странно е, че точно вие го казвате.

Елиза тихо се засмя и кокетно отхвърли глава назад.

— Наистина не знам какво имате предвид — изрече тя с престорена невинност. — Тя му подаде табличката с дребни сладки, които Дитрих бе приготвил. — Ще си вземете ли?

— Но разбира се, мадам. През цялото време жадувам за тях — каза той, без да посегне към подноса.

— Какво желаете? — попита тя тихо.

— По ваш избор. Сигурно ще е най-хубавото — промълви той и гласът му, който бе нежен като милувка, я накара да се изчерви.

Елиза избра една малка плодова тарталетка и му я подаде. Максим леко се наведе напред и отвори уста. Сърцето й заби по-силно, когато му я пъхна в устата и усети в същия миг езика му на пръстите си.

— Ах, аз съвсем забравям госта! — смутено се отдръпна Елиза. — Какво бихте предпочели вие? Бонбон? Бисквита?

Николаус внимателно си избра една сладка и с наслада я разтопи в устата си. Тогава видя, че домакинът му се усмихва и повдигна кана.

— Макар да тъгуваш за Арабела, приятелю, аз се радвам, че плановете ти се провалиха. Иначе никога не бих се запознал с Елиза. А що се отнася до лудорията ти, то дано тя с времето да донесе и на теб толкова удоволствие, колкото ми донесе на мен.

Максим отвърна на тоста като вдигна кана и пи с него.

— Дано съдбата да е добре настроена към нас.

Николаус изпи каната си на един дъх.

— Напоследък съдбата бе добре настроена към мен. — Той извади от джоба си една малка зелена клонка, повдигна я нависоко и я превъртя между пръстите си. — Вижте, приятели, какво купих от един англичанин в Хамбург.

— Какво е това? — попита Елиза с почуда.

— Клонка имел.

След като се увери, че е възбудил любопитството на слушателите си, Николаус се захвана обстоятелствено да овързва около дръжката на имела панделка. Той се покачи на една пейка, закрепи панделката на една дървена греда и пусна клонката да виси свободно в пространството. Той отново скочи пъргаво на пода и погледна към изпълнените с очакване домакини.

— Друидите са вярвали в изключителната оздравителна сила на имела, например при отравяния. Но освен това тази клонка може да окаже много приятно въздействие върху тези, които стоят под нея. Очарователният обичай хората да се целуват под клоните на имела е довел до поверието, че такава целувка неминуемо ще доведе до брак. Елиза, бихте ли повярвали в това, ако ви целуна? — Без да изчака отговора й, Николаус прегърна Елиза и страстно я целуна по устата, без да обръща внимание на Максим, който едва се овладя. След като пусна Елиза, Николаус срещна слисания й поглед с усмивка. — Скъпа госпожице, за мен, а надявам се и за вас, това бе едно радостно преживяване. Е, бихте ли ме считала за свой годеник?

Елиза, изчервена до уши, отвърна рязко:

— В никакъв случай! Аз съм в състояние да вземам решенията си и сама, без да се оставям да ме надхитрят.

Николаус се поклони пламенно пред нея.

— Е, за мен ще остане незабравимо събитие. Но вече е късно и ако искаме да тръгнем за Любек утре преди изгрев-слънце, трябва вече да си лягаме. Желая ви лека нощ.

Той се раздели с тях, прекоси салона и се изкачи по стълбите. Елиза гледаше след него, клатейки глава, после забеляза, че Максим се е доближил до нея. Тя притаи дъх, когато пръстите му докоснаха рамото й и нежно и неотстъпчиво обхванаха лакътя й. Сърцето й заби по-силно и когато се обърна към Максим, той я гледаше със странна усмивка.

— Традициите би трябвало да се пазят, нали? — каза той тихо, с поглед отправен към клонката имел. После се наклони над нея, сведе устни върху нейните в нежна целувка. Мислите й се въртяха лудо в кръг и извикаха в съзнанието й всички копнежи, които бе изпитала до леглото му.

Когато той най-после отлепи уста от нейната, Елиза въздъхна като след красив сън. Тя отвори очи и се вгледа в тясното, красиво лице, което бе така близо до нейното. То изцяло изпълваше кръгозора й, нито се доближаваше, нито се отдръпваше и тя се изправи на пръсти и обви ръце около врата му. Целувката, която му дари, бе неочаквана и го замая. С двете си ръце той обгърна талията й и се потопи в топлината на страстта й. При това усещаше как гърдите й се притискат към него, когато пръстите му преминаха по гърба й.

Тогава откъм камината се чу едно силно „Хм!“ и Елиза смутено се отдръпна от Максим. Съвсем бе забравила, че някой от прислугата би могъл да ги види.

Максим се обърна. Госпожа Ханц усети студенината на погледа му, а Дитрих не прикриваше, че не одобрява постъпката на икономката.

Елиза, която малко се бе поокопитила, втренчи поглед в нея.

— Госпожо Ханц, поведението ви ме изненадва… Уведомих ви, какво трябва да вършите в наше отсъствие. Ако не можете да изпълните указанията ми, би трябвало да си потърсите работа другаде.

Ако икономката бе очаквала маркизът да се намеси в нейна защита, тя бе жестоко разочарована. Максим не каза ни дума, което тя прие за мълчаливо съгласие.

— Както обичате — отвърна тя обидено.

— Е, тогава се разбрахме — отвърна Елиза чаровно. — Само още едно нещо да изясним.

Госпожа Ханц се вцепени.

— И то е?

— Маниерите ви — отвърна Елиза без заобикалки. — Имате отвратителни маниери.

— Винаги съм се опитвала да се държа така, както изисква положението ми. Съжалявам, ако нещо ви е подразнило. — Госпожа Ханц едва се владееше.

— Препоръчвам ви в наше отсъствие да преосмислите поведението си. Ако не схванете къде грешите, ще трябва да ви отпратим — каза уверено Елиза.

— Ние? — Госпожа Ханц погледна въпросително към Максим. — Милорд, това с ваше съгласие ли става?

— Естествено — потвърди той.

— Е, добре! — Това прозвуча като кучешки лай. — Щом нямам друг избор, ще трябва да се подчиня.

— Така изглежда, госпожо Ханц — отвърна Максим сухо.

Икономката кимна.

— Ако това е всичко, ще се върна към задълженията си… и ще свърша нещо полезно.

Госпожа Ханц отново се зае с работата си и веднага след това изкара яда си върху готвача, като започна да му дава с най-рязък тон нареждания, които можеха да минат и за укори. Но Дитрих не беше човекът, който понася субективна критика. Последвалият спор бе придружен от плясъци.

— Какво направих? — притесни се Елиза.

Максим се засмя.

— Не се страхувай, Дитрих знае как да се защити.

— Надявам се. — Тя въздъхна. — Сега ще е най-добре да се оттегля. Иначе ще се увлека и ще върна тая персона още в ранни зори в Хамбург.

— Не мислете повече за нея — посъветва я Максим. — Докато ни няма, тя може добре да премисли всичко. Ако не се поправи, ще трябва да си върви.

— Лека нощ тогава. — Елиза погледна към него с усмивка.

Той направи съвършен реверанс.

— Дано нощта нежно ви залюлее в красив сън, скъпа госпожице.

Малко по-късно Елиза си легна със замечтана усмивка и се заизмъчва от спомените за Максим. Сънищата й бяха изпъстрени с фантазии, в които отново и отново биваше обгръщана от силни ръце. Сърцето й биеше все по-учестено, когато мислеше за екстаза, за щастието, които я очакваха. Любовта се бе прокраднала в живота й и я бе променила така, че тя вече никога нямаше да бъде същата като преди.